Императорът на тръните

25.

Наводненията имат характерна миризма — на земя след дъжд, но застояла, с намек за разложение. Водата беше студена, толкова студена, че ми спираше дъха, и след всяка крачка панталоните ми се мокреха все по-нависоко. Лицето ми гореше, стоплено от пламъците по острието Гог, светлината им се отразяваше в тъмната гладна вода. Някакъв глупав спомен ме подсети за плавния завой на Сейн там, където реката минава през Крат, малко след Моста на изкуствата, и за каменните колони, които стърчат над ленивото течение и бележат градския плаж. Мама ни водеше там в разгара на лятото, когато Сейн още пазеше спомен за зимата. Помня как с Уилям влизахме бавно във водата, сантиметър по сантиметър, и пищяхме. Онези писъци през затаен дъх, докато реката стиска с ледени пръсти пишлетата ни — усетих ги да напират отново сега и с мъка потиснах възклицанието.

— Еба си! — изсумтя сър Макин зад мен. — Чудо ще е, ако топките ми слязат на мястото си в близкия месец.

— Защо изобщо отиваме там? — чух гласа на Райк.

Погледнах през рамо — Горгот газеше полугол във водата въпреки студа, Кент Червения държеше грижливо брадвата и късия си меч над повърхността, Макин се хилеше, Райк се мусеше, Мартен се въсеше съсредоточено — на щита му бяха нарисувани черните греди на опожарена къща върху зелено поле.

— Защо? — повтори Райк.

— Защото той не иска да го правим — отвърнах и продължих напред.

Напомних си, че ще е добре в близко бъдеще да променя подхода си. Ако всеки път скачаш, когато враг ти каже да седнеш, това те прави предсказуем, превръща се в брънка на носа ти, с която да те теглят, когато побутването не сработи.

— Приятно прекарване — извика Райк. Гласът му прозвуча сякаш от по-далече.

Спрях и се обърнах. Райк така и не бе свикнал с мисълта, че съм крал. Може да владеех седем нации, може хиляди мъже и жени да превиваха коляно пред мен, водени от любов или страх — най-вече страх, — но Райк подвиваше коляно само когато противното би означавало да му счупят крака.

— Точно сега ли трябва да го правим, брат Райк? — попитах.

Той се подсмихна.

— Що, к’во ше ми напраиш? Ше ми одереш кожата и ше ми избодеш очите?

Личеше, че личът го плаши повече от мен.

— Не, разбира се. — Поклатих глава и му показах старата си усмивка. — Аз съм крал! — Направих крачка към него. Топнах върха на Гог във водата, чу се съскане, острието подскочи, вдигна се пара. — Ще накарам някой професионалист да го направи. Някой, на когото това доставя удоволствие. Няма нужда кралят да си цапа ръцете.

Горгот се разсмя с боботещия си глас. Макин също се включи. Накрая дори Райк взе да хъхри — споменавал съм за странния звук, който издава, когато се смее, нали? — и всички продължихме напред. Не е лесно да се шегуваш, когато газиш до над топките в ледена вода и си тръгнал към ада, но за щастие моята публика не беше от най-прозорливите. Освен това не се шегувах.

Наближавахме горичката, водата стигаше до кръста ми и с всяка стъпка краката ми потъваха в невидима мекота. По дъното имаше клони и камъни, идеални да се спънеш в тях. И аз се спънах, естествено, на три пъти, но успях да се задържа на крака. Макин не извади моя късмет — падна във водата и се изправи с люти псувни, мокър като кокошка.

Близо до дърветата водата беше по-студена, тук-там по повърхността ѝ се носеше тънък лед, имаше и мъгла, пипалата ѝ се протягаха и се преплитаха с парата на дъха ни. Издигна се заедно с нас, когато изкачихме наклона и се озовахме сред мокри черни дървета.

Първия дух видях само за миг между дънерите, силует, който се движеше бързо, но без да разплисква дълбоката до средата на прасеца вода. Зърнах го за част от секундата — рошава черна коса, целия в кал, дете. Името Орскар се появи в главата ми, макар че не се сещах откъде е дошло. Обърнах се да предупредя братята, насочил меча си към мястото, където бях зърнал момчето. И — естествено — зад мен имаше само мъгла. Мъгла и един железен кръст, медальон, закачен на нисък клон, с червен емайл в пресечната точка. Символ на Христовата кръв.

