Императорът на тръните

35.

Изпитах известно облекчение, когато стана ясно, че орденът на матмагьосниците не държи да ме убие, защото ако държеше, лесно можеше да уреди смъртта ми, особено след като сам им се поднесох на тепсия по един така хитроумен начин. Добре беше да се знае и друго — че обмислят по-добри пътища от онези, които минаваха през Утрен, други начини да осигурят на Ибн Фейд нужните гласове и да качат Орин на трона. Това означаваше, че и аз, на свой ред, не е нужно да ги убивам.

Вярно е, че открай време откачам, когато чуя разни гадатели и ясновидци да предричат слава на стрелянския принц. Ала този път, като никога, се чувствах способен да направя крачка встрани и да продължа напред. Може би пораствах. Намерих утеха в думите на Фекслър за променящия се свят и силата на желанието. Може би за онези, чиято страст е да знаят бъдещето, вместо да живеят в настоящето, може би за тях именно тази страст, а не средствата, с които си служат, им отваря прозорец към утрешния ден, пък бил той и прозорец с мръсно стъкло. Вещици от Данско, които хвърлят камъчета с руни, или маври с дяволски сложни уравнения — няма значение. Така както аз виждах нещата, не беше изключено собственото им силно и фокусирано желание да влияе на предвижданията им. И ако моето желание се окаже по-силно, току-виж съм доказал, че всички те грешат.

Истината бе, че нуждата да отмъстя на Каласади, да му потърся сметка за опита да убие семейството ми никога не беше пламтяла с интензивността, завела ме пред портите на чичо Ренар. Всъщност дори се почувствах добре, когато реших да зарежа отмъщението. Лундист и Нубанеца биха се гордели с мен, но истината е, че Каласади чисто и просто ми харесваше и именно това, а не някаква новооткрита сила на характера, ми позволи да загърбя планираната мъст.

Някъде над нас се включи механизъм и след миг гигантска камбана отброи часа.

— Двамата с Юсуф ще те придружим до замъка на халифа — каза Каласади, повишил глас да надвика камбаната.

— Той няма ли да нареди екзекуцията ми? Или в затвора да ме хвърли поне? — попитах аз.

— Халифът знае, че си тук, и предполагам вече има планове за теб. Дали ще отидеш в замъка с нас сега, или по-късно ще те заведат там под стража, не е от особено значение — каза Каласади.

— Макар че според нашите проекции, ако се наложи войниците да те завлекат при него, това най-вероятно ще влоши нещата — добави Юсуф.

— Но вече сте изчислили какво ще се случи? — Изгледах го намръщено.

— Да — отвърна той.

— И?

— Ако ти го кажа, това ще намали вероятността въпросното нещо да се случи.

Каласади затвори книгата, която току-що беше отворил, и я взе. Юсуф ме прегърна през раменете и ме побутна към вратата.

— А Калал ще остане тук, така ли? — попитах аз през десетия и най-силен удар на камбаната.

Юсуф се ухили.

— Сметките не се правят сами.

Трябва да призная на Каласади и Юсуф, че нито единият, нито другият дори не трепна при вида на липсващата входна врата, а такава врата едва ли можеха да си поръчат в дърводелска работилница. Младежите с белите роби и стряскащо черните зъби, онези, които бях видял на влизане, и други, присъединили се към тях от математа, бяха събрали отломките на тъжна купчинка от едната страна на входа. Няколко десетки студенти седяха в кръг, мърмореха си под нос, подаваха си кристални парченца и възкликваха, случеше ли се да открият две, които си пасват. Умълчаха се, докато минавахме край тях.

— Виждам, че си намерил нов начин да отвориш вратата, Йорг — сухо каза Юсуф.

— Сега пъзелът е дори по-добър — вметна Каласади, — макар и не в ролята си на препятствие.

Прекосихме площада под ударите на жаркото слънце. Водата в езерото се изпаряваше видимо, но пък тези изпарения смекчаваха в някаква степен жегата. Когато си в Сахара, всичко, което смекчава жегата, е по-ценно от злато. Стъпалата към двореца бяха широки и многобройни, правени сякаш за гиганти, а не за хора с нормален ръст, и лъжеха окото — истината за реалните размери на двореца те осенява постепенно, сякаш за да ти спести шока.

Молители се редяха на опашка по стъпалата под сянката на величествена колонада. Порти, направени сякаш от злато, се издигаха над всички ни, кралски гвардейци с броня от излъскана стомана пропускаха посетителите, коничните им шлемове завършваха с шарени пера, доста нелепи, ако питате мен. Каласади и Юсуф подминаха двайсетината облечени в черно молители. Стрелнах с усмивка Марко, наврял се сред местните и борещ се със сандъка си.

— Ас-саламу алейкум — поздрави Каласади гиганта, който се изстъпи да ни прегради пътя. Поздравът буквално означаваше пожелание за мир, съвсем на място предвид размера на ятагана, който гигантът беше препасал. Виждал бях такива мечове в една книга на учителя Лундист и знаех, че са достатъчно остри и тежки да разсекат човек на две.

— Ас-саламу алейкум, муршид матема. — Мъжът се поклони, но не толкова ниско, че да го намушкаш, преди да е реагирал.

Казаха си още нещо на езика, който се говореше в Марок и Либа. Знаех достатъчно, за да се досетя, че Каласади уверява стража в кралския ми статут въпреки външния ми вид, който говореше друго. Сигурно би било добър политически ход да отделя малко време и пари, за да се изкъпя и да се облека подобаващо, но ми се струваше по-умно да се срещна с Ибн Фейд преди Марко да се е добрал до тронната му зала.

Влязохме — не през гигантската врата, а през друга, по-малка и вградена в нея — и трима оперени стражи ни поведоха по мраморни коридори, където цареше благословен хлад. Тишината на двореца ни обгърна, тишина спокойна, а не стерилната липса на звук в Строителските подземия, нарушавана от ромона на невидими фонтани и паунско писукане.

Халифският дворец нямаше нищо общо със замъците на север. Първо, беше построен за наслада на сетивата, а не за отбрана. Беше повече широк, отколкото висок, коридорите и галериите му се протягаха просторни и открити към небето, преливаха се един в друг, вместо да се пресичат и разклоняват в стеснения за засади. Не видяхме нито една статуя или картина, само тук-там по някой гоблен, но дори гоблените не изобразяваха батални сцени или портрети, а приличаха на стенни килимчета в пъстри цветове. Хората на пустинята явно не изпитваха нашето маниакално желание да издигаме образите си на пиедестал и да запечатваме предците си за идните поколения в камък или с бои върху платно.

— Пристигнахме — каза Каласади. Излишно беше да ме уведомява. Стояхме пред двойна врата, висока колкото къща, крилата ѝ изработени от абанос и с щедра позлата. Дървесината е дефицитна стока в пустинята и в този смисъл абаносът говореше за богатството на халифа повече от златото.

Дворцови стражи с алебарди стояха в ниши от двете страни на вратата. Остриетата в горния край на алебардите бяха с майсторска изработка и отразяваха светлината от малките кръгли прозорци, вградени в тавана високо над нас.

— Е — рекох аз и думите ми взеха, че пресъхнаха. И преди бях влизал в бърлогата на лъв, но за пръв път след самотната си среща с Марклос насред ренарската войска се натиквах толкова надълбоко. При Марклос бях отишъл сам, вярно, но поне братята ми бяха на няколкостотин метра от мен и заели отбранителни позиции. А сега стоях в добре охраняван дворец в непознат град насред безкрайна пустиня в чужда земя, на цял континент от дома си. Не бях в позиция да се пазаря, не носех подаръци, освен може би онзи номер, който бях спретнал в пустинята. Не знаех дали координатите на Каласади са верни, но със сигурност знаех, че Михаил, Строителският дух, няма да се яви заедно с Марко на дворцовата аудиенция.

— Ще изчакаме тук. Халифът ще те приеме на четири очи — каза Каласади, сложил ръка на рамото ми. — Няма да те убеждавам, че Ибн Фейд е добър човек, но със сигурност е човек на честта.

Един от придружителите ни пристъпи към вратите и потропа три пъти. Обърнах се да погледна двамата матмагьосници.

— Жалко, че заклинанията ви не са предсказали трима, а не двама приятели, които да намеря в пустинята. — Не бих имал нищо против приятел като халифа, пък било и приятелството ни краткотрайно, колкото да си тръгна оттук жив и здрав.

Усетих как гигантските врати зад мен се раздвижват. Хладен повей погали тила ми и аз се обърнах да погледна бъдещето си лице в лице.

— Желая ти късмет, принце на тръните — прошепна в ухото ми Юсуф. — Двамата с теб станахме приятели в морето, значи все още ти остава един приятел, когото да си спечелиш в пустинята. Внимавай кого ще избереш.

Разходката ми от вратите до трона по дългия копринен килим с цвят на море продължи сякаш цял век. В гигантската проветрива тронна зала, цялата от мрамор, потънала в шарена сянка като гора напролет, вървях и в главата ми се прескачаха идеи, фрази, линии на нападение, изскачаха фрагментирани на повърхността, давеха се една друга, а аз през цялото време не свалях поглед от фигурата на трона, далечна отпървом, все по-близо с всяка следваща крачка. По целия периметър на залата се редяха и улавяха вятъра големи заоблени прозорци, всеки с изящна решетка, в която въздухът преобладаваше пред дървото.

Голямата зала беше съвсем празна. Само на подиума в дъното ѝ имаше някакви признаци на живот. Фейд на инкрустирания си със скъпоценни камъни трон. Нубански слугини, които му вееха с ветрила от пера на щраус с дълги дръжки. Кръг от дворцови гвардейци на най-ниското стъпало — десетима на брой. Гигантска дива котка на третото стъпало и мъж с яки мускули, приседнал до нея и стиснал веригата ѝ, и двамата готови да скочат.

Все още нямах план. Представа нямах какви думи ще изскочат, когато си отворя устата. Готов бях да изненадам сам себе си. Може би щях да извадя пистолета на Фекслър, който кротуваше на кръста ми, и да се развихря. Това развитие на нещата едва ли фигурираше и в най-смелите изчисления на матмагьосниците. Единствен Фекслър би могъл да го предвиди.

Слаб мъж с тясна черна роба се надигна от възглавничката си едно стъпало под трона. Загорял от слънцето, а не смугъл по рождение, не млад, но добре запазен. Също като много дебелите хора, и много слабите правят някакъв трик с бръчките и прикриват истинската си възраст.

— Ибн Фейд, халиф на Либа, господар на Трите царства, Онзи, който дава вода, приветства крал Йорг от Ренар в скромния си дом. — Изречено на имперския език без следа от акцент.

— За мен е чест — отвърнах. — Хамада е истинско съкровище. — И наистина, докато стоях в прекрасната топлина и светлина на халифския дворец, лесно можех да погледна замъците и градовете на Севера през очите на халифа. Да си представя как би видял Ибн Фейд господарските къщи в моя роден край, студени, претъпкани и мръсни, краища, където хората проливат кръв заради кална земя, захлупена от дима на пожарища.

— Халифът се пита какво води краля на Ренар толкова далече от дома му без свита и ескорт. — Слабият мъж, очевидно Глас на халифа, говореше с равен тон, спокойно, но не пропусна да стрелне с неодобрителен поглед дрипите ми.

Наблюдавах Ибн Фейд, потънал в големия си трон и несъмнено воин до мозъка на костите си въпреки коприните, в които беше облечен. Срещна погледа ми с очи черни и сурови. На възраст беше колкото дядо ми, прошарен от годините, брадата му подрязана толкова ниско, че приличаше на четина, която очертаваше в бяло тъмното му лице чак до скулите.

— Дойдох да го убия заради неуважението, проявено към моя дядо.

Виж, това го впечатли. Очите му се разшириха. Нямаше нужда от преводач — разбрал бе какво казвам.

Макар откровеността да ми спечели едва мигновена изненада от страна на халифа, Гласът му реагира значително по-бурно — горкият едва не тупна обратно на възглавничката си. Зяпна ме невярващо с провиснала челюст. Стражите не трепнаха обаче — за тях заплахата бе само бръщолевене на чужденец, който говори странен език.

Ибн Фейд каза нещо под нос и мършавият най-сетне възвърна самообладанието си.

— И намерението ви остава ли същото към този момент, крал Йорг?

— Не.

Ново указание под нос, после:

— Вече не вярвате, че е възможно да постигнете целта си?

— Съмнявам се, че бих могъл да избягам, след като я постигна. Подозирам, че пустинята ще се окаже по-силна от мен — отвърнах аз, при което халифът изсумтя, развеселено сякаш. — Освен това се сдобих с нов поглед върху ситуацията и смятам, че не е изключено да има и трети начин.

— Обяснете. — Халифският Глас очевидно познаваше добре господаря си и нямаше нужда да му подсказват на всяка крачка. Заповедният тон ме убеди, че действително следва да го приемам като говорител и нищо повече, Глас, който говори точно така, както би говорил Ибн Фейд, ако благоволеше да си отвори устата.

— Като дойдох тук, близо до източника на атаките срещу дома на дядо си, аз се отдалечих от замък Утрен. От такова разстояние дори Конски бряг ми се струва малък. — Сетих се за лорд Носар и неговата стая с картите в Елм, как повтаря с мастило избелелите и забравени граници на древните карти, воден от претенции, които скоро щяха да погребат в земята невръстните деца на Мартен, сина му и малката му щерка. — Разбирам, че при такова разстояние действията ви не говорят непременно за безчестие, макар същите действия, видени от залите на дядовия ми замък, да крещят за възмездие и справедливост. Разбирам, че принцът на Стрела е бил прав, когато ме посъветва да пътувам, да се срещам с потенциалните си врагове.

— И ако покушението е първият начин, какви са вторият и третият? — попита Гласът.

— Вторият е война. Ако тръгнем по този път, дядо ми ще трябва да насочи богатството на земята си в строежа на още кораби, на по-голяма флота, която да опустоши бреговете на Либа. — Не споменах за нашествие и не случайно. За разлика от маврите, които лесно можеха да стъпят на Конски бряг, обратното ми изглеждаше невъзможно, защото Африк беше в състояние да погълне цели армии без чужда помощ, без отбрана, без войски. Слънцето щеше да върши своето. — Третият начин е съюз.

Ибн Фейд се изсмя с глас.

— Моят народ управлява тук от четири хилядолетия. — Гласът му беше толкова сух, че почти скърцаше. Даде знак на мършавия и той подхвана нататък с минимална пауза:

— Цивилизация, която датира почти без прекъсвания от хиляди години. А вие идвате тук в дрипи и с празни ръце? Ако не беше математа със своите знания, дори не бихме разпознали крал във вас. