Горящата стая

4

На втория етаж, където се намираше медийният отдел, имаше голяма зала, която се използваше за пресконференции. Бош и Сото влязоха в малката съседна стаичка и един лейтенант от медийния отдел, казваше се Десимоне, им обясни хореографията на пресконференцията. Планът беше началник Малинс да говори пръв и да представи семейството на Орландо Мерсед. След това микрофонът щеше да се даде на Бош и Сото. Тъй като повечето присъстващи репортери щяха да представляват испаноезични медии, Сото трябвало да остане за интервюта на испански след основната част. Бош го прекъсна насред обясненията и го попита какво точно ще се обяви на пресконференцията.

— Ще говорим за случая и как смъртта на господин Мерсед вчера е довела до рестартиране на разследването — каза Десимоне.

Бош не понасяше думата „рестартиране“.

— Е, това ще отнеме около пет секунди — каза той. — Наистина ли е нужна пресконфе…

— Детектив — прекъсна го Десимоне. — В десет сутринта в кабинета ми вече бяха постъпили осемнайсет искания за брифинг по случая. Мислете си каквото си искате, но случаят привлече вниманието на медийния звяр. Нещата стигнаха дотам да решим, че пресконференцията е най-добрият вариант. Обобщавате случая, съобщавате им резултатите от аутопсията — те вече знаят, че заключението е убийство — и продължавате нататък. Казвате, че куршумът е останал в тялото на жертвата десет години и в момента се сравнява с хиляди други в националните бази данни. После отговаряте на няколко въпроса. Петнайсет минути и отново се връщате на работа.

— Не обичам пресконференциите — каза Бош. — Ако питате мен, от тях няма никаква полза. Само усложняват нещата.

Десимоне го погледна и се усмихна.

— Знаете ли какво? Не ви питам. А ви казвам, че ще дадем пресконференция.

Бош погледна Сото. Надяваше се, че научава това-онова.

— И кога ще го направим?

— Репортерите вече чакат в залата. Влизаме с шефа. Така че веднага щом слезе, започваме.

Бош усети как телефонът завибрира в джоба му. Обърна се с гръб към Десимоне и вдигна. Беше Гън Чун.

— Оправи ми деня, Гън — каза Бош. — Моля те.

— Съжалявам, Хари, няма да стане. В базата данни няма съвпадение.

Бош отново се спогледа със Сото и поклати глава.

— Чуваш ли ме, Хари?

— Да, Гън, чувам те. Нещо друго?

— Да. Мисля, че идентифицирах оръжието.

Това донякъде намали разочарованието на Бош и той попита:

— С какво разполагаш?

— Шест нареза, завъртане надясно от дванайсет към един. Мисля, че става въпрос за „Кимбър“, модел осемдесет и четири. В каталога се води като „Монтана“. Ловна карабина.

Нарезите и завъртането бяха свързани с цевта на оръжието. Те бяха позволили на Чун да идентифицира модела, но не и да свърже куршума с конкретно оръжие. Все пак беше по-добре от нищо и Бош беше доволен, че аутопсията е дала нова информация.

— Това от полза ли е? — попита Чун.

— Всяка информация е от полза — отвърна Бош. — Оръжието скъпо ли е?

— Не е от евтините. Но се продават.

— Благодаря, Гън.

— Няма за какво. Искаш ли да си прибереш куршума, или да го оставя при мен?

— Трябва да го взема и да го приложа към материалите.

— Ясно. И не забравяй, Хари. Ако ми намериш гилза, нещата ще станат много по-ясни. В базата данни има повече гилзи, отколкото куршуми. Намери ми гилза и може и да успеем.

Бош знаеше, че това няма как да се случи. Трудно можеш да намериш гилза от стрелба, станала преди десет години.

— Добре, Гън. Благодаря.

Прибра телефона и се обърна към Десимоне.

— Обадиха се от балистичната лаборатория. Куршумът, който извадихме от Мерсед, няма съответствие в компютъра. Пак сме на изходна позиция. Отменете пресконференцията, няма какво да се каже.

Десимоне поклати глава.

— Няма да я отменим. Току-що споменахте куршум. Обърнете се към широката публика да помогне по случая. Преди десет години е имало невероятна поддръжка от страна на обществото и сега ви трябва същото. Можете да го направите, Бош. Освен това едва ли ще поискате да обявите, че куршумът е задънена улица. Стрелецът трябва да си помисли, че може и да разполагате с нещо.

На Бош никак не му допадаше някакъв тип от медийния отдел да му казва как да си върши работата — това беше причината да пропусне да спомене, че Гън Чун е идентифицирал модела на оръжието, с което е било стреляно. Помисли си дали просто да не излезе и да зареже цялото представление с пресконференцията. Но това означаваше да остави Сото сама и да я принуди да се заеме с неща, от които вероятно не разбираше. А и вероятно щяха да го отстранят от случая.

