Императорът на тръните

16.

Може би Моторът на развалата бе подхванал нова песен, защото след новината, че свитата на баща ми се движи пред нас, всичко ми се струваше сбъркано. Пришпорих коня си към челото на колоната, Макин и Райк яздеха след мен. Настигнах капитан Харан на билото на ниско възвишение и оттам видях мътния блясък на анкратската колона. Дори река от кал не може да потъмни напълно блясъка на Златната гвардия.

Дръпнах юздите и се загледах в каретата, която подскачаше между гвардейците. За последно се бях возил в нея, когато бях на девет. Старият кучи син я беше извадил от складовете на Висок замък.

— Той плаши и мен — каза Макин.

— Не ме е страх от баща ми. — Изгледах го намръщено, а той само се ухили.

— Не знам как го прави, как внушава страх на хората — продължи Макин. — Тоест, аз въртя меча по-добре от него, и да, той е студен и суров, но много крале са такива, много графове, барони, лордове… Като си помислиш, всеки на властова позиция се прави на суров, за да държи хората си в подчинение. Той дори не прекалява с изтезанията, за разлика от брат си и племенниците си. Не, Олидан просто ще те обеси, и толкоз.

Райк изпръхтя. Той беше виждал занданите на баща ми отблизо. И все пак Макин беше прав — имаше мнозина, в сравнение с които Олидан Анкрат изглеждаше разумен човек.

— Казах, че не ме е страх от него. — Ритъмът на сърцето ми показваше, че лъжа, но него го чувах само аз.

Макин вдигна рамене.

— Всички ги е страх от него. Той предизвиква страх. Нещо в погледа му… Да, това трябва да е. Очите му са студени. Направо тръпки те побиват.

Известен съм с това, че действам безразсъдно, че предизвиквам съдбата дори когато съм наясно, че идеята е лоша. Ала под онова сиво небе, под влажните пориви на северняка, не усещах подтик да настигна каретата и да поискам сметка за миналото. Гърдите ме боляха, там където от старата рана беше останал само тънък белег, и като никога открих, че предпочитам да отложа разплатата.

Яздехме мълчаливо, колоната се движеше около нас, толкова много гвардейци в прекрасни брони, така уверени в предназначението си. Студеният вятър ме хапеше, всички мои вчерашни дни се тълпяха на рамото ми, блъскаха се с лакти и искаха да се върнат в главата ми, за да се блъскат там.

— Серис — казах.

Макин бутна назад шлема си и ме погледна.

— Убита, когато е била само на три. Разкажи ми. — Смятал бях, че ако изобщо говорим някога с Макин за дъщеричката му, ще е в пристъп на сантиментално пиянство в тъмните часове преди зазоряване или може би ще е нужна смъртоносна рана — като с Кодин, — за да се обърне разговорът към важни теми като тази. Не бих си и помислил, че ще го направим посред бял ден, на разкалян път, заобиколени от непознати.

Макин все така ме гледаше втренчено, полюшваше се на седлото, лицето му, иначе така изразително, сега приличаше на маска. Реших, че изобщо няма да ми отговори.

— Баща ми имаше земя в Нормарди, малко имение близо до град Трент. Не бях най-големият му син. Отърва се от мен, като ме ожени за дъщерята на богаташ. Бащите ни, нейният и моят, се разбраха да ни прехвърлят няколко акра земя и да ни построят къща. Къщата стана готова две години след сватбата. Не беше точно господарска къща, но не беше и фермерска колиба. От онези къщи, които ти би нападнал с братята си, когато обикаляхте пътищата.

— Значи са ви нападнали разбойници? — попитах.

— Не. — Очите му се присвиха, натежали от спомени. — Териториален спор, нещо като малка война. Трент и Мерка не можеха да се разберат за границите си. По стотина войници от всяка страна, не повече. И се счепкаха точно в моите ниви с пшеница. И двамата бяхме на по седемнайсет, Неса и аз, Серис — на три. Имах няколко мъже да ми помагат на полето, двама домашни слуги, камериерка и бавачка.

Дори Райк прояви достатъчно такт да не коментира. Тишината беше пълна, ако не броим жвакането на копитата в калта, тежките стъпки на Горгот, проскърцването на сбруите, подрънкването на метал в метал и пронизителната гюрултия на птици, които се караха невидими в небето.

— Не ги видях как умират. Лежах в прахоляка до вратата на къщата, стиснал гърдите си с ръце. Неса сигурно са я убили, докато лежах там и гледах облаците. Малко по-късно съм загубил съзнание. Серис се скрила в къщата и огънят вероятно е стигнал до нея, след като мен са ме завлекли в някакъв изкоп. Децата все така правят, крият се от огъня, вместо да бягат от него, и димът ги намира. Половин година мина, докато се оправя. Рана в белия дроб. По-късно организирах набег в Мерка, събрал бях хора, оцелели през онзи ден. Оказа се, че синът на лорда — той предвождаше нападението, при което загина семейството ми, — е бил изпратен при свой братовчед в Атар, да се скрие там. Срещнахме се година по-късно. Проследих го до малък укрепен град на двайсетина мили северно оттук. По обратния път минах през Анкрат и останах там. След време се хванах на служба при баща ти. Това е всичко.

