Горящата стая

33

Чакаха близо час патрулна кола от шерифското управление на окръг Сан Бернардино. След това им трябваше още половин час да обяснят ситуацията и да прехвърлят Бъроуз под опеката на не особено доволния заместник-шериф. Когато излязоха отново на шосето, по-голямата част от следобеда беше минала и Бош усещаше напрежението, вървящо с пропиляното в задънена улица време. Сото се беше умълчала. Не откъсваше поглед от таблета си и не продумваше.

— Гладна ли си? — попита Бош. — Можем да спрем някъде.

— Не и след тая история — отвърна тя. — Хайде просто да говорим с Бойко.

— Добре, накъде? Северен Холивуд ли?

— Да, но не към къщата му. Най-вероятно ще е на работа. Сега е генерален директор на ЕЗБанк, а централата им е в Северен Холивуд на Ланкършим и Окснард.

— Ясно.

Централата на бюрата за осребряване на чекове се оказа безлична сграда сред малки промишлени фирми на Окснард. Нужни им бяха два часа да стигнат дотам и Бош отново трябваше да спре пред портал и да покаже значката си на камера.

Този път порталът се отвори без проблеми и Бош вкара колата и спря. Преди да слезе, инструктира Сото да включи телефона си на запис и да се погрижи всичко да бъде записано, ако им се удаде възможност да говорят с Бойко.

Слязоха, минаха през врата, маркирана само с думата ВХОД, и влязоха в оперативния център на фирмата, чиято дейност се състоеше в продаване на пари в брой чрез многобройните й филиали. Имаше малка чакалня с фототапети, рецепционистка зад бюро и униформен охранител, стоящ до врата без дръжка.

— Идваме да се видим с Максим Бойко — каза Бош.

Рецепционистката погледна работния календар на бюрото си и се намръщи.

— Имате ли уговорена среща?

Бош долови лек акцент. Източноевропейски. Извади отново значката си и й я показа.

— Това е уговорката ми. Кажете на Макс, че е за обира.

Все така намръщена, рецепционистката вдигна телефона и каза нещо на някакъв език, вероятно украински. След като получи инструкции, затвори и се обърна към охранителя.

— Заведи ги до кабинета на господин Бойко.

Охранителят се обърна и погледна към обектива на камерата над вратата. Кимна, чу се електрическо изщракване и вратата се отвори. Той я задържа за Сото и Бош, които влязоха в малко междинно помещение, за да изчакат първата врата да се затвори и да се отвори следващата. След това охранителят ги поведе по коридор покрай няколко затворени врати, докато не стигнаха кабинета в дъното. В него имаше две поставени едно до друго бюра, гледащи към стена от екрани, показващи различни бюра за осребряване на чекове, както и части от самата централа. Бош забеляза, че на един от екраните върви Си Ен Ен. Над мониторите беше окачен плакат в червено и бяло с надпис ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ УКРАЙНА! и фотоколаж на улични боеве между руски войници и маскирани украински въстаници. На една от снимките мъж стреляше с прашка срещу тежковъоръжени противници.

Едното бюро беше празно, а зад другото седеше мъж на около петдесет, с оредяваща черна коса, зализана назад. Той кимна на охранителя, че вече няма нужда от него.

— Максим Бойко? — попита Бош.

— Да, аз съм — отвърна мъжът. — За Ван Найс ли сте дошли, или за Уитиър?

Въпреки десетилетията живот в Лос Анджелис Бойко още говореше със силен акцент. Бош предположи, че Ван Найс и Уитиър са местата на последните обири на клонове на ЕЗБанк. По обратния път от пустинята Сото беше споделила част от откритото за Бойко: фирмата. ЕЗБанк разполагаше с трийсет и осем клона в три окръга, като над две трети от тях се намираха в гигантския Лос Анджелис.

— Нито за едното, нито за другото — каза Бош. — Искаме да поговорим за Уестлейк. Деветдесет и трета. Помните ли го?

— Мътните да ме вземат! — възкликна Бойко. — Да, помня го. Бях там. Да не сте намерили копелетата, които ме обраха?

Бош не отговори. Показно огледа малкото помещение, сякаш търсеше къде да седне. Нямаше други столове освен двата зад бюрата, а Бойко беше седнал на единия.

— Има ли място, където можем да седнем и да поговорим? — попита Бош.

— Да — отвърна Бойко. — Разбира се. Елате.

Поведе ги обратно по коридора. Минаха през врата, водеща към складово помещение, където Бош видя три бели микробуса, рекламиращи денонощни водопроводни услуги.

— Маскираме касиерските коли — обясни Бойко. — Така че никой да не разбере, че карат пари, нали разбирате. Водопроводчикът пък ни плаща за безплатната реклама.

Бош кимна. Идеята му се стори добра. Така и не разбираше защо бронираните машини така бият на очи и на практика тръбят наляво и надясно, че са пълни с пари. Пропусна да отбележи, че щом водопроводчикът си плаща, рекламата трудно може да се нарече безплатна.

