Горящата стая

8

Лусия Сото вече беше на Мариачи Плаза и го чакаше. На пръв поглед наоколо не се навъртаха никакви медии. Бош тръгна през площада, като се оглеждаше. Мястото започваше да се пълни с музиканти, надяващи се да си уредят вечерно изпълнение. Покрай тротоара бяха паркирани броня до броня ярко оцветени микробуси с имената и телефонните номера на групите. Всички пейки и маси на площада бяха заети.

Сото говореше с трима мъже, нагъчкани на една пейка. Калъфите с инструментите лежаха в краката им. Бяха облечени с еднакви черни къси куртки със златен брокат и бели ризи с върви вместо копчета. Бош им кимна, докато заставаше до партньорката си. Сото държеше някаква разновидност на айскафе с бита сметана отгоре.

— Хари, тези хора са били тук в деня, когато е бил прострелян Мерсед — развълнувано каза тя.

— Какво си спомнят? — попита той.

— Седели са точно тук. Скочили и се скрили зад статуята, когато чули изстрела.

Бош погледна зад пейката към бронзовата статуя на жена с ръце на кръста и шал върху покрита с шарки рокля. Беше поставена на голям пиедестал от дърво и бетон. Табелата обясняваше, че жената е Луча Рейес, кралицата на Мариачи, която живяла и работила в Ел Ей през 20-те години на двайсети век. Дошла тук от Гуадалахара.

— Тогава разпитвали ли са ги?

Сото им заговори на испански и после преведе отговорите им на Бош, макар че той разбра повечето от казаното.

— Да, дали са показания.

Бош кимна, но не можеше да си спомни показания от досието, в които очевидците да съобщават, че са се скрили зад статуята. Явно обяснението е било пропуснато като маловажно.

— Помоли ги да ни покажат къде точно са се скрили.

Сото отново се обърна към мъжете и един от тях стана и отиде при статуята. Клекна, сложи ръце на пиедестала и се престори, че наднича зад краката на жената, за да види кой стреля. Гледаше към Бойл Авеню.

Бош отново кимна, докато се опитваше да си представи как е било през онзи ден.

— Какво ги кара да си мислят, че изстрелът е дошъл оттам? — попита той и посочи.

Сото преведе и мъжът отначало сви рамене, после един от другарите му на пейката отговори, но темпото му беше прекалено бързо, за да може Бош да разбере нещо.

— Каза, че чул изстрела и побягнал. Другите двама го последвали, но не били сигурни, че са чули нещо. Просто видели, че всички бягат.

— Какво е видял?

Двама от мъжете поклатиха глави, а третият каза: „Nada“.

— Познавали ли са Мерсед?

Сото отново преведе и изслуша отговорите им.

— Не точно — каза накрая. — Знаели го от площада, и толкова.

Бош се обърна и тръгна към ескалаторите на спирката на метрото. Стъклената структура, служеща за покрив, имаше характерен ацтекски мотив и бе проектирана като огромно орлово гнездо, пазещо входа. Перата бяха от разноцветни панели, които хвърляха из площада цветни петна светлина.

Между ескалаторите имаше широко стълбище, облицовано с плочки. Бош се обърна от горния край на стълбището и погледна назад през площада. После погледна наляво през Първа улица към музикалния магазин, чиято камера бе заснела прострелването на Мерсед. Премести се малко надясно и реши, че се намира много близо до мястото, където се беше намирала масата за пикник, на която беше седял Мерсед.

Обърна се отново към Бойл Авеню, откъдето беше дошъл куршумът. Тъй като вече беше отхвърлил идеята, че е било стреляно от минаваща кола и дори от нивото на улицата, погледът му се насочи към постройката на ъгъла. Навремето Бош познаваше доста добре хотел „Бойл“. Беше по-известен с неофициалното си име „Мариачи“ и представляваше триетажна сграда на повече от сто години, една от най-старите сгради в цял Лос Анджелис. През десетилетията обаче беше занемарен и сега представляваше пълен с хлебарки бордей за пътуващи музиканти и приходящи гости. На Бош неведнъж му се беше случвало да влиза в хотела със снимка в ръка, докато търсеше някой заподозрян.

