Императорът на тръните

34.

Нейде в самотата на Сахар, в някой от двайсетте дни на прехода си, сме преминали незабелязано от Марок в Либа. Таурегите споменаха, че много отдавна между двете кралства имало друга земя, но набезите я изяждали хапка по хапка, докато Марок и Либа не се срещнали в пясъка. Земя на хора, които е трябвало да се вслушат по-добре в старата мъдрост за подадения пръст и изядената ръка или както казваха местните — „пази се от носа на камилата“, защото камилите са известни със склонността си да се намъкват бавно в палатката ти, сантиметър по сантиметър, но влязат ли, не можеш ги изкара.

Хамада изниква от пустинните пясъци във вид на ниски сгради от кал, кръгли, сякаш огладени от неуморните ветрове, и варосани в ослепително бяло. Отдалече приличат на речни камъчета, полузаровени в земята. А вода тук има — усещаш вкуса ѝ във въздуха, виждаш я в туфите трева, които ограждат дюните и възпират приливите им. Озовеш ли се между белите къщи, съзираш по-величествените сгради в центъра, сгушени в най-ниската част на падината, приютила града. В древни времена някой бог сигурно е паднал тук от небесата, сблъсъкът е пропукал дълбоките скали и е изкарал на повърхността вода, която не вижда бял свят никъде другаде.

— Никога не съм бил толкова далече от всичко, брат Марко. — Заслоних очи с ръка и огледах ширналия се под маранята град.

— Никакъв брат не съм ти — рече той.

Омал, който яздеше между нас, изсумтя:

— Далече? От какво? Хамада означава „център“. Това е сърцето на Либа. Хамада.

Навлязохме в града заедно с утринното слънце, което проточваше сенките зад нас, опънали юздите, за да не хукнат жадните камили към водата. Въпреки юздите обаче добичетата ускориха крачка, пръхтяха и духаха силно през нос, ближеха муцуни с грапави езици. Лица изникваха зад засенчените прозорци, нашите камилари поздравяваха на висок глас стари приятели. В сенките на тесни улички мършави хлапетии гонеха още по-мършави пилета.

По-навътре в града покрай улиците се кипреха високи тухлени къщи с бяла мазилка и кулички, които да улавят вятъра. Още по-навътре пред взора ни се разкриха истински палати от бял камък, обществени сгради, пред които архитектурата на Албасет бледнееше, въплъщение на мавърския светоглед, съчетаващ в равни дози простота и великолепие. Библиотеки, скулптурни галерии, бани на открито, където хората от пустинята можеха да се потопят в лукса на дълбока вода.

— Не е лошо. — Чувствах се като мръсния селяк, попаднал в кралски двор.

— Злато е печелено и харчено тук — каза Марко. — Много злато. — Като никога в тона му нямаше нито негодувание, нито подигравка. Да подложиш на преоценка светогледа си под натиска на обстоятелствата е неприятно. Явно това важеше и за двама ни.

Керванът ни свърна от централната улица към голям пазарен площад с отделни заграждения за камили, кози, овце, в едно имаше дори няколко коня. Площадът гъмжеше от облечени в черно хора, търговци очакваха кервана, нетърпеливи да подхванат пазарлък. Омал и другарите му помогнаха на Марко да се смъкне от гърба на камилата, а сандъка му оставиха на плочите до него. Той го приближи с нестабилната походка на човек, който твърде дълго е бил на седло.

— Повече това нещо няма да го мъкна — заявих аз, доволен, че най-сетне съм се разделил със своята камила. — Двайсет дена се вози, може да се повози още една миля.

Звънтеж на няколко дребни монети ни осигури беззъб старик с магаре, който се нави да ни помогне до халифския дворец. Добичето изглеждаше възстаро, точно като собственика си, и аз се притесних, че краката му ще се подгънат под тежестта на сандъка, който тримата успяхме с общи усилия да вдигнем на гърба му. Ала магарето се оказа същият инат като Плашо и издържа, макар че не пропусна да изрази гръмогласно възраженията си, докато старикът стягаше товара на гърба му.

Стоях на жегата, гледах как магаретарят си върши работата и точно тогава тревогите, позабравени в простора на пустинята, ме връхлетяха с нови сили. По всичко личеше, че от онзи миг в кафенето в Кута, когато бях проумял естеството на заложения ми капан, и аз, като брат Хендрик с конотското копие в корема, упорито се нанизвам все повече на острието. Разумната надежда за мъст — не че е била разумна поначало — беше минала на заден план веднага щом осъзнах, че знаят кой съм, че са ме очаквали. Сега, насред пустиня, която можеше да ме държи затворник без чужда помощ, бях тръгнал право към вражеския двор, заседаващ, без съмнение, на двайсетина метра над занданите, където щях много скоро да се озова.

— За твое здраве, брат Хендрик.

— Моля? — Марко повдигна леко периферията на шапката си, за да ме погледне.

— Хайде да приключваме с това — казах и тръгнах. Под леката пустинна дреха, с която бях облечен, медната кутийка, пистолетът и образният пръстен се търкаха в кожата ми. Допирът беше осезаем и крайно неприятен в жегата. Не виждах как някое от тези неща ще ме спаси.

Широки улици, по които вятърът носеше символични количества пясък, ни преведоха покрай обществена баня и библиотека, съдебна палата и галерия, и оттам стръмно надолу към падина, където под стоманеното небе на пустинята едно широко, прекрасно езеро отразяваше халифския дворец. Между нас и брега се издигаха пречупените колони на древен амфитеатър. Дело на римляните, несъмнено, отломка от незнайни времена.

— А онова какво е? — Посочих една висока кула, най-високата в Хамада, построена встрани от двореца и все пак хвърляща тъмната си сянка над високи стени право към сърцето на халифския комплекс.

— Математа — изфъфли беззъбият старик.

— Каласади? — предположих аз.

— Каласади — кимна той.

— Първо ще идем там — рекох. Дошъл бях тук, за да отмъстя. Заради нуждата да отвърна на удара. С Ибн Фейд имах сметки за уреждане, но сметките ми с Каласади си имаха лице и щях да уредя първо тях.

— Ти върви където искаш, сър Йорг — рече Марко. — Моята работа е в двореца.

— И каква е тази твоя работа, Марко? Хайде, приятел, можеш да кажеш на брат Йорг. Толкова път изминахме заедно. — Показах му зъбите си.

— Не сме братя…

Бръкнах в робата си. Марко трепна, сякаш се боеше, че ще му извадя нож, но аз извадих зара на Юсуф.

— На път сме семейство, брат Марко.

Коленичих и завъртях зара върху плочите.

— Дошъл съм да събера един дълг — каза той. — От Ибн Фейд.

Зарът спря да се върти и се търкулна. Двойка.

— Върви с Бога, брат Марко — казах аз.

Бях сам, когато спрях пред вратата на матмагьосническата кула. Стража нямаше, нито прозорци над вратата. Кулата се издигаше високо над мен, изящна някак, диаметърът в основата ѝ — двайсетина метра. Първите прозорци се намираха на петдесетина метра от земята, разполовявайки кулата на височина, и продължаваха спираловидно нагоре до върха. Каменната облицовка беше толкова гладка, че и паяк трудно би се задържал.

Вратата беше изработена от черен кристал, слънцето вадеше сияйни дефекти по най-външния ѝ пласт. Когато потропах, под кокалчетата ми се появи кръг от светещи числа — десетте цифри, които арабите са ни дали в началото на времето.

— Гатанка?

Докоснах една от цифрите, двойката, при което друга светна по-ярко — четворката. Докоснах и нея. Кръгът изчезна. Зачаках. Нищо.

Потропах по-силно, но съприкосновението на кокалчетата ми с кристала не произведе никакъв звук, само извика отново кръга с цифрите. Взех да ги натискам, гонех святкащите символи във все по-бързи кръгове, опитвах се да разбия модела, но бързо му изгубих нишката.

— По дяволите, не съм дошъл тук да играя игрички.