Точно тогава радиостанцията на Десимоне оживя и му съобщиха, че шефът слиза с асансьора.

— Добре, да действаме.

Излязоха в коридора и зачакаха асансьорът да пристигне от десетия етаж. Когато вратата се отвори, от кабината излезе шефът, следван от човек, когото Бош моментално позна — Армандо Зеяс, бившият кмет, който бе издигнал каузата на Орландо Мерсед преди десет години. Шефът го беше домъкнал на пресконференцията. Или може би самият Зеяс се беше намърдал. Твърдеше се, че се е прицелил в губернаторския стол. Случаят с Мерсед беше помогнал веднъж на политическата му кариера. Защо да не го направи отново?

На Бош лесно му идваха подобни цинични мисли. Не беше вчерашен. Забеляза обаче как очите на Сото блеснаха, когато видя Зеяс. Той беше истински герой в испаноезичната общност. Човек, който проправя пътя.

След Зеяс и шефа вървеше човек, когото Бош също позна — Конър Спивак, главен политически стратег на бившия кмет. Явно беше скочил във файтона на Зеяс в не толкова тайния план за спечелване на губернаторския пост на следващите избори.

Десимоне пристъпи до шефа и зашепна в ухото му. Малинс кимна веднъж и отиде при Бош. Двамата се познаваха от десетилетия. Горе-долу на една възраст и с подобни траектории през управлението — патрул, детективи в участъка в Холивуд, Убийства и обири. Но докато Бош беше уседнал трайно в УО, Малинс имаше по-големи амбиции от разкриване на убийства. Насочи се към администрацията и бързо се изкачи по стълбицата на командния щаб, като накрая беше назначен на върховното място от Полицейската комисия. Първият му петгодишен мандат изтичаше и скоро щеше да кандидатства за втори. Смяташе се, че мястото му е осигурено предварително.

— Хари Бош — сърдечно рече той. — Чух, че си имал проблем с идеята за пресконференция.

Бош кимна малко смутено. Мястото беше тясно и другите можеха да ги чуят. Въпреки това не отстъпи от опасенията си, че трябва да обсъжда случая пред медиите.

— Единствената следа, с която разполагахме, куршумът, не върши работа, шефе — каза той. — Не знам какво има за казване.

Малинс кимна, но не се съгласи с преценката му.

— Има много за казване. Трябва да уверим хората в този град, че Орландо Мерсед няма да бъде забравен. Че още издирваме извършителя и че ще го намерим. Това послание е по-важно от всичко друго, дори от онова парче олово.

Бош предпочете да премълчи и да не споделя мислите си, така че каза само:

— Щом казваш.

Шефът кимна.

— Да. Или всеки е от значение, или никой. Нали ти самият ми го каза веднъж?

Бош кимна.

— Това ми харесва! — обади се Зеяс. — Или всеки е от значение, или никой. Бива си го.

Бош не успя да скрие ужасения си поглед. От устата на Зеяс думите прозвучаха като предизборен девиз.

Шефът погледна Сото, която стоеше на обичайните две стъпки зад Хари, пресегна се покрай него и й подаде ръка.

— Детектив Сото, как се отнасят с вас в Убийства и обири?

Сото стисна ръката му.

— Чудесно, сър. Уча се от най-добрите.

И кимна към Бош. Шефът се усмихна. Сото му беше подсказала уводните думи.

— От Хари ли? Той наистина е най-добрият, Сото. Научи всичко възможно от него, докато още е тук.

— Да, сър — с готовност отвърна Сото. — Уча се всеки ден.

И се усмихна. Шефът също се усмихна. Всички бяха щастливи. И Бош осъзна, че именно шефът е решил Сото да му бъде партньор. Краудър просто бе изпълнявал заповеди.

— Добре — каза Десимоне. — Да вървим. Семейство Мерсед вече са в залата, на първия ред. Началник Малинс ще вземе думата пръв и ще ги представи. После господин кметът ще каже няколко думи, след което детектив Бош ще разгледа…

— Предлагам да го направи детектив Сото — каза шефът. — Тя знае всичко по случая, което знае и детектив Бош, нали така? Да, нека го направим по този начин. Нали нямаш нищо против, Хари?

И погледна Бош.

— Нямам нищо против — каза Хари. — Шоуто си е твое.

Тръгнаха по коридора. Един от подчинените на Десимоне стоеше пред отворената врата на залата. Влезе вътре, за да даде знак на всички да се приготвят. Включиха се прожектори, камери и диктофони.

Сото се приближи до Бош и прошепна:

— Хари, никога не съм правила подобно нещо. Какво да кажа?

