Императорът на тръните

12.

Кародски извори вонят. Не с човешка воня на боклук или разложение, а с химическа смрад, която щурмува безмилостно сетивата, сярна воня на развалени яйца, комбинирана с по-остри миризми, от които очите ти кървясват, а от носа ти почват да излизат съсиреци.

— Вече разбираш защо пътеката се отклонява толкова много, за да се приближи откъм запад заедно с преобладаващите ветрове — каза Леша.

— Защо изобщо някой би живял тук? — попита Бащицата.

Добър въпрос. Колкото по̀ на север отивахме, толкова по-оскъдна ставаше водата, но течността, която бълбукаше в Кародски извори, категорично не ставаше за пиене. Извираше от земните черва гореща, вряща почти. И миришеше съответно.

Махалата — седем колиби и две бараки — се гушеше по склоновете на едно възвишение западно от нас, на място, където вятърът осигуряваше сравнително чист въздух. Когато имаше вятър, разбира се. Отдалеч сградите изглеждаха заскрежени, но отблизо се виждаше, че не е скреж, а сол, спечена върху дървото, обрасла по стрехите. Подминахме първата барака, вратите ѝ бяха отворени широко, вътре се редяха купчини сол като зърно, струпано след жътва, някои купове бели, други сиви, по-назад имаше купчини с ръждив оранжев оттенък, а вляво по-малки купове в светлосиньо.

Наложи се да насърча Плашо с пръчката. Той и конете очевидно не искаха да са тук. Облизваха муцуните си, плюеха и пак ги облизваха. Усещах го и по своите устни, като солени пръски от океана, но с по-остър и натрапчив вкус. Чувствах ръцете си сухи, сякаш кожата им внезапно се е превърнала в пергамент.

Вързахме конете и Леша ни поведе към една от най-малките колиби — взел я бях за клозет. Шепа обитатели на махалата ни наблюдаваха от праговете на паянтовите си домове, всичките забулени. Сол се бе отложила на спечени кори по тънката материя пред носовете и устите им. Един от мъжете имаше огромна гуша, която се гънеше около гърлото му в дипли петносана плът. Леша почука на вратата на малката колиба и влезе. Аз и Бащицата останахме на прага, присвили очи да различим нещо в сумрака на тясното помещение. Нямаше начин всички да се поберем вътре.

— Леша. — Някой седеше в дъното на колибата. Кимна за поздрав.

— Толтех. — Жената клекна пред него.

Толтех я гледаше с ясни очи над булото си. Държеше хаван и чукало и стриваше нещо.

— Връщаш се значи? — Не изглеждаше изненадан.

— Трима сме, с три животни. Ще ни трябват хапчета за седмица.

— Една седмица е много време в Иберико. — Толтех погледна мен, после Бащицата. — Дори час може да е много време там.

— Ако един час ни стигне, значи ще стоим един час — каза Леша.

Толтех остави чукалото и се пресегна към нисък рафт. Взе паница, пълна с някакви малки неща, увити в намаслена хартия и стегнати здраво. По ръката му имаше белези. Същите белези от стопено като при Леша.

— Пийте по едно на изгрев и по едно на залез. Най-добре ги гълтайте с все хартията. Солта краде влагата от въздуха и се разтваря в нея, така че хаповете не издържат на влага. Вземи сто. Пет сребърника.

Правилната комбинация от различни видове сол пази от болестта, която причинява ехото на Строителския огън. Никой не знае защо. Нужната сол се извлича от водата на Кародски извори по специален начин. Пет сребърника не бяха висока цена. Отброих монетите — едната носеше главата на дядо ми — и ги подадох на Леша.

Толтех отброи на свой ред солните хапове в една памучна торбичка.

— Ако намерите нещо на хълмовете, дори да са счупени парчетии, донесете ми ги. Може и да си получите среброто обратно.

— Какво сте намирали в Иберико, майстор Толтех? — попитах.

— Самият аз съм нещо като колекционер. — Понаведох се през прага. През острата воня на сол долових миризма на болест.

