Горящата стая

25

Излязоха от къщата и Бош прибра жълтия бележник в куфарчето си. Вместо обаче да потегли към магистрала 10, която беше най-краткият им път до Ел Ей, насочи колата към Хемет.

— Къде отиваме? — попита Сото.

— При къщата, в която е живял Уилман, преди да умре — отвърна Бош.

— Пушката ли?

Той кимна.

— Просто предчувствие. Трябва да е някъде. Искам да проверя гаража, който според Одри е бил оръжейна на съпруга й.

— Значи не мислиш, че е у Брусард? Тоест, затова е сметнал, че може да убие Уилман и да му се размине.

— Може би. Или пък след стрелбата на Мариачи Плаза Уилман му е казал, че се е отървал от нея. И Брусард само си е въобразил, че може да го убие и да му се размине.

— Но вместо да се отърве от пушката, Уилман я е запазил? И я е скрил някъде?

— Може би. Като застраховка. Може да я е скрил на място, за което жена му не е знаела.

Сото кимна разбиращо.

— Добре. Трябва ли ни разрешително за обиск?

Бош поклати глава.

— Не и ако ни поканят.

Известно време пътуваха мълчаливо, след което Сото попита:

— Какво мислиш за Одри? Тя наистина искаше да ни разкаже за съдебния иск.

— Искаше. Мисля, че изпитва вина.

— Защо?

— Защото е взела парите и е млъкнала. Знае, че Брусард я е купил с парите, независимо на каква цена. Сигурно е трудно да живееш с подобна мисъл. Няма значение колко скъпа е къщата ти. Всичко, което имаш, е от пари, с които са купили мълчанието ти. Както и да е, трябва да намерим друг начин да се доберем до делото. Може да се обърнем към прокуратурата, да видим дали те няма да успеят да счупят печата.

— Определено бих искала да го прочета.

Стигнаха до Хемет за половин час. По пътя Бош получи обаждане от капитан Краудър, който искаше да разбере докъде е стигнало разследването. Бош му каза, че в момента проследяват оръжието на убийството и се надяват да представят по-солидни резултати по-късно през деня или утре сутринта. Това укроти засега капитана и той затвори, без да задава повече въпроси.

Къщата, в която бе живяло семейство Уилман преди смъртта на Дейв от ръцете на Брусард, представляваше скромно ранчо в квартал, населен с представители на средната класа. Беше прясно боядисана, с грижливо поддържан двор и пристроен двоен гараж. Според имотния регистър сега принадлежеше на някой си Бърнард Контрерас.

Жена на около трийсет отговори на почукването на вратата. Беше бременна поне в седмия месец.

— Госпожа Контрерас?

— Да?

Бош извади значката си и се представи, след което представи и Сото.

— Разследваме убийства и търсим оръжие, което може да е било използвано в случая, по който работим — каза Бош.

Жената сложи ръка върху издутия си корем, сякаш за да защити нероденото си дете от думата „оръжие“.

— Не разбирам. В дома ни няма оръжия.

— Нямаме предвид вас или съпруга ви — каза Бош. — Дойдохме, защото мъжът, който е живял тук преди вас, е имал оръжия.

— Онзи, който бил убит ли?

— Точно така, който е бил убит. Бил е търговец на оръжия и търсим едно от тях.

— Това е станало отдавна. Със съпруга ми купихме къщата…

— Знаем това. Затова искаме да ви помолим за една услуга. Надяваме се, че ще се съгласите да ни помогнете в разследването.

Жената го изгледа с подозрение и остана нащрек.

— За какво става въпрос?

— Искаме да огледаме гаража ви.

— Защо ви е да гледате гаража ми?

— Защото предишният собственик, онзи, който е бил убит, е държал поне част от инвентара си в гаража. Искаме да погледнем и просто да се уверим, че оръжието, което търсим, не е там.

— Живеем тук от шест години. Мисля, че щяхме да намерим оръжие, ако е било забравено в гаража.

— Мисля, че може би сте права, госпожо Контрерас. Но ние сме ченгета и трябва да видим с очите си, за да отхвърлим възможността. Освен това оръжието може да е скрито — ако изобщо е там, разбира се.

