Горящата стая

28

„Бевърли Хилтън“ беше огромен хотелски комплекс с няколко входа и много помещения с различни размери, предназначени за сватби, политически мероприятия и други събирания. Бош беше идвал тук на няколко пъти както по работа, така и по лични причини. Двамата със Сото паркираха в гаража и влязоха в главното фоайе, което бе пълно с хора, събрали се за различни събития. Последваха знаците за ескалатора до банкетните зали. По пътя Бош забеляза неколцина мъже от охраната със сини блейзъри — бяха разположени на различни места, със слушалки в ушите, и внимателно оглеждаха тълпата. Явно Зеяс беше привлякъл и важни клечки на своята вечеря за петстотин долара на човек.

На втория етаж тръгнаха по дълъг коридор, от който се влизаше в различни зали. Салон „Мърв Грифин“ се оказа голяма зала в края на коридора. Двете й врати бяха отворени в очакване. На стената между вратите имаше триметров плакат с черно-бяла снимка на Армандо Зеяс, който стискаше ръце на тълпа усмихнати поддръжници. Снимката беше направена с обектив тип рибешко око, създаващ преувеличеното впечатление, че Зеяс стои в центъра на тълпата. Бош спря ужасен, когато видя мотото, изписано над кръга хора от всяка възраст, пол и раса:

Под плаката имаше дълга маса с покривка, зад която три жени чакаха да проверят хората и да приберат парите им за надпреварата на Зеяс за губернаторското място. До двата входа на балната зала стояха двама мъже с внушителна физика, също със сини блейзъри.

Бош не искаше веднага да разкрива самоличността им и поведе Сото отляво на масата за посрещане по къс коридор със стъклена врата, водеща към открита променада, за която Бош знаеше от предишни идвания, че се използва от пушачи.

— Къде отиваме? — попита Сото, докато минаваха през вратата.

— Стратегическо предимство — каза Бош. — Опитваш се да се забавиш колкото се може повече.

Излязоха на ветровитата тераса, гледаща към Уилшир, по който движението беше като река. Хотелът се намираше на кръстовището на две основни пътни артерии — булевардите Уилшир и Санта Моника — и тук задръстванията бяха денонощни.

Бош опря лакти на парапета и се загледа в трафика. В миналото щеше да запали цигара.

— Какво е нашето предимство? — попита Сото.

— Не знаят кои сме — отвърна Бош. — Не искам да се появя и тутакси да им покажа значката си. Така ще ни е по-трудно по-нататък.

— Мислех си, че искаме да разгледаме Брусард и може би да го оставим и той да ни разгледа.

— Да. Но трябва да го направим хитро. Да го накараме да се замисли. Да се зачуди. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Мисля, че да.

Сото обърна гръб на изгледа и се загледа във фасадата на сградата. След малко каза:

— Значи това е мястото, където умря Уитни Хюстън.

— Аха — потвърди Бош. — Във вана.

— На завършването ми на гимназията пуснаха една нейна песен.

— Коя?

— „Най-голямата любов от всички“.

Бош кимна.

— Къде учеше? В Гарфийлд ли?

— Не, тогава се бяхме преместили нагоре в Долината. Завърших гимназията „Сан Фернандо“ в Пакома.

— Забравих, че си била там.

— Ами ти?

— Учех в гимназията в Холивуд, но не завърших. Влязох рано в армията и трябваше да се явя на изпити, след като се върнах.

— О, вярно. Виетнам. А продължи ли в колеж?

— Да, в Сити Колидж за две години. После влязох в полицията. Ти къде отиде след гимназията?

Тя се усмихна и поклати глава. Отговорът я смущаваше.

— В Милс. Училището за момичета в Оукланд.

Бош чак подсвирна.

— Еха!

До колежа на дъщеря му оставаше година и той беше запознат с повечето предложения, особено в Калифорния. В Милс се влизаше трудно, а още по-трудно бе да си го позволиш.

— Знам, знам — каза тя. — Как така момиче от Пакома се е озовало в Милс?

— По-скоро как момиче от Милс се е озовало в ЛАПУ — отвърна той.

Тя кимна. Добър въпрос.

