Императорът на тръните

9.

Събуди ме гласът на Макин.

— Ставай, Йорг.

В Призрачния си имам паж, обучен в изкуството на дискретните покашляния в плавно кресчендо, което набира сила, докато негово величество благоволи да се размърда. Но в дома на лорд Холанд явно не предлагаха нищо по-добро от „ставай“. Надигнах се с мъка. Още бях с дрехите си от предната вечер и се чувствах по-уморен, отколкото на лягане.

— Добрутро ти и на теб, лорд Макин. — Постарах се да стане ясно, че всъщност се надявам утрото му да е отвратително.

— Миана е тук — каза той.

— Добре. — Смъкнах се от леглото, краката ми се подгънаха. Да вървим.

— Няма ли да се обръснеш? — попита той, но посегна да ми подаде наметалото, което бях метнал на стола.

— Не, това е новата мода — рекох аз, излязох в коридора и подминах двамата стражи на пост пред вратата. — Наляво или надясно?

— Наляво. Тя е в синята стая.

И преди да сте попитали — да, лорд Холанд имаше цяла стая с размерите на църква, посветена на синия цвят. Миана стоеше там, бледа, хубава, положила ръце върху големия си корем. Мартен се подпираше на тояга до нея, лицето му цялото в синини и отоци. Десетина мъже от личната ми гвардия, плащовете им закопчани със сребърни брошки във формата на анкратския глиган, стояха в плътен кръг около черно ковчеже в дъното на стаята. Сър Рикард стоеше при тях.

Отидох при Миана и я прегърнах. Имах нужда да я докосна със собствените си ръце, след като се бях опитал да я убия с чужди, пък макар и насън. Тя отпусна мълчаливо глава на гърдите ми. Миришеше хубаво. Не на нещо специално, просто миришеше хубаво. Макин влезе след мен и затвори вратата.

— Видях убиеца — казах аз. — С много бледа кожа, изпратен от Ватикана или преоблечен като техен човек. Видях как го убихте. Ти и Мартен. — Кимнах му. Нямаше нужда да му обяснявам какво значи това за мен, той знаеше.

Миана вдигна очи да ме погледне. Първоначалната ѝ изненада бързо се смени с объркване, с подозрение дори.

— Как?

— Мисля, че е използвал сънна магия, за да приспи всички в замъка, дори троловете в проходите. Когато използваш такива методи и черпиш непредпазливо от източника им, се откриваш за други със същите умения. Изглежда, съм прихванал нещо от магията на Сагеус, когато го убих. — Свих рамене. — Така или иначе, знаеш, че сънувам кошмари. Сигурно е по-лесно да се докоснеш до тези заклинания, когато сънуваш кошмар, отколкото ако спиш спокойно. — Не споменах за Катерин. Струваше ми се грубо и нетактично да ѝ напомням, че друга жена изпълва нощите ми.

— Намерихме това у него — каза Мартен и ми подаде свитък, три златни монети и пръстен с печат.

Пръстенът беше със скъпоценен камък в сребърен обков, червен халцедон с майсторска гравюра — папски печат с две хоризонтални хералдически линии. Печат, който даваше на носещия го почти кардиналска власт. Пуснах го в шепата на Мартен и взех свитъка.

— Поръчка за смъртта ти, Миана.

— Моята?! — Стори ми се по-скоро вбесена, отколкото уплашена.

— Много е хубава. — Писарят се беше постарал с декорациите, позлата също не липсваше. Изработката беше отнела най-малко седмица. — Възможно е свитъкът и печатът да са фалшификат, но лично аз се съмнявам. Подобна умела фалшификация изисква твърде много усилия, и като организация, и като пари. Не ми се вижда оправдано. Папата, от друга страна, има основателни причини да иска смъртта ти.

Миана отстъпи крачка назад, очите ѝ горяха.

— Основателни причини!? Че с какво толкова съм обидила църквата? — Притисна силно ръце към корема си.

— Ти — с нищо. Искат да накажат мен, скъпа. — Разперих виновно ръце. — Явно Ватиканът най-сетне е открил доказателства, че съм свързан с плячкосването на „Свети Себастиан“ и със страданията на епископ Мурило Ап Белпан. Подозирам, че намират второто за по-осъдително.

— Но сега ти си крал на Белпан. В това няма смисъл.

Гневът явно размътваше иначе отличната ѝ логика.

— Не заради Белпан са бесни, а заради епископа — казах аз.

— Ако е така, значи е трябвало да поръчат твоята смърт! — възкликна Миана.

— Църквата не одобрява убийството на крале. Това противоречи на възгледите ѝ за божественото право. Опитват се да ме плеснат през ръцете, за да се покая. Ако това не сработи, сигурно ще уредят да умра от треска през зимата, но никога не биха пратили убиец с официална заповед. Твърде очевидно е.

— Какво ще правим? — попита Мартен. Говореше уж спокойно, но ако му кажех да вземе десет хиляди мъже и да подложи Рим на обсада, мисля, че би го направил, без да задава въпроси.

— Мисля, че трябва да отворим кутията — рекох. — Надявам се, че някой се е сетил да донесе ключа.

Миана извади от някакъв джоб в полите си тежкия железен ключ и го сложи в шепата ми. Металът беше попил от топлината на тялото ѝ. Махнах на стражите да се дръпнат и пъхнах ключа в ключалката.

— Някакво оръжие ли е? — попита Макин. Застанал бе до Миана, обгърнал с ръка раменете ѝ.

— Да — рекох. — Някакво оръжие.

Вдигнах капака. Златни монети, увити и здраво овързани на пакетчета, изпълваха ковчежето почти догоре. Бяха толкова много, че можеха да купят десет имения като градската къща на Холанд.

— Това — каза Макин, като пусна Миана и пристъпи към мен, — е много злато.

— Данъци за две години, събрани от седем кралства — отвърнах.

— Ще си наемете свой убиец? — попита Мартен.

— С толкова злато можеш да си наемеш армия. Голяма армия — рече Макин и се наведе толкова ниско, че от отразената светлина лицето му се позлати.

— Не. — Затворих с трясък капака и Макин подскочи.

— Ще достроиш катедралата — каза Миана.

— Слава на Бога за умните жени. Онова момченце, дето ми го отглеждаш в корема си, ще е толкова умно, че тръпки ме побиват.

— Ще строиш катедрала? — Макин примигна. Мартен не каза нищо. Мартен се доверяваше на преценката ми. Твърде много понякога.

— Акт на разкаяние — обясни Миана. — Йорг възнамерява да си купи най-скъпото опрощение в историята.

— И както повелява традицията, папата е длъжна да удостои с присъствието си освещаването на всяка нова катедрала. — Завъртях между пръстите си една от златните монети на убиеца. Думата „разкаяние“ не ми беше по вкуса.

— Йорг! — Миана ме погледна с присвити очи, понеже ме познаваше добре. Знаеше какво съм намислил. Досетила се бе веднага и се надяваше да ме разубеди с приказки.

Папата ме гледаше от ватиканското злато. Кърваво злато за жена ми и детето ми. Пиа CXII. Името се превеждаше като Благочестива. Когато ти показват сланини върху пари, значи в действителност си истински слон. Вдигнах монетата пред очите си.

— Не се тревожи, скъпа. Ще бъда добричък. Когато папата дойде да види новата катедрала, която съм ѝ построил, аз ще ѝ благодаря, че е дошла. Само луд човек би заплашил папата. Дори ако папата е кучка.

— И каква е гаранцията, че няма да дойде друг убиец, докато ти си на път? — попита Миана.

— Никаква.

Винаги е лоша идея да дразниш жена, която скоро ще ражда, и по принцип е лоша идея да дразниш Миана, без значение дали е в деликатно състояние, или не, освен ако не си наистина притиснат до стената. Тя тръгна към мен с вдигнати юмруци.

— Идваш с мен — побързах да кажа аз и отстъпих покрай Макин.

— Нали каза, че съпругите не можело да идват! — Миана беше усвоила изкуството на убийствените погледи още в младенческа възраст.

— Ще ми бъдеш съветник, току-що те назначих — извиках аз и продължих да отстъпвам към вратата, понеже нито един от стражите не понечи да ме защити.

Това, изглежда, подейства донякъде — Миана спря и отпусна юмруци.

— Не мога да яздя с този корем.

— Ще се возиш в някой от фургоните. — Гвардията имаше фургони за снаряжението.

— Е, това със сигурност ще раздруса бебето! Току-виж изпаднало преждевременно! — Изглеждаше ядосана, но идеята май ѝ допадаше, така поне ми се стори. — Значи трябва да седя сам-сама в някакъв раздрънкан фургон и да се друсам през половината империя?

— Мартен ще ти прави компания. И той не е в състояние да язди — казах аз.

