Горящата стая

39

Бош изчака до петък по обед две седмици след прострелването на Брусард, преди да отиде при Люси Сото на новото й място. В петък отделът бе наполовина пуст, тъй като детективите можеха да избират да работят четири дни по десет часа. Останалите бяха в обедна почивка. Сото беше оставена да работи „на бюро“ в очакване на резултатите от разследването на стрелбата и оценка за психическото й състояние. Бяха я преместили до кабинета на капитана, докато не получи заповед да се върне на активна служба. Работата й беше да вдига телефона. Холкомб отново работеше с партньора си.

— Е — каза той. — Какво ново?

— След вчерашния преглед доктор Инойос ми удари печат, че съм здрава — каза тя. — Още няма резултати от ПУП, но капитанът каза, че в понеделник ще мога да се върна на мястото си. Май не му харесва да седя толкова близо до кабинета му и да чувам какво ли не.

Бош кимна. Допадна му, че използва съкращението „престрелка с участието на полицай“ вместо сегашното име на екипа — РУН, или разследване на употреба на сила. Това показваше придържане към старата школа.

— Добре — каза той. — Не би трябвало да имаш проблеми с ПУП. Просто им отнема цяла вечност да се оправят с бумащината.

— Не знам — каза Сото. — Два инцидента за по-малко от година… може да помислят, че има някакъв модел.

Бош се намръщи.

— Преди двайсет и пет години щяха да ти дадат медал и да те повишат за подобен модел.

— Времената са различни, Хари.

Той кимна и реши, че е време да започне по същество, макар че следващата част от разговора нямаше да е приятна.

— Значи… имам новини за сестра Естир.

— Какви? — попита Сото, без да крие вълнението си. — Да не се е върнала в манастира?

Бош поклати глава.

— Не. И няма да се върне. Вчера говорих със сестра Джералдин. Каза ми, че са я убили.

— Какво!? Боже мой!

— Каза, че от наркокартелите отишли в селото и я измъкнали навън, като твърдели, че е информатор на Judicial Policia. Измъчвали я и после я убили и я захвърлили край пътя, за да бъде намерена.

Сото се загледа в нищото, замислена за съдбата на Ана Асеведо, известна като сестра Естир Гонзалес.

— Не мога да повярвам — промълви най-сетне.

— И аз не съм сигурен, че вярвам — каза Бош. — Поне засега. Ето защо ще ида до Калексико. Тялото трябва да пристигне днес, за да бъде погребано в гробището зад манастира. Ще ида да се уверя с очите си. Сестра Джералдин каза, че ще ми позволи да огледам стаята и личните вещи на сестра Естир. Дойдох да попитам дали искаш да дойдеш с мен.

— Хари, насадиха ме на това бюро. Капитанът няма да ми позволи…

— Точно затова заминавам утре. В края на краищата съботата си е твой ден. Капитанът не може да ти казва какво да правиш. Ще я погребват в неделя. Така че или утре, или никога.

Сото кимаше още преди да е свършил.

— Брой ме и мен.

— Добре — каза Бош. — Искам да тръгнем рано.

— Нямам проблем с ранните часове.

Бош се усмихна.

— Знам. Да се срещнем утре в седем тук.

Погледът на Сото отново стана отнесен.

— Какво? — попита Бош.

— Мислех си — каза тя. — Как смяташ, дали сестра Джералдин й е казала, че сме ходили в манастира и сме питали за нея?

— Да — каза Бош. — Попитах я и тя потвърди, че е казала, че сме ходили и сме искали да говорим с нея. Разговаряли са няколко дни по-късно.

— В такъв случай мислиш ли, че тя…

Не довърши, но Бош знаеше какво си мисли и какво се кани да попита. Възможно ли е сестра Естир да е съобщила за някого, защото е знаела, че вестта ще стигне до наркокартелите и ще има бързи и сигурни последици въпреки че е монахиня на мисия?

— Да — каза Бош. — Точно това си мисля.

Стигнаха в събота по обед и отидоха направо в погребалния дом в центъра на Калексико, за да видят тялото на сестра Естир и да потвърдят както смъртта, така и самоличността й. Бош беше взел преносим четец на пръстови отпечатъци от Флауърс от техническия отдел, взе отпечатък от палеца и го изпрати в базата данни на щатската Дирекция за моторни превозни средства, където беше сравнен с отпечатъка на Ана Мария Асеведо, взет при изваждането на шофьорската й книжка през 1992 г. — последната книжка преди изчезването й.

Младата сестра Тереза ги посрещна на вратата на манастира и ги въведе вътре. Сестра Джералдин я беше предупредила да очаква детективите от Лос Анджелис и да ги пусне в стаята на сестра Естир. Тя ги поведе нагоре по стъпалата и по дълъг коридор. Обстановката приличаше на общежитие на колеж, ако не се брояха религиозните изображения и цитати от Библията по дъските за обяви между вратите.

— Ще останете ли за погребалната литургия утре? — попита сестра Тереза.