— Имах добра стипендия и избрах Милс, защото по онова време си мислех, че искам да ставам юрист. Нали се сещаш, граждански права, правна помощ, права на наематели и така нататък. Но после, когато се махнах от Ел Ей и наистина започнах да се замислям, реших дали да не стана ченге и че може би това е най-добрият начин да помогна на моята общност.

Бош кимна. Разбираше обаче, че тя премълчава нещо.

— Да не забравяме и случая Бони Брай — рече той.

— Да. Това също изигра роля — отвърна тя.

И млъкна. Бош отново се замисли какво се надява да постигне с идването на това мероприятие. Нямаше друг реален план освен да види Брусард. Все едно беше треньор, гледащ подготовката на противниковия отбор. Може пък да успее да придобие представа за човека, към когото се е насочил. Но след като вече бе тук, се опитваше да измисли как ще се справят с влизането в залата и оглеждането на Брусард. Започна да осъзнава, че идеята май от самото начало не е добра. При политика на такова ниво наоколо винаги имаше силна охрана. Идеята му просто да се смеси с тълпата и да мине през вратата беше нереалистична. Вече започваше да мисли дали да не зареже всичко и да тръгне към Холивуд, за да държи под око дъщеря си — от разстояние.

— Ъ-ъ-ъ, Хари? — обади се Сото.

— Какво?

— Май сме на път да изгубим стратегическото си предимство.

Бош откъсна поглед от трафика. Сото гледаше по дължината на терасата. Бош проследи погледа й и видя една врата на двайсетина метра от тях. Двама мъже с фракове бяха излезли от нея и се бяха привели с гръб към вятъра в опит да запалят цигарите си. Когато се изправиха, Бош видя, че единият е Конър Спивак, дясната ръка на Зеяс. Другият мъж също изглеждаше познат. Едър, с брада.

— Това да не е… — почна Сото.

— Брусард — каза Бош. — Така мисля.

Беше виждал Брусард само на снимки и снощи бе зърнал тъмната фигура на балкона на къщата му.

— Засякоха ни — каза той.

Спивак ги беше забелязал и сега двамата вървяха към тях.

— Каква е причината да сме тук? — шепнешком попита Сото.

— Аз ще се оправя — каза Бош. — Ти ме следвай.

Спивак се усмихваше. Другият мъж вървеше малко по-бавно и на няколко крачки назад.

— Детективи? — каза Спивак. — Помислих си, че сте вие. Ама че изненада!

Стисна ръцете и на двамата.

— Какво ви води насам?

— Ами — каза Бош, — чухме за вечерята и решихме да наминем, може би да поговорим с кандидата една-две минути. Нали се сещате, да го информираме за хода на разследването. В края на краищата обяви награда.

— Много предвидливо от ваша страна. Той ще е впечатлен. Само че още не е тук. Наложи се да се отбие в една синагога в Уестуд и след вечеря ще намине да каже няколко думи.

Погледна си часовника и добави:

— А това вероятно ще стане след повече от час. Но ще се радвам да чуя новините и да му ги предам.

Бош хвърли поглед към Брусард и отново се обърна към Спивак.

— О, разбира се — каза Спивак. — Не бива да разгласяваме. Между другото, това е един от щедрите домакини на вечерта, Чарлз Брусард.

Брусард протегна ръка първо на Бош. Хари я стисна и погледна в очите мъжа, който според него бе наредил прострелването на Орландо Мерсед.

— Приятелите ме наричат Брус.

Сото също стисна ръката му.

— Вършите чудесна работа в много трудна ситуация — каза Брусард. — Желая ви всичко най-добро. И се пазете.

— Благодаря — каза Сото.

— Брус, ще те помоля да ме изчакаш вътре — каза му Спивак.

— Няма проблем — отвърна Брусард. — Само още едно дръпване и обратно при политиката, както обикновено.

Бош му се усмихна, а Спивак се разсмя малко пресилено.

Брусард отметна глава назад и издиша дима. После пусна фаса, стъпка го и смуши дружески Спивак.

— Ще се видим вътре, Спарки — каза му и се обърна към Бош и Сото. — Беше ми приятно да се запознаем.

