Императорът на тръните

20.

Призракът на Фекслър Брюс ме преведе през хълмовете Иберико. Вървяхме от средата на предобеда до средата на следобеда, достатъчно дълго да се уморя и достатъчно дълго порезните рани над хълбока ми да запулсират с онази неприятна болка и топлина, които говорят за инфекция.

Хълмовете шаренееха — с всякакви оттенъци от мръсно бяло, през сиво, та до охра. Спечена кал, ронеща се пръст, оголени скали. И от време на време някоя ръждясваща буца, ерозираща по неохотния начин, така характерен за всичко, създадено от Строителите, устояваща век след век на стихиите. Повечето бяха големи парчета метал без намек за функция, приличаха на стомана, надупчени и нащърбени, някои големи колкото къща, други килнати, сякаш ги е разбутал великан, всичките лекьосани от корозия, зеленикави на места, другаде бели като посипани с пудра захар. Минахме покрай едно, което жужеше, тънък вой в най-високите регистри, от който ме заболяха зъбите, а Фекслър изчезна и се появи доста след като нещото остана зад гърба ми. На друго място имаше полегнала метална колона, наполовина заровена, а може и само една десета да стърчеше над земята, не знам, но така или иначе колоната пееше с омайно красив глас на някакъв непознат език. Стоях под безмилостното слънце, целият настръхнал от благоговение, потънал в песента.

Виждах Фекслър единствено през пръстена и започнах да се чудя дали пръстенът не го рисува за мен, наслагвайки го върху пейзажа като рисунка върху стъкло. Така или иначе, той ме преведе през пресъхналите реки и прашните дерета на обещаната земя, без да каже и дума и без да спре, освен когато аз спирах.

Минахме покрай машина с отпрана метална обшивка, в търбуха ѝ се виждаха въртящи се цилиндри, лъскави колелета, които задвижваха други лъскави колелета, и всичко това се движеше в мълчание. Напомни ми за часовника, който носех в багажа си. Фекслър не пожела да отговори на въпросите ми за машината.

Когато пътят ни по едно дере стигна до задънен край, до ронеща се стена от пръст и пясък, сенките вече се бяха издължили. Фекслър спря и ме погледна.

— Защо спираме? — попитах. Не че имах нещо против, но исках да знам защо.

Фекслър изчезна.

Не се върна дори когато фраснах образния пръстен в дръжката на меча си. Описах бавен кръг с разперени ръце. Жребецът на Леша ме зяпаше с бегъл интерес, Плашо гледаше тъпо.

Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.

Разчистих пръстта и открих капак от Строителски камък, кръгъл и приблизително метър широк. Ръждиви петна показваха, че навремето е бил прикрепен и с друго, а не само чрез собствената си тежест. Резервният меч, който бях вързал за дисагите на Леша, влезе в употреба — използвах го като лост. Успях да повдигна капака, после го избутах настрани. Половин мех вода отиде да заменя изгубеното във вид на пот. Слънцето над Иберико е безмилостно.

Под капака имаше шахта, тъмна, с гладки стени и без зловония, които да се издигат от дълбините. Пуснах един малък камък в мрака. Това с камъните ми е неустоимо — правя го дори когато няма нужда. Паузата, преди да чуя далечното тупване, беше красноречиво дълга — определено не исках да последвам камъка.

— Можеше да ми кажеш да си донеса въже, проклет да си! — Имах някакво, въпреки липсата на инструкции от страна на Фекслър, но не вярвах да ми стигне.

Шахтата беше достатъчно тясна да опреш гръб в едната стена, да запънеш краката си в отсрещната и така да се спуснеш бавно надолу. Но ако шахтата се разширеше, ако стигнеше до отклонение или се окажеше по-гладка от очакваното… обратният път можеше да се окаже труден. Дошъл бях в Иберико с мисълта, че ще боря невидими огньове. Да се заклещя в дупка и да умра от жажда ми си струваше твърде жалък край, който не си заслужава риска.