— Не, дойдохме само за един ден — отвърна Бош.

— О, жалко. Ще е много специална. Сестра Еси си отива у дома при Господ.

Бош кимна мълчаливо. Не знаеше какво да каже.

Сестра Тереза спря пред последната врата от дясната страна на коридора. Между вратата и касата бяха пъхнати множество религиозни картички и тя ги махна, преди да отвори. Стаята не беше заключена.

— Тясно е — каза сестра Тереза. — Сигурна съм, че не е нужно да ви се пречкам и да заемам място.

— Ще се оправим — каза Бош. — Няма да ни отнеме много време.

Сестра Тереза погледна назад по коридора, сякаш искаше да се увери, че са сами и сестра Джералдин не гледа.

— Мога ли да ви попитам нещо? — попита тя. — Какво търсите? Какво според вас е направила сестра Еси? Не мисля, че съм срещала по-мил човек от нея.

Бош се замисли за момент. Не смяташе, че си струва да помрачава нечии представи и чувства за друго човешко същество, особено ако е мъртво. Пък и сестра Тереза сигурно сама щеше да научи съвсем скоро, когато медиите разтръбяха историята.

— Просто се опитваме да потвърдим дали тя е една жена, изчезнала преди много време в Ел Ей — каза той.

— О, добре — рече сестра Тереза. — Помислих си, че е нещо наистина лошо и че няма да можем да отпразнуваме единението й с Иисус утре. Видяхте ли какво изписваме на надгробния й камък?

— Не. Какво?

— Всъщност тя го написа. Остави ни заръки за погребението си. Ще пише „Сестра Естир Гонзалес, намерила избавление за децата в Църквата“. Не е ли прекрасно?

Бош кимна и повтори:

— Избавление за децата в Църквата.

— Да — каза сестра Тереза. — Написала го е преди много време. Намерихме инструкциите й в онази стара кутия на леглото й.

И посочи през отворената врата.

— Добре… Е, благодаря ви, сестро — рече Бош. — Както казах, няма да се бавим много.

— Стаята ми е последната отляво в другия край на коридора — каза тя. — Защото съм най-новата.

Повдигна се гордо на пръсти и се отпусна.

— Добре, ще ви намерим.

Бош се обърна и влезе в стаята. Както беше очаквал, обзавеждането бе скромно. Имаше единично легло с разпятие на стената над таблото откъм главата. До него бяха поставени масичка, скрин и бюро с рафт за книги над него. Имаше и гардероб без врата, не по-голям от старите телефонни будки на Юниън Стейшън. Но той бе напълно достатъчен да побере малкото неща в него.

Бош и Сото се разделиха и започнаха да отварят шкафчетата. Повечето бяха празни или съдържаха скромното облекло и вещи, принадлежали на човек, спазвал обета си за бедност. Бош провери кутията, която им беше посочила сестра Тереза. Вътре имаше предимно хвърчащи листа с бележки — написани на ръка проповеди, молитви и стихове от Библията, много от които с подчертана дума избавление. Послание до ефесяни, галатяни, римляни… цитатите бяха изписани върху половин страници, пощенски пликове и какви ли не листчета.

Бош избра два плика и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Порови още в кутията и извади сгънат документ, който се оказа акт за раждане на Естир Мария Гонзалес, издаден през 1972 г. в окръг Хайд, Северна Каролина. Беше отпечатан върху плътна хартия и изглеждаше напълно достоверно, макар че Бош не се съмняваше, че е фалшив. Знаеше, че най-лесният начин да създадеш нова и фалшива самоличност е с акт за раждане от малък селски район някъде далеч от щата, в който ще извършиш измамата. Актът за раждане беше единственият документ, който се изискваше за вадене на шофьорска книжка в Калифорния. Проблемът бе, че за актовете за раждане не съществуваше общ шаблон. Хиляди окръзи в страната издаваха такива документи, като всеки беше с различен дизайн. Чиновник от Дирекцията за моторни превозни средства трудно би могъл да обяви за фалшиво удостоверение от окръг Хайд, Северна Каролина, ако представеният документ изглежда достатъчно официален и легитимен.

Шофьорската книжка беше само една крачка по пътя към придобиване на пълна нова самоличност, с номер на социална осигуровка и паспорт. Документът в ръцете на Бош обясняваше много неща.

Хари седна на леглото и прибра акта за раждане в сакото си при пликовете. Затвори кутията и погледна към Сото, която проверяваше гардероба.

— Това тормози ли те? — попита я.

Тя се обърна и го погледна.

— Кое да ме тормози?

— Не знам — рече той. — Предполагам, че сама си е избрала изкуплението. Дошла е тук, ходила е на мисии, грижела се е за деца и тъй нататък. Обет за бедност, плащане на ипотеката. Но не се е предала и не е казала, че тя е виновната. Не е искала да казва на всички онези родители как се е стигнало до смъртта на децата им.

Посочи кутията.

