Императорът на тръните

46.

— Кой, по дяволите, си ти? — Отдръпнах се от Елин и я оставих облегната на стената да си оправя фустите.

— Човек, който вижда бъдещето. — Натрапникът, свещеник, ако се съдеше по расото му, ни гледаше с бели очи. Заради честта на Елин се надявах да е видял дори по-малко, отколкото подсказваше пердето му.

— В такъв случай знаеш, че всеки момент ще повторя въпроса си, нали?

— Аз съм отец Мерин, свещеник от Свободната църква на Адам.

— Значи ти ще ожениш брат ми и неговата хагенфастка невеста — каза Елин, докато си навличаше горнището. Изглеждаше забележително незасрамена, всъщност изглеждаше доста доволна.

— Да — отвърна отец Мерин.

Нещо ме глождеше, нещо познато във връзка с човек, който виждал бъдещето. Почесах се по главата, сякаш това можеше да помогне. Не помогна.

— Какво да направим за вас? — Държах под око вратата за Синдри и чичо му, но те май бяха твърде заети да обикалят другите стаи. Елин беше споменала, че брат ѝ знае какво е намислила. Надявах се, че не само знае, а и одобрява. Всъщност Елин ме бе уверила и в това. Така де, все пак бях спрял Феракинд, преди да изгори окончателно земята им с вулканите си. — Трябва ли ви нещо? — попитах.

— Не мисля — каза отец Мерин. Светлината откъм централната зала танцуваше по плешивата му глава и правеше някакъв номер с ушите му, които изглеждаха твърде големи, като на повечето старци всъщност. — Истината е, че дойдох да помогна на вас, крал Йорг.

— И как по-точно? — Нещо в този тип не ми даваше мира. Съмнявах се, че ще мине през Златната порта, за да извърши церемонията. Не, щеше да мине от друго място. Също като мен, и той трудно би минал през Портата.

— Тук сте, за да огледате трона, Йорг. Под трона, ако трябва да сме точни. Желание, което има нещо общо с пръстена, който носите. Но не знаете как да направите това. Хемет няма да ви пусне на подиума. Хрумнали са ви няколко начина да отвлечете вниманието, но сте ги отхвърлили, защото всички те са откачени и обречени на неуспех. Дори сте се чудили дали да не заформите някакъв скандал с тази мила дама тук и да постигнете своето, докато всички останали са заети да се надвикват.

— Съвсем вярно — казах. Елин ме удари по рамото. Силно. — И защо искате да ми помогнете? Какво ще стане, когато използвам пръстена?

Отец Мерин сви рамене. Жестът прилягаше на по-млад мъж и за миг старецът ми заприлича на момче, облечено в чужди бръчки.

— Не виждам много със слепите си очи, само по нещичко от време на време. Знам едно обаче. Че използвате ли пръстена, лорд-командирът ще ви дължи услуга.

— А каква полза ще имате вие? — попитах.

— Това също е неясно и далечно — отвърна отецът. — Но съдействието на лорд-командир Хемет, съзнанието, че той ви дължи голяма услуга, ще ви помогне да вземете решение. Не сега, а след години. Това решение ще помогне на Свободната църква, а каквото помага на Свободната църква, отслабва Рим и помага на хората.

— Помага на хората? — Извадих образния пръстен изпод туниката, която ми беше заел Синдри, и го завъртях пред очите на Елин. — Е, добре. Щом трябва.

Дадох знак на свещеника да води.

— Води — рекох, спомнил си, че човекът е сляп.

Синдри, чичо му и знаменосецът на баща му се бяха върнали при лорд-командира и капитан Косон. Всички стояха пред трона.

Докато се приближавахме, Синдри подвикна:

— Намери ли ни хубава стая, Йорг?

— Е, на мен поне много ми хареса. — И двамата се ухилихме, палави момчета в класната стая. Така де, никой от двама ни още не беше женен. Порастването можеше да почака някой и друг ден.

— Лорд-командире — каза отец Мерин с напев на молитва в гласа. — Необходимо е да преместим за кратко трона.

Хемет се навъси, сякаш намираше за светотатствена мисълта дори да докосне трона, та какво остава да го мести.

— Сигурен ли сте, отче? Пак някое от виденията ви?

