Императорът на тръните

48.

— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза Лунтар.

— Човек, който е погледнал твърде далеч и е изгорял — казах аз.

— Да.

— И как да спрем това бъдеще, в което всички изгаряме?

— Едва ли ще можем — отвърна Лунтар. — Но ако имаме някакъв шанс, трябва да действаме сега. — Подаде ми сгънато парче пергамент, цялото на петна от влагата по пръстите му. — Четири думи. Важно е да ги прочетеш в правилния момент, не по-рано.

— И как ще разбера кога е правилният момент?

— Ще разбереш.

— Защото ти вече си го видял — казах аз.

— Нещо такова.

— И ще се получи ли?

Той поклати глава и каза:

— Въпреки това опитай. Не всеки край може да бъде видян.

Червената кралица ме гледаше, тя, Катерин и Мълчаливата сестра, наблюдаваха ме, сякаш съм мозайка, която трябва да се подреди. Лунтар кимна към тях.

— Какво ще кажеш, Йорг? Май вече разполагаме със старицата, майката и девицата? Триликата богиня на старите времена, въплътена наново?

И за миг наистина ми се стори, че са три поколения на една и съща жена. Катерин имаше силата на кралицата в лицето си и мъдростта на Сестрата в очите си.

— Хващай се на работа, момче — каза кралицата. — Нямаме време за губене.

И така, аз пристъпих да целуна Катерин, смел до безразсъдство като човек, който знае, че последните песъчинки изтичат. Но тя ме спря с ръка на гърдите.

— Оправи нещата, Йорг.

И аз за пръв път минах през Златната порта.

Императорската тронна зала може и да не беше претъпкана, но определено се беше позапълнила. Близо сто и петдесет лордове на империята и техни съветници кръжаха около подиума. Тронът сякаш се носеше над тях, обикновен дървен стол, но зловещ някак, и чакаше своята жертва.

Спрях за миг да огледам обстановката. Фракции се усамотяваха в страничните зали, други излизаха от тях с доволни физиономии, явно постигнали споразумение, трети излизаха гневни, успели единствено да задълбочат различията си. Гвардейци стояха на пост по периметъра на залата, а над всичко това се носеше глъчта на неспирни разговори.

— Ей, ти! — Висок мъж, малко по-голям от мен на години, се отдели от групата си само на няколко крачки от Златната порта. Допреди миг беше държал реч на десетината си слушатели, придружена с енергични жестове, кадифената му одежда беше обшита със скъпоценни камъни, които отразяваха светлината при всяко движение.

— Какво? — отвърнах му също толкова безцеремонно, което очевидно го изненада, ако се съдеше по това как му провисна долната челюст. Явно ме беше взел за медна корона, дребен лорд с един глас и без свита. Не бях достатъчно възрастен да мина за съветник.

— На какво мнение си по Мортрейнския въпрос? — Бузите му бяха румени и месести, напомни ми за братовчеда Марклос.

— Изобщо не съм се замислял. — Хората зад него бяха с подобна разцветка и облечени в подобен стил, така че най-вероятно бяха от същия район. От изток някъде, ако се съдеше по вида им. Отнякъде, където Мортрейнският въпрос имаше сериозна политическа тежест.

— Е, трябва да се замислиш. — И ме ръгна с пръст в гърдите.

Преди да ме е ръгнал втори път в излъсканата стомана на нагръдника, аз му хванах пръста.

— Защо го правиш? — попитах, докато той охкаше. — Защо ми даваш лост към болката си? — Тръгнах бавно напред, като извивах пръста му, и той побърза да отстъпи към групичката свои поддръжници, мрънкаше и се навеждаше все по-ниско, за да увеличи острия ъгъл, под който държах показалеца му.

Стигнахме до групичката източни лордове, мъже от степите със смешни конусовидни шапки, натежали от яркоцветна бродерия, и аз извих пръста му още малко, колкото мъжът да се смъкне на колене.

— Как се казваш? — попитах.

— Молион от Хонеере — изсъска той през зъби.

— Йорг от Запада. — Имах твърде много кралства и ме мързеше да ги изреждам. — Направи две грешки, Молион. Първо, даде ми пръста си. И още по-лошо, когато го взех, ти позволи да го използвам срещу теб, позволи чрез него да ти отнема честта. Не трупай грешки връз грешките, човече. Пръстът ти беше изгубен в момента, в който го хванах. Трябваше да се хвърлиш напред. Е, пръстът ти щеше да се счупи, но това е малка жертва, срещу която щеше да спечелиш предимство и да ме събориш на задник. — Плъзнах поглед по групичката източни крале. — Ще сгрешите, ако заложите на този. Той не притежава необходимата сила.

Счупих пръста на Молион. Яко изпука. И тръгнах да намеря свитата си.

— Виждам, че вече си се запознал с цар Молион. Наскоро възкачил се на трона, язди репутацията на тейко си. — Доктор Тапрут се плъзна покрай мен и ме поведе към Макин и останалите.

— Йорг! — Макин ме плесна с длан по рамото. — Тъкмо казвах на дук Бон, че ти си човекът, който да уреди несъгласията му с неговите северни съседи. Братовчеди на нашия добър приятел дук Аларик.

Кимнах с усмивка и с пълното съзнание, че на фона на изгореното ми лице усмивката вероятно изглежда повече свирепа, отколкото дружелюбна.

— Къде е Миана? — попитах. — И синът ми?

— Кралицата отиде да намери баща си, господарю. Сър Кент тръгна с нея. Горгот също, макар че неговата основна цел е да души за тролове — каза Мартен.

— Тролове? — Погледнах Тапрут.

— Говори се, че последният император е имал елитна гвардия, гвардия в гвардията, ако щеш. Описанието, което съм чел, ги определя като „нечовеци“. — С което вдигна рамене да приключи въпроса, жест достатъчно красноречив, но пък той умееше да говори с тялото си.

— Кажи ми какво е положението, Тапрут — рекох аз.

— Глей, глей! — И ми го нарисува с въглен върху парче пергамент. — Ти имаш девет гласа. Дук Аларик има два и вероятно ще привлече още два с помощта на Готман от Хагенфаст — ако съм разбрал правилно, съпругата му има някакво влияние там.

— Елин. — Усмихнах се, по-меко този път.

— Дядо ти има два гласа, бащата на Миана — един, а двамата заедно — граф Ханса и лордът на Уенит — вероятно ще привлекат още три. Глей бе!

— Ама аз само…

— Ибн Фейд има пет. Което прави общо на наша страна…

— Двайсет и пет — прекъснах го аз. — Трябват ми два пъти повече, че и отгоре.

— Двайсет и шест, ако Макин омагьоса дук Бон. — Тапрут отбеляза гласа на Бон до гласовете на халифа. — Много е впечатляващо, че събираш подкрепа от ледения Север до пустините на Африк. Човек, който може да привлече толкова коренно различни поддръжници, очевидно има какво да предложи. Погледнат ли играч като Молион, поддържан от твърд блок съседни кралства, Стоте виждат само едно — местен интерес, следователно заплаха. Но когато видят човек, комуто са задължени както халифи от горещите пясъци, така и северни лордове, които се наливат с медовина в проветривите си зали… току-виж им се привидял император. — Тапрут размаха ръка към главата ми, уж рисува корона. — А помисли и за друго. Трябват ти петдесет и един гласа само ако бъдат дадени всички гласове.

— Интересно — казах аз. — Искам двамата с Макин да се поразходите сред Стоте. Вижте кой може да бъде обърнат в наша полза, кои са враговете ни и кой оглавява силните фракции. Когато една фракция бъде разбита, отломките често се разбягват в различни посоки и лесно се поддават на влияние. — Урок, който бях научил на пътя. Убий главата и тялото е твое. — Нека Миана и Осер се заемат със същото. И Гомст. Той да поеме набожните.

Тапрут кимна. Понечи да се обърне, но аз го хванах за китката.

— А, още нещо, докторе. Възможно е да чуеш слухове, че папата е била убита. Искам неуморно да повтаряш, че аз нямам нищо общо с това. А ако няма такъв слух, гледай да го пуснеш.

Тапрут вдигна и двете си вежди, но после кимна и тръгна да изпълни задачата.

— Йорг! — Лорд-командир Хемет разбутваше Стоте, сякаш те бяха овце, а той — пастирът. — Йорг Анкрат! — Поддържателят бързаше след него, стиснал здраво устни. Официалната версия гласеше, че се е събудил ням след хилядолетния си сън. Ако питате мен, след като бе посвикнал със звученето на старата реч, лорд-командирът беше стигнал до извода, че онова, което Поддържателят има да каже, не му харесва.

— Лорд-командире. — Кимнах му. Лицето му беше като гръмотевична буря, която всеки миг ще размята светкавиците.

— Йорг! — Сложи ръце на раменете ми. Имаше време, когато бих го фраснал с чело в мутрата за награда, но дворцовият живот беше поогладил ръбовете ми. — Йорг! — повтори за пореден път името ми той, сякаш нещо в него му идеше трудно за вярване, после ме придърпа към себе си, докато сведените ни глави почти не се чукнаха, и прошепна: — Убил си папата? Наистина ли си го направил?

— Определено се надявам, че е така — отвърнах. — Защото ако още е жива, значи е по-корава и от мен.

Бурен смях се откъсна от гърдите му и хората взеха да се обръщат към нас. Хемет се овладя и сниши отново глас.

— Наистина си го направил? Направил си го! Проклет да съм. Боже, камък ми падна от сърцето.

Свих рамене.

— Не е трудно да убиеш старица. Но ако не си тръгна от Събора като император, възможно е да съжаля за това свое решение, при това ще съжалявам твърде кратко, защото ще съм мъртъв. Нека спомена обаче, че единствените свидетели бяха моите хора и Златната гвардия, а времената, както знаем, са опасни. Дори папата може да срещне смъртта си по пътищата в дни като нашите. — Когато искаш да покриеш нещо във Виен, добре е лорд-командирът да ти дължи услуга.

Хемет се усмихна свирепо.

— Да. — После се намръщи. — Времената са дори по-опасни, отколкото мислех. Мъртвите са пред портите ни. Отсам тях дори. — Пусна ме. — Но няма да занимавам с този проблем Събора. Твърде малобройни са, за да стигнат двореца. До час ще сме ги премазали.

И с тези думи си тръгна, а Поддържателят го последва като бито куче.