Жената свали ръка от корема си и като че ли се поотпусна. Бош си помисли, че сега и тя изпитва любопитство.

— Не трябва ли да ми представите разрешително за обиск или нещо подобно?

— Не и ако ни поканите да потърсим — отвърна Бош.

Жената се замисли за момент и накрая отстъпи.

— Ще отворя вратата — каза тя. — Но вътре е пълно със сандъци. Ще отнасяме някои неща на склад и не искам да ровите в тях.

— Не се безпокойте, госпожо Контрерас. Няма да ровим във вещите ви.

Жената влезе и затвори вратата. Бош и Сото минаха по застланата с плочки пътека и спряха пред гаража. Вратата нямаше прозорци и Бош предположи, че това е предпазна мярка, взета от Уилман, когато е държал оръжията си тук.

Вратата бавно започна да се вдига. Пени Контрерас чакаше от другата страна, ръката й отново беше върху корема.

Бош влезе и се огледа. Най-обикновен двоен гараж. Едното място за кола бе заето от работна маса, а до задната стена имаше бойлер. Стените не бяха измазани и се виждаше дървената конструкция и изолацията. Това бе начин за сваляне на цената, избран от предприемача или купувача при строежа на къщата.

До работната маса имаше малък автомобил и на Бош му стана ясно, че госпожа Контрерас паркира в гаража, а съпругът й използва алеята или улицата.

Гредите на тавана бяха голи и там имаше платформа, която можеше да се използва за склад. На нея бяха качени няколко сандъка. Бош ги посочи и попита:

— Сандъците ваши ли са?

— Да, наши са. Гаражът беше съвсем празен, когато се нанесохме. Ако имаше оръжие, щяхме да го видим.

До стената от двете страни на работната маса имаше тежки стоманени шкафове с ключалки и допълнителни халки за катинари.

— Това са шкафове за оръжие — каза Бош. — Тук ли се намираха, когато купихте къщата?

— Да, бяха оставени от госпожа Уилман.

— Заключени ли са?

— Не, не ги заключваме — каза Контрерас. — Можете да ги проверите.

Бош ги отвори и видя, че се използват за вехтории. Нямаше никакви оръжия. Качи се по подвижната стълба до работната маса, за да погледне над шкафовете. Там имаше само прах и мъртви насекоми.

Отиде до работната маса. Беше дълга близо два метра, с монтирано менгеме в единия край. Бош пристъпи по-близо и долови слабата миризма на смазка и препарат за почистване на цеви — материали, които би имал всеки търговец на оръжие.

— Работната маса също ли беше тук? Менгемето е предназначено да държи пушка, докато чистиш цевта или добавяш оптичен мерник.

— Да, масата беше тук и решихме да я използваме. Само че заема много място. Налага се мъжът ми да паркира на алеята, но той няма нищо против. Обича да работи в гаража в събота.

Бош кимна. Продължаваше да гледа покритата с петна от масло маса. Беше ръчно направена от дъски и шперплат. Имаше работна повърхност и лавица под нея. Двете повърхности бяха от дебел два и половина сантиметра шперплат, подсилен отдолу от дъски. Беше яка и тежка конструкция, върху която в момента имаше всякакви електрически инструменти и друго оборудване.

Бош сложи ръка на масата и клекна да погледне под работната повърхност. В ъгъла на дебелата рамка видя оръжие, закрепено с пластмасови свински опашки.

— Тук долу има оръжие — каза той. — Пистолет.

— Боже мой! — възкликна госпожа Контрерас.

Бош извади от джоба си гумени ръкавици и си ги сложи. После взе телефона си и клекна, за да снима пистолета на светкавица, за да освети тъмното пространство под масата. Взе нож за мокет от инструментите и разряза свинските опашки.

Освободи пистолета и се изправи, за да могат двамата със Сото да го огледат. Беше „Глок 17“. Госпожа Контрерас също се наведе да го разгледа и на лицето й се изписа страх.

