Императорът на тръните

2.

Няколкостотин конници вдигат много прах. Напуснахме Матераците под покрова на саван, който сами си бяхме изтъкали. Златната гвардия се точеше безкрайна по лъкатушната планинска пътека. Блясъкът им не оцеля дълго и когато най-после слязохме в равнината, всички бяхме еднакво сиви от прахта.

Двамата с Макин яздехме рамо до рамо. Тук някъде преди време бяхме срещнали принца на Стрела, отправил се към моите порти. Сега Макин изглеждаше по-стар, в черното на косата му се беше промъкнало желязо, бръчки на тревога разсичаха челото му. Докато кръстосвахме пътищата, Макин винаги изглеждаше щастлив. Откакто се сдобихме с богатство и замъци, вечно се тревожеше за нещо.

— Тя ще ти липсва ли? — попита Макин. Вече час яздехме мълчаливо, само копитата трещяха по камънака, а после изневиделица това. „Ще ти липсва ли?“

— Не знам. — Малката кралица ми беше станала скъпа на сърцето. Поискаше ли, можеше да ме възбуди, но пък мен повечето жени ме възбуждат, не съм придирчив. Но не горях за нея, не изпитвах онази изгаряща нужда да я виждам постоянно, да я имам. Наистина я харесвах, нещо повече — уважавах острия ѝ ум и тихата безпощадност на темперамента ѝ. Но не бях влюбен в нея, не изпитвах необяснимата и глупава любов, която ни помита, повлича ни с водите си и ни изхвърля на незнаен бряг.

— Не знаеш? — попита той.

— Е, и това ще се разбере, нали? — рекох.

Макин поклати глава.

— И ти не си поборник на голямата любов, лорд Макин — казах му. За шестте години, откакто владеехме Призрачния, не си беше взел жена, а ако имаше любовница или предпочитана курва, значи ги пазеше в тайна.

Той вдигна рамене.

— Изгубих се на пътя, Йорг. Онези години бяха черни за мен. Не съм достойна компания за достойна жена, жена, която бих пожелал.

— Какво? А аз съм, така ли? — Обърнах се на седлото да го погледна.

— Ти беше млад. Дете. Греховете не се лепят по детската кожа така, както се лепят за мъжката.

Мой ред беше да вдигна рамене. Изглеждал бе по-щастлив, когато убиваше и плячкосваше, отколкото сега, когато размишляваше над стореното под високите тавани на дворцовите зали. Може би му трябваше нещо ново, за което да се тревожи, така че да спре да се тревожи.

— Тя е добра жена, Йорг. И скоро ще ти роди дете. Мислиш ли изобщо за това?

— Ми не — рекох. — Изплъзнало се е от вниманието ми. — В действителност обаче тази мисъл постоянно изплуваше в съзнанието ми — наяве и нерядко насън дори. Идеята ми беше толкова чужда, че не съумявах да я подхвана удобно, и в този смисъл тя наистина ми се изплъзваше. Съзнавах, че скоро ще се появи врещящо бебе, но какво ще означава то за мен, какво ще е да съм баща… изплъзваше ми се. Кодин твърдеше, че щяло да стане по естествен начин, че чувството щяло да си дойде само. Инстинктът щял да ми каже какво да правя, било записано в кръвта ни. Може би наистина щеше да ме връхлети, както ни връхлита кихавица, когато смръкнем черен пипер. Но за момента нямах представа какво ще е, въображението ми беше безсилно.

— Сигурно ще си добър баща — каза Макин.

— Не. — Без значение дали проумеех по някакво чудо за какво иде реч, или не, щях да съм лош баща. Оказал се бях недостоен за брат си, щях отвъд всяко съмнение да излъжа очакванията и на сина си. По някакъв начин проклятието, което Олидан Анкрат ми беше предал и което навярно е получил в наследство от собствения си баща, щеше да легне и върху моето дете.

Макин стисна устни и прояви такта или благоразумието да си замълчи.

Ренарските планини рядко полягат на хълбок достатъчно дълго, за да се заравни терен за ниви, но близо до границата с Анкрат земята се кротва в парцели обработваема площ и отваря място за що-годе голям град. Град Ход, моята столица. Виждах петното му на хоризонта.

— Ще спрем тук — казах.

Макин се наведе от седлото да предаде нареждането на сър Рикард и той развя знамето ми на пиката си.

— Можем да стигнем до Ход — каза Макин. — Най-много час-два след заник слънце ще сме там.

— Твърди легла, ухилени подмазвачи от градската управа и бълхи. — Смъкнах се от седлото на Барт. — Предпочитам да спя в палатка.

Горгот седна на земята. Мъжете от гвардията се щураха наоколо, връзваха конете, подготвяха вечерята, разпъваха шатрите си, всяка достатъчно голяма за шестима, с по две панделки на върха на централната подпора — черното и златното на императора. Кепен и Грамло метнаха дисагите си до левкротата и седнаха отгоре им да поиграят на зарове.

— Поне да минем през града утре, Йорг. — Макин върза торба със зоб около врата на коня си и се обърна да ме погледне. — Хората ще се радват да позяпат Златната гвардия. Можеш поне с това да им угодиш.

Свих рамене.

— Трябва да са доволни, че оставих двора си в планините. Или са забравили, че в Стрела имам дворец, по-голям от целия им град?

Макин задържа погледа ми.

— Понякога ми се струва, че ти си го забравил, Йорг.

