Горящата стая

16

Подобно на детективските бюра, стаите за разпит също изглеждаха на Бош еднакви — ярко осветени малки помещения, замислени да будят безнадеждност у онези, които чакаха да бъдат разпитани. Безнадеждността пък пораждаше компромиси и сътрудничество. Бяха оставили Охеда да ври в собствен сос в продължение на около час, преди Бош да влезе. Планът беше той да направи първия опит и при неуспех Сото да го замести и да подходи от различен ъгъл. Сега тя гледаше опита на Бош на екрана в друга стая.

Охеда седеше на малка маса. На студената светлина на стаята Бош видя, че е красив мъж с гъста черна коса, гладка кожа и добро телосложение. В тъмните му очи се четеше умора и тъга. Докато дърпаше отсрещния стол, Бош хвърли пред него фотокопието на фалшифицираната зелена карта и попита:

— Как да ви викам, Анхел или Франциско?

— Искам да ми викнете адвокат — отвърна Охеда. — Знам си правата.

Бош кимна.

— Наистина имате право на адвокат. Но знаете ли какво ще стане, ако го извикате? Ще ви тикнем в затвора за незаконна имиграция, а на света няма гаранция, която да ви измъкне за такова нещо.

Охеда го изгледа вкиснато.

— Точно така — каза Бош. — Направихме справка с имиграционните и знаем, че тази хартийка е пълен боклук. Можете да си избършете задника с нея, за друго не става.

Повечето от казаното беше блъф. Шансовете да получиш справка от имиграционните в петък преди полунощ в Тълса клоняха към нулата. Бош обаче беше сигурен, че Охеда няма редовна зелена карта под името Франциско Бернал. За изваждането й бе нужна проверка на отпечатъците, при която щеше да се появи истинското му име.

— Ще прекарате в затвора около месец, след което ще се явите пред съдия — продължи той. — Не можете да направите кой знае какво, когато сте фалшифицирали документи. За подобно нещо няма да ти помогне никакъв адвокат, приятелю. Така че ще те върнат в Чиуауа.

Замълча за момент, за да подчертае думите си, след което продължи:

— Затова питам, наистина ли искаш да се получи така? Ако да, просто кимни. Ще те пратя в затвора и дори ще ти дам монета да се обадиш на въпросния адвокат.

Охеда скръсти ръце на гърдите си. Бяха махнали белезниците му преди да го вкарат в стаята. Това беше лек намек, че искат нещо от него. Че има опция за договорка. Но намекът явно бе твърде тънък, защото той беше поискал адвокат още в началото.

— Само аз мога да ти помогна — каза Бош.

Охеда вече започваше да разбира играта, така че попита:

— Какво искате?

Бош извади значката си от колана. Постави я на масата така, че Охеда да може да я прочете. Той се наведе напред и го направи с все така скръстени ръце.

— Ел Ей? Защо сте тук?

— Знаеш защо, Анхел.

— Не, не знам. Не съм стъпвал в Ел Ей от…

— Орландо Мерсед е мъртъв.

Охеда го погледна. Не знаеше, не беше чул.

— Умря преди три дни заради онзи куршум в гръбначния стълб. Куршумът, който е бил предназначен за теб.

Охеда изправи гръб и впери поглед в Бош.

— Преди десет години си ни излъгал, Анхел. Излъгал си чрез премълчаване. Знаеш ли какво означава това? Че не си казал цялата истина, че не си казал всичко, което знаеш.

— Не знам нищо.

— Напротив, знаеш. Всичко знаеш. Не си ни казал и…

— Не!

— … така си възпрепятствал правосъдието. Но това е било тогава. Сега става въпрос за убийство и ако не ни помогнеш, ставаш съучастник на убиеца и картинката се променя коренно. Именно затова го наричат съучастничество след деянието. Съучастничество в убийство. А това означава, че няма да те пратят обратно в Чиуауа, докато не си излежиш присъдата в калифорнийски затвор.