Брусард тръгна по терасата към вратата, от която бяха излезли със Спивак.

— Там има нещо като гримьорни — обясни Спивак. — Но ние се измъкнахме.

— Колко трябва да даде човек, за да е домакин на подобно събитие? — попита Бош.

— Сто хилядарки — тутакси отвърна Спивак.

Бош подсвирна.

— Той може да си го позволи — каза Спивак. — Детектив, казахте, че имате новини по случая Мерсед?

— Да, за кандидата — отвърна Бош. — Какви са шансовете да получим пет минути с него, когато дойде?

— Ако трябва да съм честен, не особено добри. Веднага щом дойде, той ще се качи на подиума. И веднага след като го сваля от сцената, тръгваме за летището и го качвам на самолета. Утре има молитвена закуска в Сан Франциско.

— Какво стана с „Или всеки е от значение, или никой“? Не можем ли да го отмъкнем за пет минути.

Спивак поклати глава, сякаш му се искаше да има по-добър отговор.

— Съжалявам, детективи. Просто вечерта е доста натоварена. Аз обаче ще изслушам всички новини, които искате да му кажете. Няма да разгласявам нищо. Ще кажа единствено на него.

Бош кривна глава, сякаш мислеше дали да не му се довери.

— Новините могат да почакат — каза накрая. — Само кажете на кандидата да си приготви чековата книжка.

И понечи да тръгне към вратата.

— Значи сте на път да разкриете случая? — попита Спивак.

Бош долови развълнувания му тон и го погледна.

— Това е за кандидата — каза той. — Не за масите. Ясно? Не искам да стане повод за реч тази вечер или за статия в утрешния вестник.

— Разбира се, разбира се — отвърна Спивак. — Абсолютно никакво разгласяване.

Бош и Сото го оставиха и тръгнаха към вратата, от която бяха дошли. Спивак пък тръгна към неговата врата.

— Мислиш ли, че ще каже на Брусард? — попита Сото, след като влязоха в сградата.

— Не знам — отвърна Бош. — Може би.

— Иска ми се да можех да присъствам, когато стане.

— Да вървим. Искам да мина през участъка в Холивуд.

Минаха по късия коридор и видяха, че масата пред балната зала е празна. Банкетът беше започнал и дамите на входа бяха влезли вътре. Охранителите също бяха изчезнали, може би на позиции от другата страна на вратите, докато трае мероприятието.

Бош се огледа и видя, че точно в момента в коридора са само двамата със Сото. Бързо отиде зад масата, свали плаката от стената и започна да го навива на стегнато руло.

— Хари, какво правиш? — тревожно прошепна Сото.

— Той открадна думите ми — каза Бош. — И сега си ги взимам.

Приключи с навиването и тръгна по коридора. Почти бяха стигнали ескалатора, когато иззад ъгъла се появи Вирджиния Скинър. Гледаше надолу и се мъчеше да измъкне от чантата си нещо обемисто.

— Джини?

Тя вдигна глава и спря, за да не се сблъска с Бош.

— Хари, тук си значи!

Бош тикна рулото в ръцете на партньорката си, извади ключа от колата и й го подаде.

— Иди да изкараш колата. Ще ме вземеш отпред.

— Дадено — каза тя.

След като Сото пое надолу с ескалатора, Бош отново се обърна към Скинър.

— Нали каза, че не отразяваш подобни неща?

— А ти пък ми каза, че ще се обадиш, ако решиш да дойдеш — отвърна Скинър.

— Стана в последния момент и не смятах да се задържам, затова не се обадих.

— И при мен е в последния момент — каза Скинър. — Прав си. Не отразявам подобни неща. Обикновено. Реших обаче да се отбия и може би да пусна един-два абзаца в колонката си. Така де, изненадващи новини около Зеяс. Кандидатира се и всичко опира до набиране на средства.

— Значи няма нищо общо с мен или онова, за което говорихме?

— Не, нищо. Имаме уговорка и аз я спазвам. Обещавам.

— Добре, радвам се.

— Какво беше онова руло, което й даде? Това ли е партньорката ти? Млада е.

Бош не знаеше на кой въпрос да отговори първо.