Извадих кутийката с прахан от багажа и развих превръзката, с която бях стегнал раната над лакътя си. Превръзката се беше залепила и вонеше сладникаво, на гной. Сухите краища се разгоряха добре и не угаснаха, когато пуснах парцала в шахтата. Стените изглеждаха успоредни чак до дъното. Колкото до дълбочината — прецених я на десетина-дванайсет метра. Предположих, че някъде долу има тунел, но от мястото ми не се виждаше нищо.

Стиснах с пръсти раната на ръката си с надежда да изкарам гнойта. „Христос на коловоз!“ Тази беше от любимите ругатни на Макин. Звучеше тъпо, но може би древните са употребявали думата в друго, по-болезнено или по-нецензурно значение. Ръбовете на срязаното месо бяха неестествено розови, обточени с черни корички. Не виждах как раната изобщо ще се затвори.

В лагера на Лошите кучета имаше доста въжета и аз бях взел няколко, три по-точно. Никога не тръгвай на приключение без въже, така поне казват. Вързах ги едно за друго и ги спуснах в дупката за проба. Дължината им покриваше приблизително две трети от дълбочината на шахтата. Вързах голям възел в единия край и го затиснах с тежкия капак. Бих могъл да вържа въжето за коня или мулето, но сметнах, че капакът е по-надеждна котва. На колана си вързах фенера, който бях взел от лагера, и резервна манерка с масло. В един от джобовете си натиках прахан, кремък и парче стомана. Реших, че не е разумно да паля фенера сега — ако паднех, можеше и да се подпаля, освен че ще си потроша краката.

Болежките и умората забавяха движенията ми, чувствах се тромав и слаб. Глътнах още една таблетка от солите на Кародски извори и хванах въжето с две ръце. Погледнах за последно прашните хълмове и белезникавото небе и се вмъкнах в дупката.

Щом се скрих от слънцето, ми стана толкова студено, че ме побиха тръпки, макар че дали от треската, или от рязък спад в температурата, не знам. Спусках се надолу педя по педя, стиснал въжето и с ръце, и с крака. Когато коленете ми стигнаха до края му, отворът на шахтата, закрит наполовина от капака, приличаше на светъл полумесец в беззвездна нощ. Втресе ме. Представих си как някой затваря капака и светлината изчезва завинаги.

Изпъшках, вдигнах крака да ги запъна в стената отсреща, а раменете и горната половина на гърба си опрях здраво в стената отзад. Не бях съвсем убеден, че натискът в противоположни посоки ще ме задържи, след като пусна въжето, още по-малко бях убеден, че ще мога да се изкача по този начин.

Пуснах въжето.

Плъзгах се надолу сантиметър по сантиметър, всеки с цената на големи усилия. Краката ми трепереха, сигурен бях, че оставям след себе си диря от кожа и кръв по Строителския камък — ризата ми едва ли бе издържала дълго на силното триене.

Имаше достатъчно дневна светлина да разбера кога на шахтата ѝ свършиха стените, но и без светлината щях да се сетя, защото скоро опората под токовете на ботушите ми изчезна — пръстите ми опираха в стабилна повърхност, а петите ми срещаха празен въздух. Когато едно решение е неизбежно, по-добре не губете време в двоумения, защото времето е ценно и може да ви потрябва по-късно. Скочих, като направих и невъзможното краката ми да се озоват отдолу. Постигнах частичен успех, в резултат на който се сдобих с натъртени пети и посмачкани коленни и лакътни стави, главата ми също влезе в близък контакт с пода. Дебелият слой прах посмекчи удара, спести ми пукнат череп и безсъзнание. Е, разкашлях се и от носа ми потече кръв, но само толкова. Надигнах се, опрях гръб в най-близката стена и прегърнах коленете си.

— Ох. — Стонът ми прозвуча носово.