— Това са глупости!

— Кой стреля по теб, Анхел? Кой те накара да побегнеш в Оклахома и да си смениш името?

Охеда заклати глава, сякаш се мъчеше да попречи на думите на Бош да стигнат до ушите му.

— Никой нищо не ме е карал. В пълна грешка сте. Смених си името, защото чичо ми притежаваше бара и искаше да ме представи за свой син. Затова приех името му и това е всичко.

Бош взе значката си и си я закачи на колана. По този начин си спечели време да реши в каква посока да продължи. Помисли си за името от регистъра на хотел „Мариачи“ и че с него може да спечели още малко време.

— Кой е Родолфо Мартин?

Охеда отново поклати глава и го погледна объркано.

— Не знам. Никога не съм чувал това име.

— Бил е в хотела от другата страна на площада. Той е стрелял и ти си го видял. Имаме го на видео, Анхел. Затова си избягал. Видял си човека с пушката и си знаел, че се цели в теб. Вместо теб обаче е бил улучен Мерсед!

— Не. Не видях никого. Аз…

— Кой е Родолфо Мартин?

— Не знам!

Бош се овладя и продължи спокойно:

— Трябва да започнеш да ми разказваш цялата история. В противен случай не мога да ти помогна. Кажи ми какво стана.

За първи път вместо да поклати глава Охеда кимна. И Бош разбра, че ще се получи. Охеда започваше да се пропуква. Бош зачака и накрая Охеда заговори, забил поглед в масата.

— Като музикант свалях жени. Хубави жени. Свалям ги и сега в бара, но не са същите.

Бош не очакваше да чуе точно това, но въпреки това кимна. Ставаше му ясно. Охеда беше поразително красив мъж и музикант — поне тогава. Неотдавна дъщеря му бе казала за някакво проучване, на което попаднала в интернет. Случайно подбрани жени споделили, че е по-вероятно да дадат телефона си на мъж, който носи музикален инструмент, отколкото на мъж с куфарче.

— И?

— И свалих неподходящата жена и се случи всичко това.

Бош беше очаквал да е свързано с наркотици. А не с жена.

— Разкажи ми за жената. Коя беше? Къде се запознахте?

Охеда се почеса по тила.

— Имахме изпълнение. В една голяма къща. Беше като замък на склона на планината и имаше голяма вечеря за някакъв специален тип, с много гости. Там се запознах с нея. И накрая, докато прибирахме инструментите си, излязох навън да изпуша една цигара, нали разбирате? Тя също беше там и пушеше. Даде ми телефонен номер и ми каза да й се обадя.

— И ти й се обади?

— Беше прекрасна. Обадих й се.

— Омъжена ли беше?

Охеда кимна.

— Да. За собственика на къщата. Много влиятелен човек. Много богат. Хората казваха, че бил кралят на бетона. Къщата беше тяхна.

— Омъжила се е за крал със замък и е поискала да й се обадиш ти.

Не го каза като въпрос, просто сбито обобщаваше историята на Охеда, за да подчертае абсурдността й.

— Тя ми каза… това стана по-късно… каза, че била самотна, но не можела да се махне, защото мъжът й бил опасен. Много влиятелен и много богат. Накарал я да подпише.

— Предбрачен договор. Какво точно беше онова изпълнение, на което си се запознал с нея?

— Не знам. Не помня.

— Колко време преди стрелбата?

— Не съм сигурен. Но да, беше преди нея.

— С новата банда ли беше тогава? С „Лос Рейес Халиско“?

— Да, с тях.

— Добре, половин година преди стрелбата? Или месец?

— По-скоро три. Някъде там.

— И казваш, че си имал връзка с тази жена?

Охеда кимна.

— Колко време продължи?

— Ами… много. Седмици.

— И съпругът й разбрал?

Ново кимане.

— Дойде в квартирата ми и ме заплаши. Каза, че ще ме убие, ако не спра. Нали разбирате, с жена му.

