Горящата стая

36

Решиха, че е твърде рисковано да отидат направо. Нямаше как да знаят дали Брусард си е вкъщи, а дори да го нямаше, външните камери означаваха, че самата къща и жена му вероятно също се следят. Затова Бош и Сото поставиха къщата под наблюдение, като заеха позиция на панорамната платформа на една пряка по-нататък. Планът беше да изчакат Мария Брусард да излезе, да издебнат удобния момент, да повдигнат въпроса за анонимните обаждания и да я питат какво знае за прострелването на Мерсед.

Разделиха се — единият седеше в колата, а другият на една от пейките на платформата. Така можеха да наблюдават предната и задната част от имота на Брусард от разстояние петдесет метра. За да преборят отегчението, се сменяха на всеки половин час, като спираха, колкото да обсъдят случая или нещо друго, което им беше дошло наум.

При една от смените Бош разказа на Сото за друго наблюдение на Мълхоланд Драйв, в което беше участвал. Беше случай отпреди почти двайсет години, когато работеше като детектив в участъка в Холивуд и партньор му беше Джери Едгар. Едгар си падаше по стилното облекло и обичаше шитите по поръчка костюми и обувките с пискюли. Наблюдаваха една къща и дори не бяха сигурни дали обектът, заподозрян в серия изнасилвания и убийства, е вътре. Беше студена зима, но в колата бе топло, защото прозорците бяха вдигнати. Двамата детективи бяха свалили саката си. Слънцето залезе и от къщата не се виждаха никакви светлини. Мина един час и падна пълен мрак. Прозорците на къщата си останаха тъмни. Накрая Бош не издържа и каза, че ще се спусне по склона и ще се опита да види дали отзад няма някакви признаци на живот. Едгар го увещаваше да не го прави. Предупреди го, че в тъмното лесно може да се подхлъзне и да падне, а вероятно и да се нарани, а също и да си съсипе дрехите. Бош му каза да не се безпокои, докато се пресягаше над седалката да си вземе сакото.

Както можеше да се очаква, Бош падна. Не се нарани, ако не се брояха няколко дребни драскотини и синини. Успя обаче да изкаля дрехите си и раздра шева между ръкава и рамото на сакото. Освен това видя, че къщата е празна.

Наблюдението се беше провалило и Бош и Едгар се върнаха в участъка, където на рязката флуоресцентна светлина стана ясно, че скъсаното и кално сако, което носеше Бош, е на Едгар.

Сото така се разсмя, че не чу, когато Бош обяви:

— Кола!

Трябваше да я хване за ръката и да повтори.

— Излиза една кола — каза той и я поведе обратно към форда. — Да вървим.

— Тя ли е? — попита Сото.

— Не виждам шофьора. Но колата е дамска.

— О, нима? И какво я прави дамска?

— Не знам. Просто не виждам как мъж би карал подобно нещо.

Скочиха във форда и Бош запали. Колата, излязла от имота на Брусард, се движеше към тях. Бош я изчака да мине покрай отбивката и излезе на Мълхоланд зад нея. Колата бе двуместен сребрист мерцедес. Стъклата й бяха затъмнени и нямаше начин да се види кой е шофьорът, още по-малко дали е жена. Бош си даде сметка, че коментарът му вероятно е бил сексистки, но инстинктът му казваше, че зад волана седи жена. Дали заради модела на автомобила, или заради нещо друго, реши да се довери на усещането си.

— Трябва да е тя — каза той.

— Да се надяваме — отвърна Сото.

Не получиха помощ за потвърждение, когато Сото се обади в управлението и поиска справка за номера на мерцедеса. Колата беше регистрирана на „Брусард Конкрийт Дизайн“, което означаваше, че шофьорът спокойно може да е всеки от семейството.

Бош поизостана и продължи след мерцедеса по Мълхоланд. На светофара на Лоръл Каниън колата продължи направо и Хари започна да прехвърля наум какви ли не параноични идеи, че са ги подвели. Може би са ги забелязали на платформата и някой е излязъл от къщата с мерцедеса да направи кръгче из планините, за да провали наблюдението.

Но колата най-сетне зави надясно и започна да се спуска по северния склон по булевард Колдуотър Каниън. Изглежда, се беше насочила към Шърман Оукс или Ван Найс, но после рязко зави точно преди булевард Вентура на паркинга на супермаркет „Джелсънс“. Бош бързо скъси разстоянието и също зави. Видя мерцедеса и паркира на едно място разстояние от него.

Когато вратата на мерцедеса се отвори, от колата наистина слезе жена. Беше дребна, със сребристи панталони, достигащо до коленете разкопчано палто и светла блуза. Имаше руса коса, което изненада Бош, който очакваше да види брюнетка.