— Тази игра я знам, мъртвило! — Завъртях Гог в бавен кръг, мъглата се гърчеше пред пламъка му. — Докарай мъртвата ми майка, Уилям, дори бебето, ако трябва. Докарай мъртвите от Гелет, докарай Грейсън с избодените очи, докарай Леша с все отрязаната ѝ глава. Слаб коз играеш. Виждал съм по-лошо.

— Нима?

Остра болка ме прониза в гърдите. Обърнах се отново и огънят на Гог угасна, ръката ми се отпусна безсилна заедно с меча.

Баща ми, с вълчата си наметка, с желязната си корона, с желязо в косата и зима в очите.

— Ти не си мъртъв. — Думите сами излязоха от устата ми, тихи, лишени от емоция. — Не си дух.

— Не съм ли?

— Не си! — Кръв се стичаше под нагръдника ми, изпомпвана от стара рана, попиваше в ризата и вълнената туника, стичаше се на горещи ручейчета по корема ми. — Висок замък не може да падне пред блатни трупове. — Поклатих глава. — А в двора ти няма и един толкова смел, че да ти пререже гърлото. — Примигнах. Той си стоеше там, водата се плискаше около високите му ботуши, солиден и от гаден по-гаден — съвсем истински, с други думи, а не някакво сивкаво привидение.

— До час ще си станал баща, Йорг. — Погледна към ръцете си, разпери пръсти, обръщаше ги ту с дланите нагоре, ту с дланите надолу.

— Недей да… — Успях да стисна по-силно дръжката на Гог. — Откъде знаеш?

— Призраците знаят това-онова. — Обърна се и впери поглед в мъглата.

— Ти не си мъртъв. — Невъзможно. Той не можеше да умре. Не и той. И не без аз да съм го убил. — Как…

— Не този син трябваше да умре, Йорг. — Не познавам друг с таланта на баща ми да прекъсва човек, без да повишава глас. — Уилям трябваше да извадят от тръните. Той имаше моята сила. Ти си се метнал изцяло на майка си. Дори Дегран щеше да е по-подходящ. Дори той.

— Кой те уби? — попитах настоятелно.

— Кой? — Очите му ме намериха отново. По-студени отвсякога. — Сърцето ми спря, докато бъхтех онази своя хубава тевтонка. Как я нарече ти? Скоронската курва.

Водите се надигнаха около нас, рисуваха въртопи около дънерите. Дълбоки до коляно, до бедро.

Силата ми изтичаше с всеки удар на сърцето, крайниците ми се вледеняваха, единствено кръвта от старата рана беше топла, раната, която получих от баща си, онази, от която оцелях противно на всякаква логика.

— Скоро ще бъдеш баща, Йорг. Онази твоя малка южнячка ще изтласка син от утробата си. Сред кръв, слуз и писъци. Точно като моята жена. Човекът на папата се провали. Казвах ѝ, изпрати трима, двама най-малко, но тъпата кучка прати само един. Бил най-добрият. Хранех големи надежди, но той се провали.

— Знаел си? — Водата стигна до гърдите ми. Само тя ме държеше прав, без нея щях да съм паднал отдавна. Когато стигна до раната ми, усетих студът да се излива в мен, сякаш съм куха кратуна, която пълнят с черна вода.

— Добре е, че няма да видиш момчето си — рече баща ми. — Много си слаб да отгледаш син. — Наметката от вълчата кожа се издигаше около него заедно с водата, но не личеше това да го притеснява. Той ме гледаше с лека усмивка, студена като погледа му.

Водата се плисна около шията ми, зъбите ми затракаха, косата ми се носеше по повърхността, дърпана от лекото течение. Тежестта на бронята ми, на меча, който стисках в изтръпналата си ръка, меката кал, която засмукваше краката ми, всичко ме теглеше надолу.

Сетих се за детето си, за Миана с белия отпечатък на трипръста ръка върху корема, и искра гняв пламна в мен въпреки студа.

— Надявах се аз да те убия, старче — изръмжах миг преди водата да залее устата ми и да ме погълне.

Гледах нагоре към далечна повърхност през тъмни плевели — оплетените повлекла на косата ми. Високо над мен, невъзможно високо, кротки вълнички разнищваха светлината на слънцето и пропускаха слаби проблясъци към ледените дълбини. Ръка над мен, отпусната, протегната към небето. Моята ръка. Смътен зеленикав светлик танцуваше лениво около пръстите ми.

Втренчих се в далечното слънце. Не го изпусках от поглед. Сигурно беше на милион мили от мен. Лундист твърдеше, че били милион. Повече от милион. Водата ме държеше. Висях в нея отпуснат, гледах нагоре и скоро примигващата кръпка зеленикава светлина изпълни полезрението ми докрай.

Различих силуети. Силуети в отсенки на зеленото. И ми се стори, макар водата да ме държеше, макар дробовете ми да виеха без въздух, а сърцето ми да се блъскаше диво зад ребрата, стори ми се, че не виждам слънце през вода, а гледам през зеленикаво атарско стъкло към стая на хан. Стая, където огън пламти в камината, Миана лежи на пода, а Катерин стои на колене до нея.

Видях как личът идва за тях, вратата се отваря с трясък, хвърчат трески. Влиза, бавно, с отмерени движения, кости предимно, загърнати в мъртвило, материя, която погледът не пробива. Съществото ни беше заложило капан в Кухи лес и бе изчакало да тръгнем натам. И докато ние се давехме, личът се бе върнал в Готеринг.

Гвардейци нахлуха след него. След нея, след личата. Знаех, че създанието е женско. Строполиха се задушени, навярно се давеха в собствените си призраци, гърлата им затъкнати от спомен за изгубена любов или разочаровани родители, или каквито там дребни отминали страдания ги преследваха. Всички ние носим семената на унищожението в себе си, влачим историята си като ръждясали вериги.

Катерин се изправи да я посрещне.

— Не трябваше да идваш. — Незнайно как гласът ѝ стигна до мен, добра се до умиращия ми мозък, надвика гръмотевичния пулс на сърцето ми.

Личата пристъпи към Катерин, виждах ясно само ръцете ѝ — бели, от кост, като корени. Зрението ми пулсираше, накъсваше се. След миг щях да вдишам. Тялото ми пищеше да си поема въздух, но щях да вдишам вода.

— Не знаеш много, мъртвило. — Катерин застана пред личата, полите на тъмночервената ѝ рокля се люшнаха изящно. Умирах, но пак се дивях на красотата ѝ. Без сласт този път, а като наблюдение, както човек се възхищава на рисуван витраж или на слънчев сноп, пробил облаците да се разлее по планински връх. Видях и страха ѝ, както и силата, която го потискаше.

Ръцете се протегнаха към нея, светкавично в първия миг, но после се забавиха, сякаш срещнали невидима съпротива.

— Едва ли си много старо, мъртвило — рече Катерин. — Написано е в най-старите книги. Сънят и смъртта са брат и сестра. Поетът го е знаел. Че в смъртния сън какви сънища идат? А аз, мъртвило, знам всичко за сънищата.

Личата нададе вой и вдигна сив въртоп около Катерин. Тъмночервените поли се разплющяха около краката ѝ. Миана се гърчеше и стенеше на пода. Силуети се движеха в този въртоп. Силуети и намеци.

— Достатъчно — каза остро Катерин. — Призраци, така ли? Но сънищата са пълни именно с призраци, основно с призраци. Призраците са направени от сънища, мъртви сънища, или забравени, или лоши, сънища, които буксуват в затворен кръг и издълбават свой собствен коловоз в материята на света.

Ръката на Катерин се стрелна и сграбчи нещо във въртопа, стисна го за гърлото. За мен то бе Орскар от манастира, Бащицата на кола за изтезания, Леша, която вярва, че ще я спася, момчето от Албасет, което ковачът преби. Не можеш да спасиш всички, така че защо да спасяваш когото и да било? Катерин го душеше, пръстите ѝ побеляха от напрежението. В последния миг зърнах лицето на баща си, черно от кръв. А сетне — бам, изчезна! Струйка дим, и толкова.

Катерин пристъпи бързо напред, една крачка само. И личата трепна. Обърна се да избяга. Но Катерин я улови. Стисна костеливата ѝ ръка. Държеше личата, настръхнала от напрежение, ръката ѝ все по-бяла, вените все по-тъмни, напрягаше се до сетен предел, но не пускаше.

— Не трябваше да идваш.

И аз пробих повърхността. Давех се, повръщах. Седнах. Водата беше плитка, половин метър най-много. Поех си дъх, най-сладкия дъх на света, и махнах косата от очите си. Около мен, сред първите дървета на Кухи лес, братята седяха, давеха се и стенеха, плюеха вода, лицата им — посинели.