Горящата стая

20

В събота вечерта Бош отнесе у дома всички папки по случая Бони Брай. Реши, че напредъкът по случая Мерсед изисква цялото му внимание. Стига вече скачания от случай на случай. Щеше да приключи прегледа на разследването на палежа и на сутринта да каже на Люси Сото окончателното си мнение, след което щеше да продължи с Мерсед и да се съсредоточи върху Чарлз Брусард. Вече имаше ясна посока на разследване и случаят Мерсед го изискваше.

Преди да се захване за работа, изпрати дъщеря си на срещата и й каза, че предпочита да се запознае с младежа, с когото има среща в „Гроув“. Тя отговори, че днес нещата не се правели по този начин, и му напомни, че не се виждат само двамата, а се събират няколко души от групата, за да вечерят и после да идат на кино. Това умилостиви донякъде Бош, но той не я пусна, без да го прегърне и да му обещае редовно да му пуска есемеси, освен по време на филма — някаква научнофантастична история с Матю Макконъхи.

След като Мади излезе, Бош почна работа. Направи си сандвич с фъстъчено масло, натрупа папките на Бони Брай на масата в трапезарията и пусна диск на Рон Картър, който не беше слушал от доста време. Албумът беше от 2007 г., казваше се „Скъпи Майлс“ и Бош предполагаше, че е вдъхновен от периода, когато басистът е свирил в бандата на Майлс Дейвис през 60-те. Не го беше избрал заради това. Търсеше ритъм, а живият бас на Картър, водещ квартета, със сигурност щеше да му го осигури. Трябваше да прегледа материалите за Бони Брай тази вечер и после да се заеме на пълни обороти със случая Мерсед. Рон Картър щеше да му помогне с това.

Започна от мястото, където бе спрял. Извади вестникарските изрезки, но този път не му се налагаше да се съобразява с теснотията в самолета и ги разстла на голямата правоъгълна маса с надеждата, че снимките и заглавията ще му подскажат нещо. Идея или може би подробност, която е пропуснал в някоя снимка. Или дума от заглавие, която ще го насочи към незабелязана връзка.

Още беше на първия ден от отразяването и четеше материалите от раздел А на „Таймс“. Парчето „Седем стъпки до рая“ му помагаше да набере скорост и след малко половината сандвич беше изчезнал, а той бе продължил със статиите от първия ден в раздел Б. Те се спираха по-подробно върху човешкия елемент в трагедията. Имаше кратки описания на младите жертви и по-голям материал за Естир — Еси — Гонзалес, учителката, която беше загинала, опитвайки се да предпази децата от пушека и пламъците. На една снимка, направена година преди пожара, тя прегръщаше дете от детската градина. Съпътстващият материал като че ли бе контрапункт на статията от първата страница, която критикуваше увеличаването на нелицензираните детски градини в града, като описваше жената като верен възпитател на децата, пожертвала себе си в опит да ги спаси. Бош остана с впечатлението, че авторите на материалите не са сверявали записките си. Единият пишеше за трагичен недостатък в системата, а другият — за герой, появил се от тази система. Може пък това да беше опит на вестника за балансирано отразяване на пожара.

Статията продължаваше на следващата страница, но Бош не намери изрезката. После обърна първата страница от раздел Б и намери продължението там. Побираше се точно в изрезката.

Дочете материала и изпита още по-силна необходимост да разреши случая. Смъртта на децата определено беше ужасна трагедия. Профилът на Ези Гонзалес обаче го върна към ужаса на престъплението.

Обърна изрезката да разгледа отново снимката на жената и препрочете статията. Когато обърна за продължението, забеляза друг материал. Не беше свързан с пожара в Бони Брай, а бе колонка с полицейски новини. Първата привлече вниманието му.

Бош препрочете материала. Изведнъж осъзна, че сигналът за пожара и за обира са били подадени в рамките на петнайсет минути на 1 октомври 1993 г., петък.

— Денят на майката — каза той.

Стана и отиде до лавиците в дневната. На тях бяха подредени предимно неговите плочи, компактдискове и някои от дисковете, събрани от дъщеря му през годините. Имаше обаче и стара карта на Лос Анджелис, издание на „Томас Брадърс“, която сигурно бе навъртяла няколко хиляди километра в колите на Бош. Сега той ползваше по-нова, но при нужда разчиташе и на партньорите си и джипиеса.