— Говори за избавление. Но е избрала всичко това. Нищо не е било отнето от нея. Нали разбираш какво искам да кажа?

Сото кимна.

— Разбирам — каза тя. — Ще ми е нужно време да го осъзная наистина. После ще ти кажа как се чувствам. Става ли?

— Да — отвърна той. — Става.

Сото продължи работата си в гардероба, а Бош се зае с бюрото. Работният му плот беше абсолютно празен, а в единственото чекмедже имаше още от същото — изписани с молив цитати за избавление и множество споменавания на деца.

Затвори чекмеджето и погледна рафта. На него имаше четири различни издания на Библията, испански речник и книги за тайнствата, катехизиса и за методи на проповядване.

Свали първата библия и прелисти набързо страниците с надеждата, че в скута му ще падне грижливо сгънато написано на ръка самопризнание.

Вместо това намери картичка, изобразяваща възнасящия се на небето Христос. Картичката отбелязваше страница от Деяния, на която имаше подчертани думи, образуващи изречение: Покайте се… за да се заличат греховете ви.

— Хари.

Бош се обърна. Сото беше клекнала, а на пода пред нея имаше фотоалбум. Тя взе от него нещо, което приличаше на снимка, изрязана от вестник.

— Не беше закрепена като другите. Това са те, нали?

Бош взе изрезката и я разгледа. На нея имаше една до друга избелели снимки на двама мъже. Бош веднага разпозна банковите обирджии от Северен Холивуд. Всяко ченге в Ел Ей би ги разпознало.

— Да, те са.

— Значи Гъс Брейли е бил прав?

Бош продължи да се взира в изрезката. И да си спомня за онзи ден.

— Явно да — каза накрая. — Но тогава не е успял да направи връзката.

Сото седна на леглото до стола му, за да може също да вижда изрезката.

— Снимката не е на нея с тях. Така че изрезката не доказва нищо.

— В съда може и да е така — каза Бош. — Но лично за мен нещата са ясни.

— Но къде са се кръстосали пътищата им?

— Добър въпрос. Спомням си, че двамата се запознали в някаква фитнес зала. Май беше във Венис.

— Ана е живяла много далеч от Венис. Трябва да са се срещнали някъде другаде.

— Е, ще трябва да намерим мястото, ако искаме от прокуратурата да закрият делото.

— Ами ако оповестим всичко това на медиите? Може някой да направи връзката.

Бош се замисли. Бяха минали двайсет и една години. Вероятността беше малка, но не искаше да се показва като песимист пред Сото.

Тя обаче като че ли прочете мислите му.

— Всички онези семейства, които изгубиха деца. Трябва да научат. Семейството на Еси Гонзалес също. На истинската.

Взе изрезката от ръката му и се загледа в нея.

Бош си спомни нещо и щракна с пръсти. Точно това го беше тормозило след като бе разговарял с Гъс Брейли.

— Варсол — каза той.

— Какво? — попита Сото.

— Току-що си спомних нещо. В деня на престрелката… Пристигнах накрая и бях включен в екипа за събиране на доказателствата. Всъщност на мен се падна колата им.

Посочи мъжете на снимката.

— В общи линии, трябваше да я наглеждам, докато й дойде ред. А това отне два часа, защото се работеше на голяма площ, някъде около пет преки. Както и да е, докато чаках, си сложих ръкавиците и поразгледах. На задната седалка имаше военно одеяло, покриващо нещо. Повдигнах го и видях още няколко оръжия, както и коктейл Молотов, закрепен с колан, за да не мърда.

— От варсол ли е бил направен?

— Не знам. Не знам дали изобщо е бил анализиран, но можем да разберем. Така или иначе, използването на коктейла е още една връзка между онези типове и Бони Брай.

Сото кимна.

— Е, как мислиш? Ана мозъкът ли е била, или просто изпълнител?

Бош се замисли за момент и поклати глава.

— Трудно е да се каже. Изглежда, че е изиграла Бъроуз и Бойко като професионалист. Сближила се е с тях и е знаела, че ще отстъпят, ако бъде заплашена. Но може да е действала по заповед на някой от нападателите. Не мисля, че ще разберем някога.

Поседяха малко в мълчание. Бош знаеше, че Сото иска да каже нещо. Накрая тя се престраши.

— Определено си мислех, че ще е различно.

— Кое да е различно? — попита Бош.

— Откакто реших, че искам да стана ченге, си мислех как разрешавам случая. Това беше мотивацията ми. Гореше в мен, нали разбираш?

— Да.

Той се замисли за онова, което беше казал миналата седмица за отварянето на вратата на горяща стая.

— А ето ме сега тук — рече тя.

— Разреши го — каза той.

— Само че няма… просто не е онова, което си фантазирах.

Бош кимна. Нямаше какво да каже. След известно време Сото като че ли успя да загърби за момент грижите си и заговори позитивно.

— Е, мисля, че приключихме тук. Искам да се прибера у дома, Хари.

— Добре — каза Бош. — Да вървим.