Плъзнах пръсти към най-силната болка и открих парче от стъклото на фенера, забило се в бедрото ми. Извадих го и притиснах раната, докато кръвта не спря. След известно опипване открих фитила на фенера, намокрих го с масло от манерката, с мъка избих искра и го запалих.

Тунелът пресичаше шахтата перпендикулярно, беше с кръгло сечение и обезпокоително приличаше на отводнителен канал. Краят на въжето се люлееше на три метра над протегната ми ръка. Пътят нагоре щеше да изисква акробатични умения, които биха били свръх възможностите ми дори без треската и многобройните ми наранявания.

Приех, че някога по тунела е текла вода, и тръгнах „срещу течението“. Когато си на тъмно и знаеш, че светлината ти скоро ще угасне, се примиряваш с положението и действаш. Винаги съм се чудил защо толкова малко хора прилагат този житейски принцип.

На три пъти стигах до разклонения и всеки път се консултирах със Строителския пръстен, който хвърляше известна светлина по въпроса във вид на червена примигваща точка. Като следвах това указание, първите два пъти завих надясно, а на третия продължих напред. При два от завоите по стените имаше следи от ръжда, които говореха, че някога тунелът е бил преграден с метални решетки. Древен мъдрец е казал, че повечето проблеми изчезват, ако достатъчно дълго не им обръщаш внимание. За щастие тези конкретни проблеми вече бяха изчезнали, защото някой друг не им бе обръщал внимание стотици години.

Тунелът се издигна под остър ъгъл и ме изведе в кръгло помещение, празно, ако не броим парчетиите от пластимаса по пода. Бяха станали крехки и хрущяха под краката ми. Някои парчета приличаха на страничните облегалки на столове, имаше и малки колелца, други още се крепяха към останките от метални шкафове. Видях коридор и тръгнах по него, около мен танцуваха сенки. Не усещах никакви миризми, нямаше я дори характерната миризма на застояло, която тегне в изоставените помещения.

Дългият коридор ме преведе покрай много входове, всичките отворени и тъмни, тук-там на панти висяха отломки от врати. На тавана, през равни интервали, имаше дълги тънки ивици белезникаво стъкло. Две-три се опитаха да светнат като мехурите във Висок замък, когато минах под тях, но успяха само да примигнат.

Бродил съм из руините на крепости, където са живели поколения хора, виждал съм марша на празни столетия от старите каменни блокове, познавам изхабяването на онзи особен релеф, който свързваме с живота. Но макар и излинели, онези места носят спомен за прежните си обитатели. Протрито място на пода, където провиснала врата се е отваряла и затваряла десетилетия наред, стъпала с износен по средата ръб от безбройните стъпки, издълбаното в прозоречния перваз име на някое палаво дете. Такива руини можеш да разчетеш, колкото и да са стари, лесно можеш да си представиш войниците по стените, конярчетата, които извеждат конете на разходка. Ала в сухите коридори на тази Строителска бърлога, недокоснати от дъжд и вятър, консервирани, виждах само загадки и тъга. Сигурно бях първият човек, стъпил тук от хиляда години. Може би щяха да минат още хиляда, преди да се появи следващият. В такива места тишината и прахта чакат, а човешкият живот се изнизва покрай тях. Ако не беше трептенето на пламъка във фенера ми да отброява секундите, като нищо можеха да пробягат часове, да избягат години, преди да изпълзя оттук стар, но не и помъдрял.

Коридорът ме отведе в голяма зала с много врати, дървени наглед, но недокоснати от времето.

Тишина.

Когато се бях пресягал след мъртвите да изтегля онова, което е нужно, за да станат отново, сякаш се бях пресягал към място като това. Когато изтеглих Роу в трупа му, се бях пресегнал към сухите земи, макар той да умря в калта на кантанлонските тресавища. Сетих се за Уилям. Дали и той е попаднал на такова място? Докато лежах почти мъртъв, след като ножът на татко намери сърцето ми, един ангел дойде при мен, ангел в женски образ, и аз го отблъснах, отхвърлих предложението му. Надявах се, че години преди това ангелът се е спуснал в сухите земи и е направил същото предложение на Уилям. И че той не го е отхвърлил.

Тръснах гневно размътената си глава.

— Стига! — Усещах, че съм на крачка от делириума. Стегнах се и се съсредоточих. Продължих напред. Мисълта за Уилям и ангела беше нелепа. Дори на седем той със сигурност бе измъчил ангела повече, отколкото аз на четиринайсет.

В дъното на залата имаше арковиден вход, който водеше към по-малка зала с по-нисък таван. Привлече вниманието ми, защото Строителите не си падаха по арки. Петнайсетина ниши се отваряха от двете страни на по-малката зала. Приличаха на монашески килии, а подът бе покрит с дебел слой прах, сред който стърчаха парчета пластимаса и корозирал метал. Наведох се и взех едно метално парче. Оказа се по-леко от очакваното, не беше от желязо и не беше ръждясало, а покрито с ронлив белезникав налеп. Окисляване. Думата изплува от уроците на Лундист по алхимия.

В седмата килия ме чакаше чудо. Човек, седнал с гръб към мен, неподвижен. От слепоочието му изригваше фонтан алена кръв, парченца бяла кост се премятаха във въздуха… всичко застинало, уловено. Като картина, само дето не беше картина. Беше истинско, но уловено извън времето. Огледал бях внимателно килиите дотук и знаех, че в центъра на таваните им има ръждив пръстен. Тук обаче имаше яка от сребрист метал, прикрепена с медни скоби, рамка около сноп бяла светлина. Мъжът със сивата туника седеше точно под снопа. Не знам как, но нищо от светлината не проникваше в залата, иначе щях да я видя по-рано, още с влизането си. Но светлина имаше, виждах я. Мъжът седеше на стол, който изглеждаше твърде крехък да издържи тежестта му, с плавни форми и без никаква украса, изобщо — странен стол. До стола имаше част от легло. Не откъртен крак или табла, а просто част от легло, отрязана гладко. Сещате ли се как пекарите разточват тесто и после оформят с чаша кръгчета, за да изпекат бисквити? Е, в тази гладко отрязана бисквита бяха попаднали мъжът, столът и част от легло, а извън нея нишата тънеше в прах и забрава като всичко останало в подземния лабиринт.

Влязох да докосна мъжа — или образа? Сигурно беше образ, като призрака на Фекслър, но по-убедително нарисуван. Дали пък не беше вид изкуство от времето на Строителите? Пръстите ми срещнаха невидимо стъкло. Преграда, която не можех да премина. Ръката ми се плъзна по невидима повърхност, хладна и хлъзгава на допир.

Нишата се оказа достатъчно голяма да направя пълна обиколка около забранения цилиндър, стъпките ми разравяха прахоляка по краищата. Видях ръката на мъжа — държеше сложно изделие от метал с железен удължител в единия край, насочен към главата му.

— Това го знам. — В най-старите книги на баща ми имаше рисунки на подобни изделия. — Това е пистолет.

Направих още стъпка и видях лицето, уловено в мига, когато си е представяло болката, без още да я е почувствало реално, нищо че от главата вече изригваше кървав фонтан.

— Фекслър! — Бях намерил реалния човек. Не спомена за него, а истинския Фекслър.

Огледах помещението през образния пръстен. Фекслър грееше червен под светлината, сякаш през цялото време именно той в забранения си кръг е бил пулсиращата червена точица, довела ме сред хълмовете на Иберико.

Описах още един кръг около живата картина.

— Ти си спрял времето! — Замислих се, после свих рамене. Казват, че Строителите можели да летят. Бог знае кое е по-трудно — да спреш времето или да се издигнеш в небесата. Замислих се за часовника в дисагите на Плашо. Строителско устройство — ако спра стрелките му, дали няма да спра и времето?

— Ти ме доведе тук, Фекслър — казах на човека. — Какво искаш? Не мога да те поправя.

Очевидно беше, че не мога да го поправя. Тогава какво бе имал наум духът на Фекслър? Е, това също бе очевидно, като си помислиш. Йорг го бива да чупи разни неща. Фекслър ме беше довел тук не да поправя това, а да сложа край.

Разбира се, чупенето на неща, които са затворени зад нечупливо стъкло, може да се окаже трудна задача. Върхът на ножа ми се плъзна безсилно по невидимата бариера и аз започнах да се чудя дали изобщо има стъкло. Е, нещо очевидно разделяше мястото, където времето си течеше нормално, от мястото, където времето беше спряло. Сетих се за парадоксите на Зенон. Гърците са обичали парадокси. Може би са ги използвали като валута. Както и да е, това не ми помогна.

Излязох от нишата. Тресеше ме. Огледах останалите ниши, но там нищо не беше оцеляло. Предположих, че устройството на тавана е спряло времето и че като го е спряло, е спряло процесите на собственото си остаряване.

Сетих се за връх Хонас и неговите подземия. В Строителските коридори там бях видял множество останки от тънки тръби, в повечето случаи разядени до такава степен, че да останат само зеленикави следи от окисляване, някои вкопани в камъка, други прикрепени по стените, понякога толкова тънки, че едва ли са били нещо повече от преплетени жички. В старите книги пишеше, че тайният огън на Строителите се движел по такива пътечки, стигал до устройствата и ги будел. Моят часовник нямаше нужда от подобен огън, но сложният механизъм, който държеше Фекслър в капана си, едва ли разчиташе на навити пружинки. Що за пружинка не би се развила за всичките тези столетия? Дали пък механизмът нямаше нужда от храна, от… захранване?… за да удържи времето неподвижно?

Огледах внимателно стените, но не открих следа от скрити пътеки, които да отвеждат огън до пръстена в тавана на нишата. Сякаш часове наред обикалях коридорите в търсене на нещо, върху което да стъпя, за да огледам тавана. Накрая открих девет шишета — приличаха на шишета за вино, но прозрачни, цилиндрични и широки колкото ръката ми над лакътя. Овързах ги на сноп с ризата си и така се сдобих с паянтова табуретка, на която да стъпя. От всички Строителски артефакти само стъклото бе преживяло столетията, без да покаже признаци на стареене.

Стъпил на нестабилната си и дрънчаща табуретка, открих, че бариерата около Фекслър се стеснява към върха си и че при тавана мога да стигна на няколко сантиметра от металния пръстен. Опитах се да разкъртя с ножа си камъка около него. Беше хубав нож и не заслужаваше такова отношение, но в дисагите на жребеца имах резервни — ако изобщо се върнех някога на белия свят, — а и в момента не разполагах с никакъв друг инструмент.

Преди, в Гелет, бях забил острие в Строителска магия — призрак, уловен зад стъкло в помещението пред оръжейницата. Нещо беше минало през меча ми тогава и ме бе разтресло толкова силно, че се сгърчих на пода. Добре помнех онова неприятно усещане и очаквах да ме сполети отново сега, когато дращех с ножа по камъка, описвайки кръг около пръстена в тавана. Изглежда, мускулите на ръцете ми също пазеха спомена, силно и самостоятелно, поне ако се съдеше по нежеланието, с което изпълняваха командите ми, и по склонността им току да се дърпат назад.

Строителският камък се ронеше на прах и люспи под атаките на ножа ми. Може да ми е отнело час, а може да е било и ден. По-скоро ден, ако съдех по субективните си усещания. Пот се стичаше по мен на горещи струйки, ръката ме болеше и отмаляваше постоянно, както става винаги, когато държим ръцете си вдигнати над нивото на главата за повече от минута-две. Ръчках и драсках, драсках и ръчках. Без никакво предупреждение се чу оглушителен трясък, светлината угасна, аз паднах, шишетата се счупиха.

И за втори път, откакто се бях спуснал в шахтата, открих, че лежа в тъмно Строителско подземие, насинен и ожулен, с парче счупено стъкло, забито в крака ми. Явно при падането си бях съборил фенера и фитилът му беше угаснал. Вместо да го търся опипом, вдигнах образния пръстен пред окото си. Пръстенът ми показа нишата в зеленикави отсенки, детайлите се виждаха почти толкова отчетливо, колкото ако ги гледах на дневна светлина. Фекслър лежеше на пода в краката ми, все още стиснал пистолета в протегната си ръка, от дулото се виеше струйка дим. Под главата му се разливаше тъмна локва кръв.

— Благодаря ти.

Фекслър — моят Фекслър от замък Утрен, изображение от бяла светлина — стоеше до трупа и го гледаше с неразгадаемо изражение.

— Фекслър, радвам се да те видя — рекох. И си беше вярно. На такова място всякаква компания е добре дошла. Поех си дълбоко дъх, усетих натрапчив мирис на химикали и огън откъм пистолета, воня на кръв. Строителските зали най-сетне ми се сториха реални.

— Защо беше цялото това мълчание и мистика? — Изтеглих се внимателно през стъклата и прахоляка, докато гърбът ми не опря в стена. Едно, че имах нужда от опора, второ, че винаги е добре да си пазиш гърба.

— Хората от моето време живееха сред чудеса, но не бяха устроени по-различно от предците си, които се обличали с животински кожи и ядели сурово месо в пещери, нито от своите потомци, които носят железни мечове и живеят в руини, които не могат да проумеят. Накратко, инстинктите им бяха като на всеки друг човек. Ти би ли имал вяра на свое копие?

— Значи са направили заклинание, така че никой призрак — призрак от данни, нали така беше? — да не може да убие човека, от когото са го копирали? — попитах.

— Така че никое ехо от данни да не може да нарани който и да било човек, или да поиска от друг да нарани човек, или да предприеме действия, които биха могли да им навредят пряко или косвено. Бяха ми нужни хиляда години на сложни манипулации, тънки хитрини и изопачена логика, за да стигна етапа, откъдето да насоча някой като теб в нужната ми посока, Йорг.

— И защо е трябвало да го правиш? — Ръката ми попадна върху манерката с масло. Разклатих я. Ако се съдеше по звука, бе останала едва една пета от съдържанието ѝ.

— На едно ехо от данни не просто му е забранено да причинява вреда на своя първообраз. Всъщност докато човекът, чиито данни са създали ехото, е жив, въпросното ехо трябва да се съобразява с огромен брой ограничения в името на удобството, спокойствието и неприкосновеността на своя първообраз. В света, който обитавам, съм принуден да живея като второкласен гражданин и търпя това много отдавна, още отпреди да се появи вашата империя.

— В замък Утрен? — „Светът, който той обитава?“

Тъжна усмивка, която изчезна на мига.

— Представи си океан, по-голям и по-дълбок от всички други, пълен с чудеса и разнообразие, но покрит с дебел слой лед, който се пропуква само тук-там. Ехото, което Строителите са оставили след себе си — „призраците от данни“, ако така предпочиташ, — всички ние плуваме в такъв океан и местата, където можем да бъдем видени във вашия рехав свят, са като пролуки в леда, през които да изплуваме. Съществуваме в сложната мрежа на Строителските машини и можем да бъде видени на места като терминала в Утрен.

— Тогава защо това не се случва?

— Кое?

— Защо не ви виждаме? Защо само ти се явяваше в избата?

Още една усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото приятелство.