Сам бях. Няколко фигури се виждаха сред руините на амфитеатъра, Марко и още неколцина посетители катереха с мъка широките стъпала пред двореца на Фейд, по пясъчните брегове на езерото се мотаеха някакви хора, но при кулата бях само аз. И да извиках, нямаше кой да ме чуе.

Опитах отново. И отново. Очевидно не ставах за матмагьосник. Светещите цифри танцуваха по периметъра на своя кръг и бързо избледняваха. Намръщих се на вратата, но и това не ѝ подейства. Воден повече от безсилие, отколкото от гениална хрумка, потропах отново и веднага щом кръгът с цифрите се появи, откъснах образния пръстен от каишката му и го лепнах право в центъра. Цифрите моментално ускориха кръговото си движение и скоро се превърнаха в светъл кръг с неясни очертания. От вратата се чу жужене, високо и все по-високо, буквално препускаше през октавите. Малки светкавици се разляха в кристала, от пръстена навън. Усещах ясно вибрациите с пръстите си. Жуженето се превърна в тънък вой, после в писък. Вертикалното стана хоризонтално. И аз установих, че се опитвам да стана, паднал сред назъбените черни парчетии от внушителната доскоро врата.

Ушите ми пищяха, пръстите ми бяха изтръпнали. Открих образния пръстен сред лъскавите отломки и бързо хлътнах през входа. Коридор водеше право напред, разделяйки приземния етаж на две половини. В дъното имаше стъпала — вероятно началото на спирална стълба към горните нива на кулата. Половин дузина млади либанци в бели туники тръгнаха към мен откъм арки покрай двете страни на коридора; приличаха на учени и по лицата им се четеше повече удивление, отколкото гняв. Извадих ножа си, но така, че дългият ръкав на робата ми да го скрие. Приличаха на учени, но можеше и да не са.

— Нещо не е наред с вратата ви — рекох и минах между тях, без да забавям крачка.

Стигнах до дъното на коридора и открих, че има стълба и нагоре, и надолу. Избрах нагоре. Вързах отново пръстена на каишката му — трудно се справих с възлите, защото още чувствах пръстите си изтръпнали.

От Омал бях разбрал, че математа е нещо като университет, школа за матмагьосници. А Каласади е нещо като преподавател. Частен учител на халифските деца, ментор на студентите, които идвали да учат в Хамада, арбитър в по-незначителните спорове на аритметиците, както предпочитали да се наричат тук. Кулата не беше негов дом, негов дворец или седалище, но въпреки това имах чувството, че може да го открия на върха ѝ.

Уравнения вървяха в крачка с мен, докато изкачвах износените стъпала на математа с нож в ръката. Някои бяха изписани по цялата дължина на спиралната стълба, други се точеха само по няколко метра и прекъсваха, заменени от нови изчисления, всичките издълбани в камъка, после запълнени с черен восък, за да се четат по-лесно. Подминавах врати, всяка означена с гръцка буква — „алфа“, „бета“ и нататък. Вратата с „мю“ беше на едно ниво с първия прозорец и когато я подминах, усетих свеж повей в гърба си. Разминах се с двама матмагьосници, които слизаха надолу, старци, сбръчкани като сушени сливи и така потънали в разговор, че нямаше да ме забележат дори да горях.

И накрая, там, където последният прозорец предлагаше Хамада на длан, стъпалата свършиха пред врата с „омега“, буквата изработена от мед и вградена в махагона. Спрях да си поема дъх. Мразя да качвам стълби.

Скрих отново ножа в ръкава си и бутнах вратата. Тя се отвори с тихо скърцане и там, наведени над широко лъскаво писалище в центъра на голямата кръгла стая, стояха Каласади, Юсуф и Калал. Вдигнаха едновременно глави и изненадата, която се изписа за миг по лицата им, беше предостатъчна компенсация за дългото изкачване по спиралната стълба. Юсуф и Калал наведоха моментално глави над книжата си, сякаш да потърсят грешка в уравненията. И двамата държаха пера, пръстите им бяха черни като зъбите.

— Йорг. — Каласади възвърна бързо-бързо самообладанието си. — Според нашите проекции входната врата трябваше да те забави доста повече.