Отец Мерин кимна. Гологлав, кльощав под расото си, с големи уши като дръжки — трудно ми беше да го взема на сериозно, но лорд-командирът очевидно се вслушваше в думите му. Хемет плесна с ръце и четирима гвардейци дотичаха от една врата в дъното.

— Преместете трона… там. — Гледаше ги как подхващат стола. — По-внимателно. Покажете уважение.

— И килима също — каза отец Мерин.

При тези думи веждите на лорд-командира отскочиха още по-нависоко, но въпреки това той даде знак на хората си да действат. Двама навиха на руло тежкия килим — истинско произведение на тъкаческото изкуство със сложни шарки и вплетена коприна, така лъскава под светлината, че приличаше на пеперудено крило.

В пода под трона имаше нещо като кръгла медна чиния, широка една педя. Пристъпих да се кача на подиума. Стражите наоколо моментално застанаха нащрек, готови да се намесят.

— Нека се качи, Хемет — каза кротко отец Мерин.

Лорд-командирът си пое дълбоко дъх и го издиша шумно. Махна ми да продължа, точно според очакванията на отеца. Сигурно е ужасно всеки ден да си имаш вземане-даване със заклет в бъдещето.

Стисках образния пръстен в шепата си, та да не се вижда. Коленичих до металната чиния. Нямаше дръжка, нито панти, нито ключалка. Спомних си вратата в кулата на математа, протегнах ръка и допрях пръстена до центъра на медния кръг, като го закривах с дланта си. Усетих топлинка, а после пред мен се извиси Строителски дух. Дръпнах ръка. Образът бе изтъкан от светли сенки, точно като другите. Изглеждаше ми познат, но не беше Фекслър, нито Михаил, а…

— Поддържателю! — Лорд-командир Хемет падна на колене. Стражите наоколо последваха примера му.

Поддържателят постоя мълчаливо миг-два. Потрепна, намръщи се, плъзна се крачка назад, извън металната чиния. Пръстенът извибрира звънливо и над чинията се появи Фекслър. Двата призрака се счепкаха с погледи, свъсили напрегнато чела, дали в пристъп на ярост, или концентрация, не знам, сплетоха ръце като борци… и изчезнаха.

— Невероятно! — Лорд-командир Хемет разтърка очите си. — Какво стана? Двама светци? Те биеха ли се?…

Осветлението се включи. Всички Строителски лампи се събудиха едновременно и куполът над главите ни светна като звездно небе в ясна нощ. Сиянието беше толкова силно, че неволно стиснах очи; пламъчетата на маслените лампи станаха невидими, все едно стоим навън в разгара на лятото.

— Светлините… — рече Норв Суровия, сякаш имаше вероятност да не сме забелязали.

Преди някой да е направил друг очевиден коментар, врати от лъскава стомана започнаха да се спускат от ниши над всички входове към залата освен над онзи със Златната порта. Съпровождаше ги пронизителен звук, от който ме заболяха зъбите, все едно някой стърже с нокти по дъската, на която Лундист пишеше с тебешир уравненията си.

— Вратите… — рече Норв. Удържах на изкушението да го млатна по главата.

За десетина секунди вратите се спуснаха додолу, метал се удари в камък, после, със същата скорост, започнаха да се вдигат. Гвардейци нахлуха в залата, вдигнати по тревога от писъка на механизма. Няколко минути се щураха насам-натам, насочвани от лорд-командира: едни завардваха входовете, в случай че е налице реална заплаха, втори проверяваха за други промени, трети се опитваха да успокоят прислугата, четвърти хукнаха да уведомят колегите си от другите гвардейски отделения, и прочие.

Цялата тази врява утихна внезапно, когато доведоха Поддържателя, истинския човек, чийто призрак от данни бяхме видели, преди Фекслър да го прогони. Ескортираха го четирима гвардейци, други се тълпяха зад тях, напълно забравили прословутата си дисциплина, досущ любопитни деца, които вървят по петите на чужденец, появил се на селския пазар. Фекслър беше прекъснал стазиса на Поддържателя.