— Това тя ли е? — попита той. — Нима е блондинка? Нямаше ли тъмна коса на снимката от кметските избори?

— Да — каза Сото. — Тъмнокоса е и на снимката от шофьорската си книжка отпреди три години.

Бош отвори вратата и каза:

— Да действаме.

Последваха жената вътре и я видяха как взема количка от колонката и тръгва по първата пътека на магазина. „Джелсънс“ беше скъпа верига, привличаща клиенти, които проявяваха повече интерес към качеството, отколкото към цената. Бош не видя жената да гледа етикетите на стоките, с които пълнеше количката си. Това му вдъхна увереност, че наистина следват Мария Брусард. Въпреки това русата коса го изкарваше от релси, но не знаеше защо точно.

— Изрусила се е — прошепна Сото, когато небрежно я доближиха.

— Откъде знаеш? — шепнешком попита Бош.

Тя му показа телефона си. На екрана имаше снимка на Чарлз и Мария Брусард, която бе открила в Гугъл. Двамата се прегръщаха пред обектива. Мария беше с тъмнокафява коса.

Сото мина на следващата снимка, която показваше същата жена с руса коса, и повтори:

— Изрусила се е. Ако се съди по датите, някъде миналата година.

— Добре — каза Бош. — Да поговорим с нея.

Двамата тръгнаха към нея от двете страни на витрина с банани.

— Госпожо Брусард? — обади се Бош.

Жената вдигна поглед от бананите, които оглеждаше. На лицето й имаше лека усмивка, която замръзна при вида на непознато лице и накрая изчезна напълно, когато видя вдигнатата полицейска значка.

— Да? — каза тя. — Какво има? Станало ли е нещо?

— Искаме да говорим с вас за съпруга ви и за телефонните обаждания, които правите.

— Не разбирам какво искате да кажете. Съпругът ми е добре. Само преди петнайсет минути бяхме заедно у дома.

— Става въпрос за анонимните обаждания в полицията от дома ви — каза Сото.

Мария Брусард рязко се обърна — не беше забелязала стоящата зад нея Сото.

— Това е безумно — каза тя с напрегнат от паника глас. — Никога не съм звъняла в полицията, анонимно или не. За какво са били тези обаждания?

Бош я изгледа за момент, като се мъчеше да я разгадае. Нещо не се връзваше.

— За прострелването на Орландо Мерсед.

Видя как нещо пламна в очите й. Някакво досещане, но Бош не беше сигурен дали заради името, или заради нещо друго.

— Оставете ме на мира — каза тя.

Грабна чантата си от количката, мина между Бош и Сото и се отдалечи. Вървеше толкова бързо, колкото й позволяваха високите токчета.

Сото тръгна след нея.

— Госпожо Брусард…

Бош я хвана за ръката.

— Чакай — каза той. — Нещо не е наред. Тя…

Не довърши. Извади телефона си и извика списъка с последните позвънявания. Избра номера, на който се беше свързал с техническия екип, поиска да говори с Маршъл Флауърс и тръгна към изхода на магазина.

— Да вървим — каза на Сото.

— Къде? — попита тя. — Какво правим?

Флауърс вдигна.

— Маршъл — настойчиво каза Бош. — Искам да засечеш телефона отново.

Флауърс се смути.

— Какво искаш да кажеш?

— Засечи телефона. Веднага.

— Засякохме го преди двайсет минути. Цялата сутрин не е помръдвал, детектив.

— Засечи го отново и ми звънни. Веднага.

Затвори преди Флауърс да успее да възрази. Излязоха от магазина и Бош видя Мария Брусард да върви към колата си. Говореше по телефона.

— Прецакахме се — каза Бош.

Закрачи, после се затича към форда. Сото го последва.

— Хари, какво имаш предвид? — попита над покрива на колата, след като го настигна.

— Жената, която видях, беше с тъмна коса. Качвай се.

Бош излезе на булевард Вентура и настъпи газта. Нямаше да се върне при къщата на Брусард по пътя, по който бяха дошли. Бе твърде бавно и Мълхоланд не беше най-подходящият маршрут. Пусна червените светлини на предното стъкло, но запази сирената за кръстовищата.

— Хари, каква жена? — настоятелно попита Сото. — Кажи ми какво става.

— Задръж — рязко й отвърна Бош.

Извади телефона си и отново се обади на Флауърс. Изчака няколко иззвънявания, докато от другата страна най-сетне не вдигнаха.

— Флауърс, казвай.

— Току-що го засякохме. Няма промени, детектив. Координатите са си същите.

Бош затвори и пусна телефона на таблото. Беше ужасно ядосан на себе си. Погледна Сото, но само за момент. Караше със сто по натоварения Вентура и не биваше да откъсва очи от пътя.

— По-скоро аз прецаках нещата. Нямаш никаква вина, Люси. Аз съм виновният.

— Хари, какво става, по дяволите? Какви ги говориш?

— Завчера бях на панорамната платформа на Мълхоланд. Наблюдавах къщата на Брусард.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че исках да го преценя що за човек е. Помислих си, че мога да го зърна или нещо такова.

— Добре. И какво стана?

— Нищо не стана. Но лампите светеха и виждах в къщата. Носех си бинокъла. Видях жена в кухнята. Вадеше съдове от съдомиялната. И косата й беше кафява, а не руса. Аз… спомних си го чак в магазина.

— Но… коя е била?

— Прислужницата. Тя се е обаждала, не съпругата. И сега Брусард знае. Жена му току-що го предупреди.

Отначало Сото не отговори, а следваше реда на мисли, докато не стигна до същото заключение като Бош.

— Мамка му!

— Да — съгласи се Бош. — Дръж се и провери отдясно.

Пусна сирената, докато приближаваха червения светофар на кръстовището с Лоръл Каниън. Бош погледна наляво, а Сото надясно.

— Чисто! — извика тя.

Бош се довери напълно на партньора си. Видя, че отляво също е чисто, и прелетя през кръстовището без нито драскотина.

— Добре, айпадът у теб ли е?

— Да, в чантата — отвърна Сото. — Какво ти трябва?

— Зареди карта, която показва къщата на Брусард.

Сото извади таблета.

— Какво да търся?

— Откъм Мълхоланд мястото е същинска бетонна крепост. Но на най-долното ниво има басейн.

— Да, видях го при наблюдението.

— Някъде отдолу трябва да има достъп. Намери го. Коя улица е там долу?

— Ясно.

Тя се захвана за работа, а Бош се съсредоточи върху шофирането. Вентура беше четирилентов път. Имаше достатъчно място да маневрира и да поддържа добра скорост.

— Добре — каза Сото. — Надясно по Вайнленд. Така ще се качим нагоре.

След трийсет секунди стигнаха Вайнленд. Бош зави надясно и продължиха по стръмната двулентова улица през жилищния квартал. Множеството завои и паркираните до тротоара коли правеха бързото шофиране опасно и Бош намали. За щастие нямаше много движещи се автомобили.

— Добре, нататък?

— Райтуд Драйв, надясно — каза Сото. — После наляво по Райтуд Лейн. Така се озоваваме точно под къщата. Входът трябва да е там.

Бош направи първия завой и почти веднага стигна до втория.

— Тук — каза Сото.

— Ясно.

Вече се движеха успоредно и под Мълхоланд. Бош се наведе да погледне през предното стъкло. Ъгълът беше лош.

— Погледни нагоре — каза Бош. — Виждаш ли къщата?

Сото свали прозореца и подаде глава навън.

— Не, не… момент, да, приближаваме. Точно тук!

В гласа й се долавяше паника. Не искаше да е сгрешила с маршрута, който беше избрала. Бош приближи голям бетонен проход, вкопан в склона между две къщи. Беше затворен с желязна порта, зад която се виждаха три контейнера за боклук, подредени до дясната стена. Син за поддаващи се на рециклиране отпадъци, зелен за окосените градини и черен за боклука — характерното за Ел Ей разделяне. Зад контейнерите проходът потъваше в мрак. Портата беше заключена с верига. На бетонната стена над нея имаше камера като онези, които Бош беше видял от страната на Мълхоланд.

— Това е — каза той. — Веригата е заключена с катинар отвътре. Това е задният вход на къщата.

— Какво ще правим? — попита Сото.

— Мога да се справя с веригата с помощта на щангата — каза Бош.

— Има камера.

— Да се надяваме, че никой не я следи. Да вървим.

Бош извади щангата от багажника и пъхна единия й край в една брънка на веригата. Тъкмо щеше да натисне, но спря и погледна Сото. Това беше нова територия за нея.

— Определям ситуацията като неотложна — каза той. — Трябва да влезем.

Представяше й законните основания за нахлуване в собствеността на заподозрян в убийство. Непосредствената заплаха за човешки живот създаваше неотложни обстоятелства, които им позволяваха да се намесят и да влязат без съдебно разрешение.

— Ясно — каза Сото. — Разбира се. Непосредствена заплаха за живота. Свидетелят ни е вътре и имаме сериозни основания да смятаме, че заподозреният знае.

Бош кимна.

— Добре, бъди готова.

— За какво?

— За всичко.