Но сега всичко беше различно. Хотел „Бойл“ беше минал през основен ремонт за милиони покрай строежа на станцията на метрото. Вече дори не беше хотел, а комплекс, предлагащ апартаменти на разумни цени и офиси. Червената му фасада и характерните куполи бяха запазени при ремонта, но дори така наречените разумни цени бяха твърде високи за повечето Мариачи, които минаваха през Източен Ел Ей. Налагаше им се да отседнат някъде другаде.

Сото дойде при Бош, проследи погледа му и попита:

— Мислиш, че е стреляно оттам ли?

— Възможно е — каза Бош. — Да идем да проверим.

Пресякоха площада. Бош забеляза, че по пейките и масите се събират все повече и повече музиканти. Беше почти пет часът, време за търсене на работа. Зад една група музиканти се виждаше малък магазин. Libros Schmindos. Знакът на вратата съобщаваше, че това е книжарница и библиотека. Бош я посочи, без да забавя крачка, и каза:

— Преди да стане испанско, всичко наоколо е било еврейско. През двайсетте и трийсетте. През петдесетте всички започнали да се изнасят към Феърфакс.

— Бяло бягство — каза Сото.

— Нещо такова. Мисля, че някой от дядовците или бабите ми е живял тук. Имам някакъв спомен от това място. Старата гара в Холенбек, как идвам тук с майка ми през петдесетте…

Беше някакъв мъгляв, смътно смущаващ спомен, който не можеше да се избистри в главата му. Първите единайсет години от живота си беше прекарал с майка си и понякога сменяха жилища като приходящите гости на стария хотел „Мариачи“. Имаше твърде места за помнене, а това беше преди петдесет години. Опита се да смени темата.

— Ти къде си израснала, Люси?

— Къде ли не. Майка ми е от Ориндж Каунти при Ел Торо, а семейството на баща ми беше оттук. Неговите родители напуснали Чавес Равин през четирийсетте. Накрая се озовали в Уестлейк и аз съм се родила там. Но израснах най-вече в долината. В Пакома.

— Това май означава, че не си фен на „Доджърс“.

— Не съм ходила на нито един мач и няма и да отида — отвърна тя. — Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм направила подобно нещо.

Това бе едно от най-големите заграбвания на земя в историята на града и Бош знаеше добре историята, тъй като през целия си живот се беше мъчил да съчетае любовта си към бейзбола и „Доджърс“ с грозната истина, погребана под игрището, където като момче беше гледал ударите на Санди Куфакс и Дон Дрисдейл. Имаше чувството, че всеки бляскав успех в града таи някъде в себе си тъмна жилка, обикновено директно под повърхността.

В продължение на десетилетия Чавес Равин бил бедняшки анклав на мексикански имигранти, натъпкани в колиби по хълмовете и опитващи се да си проправят път на място, където са нужни, но не и особено желани. Краят на Втората световна война довел до нов просперитет на града и федерални пари за осигуряване на жилища за бедните. Планът бил да бъдат изселени всички от Чавес Равин, паянтовите постройки да бъдат срутени и мястото да бъде застроено отново с гора от евтини жилищни блокове, в които да се настанят бившите обитатели на малката долина. Дори името на проекта отразявало величествената американска мечта за достигане на златния пръстен — Елизиан Парк Хайтс.

Някои напуснали долината доброволно, други трябвало да бъдат изкарани насила. Къщи, църкви и училища били сринати до земята. Но не бил построен нито един жилищен блок. Междувременно светът се променил. Строенето на блокове за бедните се заклеймявало като социализъм. Новият кмет нарекъл проекта нехарактерно за Америка прахосничество. Вместо него градът на бъдещето решил, че се нуждае от професионален спортен тим, който да утвърди имиджа и положението му като нещо повече от филмова колония и мъглив аванпост на западния край на страната. Бруклинските „Доджърс“ дошли на запад и на мястото, където трябвало да се издигат блоковете за бедните, бил построен бляскав бейзболен стадион. Жителите на Чавес Равин били пръснати окончателно: наследниците таяха дълбоко в себе си обидата и до днес, а Елизиан Парк Хайтс си бе останало красиво име, така и не стигнало по-далеч от проектантските бюра.