Юсуф и Калал се спогледаха, сякаш се питаха какви ли други грешки може да са се промъкнали в изчисленията им.

— Проекции? Говорите досущ като Строителите, а уж искате да им извадите очите. Странна работа.

Каласади разпери ръце — празни, омацани с мастило.

— Определят ни нашите действия, а не начинът, по който стигаме до едно или друго решение.

Метнах ножа си със страничен замах през тяло, така че да прикрия в максимална степен намерението си. Върхът се заби в полираната маса и дръжката затрептя на педя от слабините на Каласади. Целил се бях горе-долу там, но хвърлянето беше трудно, под неудобен ъгъл и с още по-неудобен замах. Сметнал бях, че е налице немалък шанс ножът да се отплесне и да се забие в чатала на Каласади вместо в масата.

— Това пише ли го там? Изчисленията ви показват ли го? — Тръгнах към масата. — Имате ли траекторията на ножа ми?

Каласади сложи ръка върху рамото на Юсуф. По-младите мъже спряха да дращят и вдигнаха очи, все така навъсени, сякаш се тревожеха повече заради изчисленията си, отколкото за моя нож.

— Да ви предложа нещо за пиене, крал Йорг? — рече Каласади. — Стъпалата дотук са много. — Пръчката от слонова кост, с която беше писал разни неща в прахоляка на дядовия ми двор, се появи в ръката му.

Спрях пред масата. Само тя ни делеше. Ножът ми беше пробол свитък листа, гъсто изписани с математически текст. Заговорих спокойно, както говорят разумните хора:

— Част от предсказателския занаят, доста голяма част, ако трябва да гадая, е изкуството да създаваш у околните впечатлението, че нещата се развиват точно според твоите очаквания. Жертва, която вярва, че всичките ѝ действия са предварително известни, е не само осакатена, а и много по-лесно предвидима.

Тримата ме гледаха мълчаливо. Никакъв признак на притеснение, ако не броим пръстите на Каласади, които ровеха кротко в късите къдрици на брадата му, и потта, избила тук-там по челото на Калал. Юсуф беше махнал гребените от косата си и я беше вързал на стегната опашка. Така изглеждаше по-стар и по-умен.

— Трябва да сте знаели, че ще реша да се прицеля в масата с ножа си, а не в някой от вас, иначе бихте се опитали да ме спрете… освен ако изобщо не сте знаели, че ще метна ножа? — Усетих, че затъвам в същата осакатяваща несигурност, за която бях споменал току-що.

— За питието?… — подсети ме Каласади.

Наистина бях жаден, но жаждата ми беше твърде предсказуема. Освен това, когато отиваш на друг континент, за да търсиш отровител, не посягаш към чаша, която той ти предлага.

— Защо се опита да убиеш роднините на майка ми, Каласади? Един приятел ми каза, че матмагьосниците гонят свои цели. Ти защо го направи, само за да угодиш на Ибн Фейд? Да му се подмажеш, така че да не ви прогони от този прекрасен оазис?

Каласади потърка брадичката си и я обхвана замислено с пръсти. Излъчваше същото спокойствие и липса на прибързаност, които помнех от замък Утрен. Бях го харесал от пръв поглед. Може би точно затова бях тръгнал да се фукам с математическите си познания, снабдявайки го по този начин с информация, от която той да извлече нужното и да сглоби историята на живота ми. Дори сега, когато от отмъщението ме делеше само един удар, не изпитвах омраза към него.

— Има някаква тъжна ирония в това, нали? Че в наше време, ако търсиш мир, трябва да водиш война — каза той. — И ти го знаеш отлично, Йорг. За да свърши, Войната на Стоте трябва да бъде спечелена. Спечелена на бойното поле, спечелена на Събора. Две задължителни условия.

— И Ибн Фейд е човекът, който да я спечели? — попитах аз.

— След пет години, на Събора, Ибн Фейд ще гласува за Орин от Стрела. Граф Ханса — не. Силите са изравнени, гласуването ще е трудно. Принцът на Стрела ще донесе мир. Милиони ще живеят по-добре. Стотици хиляди ще живеят, вместо да умрат във войната. Нашият орден избра добруването на милиони пред живота на шепа.