— И ти спря ли?

Охеда извърна очи и поклати глава.

— Не. Обичах я твърде много.

Последните му думи прозвучаха кухо, сякаш бяха част от извинението, което си е скалъпил и което е подхранвал десет години. Било е заради любов, казвал си е, а не заради плътското увлечение, не заради обичайното за всеки мъж желание да вземе нещо от най-горния рафт. Страстта му в крайна сметка бе унищожила живота на друг човек. Трябвало му беше да има основателна причина за това.

— Ами тя? Той казал ли й е да спре да се вижда с теб?

— Казал й, но не спряхме.

Охеда наведе глава, сякаш признаваше, че решението му е имало фатални последствия.

— Колко време мина от предупреждението на съпруга й и стрелбата на площада, когато е бил улучен Мерсед?

— Малко. Може би месец.

— Може би? Кажи ми точно. Колко?

— Един месец.

Бош се облегна назад и погледна Охеда. Мъчеше се да прецени чутото и достоверността му.

— Как се казваше тя?

— Мария.

— Цялото й име.

— Мария Брусард. Само че беше мексиканка. Фамилията й била Фуентес, преди да се омъжи.

— А името на съпруга?

— Брус.

— Брус Брусард. Сигурен ли си?

— Така го наричаше тя.

— Добре. И къде точно се намираше онази голяма къща, в която било партито? Замъкът.

— Горе в планината. На склона на планината.

— Адрес?

— Не го знам. Бях там само веднъж. И седях отзад в микробуса, когато пътувахме нагоре.

— След като започнахте да се виждате, къде се срещахте?

— Тя резервираше хотели. Веднъж дойде в квартирата ми.

— Кои хотели?

— Най-различни, къде ли не. Веднъж се срещнахме в „Юнивърсъл“. И в онзи хотел в центъра с външните стъклени асансьори.

— От самото начало ли знаеше коя е тя? Имам предвид, че е омъжена и че къщата е нейна?

Охеда се поколеба.

— Не ме лъжи — предупреди го Бош. — Само веднъж ако ме излъжеш за каквото и да било, ще си имаме сериозен проблем.

— Знам — каза Охеда.

— Останалите от групата знаеха ли за вас двамата?

— Не, беше тайна. Само тя и аз знаехме.

— Как е научил мъжът й?

— Не знам.

— Тя ли му е казала?

— Не. Сигурно я е проследил. Или е поръчал някой да я следи.

— Кой е Родолфо Мартин?

— Казах ви истината. Не знам.

Бош беше наясно, че името най-вероятно е измислено. Едва ли ще се регистрираш в хотел с истинското си име, ако искаш да използваш стаята си като снайперистко гнездо. Продължи нататък.

— Кога разговаря за последно с Мария Брусард?

— Преди десет години. След деня, когато простреляха Орландо. Обадих й се и й казах, че знам какво е станало. След това не я видях никога повече.

— Казал си й, че знаеш, че куршумът е бил предназначен за теб, така ли?

— Да.

— И тя какво каза?

— Че не ми вярва. Нарече ме лъжец. Не лъжа.

Бош не си водеше записки. Знаеше, че Сото гледа и пише и че Чайлдърс е сложил камера.

Засега имаше само още един въпрос.

— Каза, че партито, на което сте се запознали, било на някакъв много специален човек. Кой беше той?

— Не му помня името. Беше се кандидатирал за кмет и на вечерята събираха пари за избирането му.

Бош замръзна и го погледна. Вече разбираше по-добре причините Охеда да изчезне и да си смени името. Независимо дали е ставало дума за любов, или само за плътско желание, изборът му го беше отвел в дълбоките води, където вилнеят политиката и убийствата.

— Армандо Зеяс беше ли на вечерята? Той ли беше специалният гост?

Охеда поклати глава.

— Не, не той.

— Сигурен ли си? Нали помниш какво казах за лъжите?