— Чу Десимоне. Бъди кратка, кажи, че преразглеждаме случая и че не бихме отказали помощ от обществеността. Всеки, който помни или знае нещо по случая, да се обади в полицията или направо да се свърже с Неприключени следствия. Не споменавай пушката. По-добре е засега да пропуснем тази подробност.

— Добре.

— И не забравяй — бъди кратка. Политиците ще говорят надълго и нашироко. Не бъди като тях.

— Ясно.

Влязоха в залата. Пред подиума бяха наредени три реда маси за репортерите. Зад масите имаше друг подиум, от който камерите можеха да снимат над главите на журналистите. Бош и Сото се качиха след шефа и бившия кмет на подиума и застанаха в задната му част. Бош погледна към първия ред, пред репортерите. Там седяха четирима души, три жени и един мъж, но Бош не знаеше как точно са свързани с Орландо Мерсед. Работеше по случая отскоро и още не се бе срещал с хора от семейството. Това беше поредното нещо, което го тормозеше в цялата постановка.

— Благодаря, че сте тук — каза Десимоне в микрофона. — Сега ще ви представя началника на полицията Грегъри Малинс, който ще говори пръв. После думата ще взема бившият кмет Армандо Зеяс, а след него ще дойде ред на детектив Лусия Сото. Господин началник?

Шефът застана пред микрофона и заговори, без да използва бележки. Чувстваше се в свои води пред репортери и камери.

— Преди десет години Орландо Мерсед беше улучен от заблуден куршум на Мариачи Плаза. Господин Мерсед остана парализиран от инцидента и се бореше да се възстанови и да води пълноценен живот. Вчера сутринта изгуби битката и днес сме тук, за да заявим, че той няма да бъде забравен. Отдел „Неприключени следствия“ на управлението пое случая и ще работи усилено, докато не установим кой е прострелял Орландо Мерсед. Както знаете, смъртта му бе определена като убийство и няма да прекратим разследването, докато не арестуваме виновника и не го изправим пред съда.

Замълча за момент, вероятно за да позволи на трескаво пишещите репортери от вестниците да наваксат със записките си.

— Днес при нас са и членове на семейството на Орландо. Баща му Хектор и майка му Ирма. Сестра му Аделита и съпругата му Канделария. Заричаме се пред тях, че няма да забравим за Орландо и че разследването ще бъде усилено и пълно. А сега бившият кмет Армандо Зеяс, който е личен приятел на господин Мерсед и семейството му, ще каже няколко думи.

Шефът отстъпи назад и Зеяс зае мястото му.

— Именно чрез Орландо Мерсед научих за болката, когато престъпността и насилието се стоварят върху обществото ни — започна той. — Научих и много други неща от този човек, който стана мой приятел. Научих се на постоянство. На състрадание. Научих какво е да се справяш с онова, което ти е определила съдбата. Видях с очите си издръжливостта на човешкия дух. Орландо никога не попита: „Защо точно на мен?“ А просто попита: „Какво следва?“ Той беше герой за мен, защото приемаше онова, което му даваше животът, и се възползваше максимално от него. Давам дума, че ще помогна на това разследване по всякакъв възможен начин. Може вече да не съм кмет, но обичам тази общност и хората й. Именно във времена като тези ние се сплотяваме и наистина се превръщаме в Града на ангелите. Именно във времена като тези разбираме, че в нашия град и в нашето общество или всеки е от значение, или никой. Благодаря ви.

Десимоне се върна при микрофона и съобщи на присъстващите, че случаят е в ръцете на Бош и Сото. Каза, че Сото ще ги запознае с разследването дотук и ще може да повтори думите си и на испански. Люси пристъпи неуверено към микрофона и го свали, за да е на нивото на устата й.

— Ъ-ъ-ъ, в момента работим по всички възможни посоки и бихме искали да се обърнем за помощ към общността. Преди десет години широката публика се е отзовала с готовност на подобна молба. Много хора са се обадили и са предложили съдействие и сведения. Обръщаме се към всеки, който разполага с някаква информация за стрелбата, да бъде така добър да се свърже с нас. Можете да се обадите анонимно в полицията или да се свържете директно с отдел „Неприключени следствия“. Дори да имате информация, която според вас ни е известна, моля да ни се обадите.

Обърна се и погледна Бош, сякаш искаше да го попита дали трябва да каже още нещо. Зеяс използва момента да се върне на подиума. Постави нежно едната си ръка върху гърба на Сото и поднесе с другата микрофона към устата си.

— Само искам да кажа, че преди десет години стоях пред медиите и лично обявих награда от двайсет и пет хиляди долара на всеки, който даде информация, която ще помогне за разрешаване на престъплението. Никой не поиска наградата и тя си остава, само че сега я удвоявам на петдесет хиляди долара. Освен това ще работя с бившите си колеги от градския съвет и ще се помъча да осигуря същата сума и от градската управа. Благодаря.

