Горящата стая

5

След пресконференцията се събраха в кабинета на капитан Краудър — Бош, Сото и лейтенант Уинслоу Самюълс, заместник-началникът на отдел „Неприключени следствия“. Бош им разказа за резултата от лабораторния анализ и най-вече, че Мерсед е бил прострелян с карабина — факт, който беше останал неизвестен през десетте години разследване. Обясни, че засега иска тази информация да не стига до медиите. Краудър и Самюълс се съгласиха.

— И накъде смяташ да се насочиш сега? — попита Краудър.

— Пушката променя нещата — каза Бош. — Стрелба от кола с пушка? Я стига. Малко е вероятно. Заблуден куршум от квартала? Може би. Но пушката все пак ни дава нещо ново.

— Е, това определено е извън протокола на отдела — рече Самюълс. — Няма магически куршум, няма случай. Трябва да се прехвърли на Специални убийства, те да му берат грижата.

Когато ставаше въпрос за стари случаи, Неприключени следствия следваше протокол. Отделът разчиташе на нови улики като критерий за подновяване на разследването. Обикновено тези улики идваха от прилагането на последните постижения в съдебната медицина и използването на националните бази данни за откриване на престъпници чрез ДНК, балистична експертиза и пръстови отпечатъци. Това беше голямата тройка. Към тях спадаха и магическите куршуми. Без откриване на съответствие в базите данни случаят се приемаше за неразрешим и по правило се връщаше в архивите.

Съгласно този протокол случаят Мерсед също трябваше да се върне в архива. Изваденият от тялото на жертвата куршум нямаше съответствия в националната балистична база данни. Въпреки че бяха установили типа и модела на оръжието, това обикновено не беше достатъчно. Но поради вниманието на медиите и политиката около случая, без да споменаваме и интереса от КНП, беше ясно, че разследването ще продължи. Самюълс твърдеше, че това не е работа на Бош и Сото и на Неприключени следствия — все пак той отговаряше за успеваемостта на отдела и оправдаването на разходите му въз основа на разкритите случаи и не искаше някой от екипите му да затъне в блато, от което няма надежда за измъкване.

— Искам да го задържа — каза Бош и погледна Краудър. — Шефът го даде на нас, така че ще работим по него.

— При последната ми проверка работеше върху шестнайсет случая, Бош — намеси се Самюълс.

— Всички те чакат резултати от лабораторни изследвания. Трябва да направим нещо по този случай. Пушката е първата нова следа за десет години. Да започнем с нея. Ако от лабораторията изникне нещо по другите случаи, ще се справим.

— Освен това проведохме и пресконференция — побърза да добави Сото. — Какво ще кажат, ако днес работим по случая, а утре го поема друг?

Краудър кимна замислено. Бош хареса намесата на Сото, макар че тя сигурно не си даваше сметка, че е попаднала на мушката на Самюълс. И че може да си плати по-късно.

— Засега оставяме нещата такива, каквито са — каза Краудър. — Продължете работа по това чудо и ще се срещнем отново след четирийсет и осем часа. След това ще докладвам в КНП и ще мислим какво да правим нататък.

— Това не е студен случай — каза Самюълс. — Човекът умря вчера.

— Ще говорим отново след четирийсет и осем часа — повтори Краудър, с което сложи край на дискусията.

Бош кимна. Това беше първото, което искаше да чуе — че двамата със Сото ще продължат да работят по случая, пък било то и само през следващите два дни. Но не беше единственото, което искаше.

— А какво ще правим, когато започнат да звънят телефоните покрай наградата, обявена от бившия кмет? — попита той. — Можем ли да разчитаме на някаква помощ?

— Това беше просто рекламен трик — каза Краудър. — Нали ще се кандидатира за губернатор.

— Няма значение — рече Бош. — Пак ще получаваме обаждания и ще се наложи по цял ден да киснем на телефона.

Краудър погледна Самюълс и той поклати глава и каза:

— Всички работят по случаи. — Имаше предвид другите екипи в отдела. — А сега вие двамата отпадате. Не виждам как мога да намеря някой свободен.

Загубата на Бош и Сото за неизвестно колко време беше проблем за Самюълс и той нямаше абсолютно никакво намерение дори да помисля да отделя други детективи да отговарят на телефоните.

Бош очакваше искането му да бъде отхвърлено, но това можеше да се окаже добре дошло по-късно, ако на двамата със Сото им потрябва нещо друго. Краудър работеше в стил „ти на мен, аз на теб“ и едно напомняне за предишен отказ можеше да наклони везните в тяхна полза.

— И още нещо — каза Самюълс. — Този Мерсед всъщност бил ли е гражданин?

Бош го изгледа за момент, преди да отговори. Сото го изпревари.

— Защо? — попита тя. — Има ли някакво значение?

Уцели право в десетката. Ако Самюълс намекваше, че не може да отдели допълнително хора по случая, защото жертвата не е американски гражданин, тя щеше да поиска това да се обяви публично. На Бош му хареса, че зададе въпроса. Но преди Самюълс да успее да отговори, се намеси Краудър:

— Ще видя какво мога да направя. Може би някоя от дамите от КНП ще може да слезе и да вдига телефона няколко дни. И без това мислех да помоля шефа да ни помогне за обажданията, които получаваме всеки ден. Ще ви уведомя. Честно казано, след номерата, които Зеяс скрои на управлението, нямам нищо против да го видя как подписва чек за петдесет хилядарки.

— Разбрано — каза Бош.

Вярно беше. Като кмет Зеяс определено не можеше да се нарече приятел на управлението. Ползваше се с подкрепата на мнозинството в градския съвет, което споделяше политиката му и изпълняваше исканията му. През осемте години контрол върху градската управа те редовно окастряха бюджета на управлението за извънреден труд и категорично се обявяваха против дори съвсем мижаво увеличение на заплатите на деветте хиляди градски полицаи.

Бош разбра, че срещата е приключила. Стана и Сото последва примера му. Самюълс остана да седи. Явно имаше да обсъжда разни неща с капитана на четири очи.

— Ще поговорим отново след четирийсет и осем часа, Хари — каза Краудър.

— Разбрах.

Бош и Сото се върнаха в клетката си. Бюрата им бяха избутани до параваните и двамата работеха с гръб един към друг. Разположението беше останало от работата с предишния му партньор, Дейв Чу. Тогава вършеше работа, защото Чу беше опитен следовател и нямаше нужда Бош непрекъснато да го гледа какво прави. Сото обаче беше далеч от статута на ветеран и Бош беше поискал от Градски услуги да дойдат и да променят подредбата така, че бюрата да са обърнати едно към друго. Беше пратил молбата още щом Сото постъпи в отдела и все още чакаше.

Инструментът, кутията и папките бяха на бюрото му. Бяха ги зарязали така, преди да отидат на пресконференцията. Още откакто излязоха от участъка в Холенбек Бош изгаряше от нетърпение да отвори кутията и да се заеме със случая. Остана прав и сряза червеното тиксо с джобното си ножче. Върху кутията нямаше стикер с опис, така че нямаше представа преди колко време Рохас и Родригес са я запечатали.

— Хареса ми онова, което каза — рече той. — Че трябва да задържим случая за нас.

— Беше повече от ясно — отвърна Сото. — Защо според теб Самюълс попита дали Мерсед е гражданин?

— Защото е чиновник. Интересува го статистиката и как всички да работят по лесните случаи, защото това води до по-добра статистика. Страшно му се иска да забравим за Мерсед и да се заемем с някоя лека задача.

— Означава ли това, че ако Мерсед не е гражданин, няма да е от значение и можем да продължим със следващия случай?

Бош я погледна и каза:

— Политика. Добре дошла в Убийства.

Отвори кутията и се изненада, понеже тя се оказа почти празна. Извади две купчини дискове, захванати с ластици. Остави ги настрана и вдигна отделно пакетирани окървавени дрехи. Беше Мариачи костюмът, който Мерсед носел, когато го простреляли.

— Мамка му — изруга Бош.

— Какво има? — попита Сото.

Бош вдигна кафява хартиена торба, в която имаше бяла риза със засъхнала кръв по нея.

— Ризата на Мерсед. Носел я е, когато са го простреляли.

Подаде й торбата. Сото я взе и надникна вътре.

— Добре. И какво?

— Ами, все още не зная много за случая, защото не сме прегледали документацията, но си спомням, че когато се надпреварваше за кметския пост, Зеяс неизменно изкарваше Мерсед в инвалидната му количка на всичките си мероприятия. И понякога той беше облечен в окървавената риза, която е носил онзи ден на площада.

На лицето на Сото се изписа ужас при мисълта, че Зеяс, нейният герой, ще падне толкова ниско да мами публиката, за да печели симпатия и гласове.

— Толкова е тъжно, че би направил подобно нещо.

Бош открай време беше цинично настроен към всички политици, но му стана гадно, че е дал такъв урок на Сото.

— По дяволите, може пък изобщо да не е знаел — каза той. — Видя онзи Спивак, който работи за него и беше на пресконференцията, нали? Вре се в градската политика, откакто се помня. Той е от онези типове, които ще скалъпят подобно нещо и няма да тормозят кандидата си с подробностите. Чиста проба наемник.

Сото му върна торбата с ризата, без да каже нито дума. Бош я сложи на бюрото си при другите дрехи и отново погледна в кутията. На дъното имаше снимки от мястото на инцидента и това беше всичко. Бош остана разочарован, че по случая има толкова малко физически улики.

— Това е — каза той. — Успели са да съберат само това.

— Съжалявам — рече Сото.

— За какво съжаляваш? Вината не е твоя.

Взе едната купчинка дискове и махна ластика. Купчината се състоеше от шест пластмасови кутии, върху които бяха отбелязани имена, дати и събития — всички преди деня на стрелбата на Мариачи Плаза. Четири бяха на сватби, а другите два — на рождени дни.

— Явно са видеозаписи на групата на Мерсед от сватби и други такива — каза Бош.

Махна ластика на втората купчинка и този път попадна на различни надписи.

— „Покито Педро“ — прочете на глас.

— Малкия Питър — обади се Сото.

Бош я погледна.

— Съжалявам — рече тя. — Естествено, че можеш да си го преведеш.

— Престани да се извиняваш на всеки пет минути. Мисля, че това са записи от камери на площада. „Покито Педро“ е ресторант на половин пряка от площада, видях го днес, докато минавахме покрай него. Сложиха камери и на моста на Първа като опит да спрат самоубийствата.

— Какви самоубийства?

— Преди десетина-дванайсет години едно момиче скочи от моста. После се появиха куп подражатели. Други хлапета. Шантава работа, сякаш самоубийството е заразно или нещо такова. Затова от „Калтранс“ сложиха камери, за да наблюдават моста от централата си. Имат камери и на други популярни места за самоубийства. Нали се сещаш, ако им се стори, че някой се опитва да събере кураж да скочи, изпращат човек, който да се опита да го спре.

Сото кимна.

— Ще трябва да ги прегледаме — каза Бош.

— Сега ли? — попита Сото.

— Когато стигнем до тях. Трябва да прочетем документацията. Това винаги е отправната точка.

— Как ще си ги разделим?

— Никак. И двамата трябва да се запознаем с всички аспекти на случая. И двамата ще прочетем всичко, дори папката със сигналите. Но ако ги дадем да им направят копие, ще изгубим цяла седмица. Затова предлагам ти да започнеш, а аз ще отскоча до лабораторията да взема куршума и доклада на Чун. Когато се върна, сигурно ще си на втората папка и аз ще се заема с първата.

— Не, по-добре е ти да започнеш. Срещата ми е в един. Мога да ида до лабораторията сега, после да хапна нещо и да продължа за Китайския квартал. Когато се върна, ще си на втората папка.

Бош кимна. Идеята, че може още сега да се гмурне в документацията, му харесваше. Под „срещата ми“ Сото имаше предвид седмичното посещение при психотерапевта на управлението в Центъра за поведенчески науки в Китайския квартал. Понеже беше участвала в престрелка със смъртни случаи — в случая партньорът й и двама престъпници, — правилникът изискваше да остане под наблюдението на специалист и да се подложи на терапия на посттравматичен стрес в продължение на една година след инцидента.

— Става.

Бош остави двете купчини дискове в края на бюрото си и прибра дрехите в кутията. После сложи кутията на пода зад стола си и се съсредоточи върху калъфа на инструмента. Преди да го отвори, разгледа всички стикери по капака. От тях ставаше ясно, че Мерсед е бил пътуващ музикант, гастролирал из цялата Централна долина до Сакраменто и през цяло Мексико. Имаше стикери и от гранични градчета в Аризона, Ню Мексико и Тексас.

Отвори калъфа и разгледа вихуелата. Беше поставена в гнездо, тапицирано с пурпурно кадифе. Бош предпазливо вдигна инструмента, като го държеше за грифа. Завъртя го, за да види изходната дупка на куршума. Беше по-голяма от входната, защото куршумът беше започнал да се сплесква още при първия удар.

Взе инструмента като музикант, за да провери къде би трябвало да го улучи куршумът.

— Изкарай „Стълба към небето“, Хари.

Бош погледна към съседната клетка. Заявката беше от Тим Марсия, шегаджията на отдела.

— Не е в моя стил — отвърна Бош.

Според статията в „Таймс“, която беше прочел сутринта, когато бил прострелян, Мерсед седял на маса за пикник. Бош седна на стола и опря инструмента на бедрото си. Издрънка с петте струни веднъж и отново погледна къде се пада дупката от куршума.

— След като вземеш нещата от Чун, мини през балистичния отдел и намери някой, който да ни чака утре на Мариачи Плаза с траекторен комплект.

Сото кимна.

— Добре. Какво е траекторен комплект?

— Тръби и лазери.

Бош издрънка отново със струните.

— Имаме две дупки в това нещо и знаем къде е спрял куршумът в тялото на Мерсед. Ако успеем да определим мястото и положението му, може би ще успеем да определим откъде е дошъл куршумът. Вече знаем, че е стреляно с пушка, и си мисля, че трябва да търсим удобна за стрелба позиция.

— Рохас и Родригес вече не са ли го направили?

— Не и ако са предполагали, че е било стреляно с пистолет или от движеща се кола. Както казах на капитана, пушката променя всичко. Това означава, че стрелбата може да не е била напосоки. Вероятно не е стреляно от кола и може дори да не е свързано с банди. Започваме от нулата и първата ни работа е да разберем откъде е дошъл куршумът.

— Ясно.

— Добре. Ще се видим след Китайския квартал.