Бош връчи оръжието на Сото, която също си беше сложила ръкавици, и започна да сваля сакото си. Трябваше да легне на изцапания с масло под, за да погледне под лавицата. Госпожа Контрерас се досети какво смята да направи, свали от рафтовете в дъното на гаража навит на руло брезент и го разви, за да го постеле на пода.

— Легнете на него, за да не си съсипете дрехите.

След малко Бош лежеше на пода и осветяваше с телефона си долната част на лавицата. Там имаше друго оръжие — този път дългоцевно — и той отново го засне, преди да помоли да му дадат ножа за мокет и да среже свинските опашки.

Подаде тежкото оръжие на Сото и се изправи.

— Господи! — промълви госпожа Контрерас.

Вече защитаваше нероденото си дете и с двете си ръце.

Оръжието не беше „Кимбър М84“. Бош го разпозна като картечница М60 от времето на Виетнамската война, захранвана с патронни ленти, които войниците носеха като патрондаши, докато газеха през джунглата. В списъка, направен от жената на Уилман, имаше два патрондаша. А това беше оръжието, с което вървяха те. Бош се запита дали Уилман е скрил картечницата и глока, защото са крадени, или защото са някакъв ценен спомен.

— Това ли търсехте? — попита госпожа Контрерас.

— Не — отвърна Бош.

Взе оръжието от Сото, защото си личеше, че й тежи. Онези, които мъкнеха М60 през джунглите на Виетнам, едновременно обичаха и мразеха картечницата. Наричаха я „прасето“ всеки път, когато трябваше да я влачат на патрул. Но тежка или не, тя бе най-доброто, което можеше да се озове в ръцете ти при престрелка. Бош внимателно я постави между челюстите на двойното менгеме.

Отстъпи от масата и отново се огледа. Намирането на двете оръжия го беше заредило с енергия. Не бяха онова, което търсеха, но доказваха, че Уилман е имал скрито оръжие. Това поддържаше надеждата му, че и пушката „Кимбър Монтана“ може да бъде намерена някъде.

Погледът му се насочи нагоре към гредите.

— Можете да се качите, ако искате — каза госпожа Контрерас. Вече нямаше абсолютно нищо против търсенето на оръжия в къщата, в която скоро щеше да отглежда детето си.

В другия край на гаража имаше разгъваща се стълба от фибростъкло. Бош я взе и я премести от другата страна на масата, като внимаваше да не закачи колата. Разгъна я, опря я на една от напречните греди и я задържа да не мърда, докато Сото се качваше първа. Последва я и двамата се озоваха приведени под ниския таван на импровизиран под от дъски, поставени между гредите.

Бош се огледа за тайни местенца, но на гредите нямаше подходящо място, на което да се скрие пушка или друго оръжие. Канеше се да се откаже, когато Сото го повика да дойде при края на платформата. Бош опря длан в тавана за равновесие.

Сото посочи между две греди към единия метален шкаф. Бош не видя какво му сочи.

— Какво? — попита той.

— Зад шкафа — каза тя. — Закрепен е за две греди, но между тях има пространство.

Права беше. Между гредите имаше повече от трийсет сантиметра празнина, минаваща отвесно покрай носещата конструкция на стената. Другите подобни празнини бяха запълнени с изолация, но тя можеше лесно да се махне зад шкафовете, за да се получи достатъчно голямо скривалище за пушка. Бош не се беше сетил за това, когато се качи да погледне отгоре.

— Трябва да свалим шкафовете — каза той.

Отне им половин час да опразнят шкафовете и Бош — с помощта на инструментите на Бърнард Контрерас — да развие болтовете, закрепващи първия към гредите зад него. Накрая трябваше да връчи на Сото гаечния ключ, а самият той се опитваше да поддържа тежкия метален шкаф.

Качена на стълбата, Сото махна четирите разхлабени болта и тежестта на шкафа се стовари върху Бош. Не можеше да я издържи.

— Пазете се!

Остави шкафа да се плъзне по гредите и да падне с трясък на циментовия под.

— Всички добре ли са?