Бош едва не изстена на глас. Обявяването на финансова награда за случай щеше да изопачи характера на обажданията. Наградата гарантираше, че двамата със Сото ще трябва да пресяват десетки безполезни обаждания, че маса народ ще стреля напосоки с надеждата да измъкне някакви пари. Обявената от бившия кмет награда току-що бе променила всичко.

Десимоне застана до Сото и попита репортерите дали имат въпроси. Много от тях веднага се обадиха и се наложи Десимоне да ги посочва един по един. Първият репортер, от „Таймс“, попита каква е конкретната причина за смъртта и как краят на Мерсед десет години след стрелбата може да се определи като убийство. Сото погледна неуверено към Бош и той излезе напред и придърпа микрофона.

— Аутопсията беше направена днес сутринта, така че все още няма официално заключение. От патологията обаче смятат, че смъртта на господин Мерсед ще бъде приписана на стрелбата преди десет години. Неофициално причината за смъртта е отравяне на кръвта, което е пряко свързано с раняването на господин Мерсед. Именно затова се води разследване за убийство.

Репортерът тутакси попита дали куршумът е изваден от тялото и дали може да се използва в разследването. Бош остана на микрофона. Даваше си сметка, че репортерът говори безчувствено за тялото на човек, който е бил обичан от четиримата души на първия ред.

— Да, куршумът беше изваден и отнесен в Областната лаборатория по криминалистика за анализ. Смятаме, че ще бъде много полезен за разследването.

— Открити ли са съвпадения? — попита друг репортер.

Десимоне бързо излезе напред от другата страна на Сото и взе микрофона от Бош.

— Точно сега няма да задълбаваме в тази посока. Разследването продължава и засега ще спрем дотук.

— Защо случаят е поверен на неопитен следовател? — поинтересува се онзи от „Таймс“.

Последва кратко мълчание, тъй като не беше ясно кой трябва да отговори и дали изобщо трябва да се отговаря, тъй като Десимоне току-що бе обявил край на пресконференцията. Накрая лейтенантът започна:

— Както казах, ще спрем до…

Шефът излезе напред и го потупа по рамото. Десимоне отстъпи и Малинс зае мястото му.

— Детектив Сото може да има малко опит като следовател, но е прекарала дълго време на улицата и знае какво означава да си полицай в този град. Тя работи с един от най-опитните детективи в управлението. Никой не е разследвал повече убийства в този град от детектив Бош. Лично аз нямам никакви притеснения от това кой разследва случая. Ще си свършим работата.

Шефът отстъпи и Десимоне отново обяви, че няма да отговарят на повече въпроси. Този път го разбраха. Репортерите започнаха да стават от местата си, а операторите се заеха с демонтирането на апаратурата. Бош слезе от подиума, отиде до първия ред, стисна ръцете на четиримата роднини на Мерсед и се представи. Бързо осъзна, че почти не разбират думите му. Даде знак на Сото да приближи и я помоли да уговори среща при първа възможност. Искаше да разговаря с тях, но далеч от вниманието на медиите.

Дръпна се назад и загледа как Сото се захваща за работа. Десимоне дойде и му каза, че шефът искал да разговаря с него в кабинета си. Бош излезе от залата и тръгна към асансьора с надеждата да настигне шефа и антуража му. Закъсня. Взе следващия асансьор до десетия етаж, влезе в КНП и бързо беше въведен в светая светих. Малинс го чакаше зад бюрото си. Зеяс и човека му ги нямаше.

— Хари, съжалявам, че те натресох така. Знам, че открай време не си падаш по подобни изпълнения.

— Няма нищо. Предполагам, че трябваше да се направи.

— Случаят определено ни трябва. Дай всичко от себе си.

— Винаги.

— Точно затова казах на Краудър да включи теб.

Бош кимна, без да е сигурен дали следва да благодари, че са му натрапили новобранец в случай с политически последици и възможност за провал.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, шефе?

Шефът се извърна за момент и заразглежда бележника си. Взе една визитка и я подаде на Хари през бюрото. Бош я взе и я погледна. На визитката се мъдреше името на Конър Спивак с телефонен номер отдолу.

— Това е човекът на кмета. Дръж ги в течение за хода на разследването.

— Искаш да кажеш бившия кмет, нали?

Малинс го изгледа, сякаш искаше да каже, че няма време за тези неща.

— Просто ги дръж в течение.

Бош прибра визитката в джоба на ризата си. Знаеше, че ще казва на Спивак колкото се може по-малко за разследването. Шефът вероятно също го знаеше.

— Така значи — каза той. — Мислиш ме за дъртак…

Шефът се усмихна.

— Не го приемай като обида, Хари. Това е комплимент. Дъртаците знаят най-много. Имат най-голям опит.

Бош кимна.

— Благодаря, че ми каза.