Горящата стая

32

Бош остави Бъроуз закопчан, докато не влязоха вътре и не направи пълна обиколка, за да се убеди, че в къщата няма друг човек. После го сложи да седне в кухнята до украсената с нацистки флаг стена. Остави двете оръжия на плота, върна се при Бъроуз, свали белезниците и седна срещу него от другата страна на масата. Сото стоеше от дясната му страна, до плота с оръжията. Умивалникът беше пълен с мръсни чинии и чаши. Сото извади телефона си, включи приложението за запис и го остави на плота, докато Бъроуз пресилено разтъркваше китките си.

Кучето отиде при купичката си до задната врата и започна шумно да лочи вода. Изчакаха, докато шумът не утихна.

— Каква порода е? — попита Бош.

— Наполовина питбул, наполовина ротвайлер — отвърна Бъроуз.

Бош кимна към флага.

— Върви с това, а?

Бъроуз не отговори. Кучето си намери местенце до вратата, завъртя се два пъти в кръг и легна.

— Сам ли живееш тук? — попита Бош.

— Да — отвърна Бъроуз. — Да прескочим любезностите, става ли? Искам да свършваме колкото се може по-скоро.

— Бива. Откъде се сдоби с оръжията?

— От едно оръжейно изложение в Тусон. Напълно законно. Тогава живеех там.

— Само дето си забравил да споменеш, че си осъждан.

— Купих ги от частно лице и човекът не беше длъжен да пита. Освен това адвокатът ми подаде молба в съда присъдата да бъде заличена от досието ми. Излежах си срока и пробацията ми свърши.

— Да, желая му успех. Имаш ли други огнестрелни оръжия в къщата?

Бъроуз не отговори веднага.

— Не ме лъжи — каза Бош. — Ще я разпердушиним цялата.

— Имам пушка до леглото — каза Бъроуз. — Изненадан съм, че не сте я забелязали, докато обикаляхте из цялата ми къща. Поколебах се, защото попитахте за огнестрелни оръжия в къщата. Държа и един „Колт“ 45-и калибър в жабката, но не попитахте за пикапа.

Бош кимна на Сото и тя излезе да вземе оръжията. Хари провери дали е оставила телефона на запис и отново се обърна към Бъроуз.

— Добре, а сега ще ти прочета правата.

— Какво означава това? Нямаше ли просто да разговаряме?

— Ще разговаряме. Но още не съм решил какво да правя с огнестрелните оръжия. Автоматичният нож също е незаконен. Да видим като за начало как ще потръгнат нещата и да направим всичко по правилата.

Без да сваля поглед от Бъроуз, Бош извади портфейла със значката си. Отвори го и прочете на Бъроуз правата му от картичката, която държеше вътре. После попита:

— Разбра ли правата, които току-що ти прочетох?

— Не признавам тези права — отвърна Бъроуз.

— Не ми пука дали ги признаваш. Разбра ли това, което ти прочетох?

— Да, но не…

— Обзалагам се, че вече си плащаш данъците, нали?

— Противно на волята ми.

— Все тая. Това са правата ти в тази страна и при това правителство. Можеш да протестираш срещу правителството, но правилата са такива. Искаш ли да продължа с разпита, или предпочиташ да се върнем в колата и да те закарам в Ел Ей?

— Разбирам правата. Ще говоря без присъствието на адвокат.

— Добре, имаме напредък. Къде е Ана Асеведо?

Бъроуз се дръпна назад, сякаш прямотата на Бош го беше блъснала като някакъв твърд предмет.

— Вижте, точно това се опитвам да ви кажа от самото начало — запротестира той. — Нямам никаква представа къде е. Не съм виждал това момиче от двайсет години.

— Кога и при какви обстоятелства я видя за последен път?

Преди Бъроуз да успее да отговори, Сото се върна. Сложи двете оръжия при другите и отново зае мястото си до плота.

Бош се обърна към Бъроуз и повтори въпроса си.

— Кога за последен път видя Ана Асеведо?

— Беше… беше през деветдесетте. Как мога да помня точно…

— Живял си с нея. Трябва да помниш кога…

— Не, не съм. Кой е казал това? Никога не бих…

Гласът му замря.

— Никога какво? — попита Сото. — Никога не би живял с жена с кафява кожа ли?

Бош я изгледа предупредително. Искаше Бъроуз да остане неподготвен, а най-добрият начин за постигане на това беше един човек да води разговора.

— Ако не си живял с нея, най-малкото си я посещавал в Бони Брай — каза той. — Имаме свидетели.

— Да, да, точно така — каза Бъроуз. — Посещавах я там. Никога не съм живял там обаче, нито пък с нея.

Планът беше да използват Ана Асеведо, за да принудят Бъроуз да признае неща, които могат да са полезни и да се използват срещу него в обвинението за пожара. Бош току-що беше сложил първата и най-важна чавка в списъка. Бъроуз беше признал, че е посещавал Асеведо в Бони Брай. Сега следваше да докажат, че е познавал сградата. И накрая трябваше да се установи, че Бъроуз е знаел къде се намира шахтата за боклук.

— И какви по-точно бяха отношенията ви?

— Двамата работехме заедно и тя ми се натисна. Беше против правилата, но тя ми се натискаше и стана. Всичко продължи по-малко от половин година.

Сото изсумтя презрително. Бош не й обърна внимание.

— Говориш за онова бюро за осребряване на чекове ли? — попита той. — Било е против правилата там ли?

— Да, двамата работехме там — каза Бъроуз. — Една година. Аз бях охрана. После тя напусна работата, напусна и мен и повече не съм я виждал. Кълна се, това е всичко.

— Защо е напуснала?

— Имаше обир. Нападнаха ме и ме подредиха добре. Опряха оръжие в главата й. AR-15. Тя си изкара акъла и не искаше повече да работи там. Посттравматичен стрес или нещо такова, но по онова време нямаше такива изрази. След това не съм я виждал. Посети ме веднъж в болницата след обира и това беше.

— Къде е отишла?

— Нали ви казах, не знам.

— И никога не си се опитвал да я откриеш?

— Не. Не бях… вижте, беше само секс. Не бяхме влюбени.

— Приятелчетата ти от Белите гласове знаеха ли за нея?

В очите на Бъроуз за миг проблесна изненада, че Бош знае за Белите гласове.

— Каза ли им? — притисна го Бош. — Изфука ли се пред момчетата, че си чукал мексиканка? Как ги наричахте — маймуни, нали?

— Не, не им казах — отвърна Бъроуз. — Не съм казвал на никого от тях и не съм я наричал така.

Бош го изгледа продължително, като го преценяваше и мислеше как да продължи.

— Колко нощи си прекарал в Бони Брай?

— Не знам — отвърна Бъроуз. — Трийсет, четирийсет. Често ходех. Бяхме…

— Какво бяхте? Влюбени ли?

— Не, в никакъв случай. Не беше любов.

— Оставяше ли дрехите си там?

— Да, оставях едната си работна униформа, за да ми е подръка.

— Переше ли, изхвърляше ли боклука?

— Помагах, да. Това не означава, че…

— Изхвърлял си боклука на жена, която не си обичал?

— Виж, човече, съвсем извърташ нещата.

— Изхвърляше ли боклука, или не?

— Изхвърлях го, но това не означава нищо и няма значение, защото от двайсет години не съм чувал нищо за нея и не знам къде на майната си се е запиляла.

Бош замълча. Изчака атмосферата да се успокои, макар че вътрешно крещеше възторжено — разполагаше с всичко, което искаше от Бъроуз.

— С какво си изкарваш хляба сега, Родни?

— Карам резервни части.

— Какви части?

— За американски автомобили.

— Къде е Ана Асеведо? Какво си направил с нея?

— Какво!? Нищо не съм направил! Нямам представа къде е!

Почти извика последния си отговор и кучето вдигна глава от пода.

— Знаете ли какво? — каза Бъроуз. — Вече не ми пука. Откарайте ме до Ел Ей. Искам адвокат.

Понечи да стане, но Бош очакваше хода му. Скочи, пресегна се през масата и го натисна по рамото да седне.

— Сядай. И не ставай, докато не ти кажа.

Чу ръмженето на кучето откъм вратата.

— Нарушавате гражданските ми права — запротестира Бъроуз. — Не можете да влизате в дома ми и да ми казвате какво да правя.

Бош погледна Сото и кимна към телефона. Бъроуз беше поискал адвокат, така че интервюто технически беше приключило. Тя изключи записващото приложение.

Бош се обърна към Бъроуз.

— Странно как си противоречиш. Не искаш да имаш нищо общо с тази страна и законите й, а после изведнъж настояваш ние да играем по правилата, които отричаш.

— Искам си адвоката.

— Покани ни в дома си, Бъроуз. Имаше възможност за избор и го направи. Ако казваш, че искаш адвокат, тогава прекратяваме всичко още сега, откарваме те в Ел Ей и те задържаме.

Бъроуз опря лакти на масата и зарови лице в шепите си.

— Или — продължи Бош — можеш просто да ни кажеш за онзи обир в ЕЗБанк.

Бъроуз поклати глава, сякаш нямаше избор. После каза:

— Двама бяха. Влязоха, почнаха да стрелят и ме фраснаха с приклад. Имах пукнат череп и сътресение и не си спомням нищо след това. После ми казаха, че са ме държали на земята и са опрели дуло в главата ми, за да ме застрелят, ако някой не отвори бронираната врата.

— Какво стана после?

— Ана отворила вратата. Вече била задействала алармата. Знаела, че полицията идва, и затова отворила. После нападателите влезли и ги накарали да отворят сейфа и касите.

— Кого са накарали да отвори сейфа?

— Управителят беше отзад с нея. Той го е отворил.

— Кой е той?

— Ъ-ъ-ъ, казваше се… Не помня. Някакво руско име.

— Имаш предвид украинско?

— Все тая.

— Максим ли се казваше?

— Да, точно така. Викахме му Макс.

— Той също е чукал Ана покрай другото, нали?

Бъроуз го погледна изненадано.

— Не, това са глупости! Не е имало такова нещо.

— Сигурен ли си?

— Щях да науча.

— Сериозно? Нали каза, че не си живял с нея. Дори не си преспивал там всяка нощ. Току-що го каза.

— Но щях да знам.

— Колко пъти седмично беше при нея?

— Три или четири. Щях да ходя по-често, но съквартирантката й не ме харесваше. Но нямаше друг мъж.

— Значи казваш, че след обира Ана Асеведо напуснала работата и теб едновременно?

— Точно така стана. Имаше ПТС.

— Това обяснява напускането на работата. Но защо е напуснала и теб?

— Каза, че й напомням за случилото се в магазина.

— Какъв магазин?

— Мястото, където работехме. ЕЗБанк. Наричахме го магазина.

— Кога видя Ана, след като тя напусна?

— Колко пъти трябва да ви казвам? Дойде в болницата да се сбогува. Повече не съм я виждал.

— Значи те е зарязала. Как се отнесе полицията с теб след обира?

— Да, точно тях трябва да разследвате. Кучите синове се опитаха да стоварят всичко на моята глава. Казаха, че съм нагласил нещата. Все едно част от плана била да ми пукнат черепа като черупка на яйце.

— Арестуваха ли те?

— Не повдигнаха обвинение. И знаете ли защо? Защото нямах нищо общо. Имах шибано сътресение и докато лежах в болницата, онези типове ми казваха, че съм нагласил всичко. Ама че дивотии!

Бош мълчеше. Преценяваше нещата. Беше сложил чавки на всички квадратчета, за които беше дошъл. Бъроуз, според собствените му думи, твърдо беше ходил в Бони Брай и знаеше за шахтата — защото е изхвърлял боклука. Време беше да продължи по същество и да сложи точката. Хвърли поглед към Сото, която кимна едва-едва. Приложението отново записваше. Законността на записа бе спорна, но въпреки това Бош искаше да разполага с тази част от разговора.

— Кажи ми за пожара.

Бъроуз го погледна объркано.

— Какъв пожар?

— В Бони Брай.

— Онзи, който стана в същия ден ли? Не знам нищо за него. Ана вече не живееше там. Съквартирантката й я изрита. Пожарът бил запален от бандата, която владеела улицата. Също като в предишната година с бунтовете. Изгаряха собствените си квартали и избиваха собствените си деца. Адски шибано! Така де, точно това ни беше позицията.

С периферното си зрение Бош видя как Сото се напрегна. Обърна се и я изгледа, което я накара отново да се отпусне. Сега не беше време да дава израз на личните си чувства и да се разправя с расиста. Бяха дошли с конкретна цел и колкото повече говореше Бъроуз, толкова по-близо се доближаваха до нея.

— Обясни — каза той на Бъроуз. — За кои говориш? За каква позиция става дума?