— Сигурен съм. Не беше Зеяс. Знам кой е Зеяс. Свирихме на сватбата му. Беше друг, който искаше да става кмет. Бял.

Някой от другите кандидати за кмет. Кой ли? Бош усети как тъмните води се надигат.

Бош отиде при Сото в апаратната. Беше сама. До нея имаше отворена торбичка чипс, което напомни на Бош, че не е ял нищо от онзи сандвич в Далас.

— Къде е Рики?

— Излезе някъде по средата. Каза, че има работа, но щял да е подръка, ако имаме нужда от него. Добре върви.

Бош взе торбичката и бръкна за чипс. Сото не възрази.

— Благодаря.

— Рики остана, докато ти не накара Охеда да се пречупи. Каза, че си бил „истински алигатор“ и че нямаш нужда от него. Какво означава това?

Бош сви рамене.

— Не знам. Вижда ми се твърде млад, за да е бил във Виетнам.

— Какво е означавало там? Дядо ми е бил във Виетнам.

— Дядо ти ли? Голям комплимент ми направи.

Тя грабна торбичката от ръцете му и се престори на раздразнена, че не й я е върнал.

— Вземи си друга. В коридора има машини. Дядо ми е много по-стар от теб и беше спасител към морските пехотинци. Ако искаш вярвай. Какво е означавало?

— Имаше едни типове от ЦРУ, които наричаха така. Защото използваха „усъвършенствани“ методи и инструменти за разпит.

— Усъвършенствани? Да, дядо ми разказваше разни истории.

Спомените й заплашваха да събудят спомените на самия Бош, а точно сега изобщо не му беше до тях. Затова заговори отново по същество.

— Колко от края на разговора записа в бележника си?

— Още нищо.

— Добре. Нека засега да си остане извън протокола.

— Защо?

— Защото темата е гореща и трябва да внимаваме. Никога не бива да отваряш врата на горяща стая направо. Приближаваш внимателно и…

Млъкна, когато си даде сметка какви ги дрънка.

— Извинявай, не исках…

— Няма нищо — каза тя. — Схващам. Ще го оставим извън протокола, но какво ще правим с видеозаписа? Не искаш да го изтриваме, нали?

— Не. Ще го вземем, но капитанът няма да го гледа. Само ще прочете доклада ни и не искам последната част от разпита да влиза в него.

— Ясно.

— Добре. Какво можеш да ми кажеш за името? Брус Брусард. Чувала ли си за този човек?

Сото поклати глава.

— Говори ми нещо, но не знам точно какво — рече тя. — А на теб?

— Не.

— Изглежда някаква голяма клечка. Кралят на бетона. Вярваш ли на Охеда? За това, че се е влюбил в жената на богаташ?

Бош се замисли за момент, после кимна.

— Засега да. От негова страна може да е било и любов. Колкото до жената, още не знам. Но няма да споменаваме за това пред никого. Нищо в докладите, нищо на приятели, дори да имат полицейски значки. Първо искам да научим повече за Мария Брусард.

— Тогава какво ще кажеш на капитана? Той ще иска да знае за какво е изхарчил парите си, като ни е пратил тук.

— Ще напиша обобщенията и засега няма да включвам името Брусард. Знам как да докарам нещата да изглеждат така, че да оправдаят парите. Утре трябва да се опитаме да хванем първия самолет.

— Ще погледна разписанията. Ами Охеда?

Бош се замисли за момент. Ако го оставеха, винаги имаше вероятност отново да побегне. Риск, който трябваше да поемат. Задържането му за фалшифициран документ за самоличност и зелена карта беше добър начин да обърнат потенциален свидетел срещу обвинението. Бош посочи апаратурата покрай едната стена на стаята.

— Имаме видеозапис на разпита. Вземаме го и пишем показания. Включващи цялата история. Караме го да подпише и го пускаме. Засега всичко остава извън протокола. За всеки случай.

— В случай на какво?

— На каквото и да е.