— Направили сте грешка. Онази „шепа“ са мои хора. — Усетих горещина да се надига в гърдите ми.

— Случват се грешки. — Той кимна замислено. — Дори с помощта на заклинания, които да укротят променливите, сумата на света е нещо много сложно.

— Значи все още смятате да подарите Утрен на Ибн Фейд? Маврите да залеят отново Конски бряг? — Наблюдавах го, очите му, устата, движението на ръцете, всичко, в опит да прочета нещичко. Направо полудявах — стояха си преспокойно, сякаш знаеха какво ще кажа и за какво мисля. Знаеха ли обаче? Или и това беше част от представлението?

— Надяваме се принцът на Стрела да спечели императорския трон на Събора в сто и четвъртата година от Междуцарствието. — Юсуф се обаждаше за пръв път, едва доловимо напрежение оцветяваше гласа му. — Идният Събор, в стотната година, няма да стигне до решение — това е ясно и не подлежи на промяна.

— Може би владенията на халифа могат да бъдат разширени по-лесно в друга посока — каза Калал, пискливият му глас не се връзваше със сериозната му уста. — Марок ще падне по-лесно от Утрен или Кордоба.

Заля ме облекчение, толкова силно, че сам се изненадах.

— Дошъл съм да те убия, Каласади. Да съсипя земята ти и да оставя разрушение след себе си.

Той прояви такта или здравия разум да не се подсмихне на апокалиптичните ми приказки. Подозирах, че дори тук, в Африк, са чували за Гелет. Може дори да бяха видели светлината на онова разрушение, сиянието му на хоризонта. Бог ми е свидетел, че Гелет пламна достатъчно силно и заревото се издигна достатъчно нависоко. Направо опърли небесата!

— Надявам се, че няма да го направиш — каза Каласади.

— Надяваш се? — Отметнах робата си и сложих ръка върху дръжката на меча. — Или го знаеш?

— Всички хора се уповават на надеждата, Йорг. Дори ние, аритметиците. — Юсуф лепна усмивка на лицето си, гласът му беше тих, глас на човек, който е готов да умре.

— И какво казват за мен вашите уравнения, отровителю? — Мечът ми беше излязъл от ножницата, по своя воля сякаш, защото нямах спомен да съм го вадил. Гневът, който ми трябваше, припламна и угасна, припламна отново. Видях баба си и дядо си, положени бледи на смъртното си ложе, вуйчо Робърт във войнишката си гробница, ръцете му скръстени върху меча на гърдите. Видях усмивката на Каласади в един напечен от слънцето вътрешен двор. Видях как Юсуф бърше морето от лицето си. „Сол! — беше казал той. — Да се надяваме, че светът има да предложи нещо по-добро от това, нали?“ Думи, изречени по море.

Ударих с дръжката на меча си по полирания плот на масата.

— Какво казват изчисленията ви? — изревах толкова силно, че тримата трепнаха.

— Две — отвърна Каласади.

— Две? — Смях се откъсна от мен, смях с остри ръбове и пълен с болка.

Той сведе глава.

— Две.

Юсуф плъзна пръст по гъсто изписаните страници.

— Две.

— Това ни дава магията — каза Каласади.

Усетих студен гъдел по скулите си.

— Защо две?

И тогава матмагьосникът се намръщи, както го бе направил в двора на замък Утрен, сякаш отново се опитваше да си спомни изгубено усещане, полузабравен вкус.

— Двама приятели, изгубени в сухи земи? Двама приятели, спечелени в пустинята? Две години далеч от трона ти? Две жени, които ще притежават сърцето ти? Две десетилетия ще живееш? Магията е в първото число, математиката — във второто.

— И какво е второто число? — Гневът ме изостави, избледня и остатъчният образ на две тъжни могили в прахоляка на Иберико.

— Второто число — каза Каласади, без да прави сверка с листата, — е 333000054500.

— Това вече е число! Не като двойките, тройките и четиринайските, с които ме залъгваш обикновено. Какво означава, по дяволите?

— Надявам се, че посочва координатите, където си зарязал Михаил.