Обърнах му гръб, клекнах до Грамло и Кепен и се загледах в заровете. Бедрата ме боляха — знак, че твърде дълго съм се задържал на трона, в леглото и в банкетната зала. Макин беше прав. Трябваше по-често да навестявам седемте си кралства, ако не за друго, то поне за да хвана отново пътя и да си опресня уроците, които бях научил на него.

— Копеленце гадно! — изграчи Кепен и плю. И петте зара на Грамло се бяха спрели на шестици. Кепен бръкна в кесията си, после плю пак и я метна в краката на Грамло. Поклатих глава. Такъв късмет заради някаква си пълна кесия. Истинско прахосничество.

— Пести си късмета, брат Грамло. Може да ти потрябва по-натам. — Станах и едва не изпсувах заради болката в краката.

Не пожелах да живея в двореца, който принц Орин беше построил за Катерин. Прекарах няколко седмици там, след като си подсигурихме лоялността на оцелелите стрелянски лордове. Дворецът ми напомняше за Орин — едновременно строг и великолепен, с високи аркади и бели каменни колони, копие на руините в Маседон, където Александър е израснал до своето величие. Дрънчах из безбройните му стаи в компанията на братята, докато капитаните ми планираха как да приключат битките по многото фронтове, които Орин беше отворил, преди да умре. Дворецът изглеждаше празен въпреки многобройната си прислуга, стотици непознати за мен мъже и жени. Накрая с радост тръгнах към нормардийския фронт, нищо че тази кампания се оказа най-кървавата от всички през онази пролет.

Щом животът в Призрачния ме беше разглезил толкова, че да се скапя от един ден на седлото, толкова по-добре, че не бях останал в онзи дворец. Предпочитам планините пред равнините, предпочитам воя на вятъра покрай снежните върхове пред смрадливия бриз, който приижда откъм Тихото море и носи вонята на Удавените острови. Освен това в Анкрат и Ренар кръвната ми линия е най-силна. Може и да не копнея за топлината на семейното огнище, но в трудни времена е по-добре поданиците да те следват по навик, а не пришпорвани от скорошен страх.

Смрачаваше се, заваля кротък дъжд. Придърпах плаща около себе си и тръгнах към един от лагерните огньове.

— Палатка за краля! — ревна сър Рикард и сграбчи за ръкава един минаващ наблизо гвардеец.

— Малко дъжд няма да ме разтопи — казах му аз. Добре въртеше меча моят Рикард, беше смел мъж, но новият чин го беше главозамаял и все по-често го чувах да реве.

Да седя край огъня сред врявата на войниците ми допадаше повече, отколкото да зяпам ветреещото се платнище на палатката и да се чудя какво ли ме дебне отвън. Гледах как гвардейците стъкмяват лагера си и вдишвах чудния аромат на яхнията в големите казани.

Когато войската ти надхвърля триста души — което си е малка армия според всякакви стандарти, — дори най-елементарните неща изискват дисциплина. Трябва да се изкопаят нужници, да се определи отбранителен периметър и да се направи график на постовите, конете да бъдат заведени на паша и водопой. Нищо общо с леснотията от детството ми, когато обикалях пътищата с малобройната си банда. Мащабът променя всичко.

Един капитан от гвардията ми донесе стол — походна разновидност, която се сгъваше и разгъваше при нужда, ъглите ѝ обковани с мед, за да издържат по-дълго несгодите на войната. Капитан Харан ме завари там, доволно отпуснат в удобния стол, с паница дивечова яхния в скута, храна от запасите на собствения ми замък, без съмнение. Златната гвардия по традиция си осигуряваше продоволствието пътьом — нещо като бандитлък, легализиран още в дните на империята.

— Дойде един свещеник. Иска да го приемеш — каза Харан. Помълчах подканящо дано се сети да добави едно „крал Йорг“. Капитаните на Златната гвардия се отнасят към Стоте с бегло пренебрежение и редовно се майтапят с титлите ни зад своите толкоз лъскави шлемове.

— Свещеник? Епископът на Ход може би? — попитах. Златната гвардия не питае уважение и към Римската църква, резултат от столетията жестоки вражди между императори и папи. За императорските лоялисти Виен беше свещеният град, а Рим — обикновено недоразумение.

— Да, епископ — отвърна Харан.

— Издава ги глупавата шапка — рекох. — Сър Кент, би ли довел отец Гомст при нас и нашата малка благочестива сбирка? Не ща да го подлагам на изпитание в компанията на гвардейците.

Облегнах се в стола си и надигнах каната бира, която ми бяха донесли, възгорчива напитка от пивоварните на Острайх. Райк глозгаше кокал от яхнията и зяпаше огъня. Повечето хора гледат огъня сякаш търсят отговори в мистерията на пламенния им танц. Райк просто му се звереше. Горгот се приближи и разтика останалите да седне край огъня. И той като мен долавяше нещичко в пламъците. Магията, която бях заел от Гог, ме напусна силом в деня, когато отблъснахме стрелянци от Призрачния. Но пък нито за миг не ми бе принадлежала напълно. Подозирам обаче, че Горгот беше намокрил ръцете си в стихията, в която Гог плуваше като рибка. Не беше заклет в огъня като момчето, но нещо от вълшебството течеше във вените му.

Грамло взе да ръкомаха и посочи владишката митра, която се люлееше над главите на гвардейците, подредили се на опашка пред голямата готварска шатра. След миг отец Гомст се появи, накипрен в пълната си епископска одежда. Подпираше се на кривак и влачеше крака, макар да не носеше повече години от Кепен, който можеше да изкачи на бегом планински връх преди слънцето да е стигнало най-високата си точка.