Минаха през помещението и Бойко отвори вратата на друг кабинет с маса и четири стола.

— Заповядайте, седнете. Кафе?

Бош и Сото отказаха. Седнаха и Бош се представи официално, представи и Сото. Беше решил да се придържа в общи линии към същата тактика, която бе приложил срещу Бъроуз — да използва Ана Асеведо като средство за изчопляне на информация за пожара в Бони Брай. Досието на Бойко обаче беше чисто и поради това Бош бе по-ограничен. Този път се налагаше да използва повече финес. Гъс Брейли му беше казал, че по време на обира Бойко бил по-загрижен, че ще се разбере за връзката му с негова подчинена, отколкото за самия обир. Това беше нещо. Не точно чук, но все пак.

— Занимаваме се с обира от деветдесет и трета и се надяваме, че можете да ни помогнете — започна той.

— Разбира се — отвърна Бойко. — Изгубихме много пари. Но оттогава минаха повече от двайсет години. Защо идвате сега?

— Защото обирът изникна при разследването на друг случай. Нещо от наши дни, за което не мога да говоря.

— Разбирам. Но ще получа ли парите?

Бош не си спомняше по този случай да е обявявана награда.

— Какви пари?

— Отмъкнатите при обира — каза Бойко.

— О. Ами, както сам казахте, минали са повече от двайсет години. Не бих се надявал, че ще има пари. Но човек никога не може да е сигурен.

— Ясно.

— Пък и без това сте възстановили загубите от застраховките, нали?

— Ни най-малко. Пихме по една студена вода. Но пък научихме нещо за застраховките. Никога не дръж повече пари, отколкото е отбелязано в полицата. Оттогава не сме имали този проблем.

— Радвам се да го чуя. Пък и вече сте доста напреднали. Тогава сте имали само две бюра, а сега са навсякъде.

— Да, компанията ми преуспява.

— Поздравления. Обзалагам се, че съпругата и децата ви много се гордеят с вас.

— Съпругата да. Но нямаме деца. Все работа, работа, работа.

— Ясно. Е, не искаме да ви отнемаме много от времето. Причината да сме тук е, че издирваме един човек и ни казаха, че може би ще сте в състояние да ни помогнете.

— Стига да мога. За кого става дума?

— За Ана Асеведо.

Бойко се намръщи и направи много несполучлив опит да покаже, че името не му говори нищо.

— Коя е тя? — попита той.

— Знаете коя е — каза Бош. — Работила е в бюрото с вас. Била е там в деня на обира. Вие сте отворили сейфа, когато нападателите са опрели оръжие в главата й.

Бойко кимна енергично.

— О, Ана, разбира се. Да. Просто бях забравил, толкова време мина. Тя вече не работи тук. Още оттогава.

— Да, чухме, че е напуснала.

— Да, напусна. Заради стреса. Мислеше си, че обирджиите ще дойдат пак.

— Казаха ни също, че е била ваша приятелка, така че се надявахме…

— Не, не, не. Не ми е приятелка.

Бойко вдигна ръце, сякаш искаше да се предпази от атака.

— Е, може би сега не е — каза Бош. — Но навремето е била. Посещавали сте я в Бони Брай, където е живеела.

Бойко се облегна назад и се загледа в тавана, сякаш е получил амнезия.

— Не, приятелят й беше охранителят, който ни пазеше — каза той. — Ходеха, да.

Бош се наведе напред, сякаш искаше да поговорят доверително, като мъж с мъж. И сниши глас.

— Виж, Максим, има го в досието. За теб и Ана. Затова си отворил сейфа.

— Не, моля ви — отвърна Бойко. — Махнете това от досието. Не е вярно. Аз съм женен мъж. Обичам съпругата си.

И посочи към вратата, сякаш жена му стоеше от другата страна. Жестът накара Бош да се зачуди дали жената, която ги бе приела и бе говорила на друг език по телефона, не е тъкмо съпругата му.

— Виж, Макс — каза Бош. — Не сме дошли да те злепоставяме или да създаваме проблеми. Така че се успокой. Но разполагаме с досието и в него има свидетели, които казват, че редовно си посещавал Ана в Бони Брай и дори си го признал на детектив Брейли.

— Да — прошепна Бойко. — Тогава да, но не и сега.

— Добре — отстъпи Бош. — Не е толкова сложно, нали? Било е отдавна, така че какво толкова? Случва се. Каза, че знаеш за другия, нали? За охранителя.

Бойко поклати глава. Вече осъзнаваше, че признаването на връзката му с Ана Асеведо отваря врата на очертаваща се лавина от въпроси.

— Отначало не знаех, но после научих — каза той. — И затова престанах.

— Престанал си да посещаваш Ана в Бони Брай ли? — попита Бош.

— Да, точно така.