— Второкласен гражданин, комуто се пада черната работа. Да наблюдава диваците.

Наложи се да си напомня, че онзи Фекслър, който имаше нещо общо с мен, лежи на пода и кръвта му изстива, а другият, този, с когото разговарям, не е човек, а само идея за човек, идея, затворена в машина. Протегнах крак да побутна мъртвеца. Ехото на Фекслър потръпна, сякаш бях сритал него.

— И той защо се е убил? — попитах. — И какво му е спряло времето?

— Той започна война — каза Фекслър. — И ѝ сложи край.

— И аз запалих едно от вашите слънца, но не си прерязах гърлото, нали?

— Оръжията на Фекслър Брюс не избухваха от прост огън.

— Значи си видял онова? — Значи призракът на Фекслър ме бе следил още тогава, преди шест години, под връх Хонас?

— Нашите оръжия горяха като слънца, по съвсем същия начин и на същия принцип. Всяко се задействаше чрез спусък, който също представлява имплозия, но много по-малка и по-примитивна. Огънят, който ти запали в Силоз 11, и оръжията, редислоцирани там от Воклюз, предизвикаха разтопяване на имплозионните компоненти до критична маса. Онова, което се случи, беше частично запалване на спусъка, който би трябвало на свой ред да запали слънцето. Горивото за „слънцата“ има кратък живот, всъщност е въпрос на полуразпад, полуживот, ако щеш, а горивото за ракетите носители също не трае дълго. Към днешна дата са останали само спусъците.

Зачудих се дали и истинският Фекслър е бил толкова влюбен в звука на гласа си. Така или иначе, сериозно се стреснах от мисълта, че съм съсипал Гелет само с частица от искрата, която би подпалила истинско Строителско слънце. И макар да не си бях прерязал гърлото от чувство за вина, ако трябва да цитирам собствените си думи, мъртвите на Гелет наистина ме бяха преследвали, наяве и насън. Да изпепелиш целия свят по този начин би било… тягостно.

— И не е успял да се убие, макар да се е прострелял с пистолет в главата? — С такива играчки на разположение ми се струваше непростимо Строител да се провали в собственото си самоубийство.

— Тези кабини бяха направени да съхранят ключов персонал в стазис, докато условията навън не се върнат към състояние, съвместимо с живота. Когато е седнал тук, Фекслър едва ли е разсъждавал ясно, измъчван е бил от гузната си съвест. Може би не е съобразил, че стазисната система ще се включи автоматично, за да запази живота му в последния миг. Или това, или се е надявал, че ще може да я изпревари.

— Но така или иначе те е оставил в лайната заедно с всичките истински хора на горния свят.

— Да. — Образът на Фекслър трепна, бръчка се вдълба между веждите му.

Ухилих се. Сигурно е много гадно цели хиляда години да проклинаш човека, от когото са те копирали.

— Е, сега вече си свободен, благодарение на мен, и можеш да плуваш в онова ваше море заедно с големите риби, вместо да си губиш времето с диваците. Какво печеля аз от тази работа?

И без да свалям образния пръстен от окото си, издърпах пистолета от топлата мъртва ръка на Фекслър, като внимавах работният му край да не щръкне към мен. Мъртвецът май нямаше желание да ми отстъпи оръжието си.

— За жалост е наложително да следим диваците още по-отблизо — каза Фекслър. — Машините, които все още работят, няма да работят вечно и освен ако вие не зарежете мечовете и стрелите в полза на нещо по-сложно, скоро няма да има кой да се грижи за тях. Поддръжката изисква цивилизация, а цивилизацията няма да се появи, докато всички войни не спрат.

— Не си могъл да спреш своите собствени войни, Фекслър.

— Той не можа. — Фекслър сведе поглед към трупа си. — Аз съм друго нещо.

Свих устни.

— При всички случаи… защо ми се струва, че би искал на Златния трон най-после да седне император?