— Виж ти — рекох. За Синдри и неговата компания Строителят беше просто непознат в странни дрехи, който държи дълга пръчка с китка къси червени ленти в края. Едва ли бяха познали в него призрака, който се бе появил за броени секунди на подиума. За гвардейците обаче той беше оживяла легенда. За лорд-командир Хемет — светец, който върви към него в плът и кръв, собственият му почитан предтеча, комуто той дължеше немалка част от авторитета си. Хемет вдигна ръка и развълнуваният шепот утихна.

— Добре дошъл, Поддържателю! Добре дошъл! — поздрави го той с широка усмивка.

Поддържателят изглеждаше объркан и уплашен, но пък беше спал хиляда години, така че бях склонен да му простя.

Пауза, после той проговори. Но на какъв език, не знам. Език без мелодичност, груб и гърлен, в който долавях по някоя позната дума. Определено различих „тревога“, тази дума човекът повтори няколко пъти.

— Може би говори друг език — казах. — Чел съм, че сред Строителите имало много езици, почти толкова, колкото са кралствата в империята. А дори да говори имперски, не е изключено езикът да се е променил оттогава. Светът се движи, нищо не стои на едно място, думите най-малко от всичко.

Хемет ме стрелна с навъсен поглед, но гневът му не продължи дълго, беше само малък облак, минал набързо пред слънцето.

— Ти направи това, ти го събуди и върна светлината в този дворец. И аз няма да го забравя, крал Йорг. — Сложи ръка на рамото на Поддържателя, после застана до него, прегърнал го през раменете, сякаш да го защити. — Ще разговарям с Поддържателя на четири очи. Капитан Косен, погрижи се за гостите ни, покажи им най-топлото ни гостоприемство, а когато приключат, ги изведи от двореца.

И си тръгна, като поведе Поддържателя със себе си.

Наведох се да взема образния пръстен.

— Е, отче Мерин, бяхте прав. Хемет вече ме обича. — Свъсих чело. — Преди време някой ми каза… имам предвид, че не бива да разкривате на човек какво е бъдещето му, защото това би променило идните събития.

Мерин се усмихна и обърна към мен белите си очи.

— Зависи от бъдещето, Йорг, и от това каква част от него разкриваш. Собствените ми видения са толкова неясни, че не бих могъл да разкрия твърде много дори да искам.

— Е, какво друго можете да кажете за моето бъдеще, отче? — Приближих се, за да ме види с отломките от зрението си.

— Не ти трябва да знаеш, Йорг — каза той. — Бъдещето е тъмно място. В него всички умираме.

— Нищо, кажи ми.

И понеже знаеше, че така или иначе ще го принудя да говори — поне дотолкова бъдещето беше ясно и за двама ни, — той се подчини.

— Ще убиваш отново и отново, ще извършиш страшни неща, ще предадеш онези, които би трябвало да обичаш, ще унищожиш брат си и ще съсипеш всички ни.

— Е, нищо ново значи. — Зърнах с периферното си зрение лицата на Елин и Синдри, видях промяната, която ги изопна, но реших да не обръщам внимание. Но бях разочарован, признавам си, а разочарованието се отразява зле на изразните ми средства. Надявал се бях, че може да порасна, да стана по-добър, да бъда нещо повече. — Кажи ми, отче. — Постарах се думата „отче“ да прозвучи искрено, да се изпълни със съдържание. — Защо всеки големец, всеки важен човек, не се стреми да си намери заклет в бъдещето гадател и да планира пътя си към величието?

Отецът застина. Изгърби се под тежестта на съжаление, което не може да се изиграе. Заговори с мека, насочена навътре насмешка и аз знаех, че казва истината.

— Да погледнеш в бъдното е себеразрушително. Да видиш самия себе си в лабиринта на възможните пътища, да последваш истината сред всичките завои и примки. Дори да го правиш рядко и предпазливо, плащаш цена. Спираш да растеш. — Помислих си за Джейн, по-голяма на години от Горгот, но мъничка на ръст. — Или ослепяваш. — Пердетата на очите му изглеждаха лъскави под силното Строителско осветление, като опали. — А ако погледнеш твърде надалеч, ако се опиташ да видиш какво чака всички ни в края…

— Кажи ми.

Отец Мерин поклати глава.

— Гори.

И за миг аз зърнах ръка без кожа, стиснала медна кутийка.