Бош мълча, докато пресякоха Бойл и стигнаха до двойната врата на някогашния хотел „Мариачи“. Вратата беше заключена и до нея имаше домофон за връзка с обитателите и управата. Сото погледна Бош и попита:

— Искаш да влезем ли?

— Няма да е зле.

Тя натисна копчето до табелка с надпис Oficina. Ключалката избръмча, без никой да се поинтересува кой звъни. Бош вдигна очи и видя камера, монтирана в ъгъла на рамката на вратата.

Сото отвори и влязоха във вестибюла. На стената зад стъклени панели имаше указател и карта на сградата. Бош погледна първо картата и видя, че проектът за реставриране е включвал и обединяване: три сгради бяха обединени в един комплекс. Предната, оригиналният хотел „Бойл“, известен от картите от деветнайсети век като „Къмингс Блок“, сега беше преустроена като офис сграда, а другите две бяха жилищни. Бош насочи вниманието си към указателя и видя списък на най-различни офиси, повечето с пояснение Адвокат/Abogado.

— Офисът на управителя е там, Хари — каза Сото.

— Знам — отвърна той. — Ще се отбием, след като огледаме.

На втория етаж Бош видя три стъклени врати на офиси, два от които на адвокати. Надписите на вратите им обещаваха Se Habla Espanol5. Третият изглеждаше свободен.

Бош отстъпи назад и огледа коридора. Беше чист и светъл, не какъвто го помнеше от предишните си посещения. Тогава тук имаше миниатюрни апартаменти и обща баня в края на коридора, от която миришеше на отходен канал. Изпита задоволство, че сградата е била спасена от такова неуважение и разруха.

Качи се по стълбите до следващия етаж, следван от Сото. Там имаше още офиси, половината от които изглеждаха празни. Опита вратата с надпис ПОКРИВ — оказа се отключена. Изкачи следващите стъпала до купола и Сото го последва.

Куполът предоставяше изглед на 360 градуса, включително и през моста към центъра на града. Бош видя бетонното речно корито и железопътните линии, които се виеха около центъра като панделка. Обърна се на изток и погледна надолу към площада. Видя как членовете на една група товарят инструментите си в микробус — бяха си намерили работа.

— Мислиш, че е стреляно оттук ли? — попита Сото.

Бош поклати глава.

— Не ми се вярва. Прекалено е открито. А и ъгълът вероятно е доста голям.

Вдигна ръце, сякаш се прицелва с карабина. Насочи въображаемото оръжие към стълбите на метрото. Кимна. Наистина беше твърде високо, за да може куршумът да мине през инструмента и тялото на Мерсед под ъгъла, по който беше минал.

— Освен това мисля, че това място е преустроено. Преди десет години тук едва ли е имало нещо.

Забеляза мъж, който стоеше сам на една пейка на площада. Гледаше нагоре към Бош. Вратата на стълбището към купола се отвори и някаква жена закрачи енергично към тях, като сипеше порой думи на испански. Сото тръгна към нея и извади значката си, за да покаже, че са полицаи. Жената говореше прекалено бързо, за да може Бош да я разбере. Личеше й обаче, че е ядосана, че са се качили на покрива.

Накрая Сото влезе в ролята си на преводач.

— Това е госпожа Бланка. Каза, че не можело да стоим тук и че първо е трябвало да идем в офиса на управителя. Отговорих й, че се извиняваме.

— Питай я дали е работила тук преди обновяването на сградата.

Бланка поклати глава и каза не, преди Сото да е превела въпроса.

— Знаете ли английски? — попита Бош.

— Да, малко — отвърна Бланка.

— Добре, можете да отговаряте така, както ви е удобно. Сградата е защитена, нали? От Историческото дружество?

— Да, обявена е за паметник на културата. Построена е през хиляда осемстотин осемдесет и девета.

— Какво е станало с архива на хотела, когато са започнали преустройството?

Жената го погледна объркано и Сото преведе въпроса и отговора.

— Каза, че всички хотелски книги се съхраняват от Историческото дружество. В момента се намират в градското хранилище, но искали да направят изложба тук.

Бош кимна. В докладите на Родригес и Рохас не пишеше да са чукали по вратите и да са разпитвали хора от хотел „Мариачи“ дали са видели или чули стрелбата на площада.

Помисли си, че това е било грешка.