След като двете отговориха, че им няма нищо, Бош погледна към мястото на стената, където бе шкафът. Наистина между гредите имаше вертикална празнина, дълбока десет сантиметра. В долната част на скривалището беше заковано хоризонтално парче дърво. Вътре нямаше огнестрелно оръжие, а меч в ножница. Бош го взе да го огледа. Беше потънал в прах. Приличаше на самурайски и дългото му острие, останало чисто и блестящо в ножницата, бе леко извито.

Бош опря меча на работната маса и пристъпи към втория шкаф.

Вече имаше опит и му трябваха само десет минути да разхлаби болтовете и Сото да заеме мястото си на стълбата. Този път знаеше какво да очаква и притисна с тежестта си шкафа, за да го плъзне плавно по стената. Още преди да се изправи, чу Сото да обявява, че във второто скривалище има оръжие.

Беше карабина. Бош усети притока на адреналин. Искаше му се да грабне оръжието и да види дали е „Кимбър“, но изчака Сото първо да го снима с телефона си. После Бош извади пушката от скривалището и я задържа пред себе си. Сото се наведе да огледа за надписи.

— Трябват ми очилата — каза Бош.

— Ето! — Сото възбудено посочи лявата страна на пушката. — „Кимбър, модел осемдесет и четири“. Това трябва да е.

Тя откри серийния номер отляво на фирмения надпис и попита Бош дали е записал номера. Бош й даде пушката и отиде при госпожа Контрерас, която държеше сакото му, за да извади очилата и бележника си. Отвори го на съответната страница и прочете серийния номер на глас.

— Съвпада — каза тя.

Гласът й леко трепереше.

Бяха открили изчезналата пушка на Дейвид Уилман. Следващата стъпка бе да видят дали именно тя е изстреляла куршума, поразил Орландо Мерсед.

Бош си сложи сакото и погледна двата шкафа на пода на гаража. Нямаше начин да успее да ги нагласи на местата им.

— Госпожо Контрерас, ще трябва да вземем оръжията — каза той.

— Вземайте ги — отвърна тя. — Съпругът ми направо няма да повярва.

— Е, съпругът ви може да не остане особено щастлив, защото няма да успея да вдигна шкафовете и да ги сложа на местата им.

— Не се безпокойте. Той ще ги сложи с приятелите си. И без това висят дълго тук, а и историята ще си заслужава да се чуе.

— Накарахте ме да се почувствам по-добре. Ще ви напишем разписка.

Прибраха оръжията в багажника на колата, като ги поставиха върху одеялото от комплекта за наблюдение на Бош, после благодариха на госпожа Контрерас и й връчиха разписката.

Най-сетне тръгнаха обратно към Лос Анджелис. Вълнението в колата бе осезаемо. В началото на деня Бош имаше чувството, че случаят стига в задънена улица, защото Брусард беше взел крайната мярка да се защити. Но сега нещата бяха различни. В багажника на колата по всяка вероятност се намираше оръжието, с което бе извършено убийството. Наистина рязък поврат.

Бош си погледна часовника и прецени, че когато стигнат града, ще е почти пет. Извади телефона си и се обади в оръжейния отдел на лабораторията по криминалистика. Поиска да говори с Гън Чун.

— Докога ще си на работа?

— По разписание до четири — отвърна Чун. — Какво има?

— Намерихме оръжието от онази Мариачи история. Или поне така предполагаме. Но няма да стигнем навреме. Пътуваме от Ривърсайд.

— Кога ще дойдете?

— Мисля, че към пет.

— Няма проблем. Ще ви изчакам. Носете пушката и ще направя сравнението.

— Няма ли да ни се наложи да чакаме на опашка?

— Работното ми време ще е свършило. Мога да правя каквото си поискам.

— Задължен съм ти, човече. Ще гледаме да пристигнем колкото се може по-скоро. Мога ли да те помоля за още една услуга?

— Каква?

— Обади се на специалистите по отпечатъци и виж дали някой не може да дойде. Чудно ми е дали няма да открият нещо.

— Ще видя какво мога да направя.

Бош затвори и каза на Сото, че отиват направо в лабораторията и че Гън Чун ще ги чака, за да сравни куршума от гръбнака на Орландо Мерсед с куршум, изстрелян от пушката в багажника.