— Мартен? Значи всеки може да дойде?

— Съветник! — Вдигнах отново ръце. — Макин, кажи на Кепен и Грамло да се връщат в Призрачния. — Не ми се вярваше Кепен да страда, че ще пропусне Събора, а някъде в Ход Грамло си имаше жена, чиято компания несъмнено би предпочел пред нашата.

— Е, значи е уредено — казах аз и изтупах доволно ръце, после обходих с поглед крещящите синини на стаята. — Хайде да зарадваме епископ Гомст.

Напуснахме къщата на Холанд вкупом. Горгот носеше ковчежето и трябва да ви кажа, че дори неговите мишци се напрягаха под тежестта на толкова злато. Лорд Холанд, съпругата му, свитата и прислугата се стълпиха да ни изпратят, изпълниха пространството от стъпалата на къщата до портите на градината. За любезностите се погрижи Макин — аз още бях кисел от утайката на сънищата си. При портите Мартен посочи на Миана един от фургоните на гвардията — здраво возило, но направено да транспортира оръжие, а не бременни жени. Миана се завъртя на пета, а сър Рикард отскочи, за да избегне сблъсък с корема ѝ.

— Лорд Холанд! — прекъсна тя разприказвалия се човек. — Искам да купя личната ви карета.

Оставих Миана да се пазари, под охраната на Мартен, Рикард и осмина от десетимата, които бяха дошли с нея от Призрачния. Райк, Грамло, Кепен и Кент тръгнаха с мен към недостроената катедрала. Гомст беше споменал, че иска да я нарече „Свето сърце“, в чест на някаква легендарна катедрала, която се издигала някога в Крат. Аз, от своя страна, намирах „Свети Джордж“ за хубаво име.

Оставих братята между стените на гигантския кораб — приличаха на джуджета сред високите колони, които от десетилетие чакаха да поемат тежестта на покрива. Свещенослужители от дребния клир, момчета от църковния хор, както и по-набожните и дебело облечени граждани на Ход ги наблюдаваха с нескрито любопитство.

Горгот остави товара си на пода, стъпи с бос крак върху капака и отвърна на любопитните погледи. В резултат няколко момчета от църковния хор си плюха чевръсто на петите.

Един свещеник ме заведе във великолепния вестибюл, който Гомст беше превърнал в свой кабинет, най-вече поради факта, че тук покривът беше налице. Гомст се надигна иззад бюрото си да ме посрещне. Ако се съдеше по вида му, и той не беше спал добре. Гомст никога не беше носил с лекота годините си, но сега те тежаха на раменете му като невидими вериги.

— Чувам, че вършиш добра работа тук, отче Гомст.

Той сведе глава, но не каза нищо. За шестте години, откакто двамата се бяхме намерили на пътя на мъртвите малко преди призраците да се надигнат от тресавището, сивото в брадата му беше пропълзяло нагоре, прогонвайки черното от косата.

— Нося ти достатъчно злато да довършиш катедралата. Искам да напълниш това място с работници и да ги настъпиш здраво. Искам да работите денонощно.

Гомст вдигна глава. Челото му се беше навъсило, изглеждаше готов да възрази.

— Добре де, в неделя може да почиват — казах аз.

— Мислиш, че вярата и църковните храмове ще ни спасят от Мъртвия крал? — попита Гомст.

— А ти не мислиш ли така, епископе? — Сметнах, че ще е добре, ако поне един от нас го вярва.

Той си пое дълбоко дъх и ме погледна в очите, неговите светли и тъмни едновременно.

— По-лесно е да имаш вяра, когато си един от паството. Колкото по-нагоре се изкачвам по тази висока стълба, която наричаме Римската църква… колкото по-близо съм до Светия престол, където Бог говори… толкова по-рядко го чувам, толкова по-далеч съм от него.

— Хубаво е, че се съмняваш в себе си, Гомсти. Хората, които не изпитват съмнения в нищо… е, те едва ли изобщо са хора.

Гомст пристъпи към мен, излезе от сянката и влезе под светлината на лампата, и аз го видях сякаш за пръв път, силует на фона на спомена ми за друг един епископ, който не питаеше неговите съмнения в пътя си и правото си. Запитах се откога сянката на Мурило е крила Гомст от погледа ми. В най-лошия случай Гомст беше виновен в лоялност към лоши крале, в тесногръдие, родено от живота в кралския двор, и в помпозност. Това едва ли са тежки престъпления, и са стари при това.