Нямаше усмивка на лицето му, макар редовно да се усмихваше в лицето на смъртта, виждал го бях с очите си. Гледаше към хоризонта, но знаех, че вижда отвъд него. Отвъд годините. „Това“ никога не е всичко. Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.

— И колко време е нужно, преди едно дете, заради което си прекосил граници с едничката мисъл да отмъстиш, защото не си могъл да го спасиш, когато спасението е съществувало като възможност, колко време е нужно, преди това дете да се превърне в дете, което пронизваш в сърцето, защото не си могъл да го приемеш, когато приемането е съществувало като възможност?

Сега вече Макин се усмихна, макар да не отклони поглед от миналото, което приковаваше ума му.

— Не знам какво да ти кажа, Йорг. Не знам, защото ти никога не си бил сладък като Серис, нито аз съм студен като Олидан.

Мина още ден и ние все така следвахме анкратската колона през сърцето на Атар. Навсякъде по пътя срещахме селяни, увили краката си в парцали и излезли да ни видят как минаваме, обвити в дим от пожарите, които пълзяха в дълги червени линии по стърнищата. Зарязали бяха погребалните ритуали на жътвата, прибирането на реколтата, сушенето на месо и плодове, приготвянето на зимнина, за да позяпат Златната гвардия и да видят как вятърът вее високите знамена в черно и златно. За всички тях империята означаваше нещо. Нещо старо и дълбоко, полузабравен сън за по-добър живот.

В късния следобед слънцето си проби път през пролука в облаците и Миана смени каретата на лорд Холанд за кратка езда на гърба на кротко муле със странично седло, докато колоната ни минаваше през укрепено градче с нелепото име Пиш. Мартен също бе излязъл да поязди. Остана да ми прави компания дори след като Миана се върна в каретата.

— Трудно ѝ е, господарю — каза той, без да съм го питал.

— По-трудно, отколкото да стои в Призрачния и да се чуди кога ще дойде следващият гост от Ватикана?

— Трудно е да носиш дете в последния месец. — Мартен сви рамене уж небрежно, но не успя да ме излъже.

Понякога ме боли, като виждам, че други мъже се вълнуват повече от мен за неща, които би трябвало да взимам присърце. Знаех, че ако човекът на папата беше успял да убие Миана и нероденото ни дете, щях да скърбя за тях. Ала знаех също, че някъде в сърцевината ми има друг Йорг, който би вдигнал лице да погледне света с червена усмивка, би посрещнал охотно шанса, извинението за предстоящите мигове на чиста радост, когато отмъщението ми разпъне платна върху море от кръв. Знаех, че яростта би помела всичко друго, скръбта включително.

— Светът е труден, Мартен. — Той ме стрелна с поглед, объркан за миг, защото бяхме изминали четвърт миля след последната му реплика. — Да родиш дете в труден свят като този… трябва да е трудно, редно е да е трудно. Да заченеш нов живот е повече от лесно, лесно е и да отнемеш стар живот. Редно е някаква част от този процес да бъде съпроводена с трудности.

Той не сведе поглед, а продължи да ме гледа — право, което си беше спечелил с годините вярна служба — и тежестта на присъдата му не беше лека.

— По дяволите — изсумтях раздразнено. — В каретата се чувствам малцинство.

Мартен се усмихна.

— Жененият мъж винаги е в малцинство.

Плюх в калта, изпсувах и дръпнах юздите на Барт. След минута седях в каретата при Миана.

— Каретата на баща ми е на хвърлей камък пред нас — рекох.

— Знам.

Странно ми беше да говоря за него, още повече в присъствието на Гомст и Осер, които седяха срещу нас и ни зяпаха. Макар и с известно закъснение, Гомст се сети да си извади библията, която беше достатъчно голяма да скрие и двамата старци зад разтворените си корици, и да подхване с Осер дискусия за някакъв псалм.

— Кодин настоява да гласувам с баща си на Събора. Да се сдобрим. — От думите устата ми пресъхна.

— А ти би предпочел… друго? — Усмивка размърда ъгълчетата на устата ѝ, но аз не се засегнах, знаех, че не ми се присмива.

Реплика от разговора на двамата старци стигна до мен: „Отче, къде е жертвеното агне? — А Авраам отговаря: — Сине мой, Бог ще ти прати агнето.“

— Имам много причини да искам смъртта му. И почти толкова да го убия лично.