Занесе картата на масата и прелисти страниците, докато не намери Пико-Юнион и началото на Уилшир, който стигаше чак до Тихия океан. Отбеляза с молив мястото на пожара, между Седма и Осма улица, както и мястото на обира на ъгъла на Уилшир и Бърлингтън. Както беше предположил, двете места бяха близо едно до друго. Обирът бе станал на две и половина пресечки северно и една пресечка западно от Бони Брай. Разстоянието можеше да се измине с кола за по-малко от две минути.

Бош седна, загледа се в картата и се замисли за възможните варианти. „Ден на майката“ беше уличен жаргон за деня, в който в пощите се появяват чековете за социалните помощи, обикновено на първо число. Прозвището идваше от факта, че в този ден уличните хулигани отиваха да видят майките си, след като те са си получили парите.

Жаргонът настрана, но компании като ЕЗБанк зареждаха сейфовете и касите си, за да посрещнат повишения наплив на чекове за осребряване на или около Деня на майката. Материалът в „Таймс“ не уточняваше колко пари са били откраднати при обира, но Бош знаеше, че щом със случая са се заели от Тежки престъпления, значи става дума за шестцифрена сума.

Бе чувал за Гъс Брейли през 90-те, но никога не беше работил с него. Отдел „Тежки престъпления“ вече не съществуваше и Бош бе сигурен, че Брейли се е пенсионирал още преди началото на новия век.

Намали музиката, извади телефона си и прегледа указателя. В него фигурираше само един човек, който по онова време работеше в Тежки престъпления — наскоро пенсиониралият се Рик Джаксън. Бош имаше мобилния му номер и се надяваше, че не го е сменил — познаваше много ченгета, които го правеха, след като излизаха от системата. Набра и Джаксън отговори на второто позвъняване.

— Рик слуша.

— Обажда се Хари Бош. Помниш ли ме?

Джаксън се разсмя.

— Че как? К’во става, приятел? Как я караш?

— Как я карам ли? Работя в събота вечер и си седя и се чудя дали си познавал Гъс Брейли навремето.

— Разбира се. Дъртият Гъс, голям кучи син беше. Корав тип.

— Жив ли е още?

— Че как. Влязох в една група на пенсионирани детективи, срещаме се на обяд веднъж месечно. Не ходя всеки път, но съм го виждал там. Мисля, че идва от Палм Спрингс. За какво ти е?

— Гледам един негов случай и исках да му задам няколко въпроса. Случайно да имаш негов телефонен номер или нещо такова?

— Да, задръж малко. Трябва да погледна указателя на телефона си. Ще го прочета на глас, става ли?

Бош изчака Джаксън да претърси указателя и да каже номера. Записа си го на страницата, показваща Пико-Юнион.

— Записа ли го? — попита Джаксън.

— Да — отвърна Бош. — Благодаря. Как са ти ударите?

Бош почти не разбираше от голф, но знаеше, че този въпрос се задава често.

— Доста добре — отвърна Джаксън. — Играя много, а с практиката се постига… ами, почти пълно съвършенство. Вече стигам до едноцифрените.

Бош нямаше представа какво означава това, така че не знаеше как да отговори.

— Липсваме ли ти? — смени темата той. — Работата липсва ли ти?

— Още не. И не мисля, че ще ми липсва. На теб колко ти остава, Хари?

— Не знам. Година, може би малко повече. Опитвам се да не мисля за това.

— Трябва да наблегнеш на голфа, човече. Някой ден ще те взема с мен.

— Да, голфът е голяма работа. Ако реша, ще ти кажа.

Бош не можеше да си се представи в подобна роля, особено с късите панталони, които носеха играчите. Изобщо нямаше никакви къси панталони.

— Така — каза той, отново сменяйки темата. — Видяхме се с твоя човек Рики Чайлдърс от Тълса. Свестен тип. Праща ти много поздрави.

— Библията! — възкликна Джаксън. — Значи има полза от нея. Опитахте ли пая, докато бяхте там?

— Не, нямаше време за пай.

— Карай. Казвам ти, трябва да я продадат на някое издателство. Само не ме забравяйте за хонорарите.