— Да, това е партньорката ми. Управлението винаги слага новаци и стари. А рулото е просто сувенир.

— Сувенир от какво?

— От нищо. Няма значение.

— Видя ли Брусард?

— Да, видях го. Дори се запознахме. Беше със Спивак и стана случайно.

— Уф, Спивак! Единственият от антуража на Зеяс, когото не мога да понасям. Прекалено ми е мазен. Лично аз смятам, че Зеяс само ще спечели, ако го разкара. Особено сега, когато се бори да стане губернатор на щата. Спивак не е играч от голямата лига. Той е местен тип, издигнат до нивото на некомпетентността си. Ако питаш мен.

— Брусард го нарече Спарки8.

— Стар прякор. Навремето беше писал позиция за един кандидат, в която се предлагаше смъртоносната инжекция да се смени с електрически стол. Тезата му беше, че столът е по-добра спирачка за престъпниците. Естествено, идеята пропадна, но хората започнаха да го наричат Спарки.

Бош кимна и каза:

— Е, трябва да излизам.

— А аз да влизам — отвърна Скинър.

— Ще се видим, нали?

— Да, ще се видим. Не забравяй, Хари, уговорката ни е двупосочна. Гледай да науча от теб преди всеки друг.

— Не се безпокой. Когато му дойде времето, ще научиш.

Бош се спусна с ескалатора, като прескачаше през едно стъпало. Сото го чакаше във форда. Той се вмъкна вътре и тя потегли. След миг попита:

— Коя беше тази жена?

— Просто позната — каза Бош. — Репортерка, между другото.

— Гледаше така, сякаш иска да ти е нещо повече от позната.

— Сериозно? Не съм забелязал.

След като остави Сото при колата й пред Дирекцията на полицията, Бош пое обратно към Холивуд. Включи тактическия канал на управлението и скоро научи мястото на операцията, в която участваха Изследователите. В момента мишената им беше един магазин на Ла Бреа, южно от Сънсет. Бош приближи, но не много. Макар и без означения, фордът лесно можеше да се разпознае като полицейски. Ако провалеше акцията, дъщеря му направо щеше да потъне в земята от срам.

През следващите два часа Бош предимно слушаше как провеждат операцията на няколко различни места в Холивуд. Нямаше арести. Те щяха да бъдат направени по-късно, след като резултатите от акцията се пратят в градската прокуратура за повдигане на обвинения срещу продавачите или държателите на лицензите.

Щом чу как началникът на операцията обявява края й, Бош потегли към къщи, като мина по Лоръл Каниън до Мълхоланд и след това на изток. Така пак успя да мине покрай къщата на Брусард. Отново спря на платформата за панорамен изглед и хвърли око на бетонната къща, но този път не видя светлини и фигура на някой от балконите. Дори басейнът тънеше в мрак.

Успя да напусне платформата, без да се сблъска с рейнджър Бендър, и се прибра преди дъщеря си. Прати й есемес да я пита кога ще се прибира, но пет минути по-късно тя отвори вратата. Бош се поинтересува как е минала операцията, без да издава, че вече знае отговора.

— Страхотно — отвърна тя. — Сложих си фалшива халка на носа. Беше много забавно.

— Колко от магазините ти продадоха пиячка?

— Почти всички. Не бяха избрани напосоки. За всеки магазин или се знаеше отдавна, или имаше постъпили оплаквания. Един смърцафосан тип ми каза, че ще ми продаде шестте кутии бира само ако мина зад тезгяха и му направя свирка. Представяш ли си?

— Представям си.

Бош не беше чул това, докато следеше тактическия канал. Реши да престане да задава въпроси и просто прегърна дъщеря си.

— Гордея се с теб.

— Благодаря, татко. Знаеш ли, адски съм уморена, а утре съм на училище.

— Тогава си лягай.

— Точно това ще направя. Лека нощ.

— Лека нощ.

Загледа я как тръгва по коридора към банята си.

— Мадс?

Тя се обърна и го погледна.

— Какво означава „смърцафосан“?

— Не знам. Дърт, страшен, гаден.

Той кимна.

— Така и предполагах. Лека нощ.

— Лека нощ.