— Но искаш ли да го направиш? Искаш ли го наистина? Онзи Йорг, когото аз познавам, е склонен да се съобразява най-вече с желанията си и ако причините не ги оправдават, променя причините.

— Аз… — Исках да разбера как сработва тази история с живота и отглеждането на деца. Исках да свърша тази работа по-добре от него. — Рано или късно синът ми ще разбере за мен и баща ми. Хората ще говорят.

Миана се наведе към мен, черната ѝ коса се люшна покрай бледото ѝ лице.

— И какво ще кажат на детето ни? — Отказваше да го нарича „нашия син“, докато той не излезе да се покаже.

— Дори кралят не може да контролира какво дрънкат хората — рекох.

Миана все така ме гледаше. Носеше диадема от плетено злато, но косата ѝ винаги имаше собствено мнение по въпроса и трудно отстъпваше свободата си, дори в битка срещу две слугини и цяла шепа фиби и шноли. Аз очевидно не разбирах, затова Миана се видя принудена да обясни:

— Как е възможно умен човек да е толкова глупав? Нещата между теб и Олидан не са приключили. Историята, която ще чуе детето ни, още не е написана.

— О.

Оставих я да ме изкъшка от каретата.

Нека призная обаче, че така и не намерих сили да пришпоря Барт към каретата на баща си, докато не се намеси шансът. Яздех в средата на нашата колона, когато един гвардейски капитан пристигна с новини и ме завари да се цупя в компанията на Горгот. Горгот е идеалната компания, когато не ти се говори, знам го от опит.

— Каретата на Анкрат счупи ос. — Не си направи труда да ме титулува. — Дали ще се намери място във вашата? Предложихме един от обозните фургони, но идеята не срещна одобрение.

— Ще дойда да обсъдим въпроса лично. — Преглътнах въздишката си. Понякога усещаш как потокът на вселената се обръща и знаеш, че да се съпротивляваш е излишно. Рано или късно ще те повлече.

Всичките ми хора тръгнаха с мен. Вестта се беше разпространила бързо. Дори Горгот дойде, сигурно му беше любопитно откъде се е пръкнал син като мен. Минахме покрай Златната гвардия, стотици конници, спрели в калта. И всички обръщаха глави да ни видят. При едно стеснение на пътя, съвсем безинтересно, ако не броим потока, в чието каменисто дъно каретата на баща ми беше счупила ос, съдбата бе решила да ме срещне още веднъж с краля на Анкрат.

Поне Кодин би бил доволен, помислих си. Не бях приел съвета му, но съдбата очевидно не споделяше моето мнение и се бе постарала да тласне Анкратите още една стъпка напред по пътя на старото пророчество. Единствено двама Анкрати в съюз можели да прекършат властта на скритите ръце, гласеше то, а последните двама Анкрати бяха тук, на пътя към Събора. Бог помага, но в кошара не вкарва, казват хората, само че аз мразя кошарите, а и нямам високо мнение за пророчествата. Хората казват и друго — по-скоро адът щял да замръзне, отколкото да направели това или онова. Е, в моя случай замръзналият ад е възслаба метафора, иде ли реч да подкрепя каузата на баща си.

Бяха извлекли каретата на двайсетина метра от потока по нанагорнището. Скочих от седлото близо до нея и ботушите ми потънаха в петнайсет сантиметра рядка кал. Вятър подръпваше оголените клонки на живия плет, едно високо дърво протягаше черни пръсти към белезникавото небе току над главите ни. Ръката ми върху юздите на Барт трепереше, сякаш вятърът подръпваше и нея. Изругах наум слабостта си и обърнах лице към вратата на каретата. Преди хиляда години Ян Якия ме беше издърпал през онази врата, издърпал ме беше от един свят в друг.

Стоях там, беше ми студено, пикаеше ми се, ръцете и краката ми трепереха, за няколко удара на сърцето се бях превърнал от крал на седем нации, тръгнал към Събора, в уплашено малко дете.

Гвардейският капитан на анкратската колона потропа на вратата.

— Хонорий Йорг Анкрат моли за аудиенция.

Исках да съм другаде, където и да е, но другаде, ала въпреки това пристъпих. Единствен капитанът бе слязъл от коня си, останалите гвардейци чакаха спокойно на седлата. Или не бяха чували историите, които се разказваха за мен, или ги бяха чували, но не им пукаше. Или пък смятаха, че работата им е да въздават възмездие за нарушения мир, а не да предотвратяват нарушаването му.

Вратата се отвори и от тъмната вътрешност се появи тънка светла ръка. Женска ръка. Пристъпих и я поех в своята. Сарет? Баща ми е довел жена си?

— Племеннико.

И тя пристъпи на дъската за лакеите, цялата шептяща коприна и колосани дантелени яки, ръката ѝ хем хладна, хем гореща в моята. В каретата нямаше никой друг.

— Лельо Катерин — казах с поредния си недостиг на думи.