— Спокойно, ще получиш парче пай.

Разсмяха се. После Бош благодари на Джаксън и обеща да поддържа връзка. След като затвори, незабавно звънна на номера, който беше записал.

Брейли не отговори и се включи гласова поща. Бош остави името и номера си и каза, че иска да поговори с него за един негов случай от 1993 г. После повтори телефона си и затвори.

Взе молива и започна да потропва с него по масата. Преглеждането на досието не вървеше по начина, по който бе предполагал. Беше попаднал на нещо. Случаят беше като разклатен зъб и не можеше да го зареже. Надяваше се Брейли скоро да му се обади.

Усили отново музиката навреме да чуе „Стела на звездна светлина“ и се захвана отново за работа. Бързо приключи с четенето на вестникарските статии. След бурния интерес от първите десет дни материалите започнаха да намаляват и се превърнаха в повърхностни добавки за хода на следствие, отиващо в задънена улица. Продължи с останалите папки, бързо прегледа аутопсиите и снимките на мъртвите деца и двамата възрастни. Снимките бяха колкото ужасни, толкова и повтарящи се, но Бош знаеше, че не може да ги подмине. Помисли си за татуираните имена на ръката на Люси Сото и ги свърза с децата от снимките. Самият той нямаше да има нужда от татуировка, за да ги запомни.

Около час по-късно се опита отново да се свърже с Брейли, макар много добре да знаеше, че е оставил съобщение и че пенсионираният детектив ще се обади, когато го чуе. Остана обаче изненадан, когато Брейли вдигна.

— Да?

Бош намали музиката с дистанционното.

— Гъс? Гъс Брейли?

— Да, кой се обажда?

— Хари Бош. От Убийства и обири. Оставих съобщение преди час.

— Да, получих го.

Бош замълча за момент.

— Е, щяхте ли да ми се обадите?

— Да, да. Тъкмо се канех да го направя. Просто си мислех за деветдесет и трета и се чудех за кой ли случай се обаждате. Беше натоварена година.

— За обира на ЕЗБанк на Уилшир. Помните ли го?

— ЕЗБанк… да, спомням си. В Деня на майката. Двама души с автомати.

— Именно. Работя у дома, нямам достъп до компютъра в управлението и се опитвам да наваксам. Пипнахте ли някого за обира?

Последва пауза.

— Бош. Помня те. Разследваше убийства, нали? Защо се интересуваш от касов обир отпреди двайсет и една години?

— Прав си, разследвам убийства. Сега работя по стари случаи и съм се хванал с един, който може би е свързан с твоите хора. Арестувахте ли някого, Гъс? Можеш ли да ми кажеш имена на заподозрени?

Последваха няколко секунди мълчание, докато зъбчатите колела в главата на Брейли работеха.

— Откъде взе този номер, щом работиш от вкъщи в събота вечер?

— От Рик Джаксън. Обади му се, ако искаш. Ще ти каже, че съм от свестните.

— Не знам, човече. Събота вечер. Ще се съгласиш, че изглежда доста шантаво. Кой работи в събота вечер по стари случаи?

Брейли използваше полицейския начин на говорене от деветдесетте.

— Шантаво или не, Рик ще гарантира за мен. Ще ми помогнеш ли, Гъс?

Зачака. Знаеше, че шансовете да намери хартиено или електронно копие на досие за обир отпреди двайсет и една години не са големи. Правилникът за ограничения на документацията несъмнено отдавна беше приложен към обирите и беше малко вероятно отделът да е запазил физическо досие. Единствено случаите, по които се е работело, са били сканирани и вкарани в системата, когато отделът е бил подложен на процеса на пречистване, свързан с преминаването към новите технологии. Бош наистина имаше нужда от помощта на Брейли.

— Случаят така и остана неразрешен — каза най-сетне Брейли.

— Какво помниш за него? — попита Бош.

— Обзалагам се, че ти помниш случаите, които не си решил, нали? Е, аз също. И още как помня, мамка му! Работех по обири, ти работиш по убийства, но неразкритите случаи така и не те оставят на мира.

— Определено. Колко пари са отмъкнали при обира?

— Помня сумата точно. Двеста шейсет и шест хиляди и триста долара.

Бош подсвирна.