— Дребни неща. — Посочи две малки шишета от зелено стъкло на рафта с паницата. До тях имаше табла с парчета счупена пластимаса в различни цветове и форми. Толтех се извъртя и взе иззад себе си голямо зъбчато колело от белезникав метал, потъмнял на места от преклонна възраст. Беше като гигантски братовчед на миниатюрните колелца във вътрешността на часовника, който носех в багажа си. — Нищо интересно. Най-добрите си попадения продавам.

— А какво научихте за Строителите, майстор Толтех? Разбирате ли тайните им, като се ровите в отломките от времето им? — попитах.

— Знам онова, което знаем всички ние, местните. Каквото са знаели и бащите ни.

— И то е? — Някои хора обичат да ги подканяш.

— Че не са си отишли и че не може да им се има доверие.

Същата нощ лагерувахме съвсем близо до границата на възвишенията Иберико, там, където отровената река Кюахога пресича лошите земи. Глътнах солното си хапче и в устата ми загорча въпреки хартиената обвивка. Толтех не бе пожелал да ни каже друго за Строителите, затова, когато се настанихме за нощувка, реших да разпитам Леша.

— Какво имаше предвид твоят приятел, когато каза, че Строителите не са си отишли?

Тя сви рамене, но толкова леко, че по-скоро усетих, отколкото видях жеста. Лежахме близо един до друг въпреки потискащата жега.

— Някои казват, че сега Строителите са духове и са впечатани в стихиите около нас.

— А не просто ехо в машини? — Мислех си за Фекслър, как образът му се бе появил с примигване, докато слизах по стъпалата на избата.

Леша се надигна на лакът да ме погледне и се намръщи, толкова силно, че белезите ѝ се нагънаха.

— Машини? Неща, сглобени от чаркове, от колела и макари? Не разбирам.

— Духове, казваш? — Сметнах, че ще е по-добре да запазя за себе си информацията за машините в подземията на дядовия си замък. — Добри духове или лоши?

Пак онова невидимо свиване на раменете.

— Просто духове. Във въздуха и в скалите, в реките и потоците, дори ни гледат от огъня.

— Чувал съм, че Строителите се научили да контролират реалността и преди да подпалят света, го променили — рекох.

— Какво са променили? — Съвсем бях забравил за Бащицата.

— Всичко. Мен, теб, света, реалното. Накарали са света да се вслушва повече в мислите ни. Направили са така, че мислите и страховете ни да имат значение, и са им дали силата да променят онова, което ни заобикаля.

— Не са накарали света да чува мен — оплака се Бащицата и аз се усмихнах. — При граф Ханса работеше един заклет в камъка — продължи той. — Младок такъв. Трябва да е било преди десетина-петнайсет години. Арон. Да, така се казваше. Можеше да обработва камъка с голи ръце, все едно не е камък, а масло. Веднъж докосна с пръст меча ми и той стана толкова тежък, че го изпуснах. Чак на следващия ден успях да го вдигна от пода.

— И какво стана с него? — Добре би било да имам до себе си полезен човек като този Арон.

— Потъна.

— Потъна?

— Не в морето обаче. Ортенс рече, че го видял с очите си, а той не лъже. Една сутрин Арон просто потънал в земята. В централния двор. И повече никой не го видя. Там, където потънал, и до днес има сиво петно в камъка.

— Виж ти — рекох.

Умълчахме се.

Лежах на одеялото и слушах тишината. Нещо не беше наред. Усещах го, но не можех да го напипам. Все едно търсиш ножа си в тъмното и уж знаеш къде си го оставил, а не го намираш. Дълго не можах да разбера какво толкова ме гложди.

— Няма шумове — просветна ми изведнъж и се надигнах.

— Какво? — попита сънено Леша.

— Онези гадинки, насекомите, дето скърцат по цяла нощ. Къде са?

— Няма ги — каза тя. — Много сме близо. Нищо не живее в Иберико. Нито плъхове, нито буболечки, нито дори лишеи по скалите. Ако ще се връщате, сега е моментът.