— Защо не й каза да престане да се среща с охранителя? Така де, ти си бил шефът, нали? Защо ти е било ти да отстъпваш?

— Бях женен, нали разбирате. Много исках да престана. Тя… Ана… започна цялата работа и това бе голяма грешка от моя страна.

— Имаш предвид, че тя е направила първата стъпка, така ли?

— Да, точно така.

Бош кимна, сякаш напълно разбира как Макс се е възползвал от положението.

— Добре, колко често я посещаваше в апартамента й?

— Не много често.

— Къде е Ана Асеведо сега, Максим?

Бойко вдигна ръка почти умоляващо.

— Не знам. Честно. Не знам нищо за нея, откакто напусна.

— Не си я виждал оттогава ли? Имаме свидетел, който…

— Не! Това е лъжа! Какъв свидетел? Охранителят ли ви каза това? Бъроуз?

Бош си помисли, че е любопитно, че Бойко още си спомня, макар и не съвсем точно, името на охранител, с когото е работил преди двайсет и една години.

— Не мога да кажа кой е свидетелят. Но ти твърдиш, че не си я виждал оттогава, нали?

— Точно така — отвърна Бойко.

— А да си разговарял с нея по телефона? Да си имал някакъв контакт с нея оттогава?

— Само за данъците.

— В какъв смисъл за данъците?

— Тя искаше да си пусне данъчна декларация, имаше нов адрес и ме помоли да й препратя документите.

— Имаш предвид формуляри като W-2 или 1099 ли?

— Да, точно така.

— Значи след обира се е преместила и е оставила нов пощенски адрес?

— Точно така стана, да.

Бош се опита да запази спокоен тон, но не му беше лесно. Отговорът на Бойко съживи надеждата му, че ще открият Ана Асеведо.

— Имате досиета на служителите, нали?

— Разбира се — отвърна Бойко.

— Досието на Ана Асеведо още ли е тук? Досие с новия й адрес?

— Но това беше преди двайсет години!

— Знам, но тя е била ваш служител и може да е останало досие.

— Да. Може би.

— Къде? Папките в тази сграда ли са?

— Да. Мога да проверя, ако…

— Да, искам. Искам да проверите още сега. Ще изчакаме.

Бойко стана и излезе. Бош си погледна часовника. Беше почти пет. Имаше чувството, че последните пет минути ще го отведат до нещо, което може да спаси целия ден.

— Какво мислиш? — попита той Сото.

Тя сви устни за момент и обмисли отговора си.

— Може би същото, което си мислиш и ти. И двамата казаха, че Ана е направила първата стъпка. Изглежда ми малко необичайно. Все едно е била нимфоманка или е имала някакъв план.

Бош я посочи с пръст. Точно същото си мислеше и той.

— Добави изчезването й и какво получаваш? — попита той. — И нямам предвид, че просто е напуснала града. А че е изчезнала.

— Получаваш някой, който застава начело на списъка — каза Сото.

Бош кимна към вратата и каза:

— Когато се върне, трябва да го питаме за онзи ден. За заподозрените и това, че са ги идентифицирали като бели. Ако се потвърди, трябва да се заровим в живота й и да намерим връзка. Връзката, която търсиш толкова старателно.

Преди Сото да успее да отговори, вратата се отвори и Бойко влезе. Държеше някакъв лист.

— Имам адрес за вас — гордо заяви той.

Сложи листа на масата между Бош и Сото и се върна на мястото си. Бош се наведе да погледне. Беше фотокопие на данъчен формуляр W-2 от 1993 г. с доходи и приспадания. Формулярът беше на името на Ана Мария Асеведо с адрес в Калексико, Калифорния.

— Калексико ли? — попита Сото. — Какво има в Калексико?

— Преместила се е там — обади се Бойко, посочвайки очевидното.

Сото бръкна в чантата си на пода и извади таблета си. Бош погледна Бойко и попита:

— Помниш ли да е споменавала Калексико?

— Не, не помня — отвърна Бойко.

— Ами семейство? Може би е имала близки там?

— Не, родена е тук. Тя ми го каза. Имала роднини в Мексико.

— Помниш ли къде в Мексико?

— Не, не помня.

— Хари — прекъсна ги Сото. — Виж.

Подаде му таблета и той погледна екрана. Сото беше въвела адреса в Гугъл Стрийт Вю. Бош гледаше снимка на мястото, на което данъчните бяха изпратили формуляра в началото на 1994 г. — голяма сграда в испански мисионерски стил, подобна на училище. По-внимателното вглеждане в табелата до застланата с плочки пътека обаче говореше друго.

Фактите се наредиха. Обирът на ЕЗБанк и пожарът в Бони Брай се бяха случили през октомври 1993 г. След половин година, когато бе попълнила данъчната си декларация, Ана Асеведо вече бе живеела в манастир в град на калифорнийско-мексиканската граница.

Ставаше очевидно защо е отишла там. Изкупление, избавление и убежище — първите неща, които му идваха наум.