— Отче Гомст — рекох. Наричах го така, откакто изобщо можех да го наричам някак, и не смятах, че трябва да си променям навиците само защото той си е сменил шапката.

— Крал Йорг — поздрави той и сведе глава. Дъждът се засилваше.

— И какво води тук епископа на Ход във влажна вечер като тази, вместо да си седи на сухо и топло сред оброчните свещи на своята катедрала? — Гадно от моя страна, защото въпросната катедрала беше издигната само наполовина. Обичах да дразня стария Гомсти и не пропусках да го захапя, сякаш той още беше в клетката на пътя на мъртвите, където го бяхме открили преди години. Чичо ми се беше изхвърлил здравата с катедралния проект — един зле замислен и още по-зле изпълнен строителен план, заченат в годината, когато аз съм се изхлузил от майчината си утроба. Което на свой ред може да мине за зле обмислен план. Така или иначе, парите свършили. Катедралите не са евтини, дори в градче като Ход.

— Трябва да говоря с вас, кралю. По-добре тук, отколкото в града. — Гомст стоеше под дъжда, капки се стичаха по резбата на кривака му, лъскавите одежди бързо провисваха като дрипи.

— Я донесете стол бе — ревнах аз. — Не е редно божи човек да стои в калта. — После продължих с по-тих глас: — Казвай, отче.

Гомст седна бавно и взе да си наглася робите, подгъвът им бе целият в кал. Много по-нормално би било да дойде с един-двама свещеници и момче от църковния хор да му носи шлейфа, а ето че моят епископ седеше пред мен без свита, мокър от дъжда и видимо състарен.

— Имало време, когато моретата се надигнали, крал Йорг. — Стискаше тоягата си до побеляване, свел поглед към другата си ръка, която почиваше в скута му. Гомст никога не разказваше притчи. Той гълчеше или се мазнеше — според облеклото на събеседника си.

— Моретата се надигат всеки ден, отче Гомст — рекох аз. — Луната тегли дълбоките води, както тегли женската кръв. — Знаех, че говори за Потопа, но го дразнех по навик.

— Преди незнаен чет години моретата били по-плитки, било време, когато Удавените острови били едно, земята на Бретан, а Нивгашната земя захранвала империя, преди Тихото море да я открадне. Но водите се надигнали и удавили стотици градове.

— И според теб океаните се готвят да отхапят още? — Ухилих се и протегнах ръка под дъжда. — Ще вали четирийсет дни и нощи, така ли?

— Да не сте имали видение? — чу се въпрос, изхъхрен от опърлени дробове. Кент Червения се беше примъкнал и клечеше до стола на Гомст. Откакто бе оцелял в преизподнята на Призрачния, Кент беше развил тежка форма на набожност.

— Значи добре съм направил, че избрах Планините за свой двор — казах аз. — Току-виж Ренар се превърнал в най-богатото островно кралство на новия свят.

Сър Рикард се засмя на думите ми. Но той се смееше и на най-тъпите ми шеги. Макин изкриви устни в усмивка. На неговата реакция се доверявах повече.

— Говоря за различно надигане, за една по-тъмна вълна — каза Гомст. Явно твърдо беше решил да се прави на пророк. — Вестта приижда от всички манастири, от Стрела, Белпан, Нормарди, от студения север и от Пристанищните кралства. Най-набожните монахини го сънуват. Отшелници напускат пещерите си и разказват за онова, което им носи нощта. Икони кървят като свидетелство за истината. Мъртвия крал готви кампания. Черни кораби чакат на котва. Гробовете се изпразват.

— И преди сме се сражавали с мъртви. И сме печелили. — Дъждът изведнъж ми се стори студен.

— Мъртвия крал е надвил и последните бретански лордове. Островите вече са негови. Има флотилия, която е готова да опъне платна. Най-благочестивите сред нас виждат черна вълна да се надига. — Гомст най-сетне вдигна очи да ме погледне.

— А ти видял ли си го, Гомст? — попитах аз.

— Аз не съм сред най-благочестивите.

Това ме убеди, че ако не друго, поне сам си вярва и наистина го е страх. Познавах Гомст като безделник и похотливец, който цени собствените си удобства и има вкус към витиевато празнословие. В този смисъл при него откровеността тежеше повече, отколкото при друг.

— Ще дойдеш с мен на Събора. И ще поставиш този въпрос пред Стоте.

Това го накара да зяпне, пръски дъжд се разхвърчаха от устата му.

— Аз… не ми е мястото там.

— Ще дойдеш в ролята на мой съветник — уведомих го. — Сър Рикард ще ти отстъпи мястото си.

Станах и тръснах мократа си коса.

— Проклет дъжд. Харан! Заведи ме в шатрата ми. Сър Кент, Рикард, изпратете епископа до църквата му. Не искам разни призраци и таласъми да го тормозят по обратния път.

Капитан Харан бе чакал край съседния огън и се надигна да ме заведе в кралската шатра — по-голяма от другите, с кожени постелки на пода и множество възглавнички в черно и златно. Макин влезе след мен и се отърси от дъжда като куче, нищо че му бяха приготвили лична шатра в качеството му на барон Кеник. Размърдах рамене и плащът ми се свлече с влажен звук, натежал от дъжда.

— Гомст се погрижи за сладките ни сънища тази нощ — казах аз, докато се оглеждах. Сандък с провизии клечеше вляво от мен, срещу него — походен умивалник. Сребърни лампи с бездимно масло осветяваха леглото, сглобено от резбовани дървени елементи, които поне дузина гвардейци мъкнеха със себе си през деня.

— Нямам аз вяра на сънищата. — Макин захвърли плаща си и отново се отърси като мокро куче. — Нито на епископа.

На изящна масичка до леглото беше подреден шах — дъска от бял и черен мрамор, фигурките сребърни, половината инкрустирани със смарагди, другата половина с рубини.

— Шатрите на гвардията са по-разкошни от собствените ми покои в Призрачния — казах аз.

Макин килна глава и повтори:

— Нямам вяра на сънища.

— Жените в Ход не носят синьо. — Заех се с катарамите на нагръдника си. Бих могъл да използвам някое момче от прислугата за тази цел, но слугите са болест, която води до инвалидност.

— Кога стана специалист по модата? — Макин се занимаваше със своята броня и продължаваше да капе по пода.

— Цените на калая са скочили четири пъти, откакто седнах на чичовия си трон.

Макин се ухили.

— Да нямаш гост, който е влязъл, без да го видя? Защото очевидно не говориш на мен.

— Онзи твой човек, Осер Гант ли беше? Той би ме разбрал. — Зарязах парчетата от бронята си на пода. Погледът ми току се връщаше към шахматната дъска. И при предишното ми пътуване към Събора оставяха шахматна дъска в шатрата ми. Всяка вечер я заварвах там. Сякаш ако не си любител на шаха, не можеш да претендираш за трона.

— Заведе ме при водата, но аз не мога да пия от нея. Обясни ми го с думи прости, Йорг. Аз съм прост човечец.

— Търговия, лорд Макин. — Побутнах една пешка напред. Пешка с рубинени очи, слуга на черната царица. — Търговията ни с Островите пресъхна, няма калай, няма синя боя от сърпица, няма бретански мрежи, нито онези хубави техни брадви, нито издръжливите им дребни овце. Търговията пресъхна, а в Конот често виждат черни кораби, които кръстосват Тихото море, но никога не навлизат в пристанищата.

— И преди е имало войни. Бретанските лордове са в постоянна вражда помежду си — каза Макин и сви рамене.

— Чела все дрънкаше за Мъртвия крал. На сънища и аз не вярвам, но вярвам на врага си, когато казва нещо в миг на самодоволство, убеден, че съм му паднал в ръчичките. Мъртвите от тресавището тормозят границите на Анкрат и ангажират войските на баща ми. Ако не беше така, с него отдавна щяхме да сме си уредили сметките на бойното поле.

Макин кимна.

— И Кеник има същия проблем. Всичките си войници изпращам да патрулират тресавищата заради мъртъвците, които напират да излязат оттам. Но цяла армия от мъртъвци? Крал?

— Чела беше кралица на армията, която вдигна от гробовете в Кантанлона.

— Но кораби? Нашествие?

— Ако ми позволиш да цитирам Шекспир, на небето и земята има повече неща, Макин, отколкото обитават и най-смелите фантазии на твоята философия. — Седнах на леглото и завъртях шахматната дъска така, че бялата царица и нейната армия да гледат към Макин. — Играй.

Макин ме би шест пъти, преди да го пратя да загаси лампите. Това, че след шестте си победи легна да спи на пода, а аз отнесох спомена за своята единствена в мекото легло, не ми беше никаква утеха. Заспах с мисълта за фигурите и черно-белите квадрати, рубини и смарагди примигваха зад затворените ми очи.

През нощта се изви буря, ветровете брулеха ожесточено платнището на шатрата. Палатките са по природа фукли, които ти разказват преувеличени истории за стихиите, от които те пазят. Звукът, който чувах, беше достоен за световен потоп и вятър толкова силен, че да обръсне планински връх. Завит с промазано одеяло и свит до някой плет, сигурно изобщо нямаше да се събудя, но под тъпана на платнения покрив лежах и зяпах мрака.

Понякога е добре да чуваш дъжда, без да се мокриш, да знаеш, че вятърът вие, без да усещаш поривите му. Чаках в онзи безвременен уютен мрак и накрая усетих аромата на бял мускус, усетих как тя ме обгръща с ръце и ме притегля в съня. Тази нощ го усетих някак прибързано, спешно.

— Лельо Катерин. — Без съмнение устните ми бяха оформили сричките, макар тялото ми да спеше.

В началото Катерин ми пращаше само кошмари, сякаш се смяташе за будната ми съвест и се чувстваше длъжна да ме тормози с престъпленията ми. Отново и отново мъничкият Дегран умираше в ръцете ми и аз се будех с писъци, потен, опасен за всеки, който споделяше в онзи миг леглото ми. Нощ след нощ Катерин ме въртеше на шиш, на бавен огън, преживявах мъката на Сарет, погледната от всеки възможен ъгъл, който сестра ѝ можеше да ми покаже, благодарение на изкуството, което беше овладяла след сватбата си с принца на Стрела. Миана не издържа дълго в спалнята ми и се изнесе в една стая в източната кула на Призрачния.

Заклета в сънищата, казвах си аз. Тя е сънна вещица. Същата като Сагеус. И въпреки това продължавах да я искам. Рисувах образа ѝ в тъмната буря на своето въображение. Нито веднъж не ми се показа насън, затова аз призовавах първата ни среща, онзи незабравим миг, когато се сблъскахме в коридорите на Висок замък.

Катерин ми показваше любимите си хора — онези, които аз бях убил. Сър Гален, който я придружава и ухажва кротко в светлите дни на скоронското ѝ девичество. Прислужницата Хана, по време, когато не е била толкова кисела и е обграждала с обич малката принцеса в един двор, където обичта е била в недостиг. Насън Катерин ме принуждаваше да болея за нейните болки, за нейните хора, усукваше ме с чудатата логика на спящия ум и даряваше персонажите с плът и кръв, усещах ги истински и важни, толкова истински, колкото собствените ми спомени отпреди тръните. И всичко това в ослепителния блясък на Гелет, в топящия зной на Строителското слънце, винаги зад мен, а сянката ми — щръкнала като неканен черен пръст в живота им.

Оставих я да ме повлече в среднощието. Нито веднъж не бях възнегодувал, не бях се опънал, макар да чувствах, че бих могъл. Макар да ми се струваше, че тя би искала да се опъна. Дори повече, отколкото искаше да ми покаже неправдите, извършени от мен, дори повече, отколкото искаше да ги усетя и видя през нейните очи, дори повече от това Катерин искаше да се боря с нея, да окажа съпротива на заклинанието ѝ, да затворя сънуващите си очи в опит да избягам. Така ми се струва. Но аз не го правех. Казвах си, че съм избрал да се изправя лице в лице със страха си. Че изтезанията, на които ме подлага тя, ще ме освободят от чувството, ще ме пречистят. Уви, истината е, че копнеех да усетя обятията ѝ, близостта ѝ, копнеех да ме докосва, макар и оставайки недостижима.

Шепот на светлина стигна до мен през беззвездната нощ. Напоследък сънищата, в които ме въвличаше Катерин, бяха някак объркани, разфокусирани, сякаш самата тя също сънуваше. Понякога я виждах, понякога я докосвах, но никога двете едновременно. Случваше се да вървим по коридорите на Висок замък или на двореца в Стрела, полите на роклята ѝ се вееха, вървяхме оковани и свързани в мълчание, стените остаряваха и се ронеха край нас. Друг път усещах миризмата ѝ, прегръщах я, но бях сляп или виждах само гробовете на Першез.

Тази вечер обаче сънят дойде студен и ясен. Натрошен камънак хрущеше под стъпките ми, валеше дъжд силен, на откоси. Изкачвах се по склон, превит надве под напора на бурята. Пръстите ми опипваха слепешката някаква скала, стена пред мен. Владеех сетивата си, но не и действията, сякаш съм марионетка и друг държи конците ми.

— Що за урок е това, Катерин?

Тя никога не ми говореше. Така, както аз не ѝ се опъвах, така тя никога не ми говореше. В началото сънищата, които ми изпращаше, бяха изтъкани само от гняв и мъст. Все още носеха част от прежната си острота, но имах чувството, че напоследък Катерин експериментира, тренира таланта си — както мечоносец работи върху техниката си и включва нови удари в стария репертоар. Това изкуство го владееше Сагеус. Сега Катерин живееше отново под бащиния ми покрив и аз подозирах, че може да е заела мястото на поганеца, макар че дали като него плетеше тънка мрежа от влияние и побутваше неусетно Стоте по пътеката на Олидан Анкрат, или действаше самостоятелно, за себе си, не знаех.

Бурята утихна без предупреждение, вече не усещах вятъра, макар да чувах стенанията му зад себе си. Бях в някаква пещера. Минал бях през тясното устие на пещера. Клекнах и свалих раницата от раменете си. Бързо извадих огниво и прахан. Миг-два по-късно запалих походна лампа, която извадих от един джоб на раницата. Бих се възгордял с бързината си, само дето сръчните ръце, които държаха огнивото и създадоха пламък с него, не бяха мои. На светлината на лампата видях, че са неестествено бледи, като плът, която твърде дълго е стояла под вода, и дългопръсти. И моите пръсти са дълги, но тези приличаха на бели паяци, които пълзят в сенките на лампата.

Продължих напред, или по-скоро човекът, чиято кожа споделях, продължи напред и ме отнесе със себе си. Светлината на лампата се разля, но не срещна кажи-речи нищо, което да я отрази. Погледът ми следваше очите, през които гледах, чуждите очи, а те гледаха най-вече надолу, към скалния под, огладен от хиляди крака. Случваше се да хвърли поглед наляво и надясно и тогава зървах водопади от застинал камък и чудни галерии, където сталагмити се протягаха нагоре за среща със сталактити. Разбрах къде съм. Източният излаз на Призрачния. Бледият мъж се беше покатерил по Бегалото в мрака на бурята и беше влязъл в тунела през цепнатината, която се гушеше скрита високо в склона на долината.

Мъжът се движеше уверено. Макар да имаше много завои и отклонения към неведомия мрак под планината, не беше трудно да следваш правилния път, не се изискваха специални умения — достатъчно беше да вървиш по огладената пътека. Сънят беше точен в детайлите, черпеше плътност от собствените ми спомени. Побиха ме тръпки, мен, но не и бледия мъж. Ако Катерин се стремеше към акуратност, скоро от сянката щеше да се стрелне черна ръка, да сграбчи натрапника и да го притегли с нечовешка сила и милостива бързина към зейналата паст на трол. Надявах се да не усетя как черните зъби се впиват в месото ми, но имаше голяма вероятност да се случи тъкмо това. Тролската воня вече пареше ноздрите ми, усещах как яката на мъжа жули врата ми.

Ала той вървеше напред, а никаква ръка не се появи. Ако можех да затая дъх, сега бих го издишал бавно през зъби. За кратко сънят ме беше убедил, че наистина съм в излаза, но не; троловете на Горгот охраняваха подземните тунели към Призрачния, както и други тайни пътища към него.

Стигнахме до ръчно изсечените тунели, които свързваха замъка с естествените пещери. Мъжът спря недалеч от най-дълбоките изби на замъка. Съсирек от мрак висеше напред, поглъщаше светлината на лампата и не отразяваше нито лъч. Мъжът дълго стоя неподвижно, почти нечовешки застинал, без да трепне дори. Когато тръгна, го направи бързо; усещах хладната дръжка на нож в ръката му, но не виждах острието. Трол лежеше напреко на сечените камъни, проснат по очи с разперени крайници. Лицето на звяра се криеше сгушено в черния възел на рамото му. Изглеждаше мъртъв, но след по-внимателно вглеждане двамата с бледия мъж открихме, че гърбът му се повдига и спуска бавно с всеки дъх.

Без да бърза, бледият мъж се приведе под снижаващия се таван и внимателно прескочи черните крака.

— Слаб сън, Катерин — казах аз. Можех да говоря, без да използвам устните на гостоприемника си. — Троловете са създадени за война. Записано е в кръвта им. Миризмата на този тип отдавна щеше да е разбудила поне десетина и вече щяха да точат лиги от глад.

Придружителят ми откри дървената врата към винарските изби на замъка. Бръкна в ключалката с тежки шперцове, подходящи за такава стара и солидна брава. Капна по малко масло на пантите да ги смаже, бутна вратата и прекрачи без колебание прага. Точно тогава зърнах за миг ножа му — нож на убиец с дълго и тънко острие, дръжката му от извита бяла кост.

Излезе от фалшивия капак на гигантската бъчва, която прикриваше изхода. Подпрян на истинска бъчва току срещу фалшивата и почти същата по размер, седеше войник с моите цветове, шлемът му захвърлен на една страна, краката му изпружени, главата провиснала в дълбок сън. Клекнах пред него. Усетих как задникът ми опира в петите, усетих напрежението в мускулите на бедрата си, усетих жилавата мръсна коса на пазача, когато повдигнах главата му. Познах го. Името изпърха в съзнанието ми. Родрик — дребен такъв, русоляв, по-млад от мен. Веднъж го бях намерил да се крие в кулата, докато принцът на Стрела обсаждаше замъка ми. Сега бях опрял студената стомана на ножа си в гърлото му, а той не помръдваше. Идеше ми да го резна, задето е заспал на пост. И въпреки това се стреснах, когато ръката ми се спусна и заби ножа в сърцето му. Това вече го събуди! Родрик ме погледна с уплашени очи, устните му се сгърчиха без думи, после умря. Чаках. Животът бе напуснал тялото на младежа, ала аз въпреки това чаках. А после издърпах ножа. Потече много малко кръв. Избърсах острието в туниката му.

Ръкавите на бледия мъж бяха черни. Само това успях да зърна, преди той да погледне към стълбите и да тръгне натам. Оставил бе лампата до трупа на Родрик, сянката му го предхождаше.

Мъжът вървеше по коридорите на Призрачния, сякаш си беше у дома. Замъкът тънеше в мрак, ако не броим малкото лампи, които осветяваха ъгъл или врата. Прозоречни капаци тракаха, блъскани от вятъра, дъждовна вода подлизваше покрай трегерите и се събираше на локвички по каменния под. Хората ми, изглежда, се гушеха в леглата си и чакаха бурята да свърши, защото не видях никого по коридорите, ни слуга да припали лампите, ни лайнарче да прибере нощния тор, ни бавачка или стражарска курва да се измъква на пръсти от казармите… и нито един страж, в този ред на мисли.

Накрая, когато убиецът стигна до вътрешната врата към източната кула, най-сетне открихме пазач, който да не е напуснал поста си. Сър Греъм, мой придворен рицар, спеше прав, поддържан от комбинираните усилия на бронята си, една алебарда и стената. Бледите ръце нагласиха дългото острие в пролуката между нагърленика и нараменника. Убиецът опря основата на дланта си в дръжката на ножа, така че резкият удар да пробие кожената и плетената ризница и да намери югуларната вена. Поколеба се, сякаш споделил моята мисъл, че падне ли, рицарят ще вдигне шум до бога. Стояхме така, толкова близо, че с всеки дъх усещах потната воня на сър Греъм. Нов порив на вятъра нададе вой и аз забих ножа. Дръжката му ужили ръката, която не беше моя, а острието ужили сър Греъм много по-зле. Той се сгърчи и падна, и докато падаше, се изниза от ножа.

Убиецът отново избърса оръжието си. Този път с червения плащ на рицаря, по който кръвта остави едва видимо петно. Много беше педантичен този убиец.

Намери ключа на колана на сър Греъм и отключи обкованата с железни ленти и излъскана от допира на безброй ръце дъбова врата. Колкото и стара да беше вратата, арката беше по-стара и от нея. В свитъците на чичо ми се споменаваше за далечни времена, когато на мястото на замъка стояла само тази кула, източната, самотна стражева кула на планинския скат с военен лагер под нея. Но дори онези мъже, които се сражавали с племената на Ор и издигнали крепост в планината, дори те не са построили кулата. На арката има надпис, но времето е забравило езика му и вече никой не може да го разчете.

Убиецът мина под арката и незнайните руни, вкопани дълбоко в централния ѝ камък. Сряза ме болка, тръни се впиха в месото ми, закачиха се извити дълбоко под кожата ми, по начин, който не вещаеше нищо добро, най-малкото лесно избавление. Впиха се като назъбена стрела, която не може да се издърпа, а трябва да се изчовърка от раната, или като зъбите на куче с обратна захапка, куче, което трябва да убиеш, а после да срежеш мускулите и жилите на челюстта му, за да освободиш жертвата. Болеше, но ме освободи, откъсна ме от тялото на мъжа с бледите ръце. Той продължи напред, без да трепне, а аз се повлякох след него по стъпалата. На гърба на черния му плащ беше зашит кръст от бяла коприна. Светият кръст.

Втурнах се напред, но минах през него, като да бях привидение някакво, макар че не той, а аз потръпнах от допира. Светлината на една лампа ми показа лицето му за миг, когато се обърнах да го погледна, после той мина през мен и ме остави да стоя на стъпалата. Мъжът беше буквално безцветен, лицето му имаше същия удавнически оттенък като ръцете, косата — пригладена с нещо мазно по скалпа, ирисите на очите му бяха мътно бели като склерата. На туниката имаше избродиран с бяла коприна кръст, същия като на плаща. Папски убиец значи. Само Ватиканът пращаше убийци с ясно написан адрес на подателя. Ние, останалите, предпочитаме да не ни свързват с извършителите на мръсните ни поръчки. Ала папският убиец е продължение на папската непогрешимост — какво срамно има в това да приведеш в изпълнение Словото Божие? Защо им е на такива мъже да се загръщат с плаща на анонимността?

Проснат в една ниша отстрани на стълбището, брат Емер лежеше мъртъв за света. Убиецът клекна и приложи по предназначение ножа си, за да затвърди вовеки това положение на нещата. Докато бродехме по пътищата, Емер бе показал слаб интерес към жените, затова бях избрал именно него да пази кралицата ми. Гледах как човекът на папата се качва по стълбите, докато един завой не го скри от погледа ми. Кръвта на Емер се стичаше стъпало след стъпало като червена каскада.

Никога не се противопоставях на Катерин, не се опитвах да избягам от нейните илюзии, но това още не значеше, че трябва да ѝ съдействам. Успял бях незнайно как да се откъсна от убиеца и не виждах причина да оставам с него. Досещах се какъв е планът. Дошъл беше да убие кралицата ми, без съмнение. Ако Катерин се придържаше към плана на замъка, който бе изкопала от главата ми, значи Миана спеше в стаята на върха на кулата. Трябваше ли да следвам убиеца като последен глупак и да гледам как ще ѝ пререже гърлото? Да я гледам как се дави в кръвта си, а детето ми умира в нея?

Стоях в мрака. Оскъдна светлина пропълзяваше иззад завоите на спиралното стълбище под и над мен.

— Сериозно? Смяташ, че можеш да ми покажеш нещо, което да ме нарани? — казах на въздуха. — А уж си опознала спомените ми. — Оставях я да се разхожда където иска, когато ме навестяваше с кошмарите си. Не бих се изненадал, ако тези смели разходки из коридорите на моето минало измъчват повече нея, отколкото нейният тормоз измъчваше мен. Макар да държеше ключовете за всички мои врати, знаех, че има места, където не припарва. А и кой здравомислещ човек би го направил?

— Добре, принцесо, нека изиграем тази игра докрай. Да видим дали краят няма да ти се стори твърде горчив.

Хукнах нагоре, краката ми летяха по стъпалата почти без тежест, сякаш единствено в тялото на убиеца можех да усетя този сън истински. Настигнах го, минах през него и стигнах пръв до върха на стълбището.

Там чакаше Мартен, клекнал пред вратата на кралицата, мечът и щитът му — на пода, очите му — кървясали и диви. Тъмната му коса лепнеше по потното чело, пот се стичаше на капки по изпъкналите жили на врата му. Стискаше кама в едната си ръка и режеше с върха ѝ дланта на другата. Дишаше накъсано, шепата му беше пълна с алена кръв и преливаше.

— Бори се — казах му. Решимостта му да остане буден и да защити Миана беше затрогваща.

Убиецът се появи пред погледа ми — пред моя поглед, не пред този на Мартен. Спря, подуши въздуха и кривна глава да улови тихия стон на болка. Използвах момента да се гмурна в него, решен да се слегна около костите му, да се хвана за нещо. Миг на сляпа агония, сетне отново погледнах през неговите очи. Усетих вкус на кръв. И той бе усетил болката от повторното ни сливане — не извика, но си пое рязко дъх. Може би това щеше да предупреди Мартен.

Човекът на папата бръкна в туниката си, прибра ножа с дългото острие и извади две къси ками с кръстати дръжки и допълнителна тежест. Ножове за хвърляне. Изстреля се напред, в полезрението на Мартен, и в същия миг метна едната кама — икономично движение от китка, но достатъчно за смъртоносен удар.

Мартен се метна миг след като ни видя, безценен миг, който загуби заради съня, с който се бореше. Камата го удари някъде между врата и корема — чух как брънките на металната му ризница се скъсаха. Подмина ни с рев, кракът на убиеца се вдигна мълниеносно, фрасна Мартен в брадичката и го запрати в стената. Инерцията повлече Мартен надолу и той се претърколи по стълбата. Кратко колебание, сякаш се чудехме дали да продължим напред, или да последваме жертвата, в случай че ѝ е останал някой здрав кокал. Усещането за топла влага под едното коляно реши въпроса. Незнайно как пътьом Мартен бе успял да пореже убиеца. Човекът на папата закуцука към вратата, като пухтеше от болката, която бързо се разпространяваше нагоре по крака ни. Спря да направи бърза превръзка — стегна крака си с копринен шал, който извади от вътрешен джоб на туниката си, — после продължи напред.

И да бе имал Мартен ключ за вратата, той се бе търкулнал заедно с него по стълбата, затова убиецът отново извади шперцовете. Този път му отне повече време, защото вратата на кралицата имаше сложна брава, стара вероятно колкото кулата. Преди бравата да отстъпи пред търпеливите ни усилия, каменните плочи на пода потъмняха от кръвта на убиеца, алена като кръвта на всички ни, нищо че неговата кожа бе толкова неестествено бледа.

Изправихме се и аз усетих слабостта му, от загубата на кръв и от още нещо — убиецът напрягаше някакъв мускул, който не споделях с него, и това очевидно го уморяваше. Може би сънната епидемия, с която бе заразил замъка ми, му бе коствала много.

Вратата се отвори без звук. Убиецът взе лампата от куката в кьошето пред вратата и влезе. Силата на мислите му стигна и до мен сега, когато вълнението му нарастваше. Видях образите, които изплуваха в ума му. И внезапно, нищо че беше сън, поисках той да се провали. Не исках да пререже гърлото на Миана. Не исках да изтръгне от корема ѝ моето неродено дете. Този страх ме изненада, беше суров и първичен, разбрах, че е мой собствен, а не ехо от нещо Катеринино. Зачудих се дали не е ехо на онова, което според Кодин съм щял да изпитам към детето си, когато го видя за пръв път, когато го поема в прегръдките си. Ако е така, значи току-що бях получил предизвестие за гигантския риск от такава връзка.

На тоалетката до леглото блещукаше сребърната верижка, която бях подарил на Миана за именния ѝ ден. Под завивките — закръглена форма в светлини и сенки, майка и дете, притихнали в сън.

— Събуди се. — Сякаш изричайки го, можех да го сбъдна. — Събуди се. — Вложих цялата си воля, а неговите устни не трепнаха дори.

Студена увереност ме стисна за гърлото. Беше истинско. Случваше се. В момента. Аз спях в шатрата си, Миана спеше в леглото си на мили от мен, а бледолика смърт крачеше към нея.

— Катерин! — изкрещях името ѝ в неговата глава. — Не го прави!

Той пристъпи към леглото, вдигнал втората кама за удар. Не я метна, разколебан за миг, сигурно заради размера на подутината под завивките. Миана трудно би минала за едра жена, дори сега, когато детето щеше скоро да се роди. Май си имаше компания под завивките. Ако не беше Мартен пред вратата ѝ, точно това щях да си помисля.

Още една стъпка. Усещах ранения му крак изтръпнал и студен, усещах как устните му мълвят ново заклинание, сякаш магията му беше пострадала също като тялото и имаше нужда от патерица. Случи се внезапно, без предупреждение — ръката ми, неговата ръка, се стрелна назад и нагоре да метне камата. В същия миг завивките трепнаха, чу се глух звън и юмрук се заби в хълбока ми, толкова силно, че ме отметна назад и ме запрати безмилостно в стената. Хлъзнах се на пода с изпружени крака и погледнах надолу. Бледи ръце притиснаха хълбока ми, кръв шуртеше на тласъци между пръстите ми, висяха парчета месо.

Завивките се отметнаха и аз видях Миана, свита около големия черен арбалет на Нубанеца, очите ѝ — големи и бесни.

Дясната ми ръка откри кокалената дръжка на по-дългия нож. Кръв потече от устата ми, но аз се надигнах на колене, стаята се въртеше пред очите ми. Виждах, че в арбалета няма повече стрели. Вътре в убиеца напрягах съзнанието си докрай да вкаменя краката му, да пусна оръжието. Мисля, че този път той ме усети. Движеше се бавно, гледаше да е между Миана и вратата на стаята. Погледът му се спря на корема ѝ, наедрял под изпънатата нощница.

— Спри! — Стисках ръката му с цялата си воля, но тя въпреки усилията ми пълзеше напред.

Миана изглеждаше повече гневна, отколкото уплашена. Изглеждаше готова да убие.

Ръката му се стрелна напред с все ножа, насочен ниско, под замаха на арбалета. Не можех да я спря, ръката. Лъскавото острие щеше да разпори утробата на Миана и кръвта ѝ щеше да изтече. Детето ни щеше да умре заедно с нея.

Убиецът удари и само на педя от целта ръката ни трепна и се отклони от курса си, останала без сила след тежък удар в рамото ни. Извъртях се и паднах, забих лице в металния арбалет. Мартен стоеше зад мен, истински дявол, омазан с кръв, озъбен, страшен. Главата ми се удари в килима, причерня ми. Чувах гласовете им от много далеч.

— Кралице!

— Добре съм, Мартен.

— Толкова съжалявам… не успях да… той мина покрай мен.

— Добре съм, Мартен… Бях заспала, но някаква жена дойде в съня ми и ме събуди.