— Помниш ли призраците на пътя на мъртвите, отче Гомст?

Той кимна.

— Ти ми каза да бягам, да те оставя. А когато те дойдоха, започна да се молиш. Вярата беше твоят щит. Изправихме се срещу тях само двамата, ти и аз, всички други, братята ми, си плюха на петите.

Гомст се усмихна невесело.

— Бях в клетка, ако си спомняш, иначе и аз щях да побягна.

— Но няма как да го знаем със сигурност, нали? — Дарих го с блясъка на собствената си усмивка и тя набръчка твърдите белези от изгаряне по едната ми буза. — А и всички сме страхливци по природа. В онзи ден аз не избягах, вярно, но винаги съм бил страхливец, никога по-смел от собственото си въображение.

Извадих от колана си документа, който той трябваше да подпише и така да удостовери, че църквата приема моето ковчеже със злато. Гомст сведе глава да го погледне.

— Щях да избягам, ако не беше клетката — каза той и потръпна.

Плеснах го по рамото.

— Аз пък ще ти построя нова клетка, отче Гомст, на стойност четирийсет хиляди дуката.

И седнахме тогаз, аз и отчето, и пихме по една бира, защото водата в Ход и за пране не става.

— Та ето ме тук, Гомсти, нося ти кутия, пълна с лъскав метал за новата катедрала. Катедрала, заради която папата ще се довлече от Рим и ще кацне на прага ми.

Епископът кривна глава, после изтри малко пяна от мустака си.

— Времената се променят, Йорг. Хората се променят.

— Как съм се сдобил с толкова много злато? Като впрегнах волята си зад острие и приложих нездравословно количество решимост. — Отпих от чашата. — Когато местиш големите фигури по дъската, светът повече отвсякога прилича на игра. Илюзията, че големците на върха знаят какво правят, всеобщата заблуда, че светът е безопасен, солиден и добре подреден… е, тази илюзия заслабва значително, когато ние сме на върха и казваме кое как да става. Но изобщо не се съмнявам, че с всяка крачка, която те приближава към Рим, Бог се отдалечава от теб с три.

Ръцете на Гомст трепереха върху чашата, големите му грозни кокалчета побеляха.

— Пази добре близките си хора, Йорг. Крал Йорг. Утрои стражата си.

— Да? — Не разбирах какво ми казва. По челото му лъщеше пот.

— Аз… чувам слухове, сред епископите, от странстващи монаси и свещеници…

— Слушам те.

— Папата знае. Не е научила от мен. Не съм нарушил тайната на изповедта ти. Но тя знае. И казват, че щяла да прати някого. — Остави чашата си и тя изтрака върху писалището. — Пази близките си.

Чудех му се на Гомст, който беше успял да ме изненада след всичките тези години. Той ме познаваше отдавна, по-дълго от всеки друг в настоящото ми обкръжение. След като изгори кучето ми, татко прати Гомст при мен да ми поговори. Сигурно е сметнал, че малко религия ще затвърди дадения ми урок. Или пък онзи чук, с който едва не го убих, когато запали огъня, го е навел на мисълта, че някой трябва да ми разясни догмата за божественото право. Може би е сметнал, че ако видя Бог зад действията му, ще се поколебая, преди отново да вдигна ръка срещу него. Така или иначе, възложи на отец Гомст грижата за духовното добруване на седемгодишния си син. Или най-малкото се е разпоредил да пратят свещеник за тази цел във Висок замък. Може би мама е избрала конкретния човек, който да се нагърби с тази задача.

Странно е, но е факт — Гомст бе присъствал в живота ми по-дълго от мама, по-дълго от Макин, от Нубанеца или Кодин. Беше видял повече мои години от тях, включително от баща ми.

— Пратеникът на папата вече ни посети, отче Гомст. Преди две нощи. Боя се, че повече няма да ходи никъде. Миана идва с нас на Събора. Всъщност, ако добре изиграеш картите си, може да потеглиш с нея в каретата на лорд Холанд веднага щом тя я спазари.

— Аз…

— Искам те при западната порта след два часа. Дотогава гледай да си инструктирал хората си за подновения строеж на катедралата. И да не се мотаят. Като се върнем, искам да видя сериозен напредък. И нека знаят откъде идва златото. Кажи им, че ако се върна от Събора, без да съм станал император, няма да съм в подходящо настроение за извинения.