— А стига бе! В този квартал?

— В Деня на майката се осребряват по триста-четиристотин чека на ден. Парите се трупат.

— И онези типове с автоматите са го знаели.

— Едва ли е нужно да са били гении, за да се сетят, но си помислихме, че сигурно са имали вътрешен човек. Само че така и не успяхме да го докажем. Ориентирахме се към заподозрения за вътрешен човек по-бързо, отколкото можеш да кажеш: „Имаш правото да запазиш мълчание“.

— Охранителят ли?

— Как позна?

— Не знам. Нещо в начина, по който го пише във вестника.

— Мислех си, че не разполагаш с досието.

— Така е. Дълга история, Гъс, но имам само изрезка от вестник и след като я прочетох си помислих, че ако искам да разчитам на някого вътре, това ще е охранителят. Помниш ли името му?

— Не. Родни някой си, само това помня. Беше бял, двамата обирджии също бяха бели и онзи, който е давал заповедите, е нямал акцент. Освен това онзи Родни чукаше момичето зад стъклото. Това го установихме. И тя е отворила вратата на нападателите.

— Мислиш, че е замесена и тя ли?

— Не, защото тя е включила алармата преди да я накарат да отвори вратата. Щом видяла как хора със скиорски маски слизат от кола пред входа, натиснала копчето. Това я вади от списъка на заподозрените. Въпреки това я понатиснахме здравата и накрая решихме, че не е съучастничка. Отворила вратата, защото в главата на любовника й било опряно оръжие. Затова се насочихме към него, предположихме, че я е изиграл. Знаел е, че ще отвори вратата, когато го види пребит и с опрян автомат в тила. Но така и нищо не излезе. Възможно е Родни да е нагласил нещата, възможно е и да не го е направил.

— Други заподозрени не се ли появиха?

— Не веднага. Но няколко години по-късно, когато онези типове направиха по телевизията Северен Холивуд на решето, се вгледахме в тях. Бяха бели и работеха в екип, носеха скиорски маски и бяха въоръжени с AR-15.

Брейли имаше предвид прословутата престрелка от 1997 г. по улиците около клона на „Банк ъф Америка“ в Северен Холивуд. В продължение на близо час двама тежковъоръжени мъже с бронежилетки проведоха може би най-жестокия сблъсък със силите на закона на американска земя. Престрелката се предаваше на живо по телевизията в цял свят. Когато всичко приключи, бяха изстреляни три хиляди куршума, осемнайсет ченгета и граждани бяха простреляни, а двамата стрелци най-сетне бяха мъртви. Кървавият следобед се анализираше подробно с всички новопостъпили в Полицейската академия. И стана причина за обновяване на типа и мощността на оръжията, които служителите на ЛАПУ можеха да носят със себе си или в служебните си автомобили. През онзи ден изглеждаше, сякаш цялата полиция не може да се сравни с огневата мощ на двама банкови обирджии.

Бош беше там. Продължителната престрелка привлече стотици полицаи и детективи от целия град. Бош и тогавашният му партньор Джери Едгар се бяха отзовали на сигнала от участъка в Холивуд и пристигнаха на барикадата на Лоръл Каниън точно когато проехтяха последните изстрели и се даде знак, че всичко е чисто. След това участваха в отцепването на местопроизшествието и последвалото мащабно разследване.

— Какво стана с този обир? — попита Бош.

— Така и не установихме връзка — каза Брейли. — Но не защото не се опитвахме. Ще ти разкажа една история за тези двамата. През октомври деветдесет и трета, само няколко седмици след обира на ЕЗБанк, същите били арестувани в Глендейл. Спрели ги за най-обикновена проверка заради подозрително мотаене около банка и ченгето видяло оръжия под одеяло на задната седалка. Имали цял шибан арсенал в колата, включително автомати, и се канели да ударят банката. Повдигнали им обвинение за планиран грабеж и ги вкарали на топло за две години.

Бош имаше представа как ще се развие историята.

— И вие не сте чули нищичко, така ли? — попита той.

— Нито думичка — каза Брейли. — От Глендейл си замълчаха и не чухме нищичко до деветдесет и седма, когато лайното уцели вентилатора в Северен Холивуд. Тогава се върнахме към онзи случай в Глендейл, видяхме, че са използвали същите автомати един месец след нашия обир, и си помислихме — мамка му, тук има нещо. Но знаеш ли какво?