— Белите гласове, човече — отвърна Бъроуз. — Виждахме какво предстои. Само въпрос на време е.

— Расовата война ли?

— Можете да я наричате и така. Но това няма значение, тя наближава.

— Кой от братята Полард направи запалителната бомба?

— Каква запалителна бомба?

— Онази, която са пуснали в шахтата за боклук в Бони Брай.

Бъроуз така се втрещи, че изгуби дар слово.

— Преди да оберат ЕЗБанк — каза Бош.

— Вие сте луд — каза Бъроуз. — Никога не сме прибягвали до насилие. Никога не сме наранили никого. Не можете да ни приписвате такова нещо. Всъщност по онова време дори не ги познавах. Това беше по-късно.

Бош се наведе над масата.

— Дрън-дрън. Не ти хрумва просто ей така да се включиш в расовата война. Познавал си ги и всички сте знаели какво искате. И са ви трябвали пари, за да си направите базата в Кастаик.

— Не! Вие сте луд! Спирам да говоря. Или ме приберете, или се разкарайте от къщата и имота ми. Веднага!

Бош стана и даде знак на Бъроуз да се изправи.

— В такъв случай, стани.

— Защо?

— Отиваме в Ел Ей.

— О, я стига! Няма да го направите, нали?

— Казах: стани.

— Разговаряхме! Помогнах ви! Какво искате? Не знам нищо за Ана Асеведо! Нямам нищо общо с онзи пожар и нямате никакви доказателства за противното. Запознах се с братята Полард една година по-късно, в Кастаик.

Бош заобиколи масата и пристъпи към Бъроуз. Сото застана до него. Физическото послание беше повече от ясно.

— Добре, добре — каза Бъроуз и вдигна ръце. — Схванах, схванах. Изобщо не ви пука за истината. Просто ви трябва изкупителна жертва, ясно. Винаги съм бил лесната мишена.

— Точно така — рече Бош. — Схващаш.

Бъроуз се изправи и Сото застана зад него и го закопча.

Бош го изведе от къщата, а Сото взе оръжията. Затвориха вратата с кучето вътре и тръгнаха по алеята. Когато стигнаха до пикапа, Бош се пресегна към дистанционното да отвори портала.

Настаниха Бъроуз на задната седалка на форда и сложиха оръжията върху одеялото в багажника. Бош махна на Сото да се върнат при пикапа, за да поговорят насаме.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че е расистки боклук, както знаехме от самото начало — отвърна тя. — Ти какво мислиш?

— Такъв е, няма спор. Но не смятам, че той е бил вътрешният човек.

— Защо? Призна, че знае къде е шахтата за боклук. Имал е достъп. Имал е мотив. И изобщо не му е пукало кой може да пострада.

Бош замълча и погледна над главата й към форда. Бъроуз като че ли беше навел глава.

— Не е в това, което чух — каза най-сетне той. — А в това, което видях. Впечатлението. Сигналите. Не е знаел за Бойко и Ана. Не е знаел много неща.

— И ти му вярваш?

— Люси, преценявам хора вече близо четирийсет години. Стигаш до момент, когато започваш да вярваш на инстинктите си. И сега преценката ми е, че това не е нашият човек.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Иска ми се и аз да бях така добра в преценяването на хора. Случвало ли ти се е да грешиш?

— Разбира се, че ми се е случвало. Никой не е съвършен. Но това не променя усещането ми в момента.

— В такъв случай какво искаш да направим, просто да го пуснем ли? Носеше пистолет на бедрото си като някакъв каубой.

— Не, не искам да го пускаме. Искам да го предам на шерифа на Сан Бернардино за притежаване на оръжие и да ги оставим те да се оправят. После се махаме оттук и продължаваме със следващия.

— Бойко.

— Да. И после с Ана. Трябва да я открием. И още нещо — това не означава, че сме приключили с Бъроуз. Мрежата ни още е във водата. Може да попаднем на нещо, което ще промени преценката ни за него. Но засега…

Той отново погледна към форда. Бъроуз вече се беше изправил и Бош видя, че гледа към тях през предното стъкло.

— Искаш ли да се обадя на шерифа?

— Да, обади се. Кажи, че няма да е зле да доведат и хора от службата за контрол на животните.

Сото кимна и отвърна малко сърдито:

— Добре.