Императорът на тръните

42.

Виен е най-великият град на земята. Може и да греша, разбира се. Възможно е в безкрайния Линг или в сърцето на Серана отвъд Сахар, или нейде в прахоляка на Индус да се крие още по-великолепно човешко творение. Съмнявам се обаче. Богатството на цяла империя е било харчено във Виен година след година и век след век, разменяно срещу камък и майсторлък.

— Невероятно. — Макин свали шлема си, сякаш той му пречеше да попие в пълна мяра заобикалящата ни отвсякъде красота. Райк и Кент мълчаха занемели. Мартен яздеше плътно до мен, селяк от главата до петите, какъвто го помнех от първата ни среща, сякаш шестте години начело на победоносните ни армии изобщо не ги е имало, сякаш натрупаният опит и придобитото лустро са били отбой, уплашени от цялото това великолепие.

— Тук дори лорд Холанд би изглеждал прост селяк — каза Макин.

След като превзех Стрела, бях пообиколил доста градове, но в малко от тях имаше и една сграда, която да се равнява на грандиозните здания, които се редяха от двете ни страни на пътя към двореца. Тук благородниците на старата империя бяха строили летните си къщи, във всякакви форми и размери, имаше малки красавици от розов мрамор, излезли сякаш от сладкарска работилница, имаше и гиганти от гранит, които стържеха небето, всички в бясна надпревара да впечатлят императора и двора му и да се надминат един друг. Моят прадядо е бил един от тях, управлявал е земите си от името на императора и по благоволение на неговия стюард. А когато стюардът умрял и империята се разпаднала, дядо ми си присвоил Анкрат, сложил си корона и се нарекъл крал.

Ала дори тук, във Виен, по улиците се усещаше безпокойство. Не просто вълнението заради Събора. Натрупало се беше напрежение, сякаш целият град е затаил дъх. Клади горяха в уличките и на далечните площади, хората изгаряха мъртъвците си, страхуваха се, че може да ги вземе нещо по-лошо от огъня. Тълпи се бяха събрали да ни посрещнат, но и от тях се излъчваше тревога.

Пътищата към двореца — четири на брой — са толкова широки, че и най-силният мъж не може да метне копие от едната им страна до другата. Нашата колона яздеше в центъра, петнайсет коня в редица и трийсет в колона, каретите — в средата, фургоните — отзад. Поверениците на Онса, които доставяха любов по договорка, и другите „следовници“, с които колоната ни беше обрасла по пътя дотук, се бяха стопили в покрайнините на града. Капитан Девърс беше дал да се разбере, че никой от тях не трябва да доближи Златната порта. Голям майтап. Убеден съм, че и най-голямата къща на колела, претъпкана с проститутки, би вкарала през градските порти по-малко грях, отколкото Стоте в най-хрисимия си ден.

Яздех и мрачните мисли ме затискаха все повече. Дошъл бях да заменя една корона с друга, да стана от своя трон и да седна на друг, още по-неудобен. Може би щях да открия третия начин на Фекслър Брюс и да запуша с хартия пукнатините, които раздираха света. Не знаех. Но знаех, че Йорг, ако сложи новата корона и седне на най-високия трон, няма да е по-различен от сегашния. Няма да е по-добър. Пак ще е вързан за миналото, в плен на шипката.

Императорският дворец се възправя на площад толкова голям, че великолепните къщи в дъното му изглеждат миниатюрни. Четирите пътя се сливат при двореца, пресичайки исполинския площад, настлан с плочи, но без никаква украса — без статуи, фонтани или паметници. В нормални дни богатите виенчани сигурно се сбираха на този площад, харчеха по някоя и друга монета пред сергиите и павилионите, хапваха на крак. Наближи ли Събора обаче есенните ветрове брулят само голите плочи.

— Мамицата божия! — прекъсна мислите ми Макин. Изправил се бе на стремената.

Сър Кент се намуси. Откакто бе станал набожен, вечно се мусеше, когато някой богохулства.

— Що за език! — казах неодобрително на Макин. — Какво толкова има?

— И сам можеше да видиш, ако не си седеше на четирибуквието — каза той с нещо като усмивка, но все така невярващо ококорен.

Въздъхнах и се надигнах. В далечината, на половината разстояние до двореца, рехава линия войници в черно стоеше напреки на Западния път. Имаше нещо познато в червените гребени на шлемовете и в нелепите набухнати панталони, на ивици в синьо и жълто, които се подаваха под лъскавите брони.

— Мама му стара, това е папата — възкликнах и си седнах на четирибуквието.

— Папата? — попита Райк, сякаш никога не беше чувал тази дума.

— Да, брат Райк. — Колоната започна да забавя. — Една дебела бабичка с тъпа шапка, безгрешна.

Скъсихме разстоянието, копитата на конете трещяха по павирания път. Папската гвардия чакаше неподвижно, алебардите им подпрени на паветата, остриета щръкнали към небето, украсата им от флагчета брулена от вятъра. Капитан Девърс даде знак на хората си да спрат пред редицата. Зад папските гвардейци се виждаше носилка — масивна конструкция с тежка украса, затворена от всички страни да пази пътничката си от лошото време и от любопитни погледи. Десетимата носачи стояха мирно покрай дългите прътове на носилката.

— Нейно светейшество ще говори с крал Йорг — извика гвардеецът в средата на редицата. Сигурно беше капитанът им, макар нищо в облеклото да не го отличаваше от другите.

— Става интересно. — Смъкнах се от седлото и тръгнах към челото на нашата колона.

Когато се изравних с каретата на Холанд, Миана отвори вратата.

— Внимавай, Йорг, и гледай да оправиш нещата — каза ми. — Защото другия път Мартен може и да не е наблизо.

Обърнах се, хванах ръката ѝ в своята и си измислих усмивка специално за нея.

— Разделих се с четирийсет хиляди в злато, за да си осигуря тази среща, кралице моя, и няма да я пропилея. Случва се да съм глупак, но чак идиот не съм.

— Йорг… — Тя ме погледна втренчено, предупредително, после си издърпа ръката.

Предните редици се разделиха и аз застанах пред папската гвардия. Мъжът в средата погледна многозначително Гог, който висеше на кръста ми.

— Е, ще ме заведеш ли при нейно светейшество най-после? Не мога да чакам цял ден, имам си работа. — И кимнах към гигантския купол на двореца, който се издигаше зад него.

Пауза, после гвардеецът се обърна и ме поведе. Стигнахме до затворената носилка и трима от носачите се разтичаха да донесат столове: двама мъкнеха широка табуретка с цикламена тапицерия, третият носеше обикновен сгъваем стол с кожена облегалка за мен.

Дойде още един и четиримата застанаха по двойки от двете страни на вратата. Възширока врата, забелязах. Пети притича зад носилката, чух как се отваря вратата от другата ѝ страна. Сигурно на него се падаше задачата да бута.

По-близката до мен врата се отвори и няколко акра цикламен брокат, изопнат върху поклащаща се сланина, запълниха отвора. Носачите се пресегнаха и измъкнаха две къси ръце с пръсти като наденици, отрупани с тежки пръстени. И взеха да дърпат. Петият буташе. Планината изгрухтя, появи се наведена напред глава, рядка тъмна коса лепнеше от пот по червен скалп. Златно разпятие висеше под надиплената шия, адски тежко на вид, дебело сантиметър и нещо, дълго трийсетина, с рубин в средата като символ на Христовата кръв. Сигурно тежеше повече от новородено.

И ето я нея, върховният глава на църквата, пастирката на безчет овце, измъкната като охлюв от черупката му. Сладникавият аромат на парфюми и масла напразно се опитваше да скрие вонята, която излезе на светло заедно с нея.

Помогнаха ѝ да седне на табуретката, която едвам я побра. Гвардеецът от редицата стоеше неотклонно до мен. Светли очи, зорък поглед, ръце с много белези. Смешните панталони не биваше да ме разсейват. Зорките мъже следва да бъдат наблюдавани зорко.

— Ваше светейшество. — Или Пия XXV, ако трябваше да я назова по име.

— Крал Йорг. Мислех, че сте по-стар. — Самата тя беше най-малко на седемдесет, макар да нямаше и една бръчка — сланините ѝ бяха изпънали всичко.

— Сама? — попитах. — Без кардинали, без епископи, които да ви танцуват? Дори обикновен свещеник не водите да ви носи библията?

— Свитата ми гостува на лорд Конгрийв в неговото провинциално имение и разследва докладите за нередностите в обителта на Милостивите сестри, манастир с превратна история. — Измъкна отнякъде цикламена кърпа да изтрие слюнката в ъгъла на устата си. — Ще се върна при тях, но сметнах, че една частна среща с вас ще е… по-полезна. Каквото си кажем тук, не ще стигне до никои архиви. — Усмихна се. — Дори за папата, проводник на Божия глас, е трудно да избегне фанатичния хъс на ватиканските архивисти. За тях няма по-голям грях от този думите на папата да останат незаписани за поколенията. — Още една усмивка, придружена от надиплянето на множество гуши.

Свих устни.

— Е, на какво дължа тази чест?

— Да пратя ли Тобиас за вино? Изглеждаш ми жаден, Йорг.

— Не.

Тя замълча учтиво, давайки ми възможност да обясня. Не си направих труда да ѝ обяснявам.

— Строиш катедрала в Ход. — Тъмните очи ме следяха като зърна касис в месестия пудинг на лицето ѝ.

— Новините пътуват бързо.

— Ти не си единственият, който си говори с Deus in machina, Йорг.

Строителските духове бяха във връзка с нея, това поне знаех от Фекслър. Казал ми бе, че насъскват църквата срещу магията във всичките ѝ проявления, колкото за да скрият от свещениците собствения им потенциал да контролират могъщата мисловна сила на своето многочислено паство, толкова и като спирачка пред други, които дръзват да я използват. От него знаех, че всяка вяра, събрана зад кредо или титла, може да усили волята на предводителя до опасни размери. Стана ми драго да видя папата осакатена от онова, което смяташе за тайно и свято познание.

— Защо строиш катедрала сега? — попита папата.

— Строежът ѝ е започнал преди повече от двайсет години — отвърнах. — По-стара е от мен.

— Но скоро ще е готова и хората ще очакват от мен да ида и да я благословя преди първата литургия. — Размърда туловището си върху табуретката. — Чух за това, докато обикалях Скорон, и дойдох да говоря с теб. Сигурна съм, че знаеш защо.

— Тук се чувствате в по-голяма безопасност — рекох.

— Аз съм Божият наместник и крача в пълна безопасност из целия християнски свят! — Имаше гняв в гласа ѝ, но празен някак, повече шум, отколкото искрено възмущение.

— Крачите?

Тя подмина заяждането ми; не сваляше от мен студените си очи.

— Ще чуя изповедта ти, Йорг. И ще предложа опрощение на покаялия се.

— Аз да ти се изповядам? — Завъртях глава така, че чак прешлените на врата ми изпукаха. — Аз на теб?

Гвардеецът направи още половин крачка, лепна ми се направо. Запитах се какви ли други функции изпълнява. На екзекутор? Таен убиец? Дали не се е обучавал заедно с белокожия ковач на сънища, който бе посетил Призрачния по ватикански дела?

— Пратила си свой човек да убие жена ми и нероденото ми дете. — Някъде в мен, на тъмно, студени ветрове се раздвижиха и раздухаха пламъка на стар гняв.

— Крачим в долина на сълзи, Йорг, и единственото важно нещо е къде стъпваме.

— Това пък какво трябва да значи? — Очакваше от мен да кимна почтително ли? Да приема, че мъдростта ѝ компенсира липсата на елементарен смисъл?

— Погребението на баща ти ще се проведе скоро, без съмнение. Ако лично папата присъства на заупокойната служба и го побутне към рая, това ще се отрази изключително благотворно на позицията ти тук, сред Стоте. Да не споменавам дребния въпрос с папската санкция относно наследството.

— Значи наистина е мъртъв? — Видях лицето му, безчувствения поглед, забърсващ отвисоко велможите в тронната му зала. И в гробницата си щеше да изглежда така. Дори смъртта трудно ще ти вземе нещо, което не си имал приживе. Топлина например.

— Не знаеше ли? — Тя вдигна тежка вежда.

— Знаех. — Видях го на бойниците, на покрива на най-високата кула, залезът го оцветява в алени сенки, вятър развява косата му. Видях го с мама, смеят се, но са далеч и не ги чувам.

— Четири дни. Толкова издържа отбраната на Анкрат без него. Войската на Мъртвия крал идва насам. — Наблюдаваше ме за някаква реакция. — Буквално по петите ти.

— И как ще ги спреш, твое светейшество? — Мъртвите не обсаждаха замъци, за да си присвоят земите им и да събират данъци. Мъртвия крал не искаше да управлява, а да руши.

— Ще се молим. — Тя размърда туловището си. — Идва краят на времето, синко. Можем единствено да се молим.

— Синко? — Кривнах глава. Виждах бледоокия убиец до себе си, без да гледам към него. Пътни очи, така му викат. Да виждаш, без да гледаш. Поех си дълбоко дъх и пламъчето в гърдите ми се нажежи до бяло.

Тобиас премести десния си крак, съвсем леко. Той знаеше. Пия със сигурност се бе обградила с най-добрите и въпреки това смяташе гвардията си за обикновена формалност. Като мнозина други и въпреки явните доказателства, които бях оставил зад себе си във вид на трупове, и тя си въобразяваше, че ще се справи с мен по традиционния начин. Тобиас обаче — той познаваше сърцето ми, споделяше инстинктите ми.

— Ти не си ми майка, дъртофелнице.

Трудно е да убиеш дебел човек с голи ръце. Дебелите хора си носят собствена подплатена броня. Един-два пъти се бях опитвал да удуша Бърло Дебелака, знам, че и Райк се е опитвал, също толкова безуспешно. Помръднех ли, Тобиас щеше да захвърли алебардата си — и тя беше реквизит, нищо повече, поредната проява на папската глупост, на кухата традиция. Не, той щеше да посегне за нож, скрит някъде по дрехите му. Аз също щях да извадя ножа, време за мечове нямаше. Понаучил бях доста за боя с ножове от брат Грамло, но наученото нямаше да ми помогне — щях да съм с гръб към Тобиас, седнал на стол, и щях да умра на секундата, преди дебелата кучка да е изквичала от страх, преди да съм я одраскал дори.

— Дръж се прилично, момче. — Владееше гнева си. Кардинали не се печелят с крясъци и истерия. Дебелокожие, търпение, време и постоянен натиск — това са качествата, които ще сложат и най-дебелия задник на папския трон, ако собственикът му е достатъчно хитър.

Примигнах.

— Не те ли предупредиха за мен? Мурило не е ли достатъчен пример? — Бързи ръце, това е тайната на боя с ножове. Но и най-бързите ръце няма да ти свършат работа, ако бъркаш за ножа си, докато противникът вече го стиска в ръка. Не пилейте бързината си в началото на първия ход. Няма да постигнете друго освен да уведомите противника за намеренията си. — Пратила си човек да убие…

— Един крал управлява по волята на хората си — прекъсна ме тя. Сега вече в гласа ѝ имаше нещо, намек за раздразнение. — Но за вечното си спасение хората гледат към Рим. Достатъчно голям си да знаеш кое е в твой интерес. И в интерес на сина ти. Катедралата…

Наведох се напред, без да бързам, все едно поглъщам жадно мъдрите ѝ думи, после се пресегнах, бавно, но уверено — колебанието ще ви изяде главата. После ударих мълниеносно. Откъснах разпятието от врата ѝ. Метнах го с всичка сила, по ниска парабола, така че да литне бързо и без да се отклонява от курса си. Тобиас го хвана. Хвана го между очите си — кръстът се заби странично в челото му, заседна там и продължи да си стърчи след като той залитна. А сега — ножът. „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето.“ Затиснаха ме спомени за свещениците на епископ Мурило, докато порех с ножа си надиплената сланина по шията на папата.

— Време да умреш.

Пия се срина на земята първа, после Тобиас, накрая и алебардата. А после онези от нас, които не лежаха умиращи, дълго просто стояхме и се гледахме.