— Да кажем, че има съвпадение — рече тя. — Че разполагаме с оръжието на убийството.

— Добре — каза Бош.

— Да проиграем сценария. Искам да видя какво ще се получи.

Бош кимна. Това беше добро упражнение. Следователят не иска да създава сценарий и после да наглася уликите така, че да паснат. Но като започнат с предположението, че разполагат с оръжието на убийството, можеха да направят някои заключения.

— Ами, първо се връщаме на първоначалната теория, основана на балистиката и видеозаписите — каза той.

— Че куршумът, улучил Мерсед, е бил предназначен за Охеда.

— Точно така. Разполагаме с потвърждение, че оръжието е принадлежало на Дейвид Уилман. Той ли е стрелял? Не знаем. Имал ли е нужните умения? Да. Познавал ли е някой, на когото е можел да даде пушката, за да може той да стреля? Мисля, че отговорът също е да.

Замълча за няколко минути, като обмисляше по-нататък.

— Добре, ако начертаем линия между Охеда и Уилман, кого още ще пресече тя?

— Брусард.

— Брусард. Израснал е с Уилман и двамата са работели заедно.

— А жена му е имала връзка с Охеда.

Бош кимна.

— Погледнато от гледната точка на Брусард, виждам нещата така: предупреждава Охеда да стои далеч от жена му, но Охеда не се вслушва. Затова Брусард отива при Уилман и му казва, че има един проблем, за който иска да се погрижи. Уилман приема задачата и намира стрелец или решава сам да свърши работата. Предполагам, че е второто. Правило номер едно — колкото по-малко хора има в един заговор, толкова по-добре.

— Съгласна. И според мен е Уилман.

— Уилман стреля, но вместо Охеда улучва Мерсед. Всичко отива по дяволите. Сега те знаят, че ако ударят Охеда, ще си навлекат неприятности, защото няма начин полицията да продължи да си мисли, че първият инцидент е случайна стрелба или е свързан с банди. Ще се досетят, че нещо става. Така че Брусард няма друг избор освен да каже на Уилман да прекрати операцията, поне засега.

— Междувременно Охеда се задържа само колкото да даде измислените си показания на ченгетата, след което се разкарва от града.

— И Уилман се превръща в проблем за Брусард. Защото знае тайната.

— Направо да се чудиш защо Уилман се е съгласил да излезе на лов с Брусард през онзи ден. Няма начин да не му е казал, че има застраховка.

— Задържал е пушката.

— Нещо е накарало Брусард да си мисли, че ще му се размине, че пушката няма да се появи и да свърже всичко, със самия него в средата.

Сото се обърна в седалката към него, докато правеше следващата връзка.

— Куршумът! Бил е вътре в Мерсед. Когато Мерсед е оцелял и е станало ясно, че няма да вадят куршума, Брусард сигурно е решил, че скритият коз на Уилман не е толкова силен, колкото си мисли. Нямало значение дали е запазил пушката, щом няма куршум за сравнение. Нямало е как да се докаже, че е стреляно именно с това оръжие.

Бош кимна.

— Уилман си е мислел, че е в достатъчна безопасност да даде на Брусард пушка и да излезе с него в гората. Само че е сбъркал.

Известно време пътуваха мълчаливо. Бош прехвърли още веднъж сценария наум и не успя да го обори. Беше само хипотеза, но издържаше. Работеше, но това не означаваше, че се е случило точно така. Всеки случай имаше своите въпроси без отговори и неясноти, когато става въпрос за мотиви и действия. Бош открай време смяташе, че ако започнеш с предположението, че убийството е безразсъдно деяние, как тогава можеш да го обясниш напълно разумно? Именно поради това схващане не обичаше да гледа филми и телевизионни предавания за детективи. Намираше ги за нереалистични с начина, по който представяха на широката публика онова, което тя искаше — отговори на всичко.

Погледна нагоре към знаците на магистралата. Приближаваха изхода за Калифорнийския университет и лабораторията, където ги чакаше Гън Чун.