— Не сте намерили автоматите.

— Именно. През деветдесет и шеста в Глендейл унищожавали конфискувано оръжие и онези автомати отишли за претопяване. Така и не успяхме да проверим дали са били същите, които са били използвани в нашия обир.

В гласа на Брейли се долавяше горчивина, което бе напълно разбираемо. Бош знаеше, че това не е първият и със сигурност нямаше да е последният случай, когато липсата на комуникация между агенциите позволява някои неща да се изсулят незабелязани. През 1993 г. почти не можеше да става и дума за електронно проследяване на оръжия или случаи. По онова време компютърната революция в правоприлагащите органи, довела до по-добри и по-бързи връзки, тепърва предстоеше.

— И така и не приключихме случая — каза Брейли. — После партньорът ми Джими Корбин се пенсионира и шест месеца след него аз също свалих значката. Никой не пое случая, защото в Тежки престъпления имаше реорганизация и на никого не му пукаше за нищо. Знаеш как стана.

— Да, знам.

Отдел Тежки престъпления като елитен екип за борба с обирите беше разпуснат и името му по-късно се прехвърли на екипа, който се занимаваше с разузнаване и разследване на терористична дейност. Като оставим настрана историята, в споменаването на обирджиите от Северен Холивуд имаше нещо, което глождеше Бош. Нещо, което не можеше да си спомни точно.

Засега го остави.

— Гъс, мога ли да ти задам още няколко въпроса? — попита той.

— Разбира се, защо не — отвърна Брейли. — Знаеш ли, Бош, това взе да ми харесва. Нали разбираш, мисленето за случаи. Не ми липсваха след пенсионирането, но после започнаха. А сега просто седя и се пека по цял ден на шибаното слънце.

Бош си отбеляза наум това оплакване за собственото си бъдеще и продължи нататък.

— Помниш ли името на момичето, което е отворило вратата на онези типове? Или някакви други имена?

— Не, съжалявам. Помня само Родни. Момичето беше мексиканка, от квартала. Имали нужда от нея, за да помага при превеждането. Другият служител беше украинец.

— Значи са били охранителят, момичето и украинецът, така ли?

— Да. Стана сутринта и всичко било спокойно преди разнасянето на пощата в квартала, а това става към дванайсет. За следобеда си били уговорили помощници.

— Добре, можеш ли да ми кажеш нещо за украинеца? Проучихте ли го?

— Проучихме всички, Бош. Свършихме си съвестно работата. Но украинецът беше съдружник в групата, която притежаваше три или четири подобни места в града. Просто не се връзваше. Нали се сещаш, кой ще тръгне да краде от собствените си пари? Заради Деня на майката застраховката далеч не покриваше загубите му. А те бяха значителни и вероятността да е съучастник ни се видя абсурдна.

— Ясно.

— Но има още нещо. Той също спеше с момичето.

— С преводачката ли?

— Да, с мексиканката. Тя чукаше и двамата. Помня, че украинецът беше женен и се тревожеше повече за това, отколкото за откраднатите пари. Каза ми, че ще изгуби повече при развода, ако се разчуе.

Бош си отбеляза всичко това и се зачуди дали то не е било част от мотива за обира. Трудно беше да се добереш до тънкостите около някой случай двайсет и една години по-късно, при това без да разполагаш с досие.

— Добре — каза той. — Да се върнем на обира. Във вестника пише, че спрели с колата пред самия вход.

— Да, за да могат да скочат бързо обратно и да офейкат.

— Знам, че са простреляли камерите, но трябва да има видеозаписи преди това да стане.

— Да, имахме видеозапис. Пет или десет секунди, така че успяхме да видим каква е колата, но това е всичко. Така и така се оказа, че е крадена.

— Добре. Но помниш ли откъде са дошли? Бюрото е било на северозападния ъгъл на Бърлингтън и Уилшир. По Уилшир ли са дошли, или по Бърлингтън?

Брейли не отговори веднага. Явно му се налагаше да порови по-сериозно в паметта си.

— Добре, но не гарантирам — каза най-сетне. — По спомени са дошли по Бърлингтън и просто са отбили. Дясната страна на колата била само на метър и двайсет от входа. Единият слязъл от предната седалка и веднага влязъл и елиминирал камерите. Шофьорът също изскочил и го следваше, когато записът прекъсна.

— Значи би трябвало да са дошли от Шеста на Бърлингтън, нали?

— Да.

Бош се замисли. Маршрутът от Бони Брай до банката би могъл да минава от Шеста до Бърлингтън.

— Добре, нататък — каза той. — Помниш ли колко време е продължил обирът? Първо са елиминирали камерите, после е трябвало да напердашат охранителя, било то наистина, или не. Във вестника пише, че след това са накарали служителите да отворят сейф и три каси. Колко време е отнело всичко това?

— Най-дълго било отварянето на сейфа — каза Брейли. — Трябвало да сплашат управителя, защото само той знаел комбинацията. Този път опрели дулото в главата на момичето и му казали да отваря или ще й пръснат мозъка по стените. Той отворил сейфа, но трябвало да направи няколко опита, защото в уплахата си объркал комбинацията.

— А след това дошъл ред на касите. Е, колко време общо?

Отново настъпи мълчание, докато Брейли ровеше в паметта си.

— Бих казал, не повече от шест минути — а това е много време за подобни обири.

— Да. А ти каза, че момичето веднага е задействало алармата.

— Да, добре се беше справила. Веднага щом видяла онези с маските в колата, натиснала копчето. Това се потвърди от видеозаписите. Разпознала ситуацията и била тревога. Без никакви колебания и забавяне. Затова бяхме сигурни, че не е съучастничка.

Бош кимна. Разбираше логиката и заключенията на Брейли.

— А след колко време пристигнали полицаите?

— След доста. Времето за реакция е около осем или девет минути. Всички били заети с големия пожар в Пико-Юнион. Нали помниш Бони… чакай малко. Това е, нали? Това е случаят, по който работиш.

— Ти поглеждал ли си го, Гъс?

— В смисъл, че пожарът е целял да отвлече вниманието от обира ли? Да, двамата с Джими си помислихме, че може да има връзка. Но не пасваше. След като казаха, че е било палеж, погледнахме отново, но се оказа работа на квартална банда. Нещо с наркотици. Ние търсехме двама бели, а те не се вписваха.

— Някой от Престъпни заговори не е ли идвал при вас, за да види вашия случай?

— Не, нямам спомени да е идвал.

Сега беше ред на Бош да се умълчи. Замисли се за двата случая. Палежът и въоръженият грабеж се бяха случили почти едновременно, на три и половина преки разстояние. Отдалечеността във времето понякога му позволяваше да вижда нещата по-ясно. Никакви улики от случая Бони Брай не сочеха пряко, че палежът е свързан с бандата и с наркотици. Това бяха просто слухове, повтаряни като евангелие от медиите и местните жители. Но нещо, което можеше лесно да бъде подминато преди двайсет и една години, можеше да не се подмине днес.

— Току-що се сетих нещо за онзи, когото смятахме за вътрешен човек — каза Брейли.

— Какво? — попита Бош.

— Подобно на повечето като него, искал да стане ченге, но не бил достатъчно добър. Първо кандидатствал при шерифа, после при нас. Бил приет в академията, но после го изхвърлили.

— Открихте ли защо?

— Да. Тогава ни се стори малко странно, че чука момичето, а то беше кафяво като меласа. Беше мексиканка, а него го изхвърлили от академията за пререкания на расистка основа с друг от класа му. С мексиканец.

— Колко време преди обира е било това?

— Мамка му, да не искаш да ти свърша цялата работа? Не помня. Най-малко две години преди това.

Бош се замисли върху последната информация от Брейли. Запита се дали в академията или в градския архив на личния състав няма нещо за охранител на име Родни. Преди да разбере, трябваше да научи пълното му име. Повече повод за размисъл беше противоречието, че Родни е имал расистки проблем в академията, а после е имал връзка с мексиканка.

— Много ти благодаря, Гъс — каза накрая. — Страхотно ми помогна.

— Хей, нали ще ми се обадиш, ако стигнеш до нещо? — отвърна Брейли. — Много бих искал да разбера резултата.

— Дадено, Гъс.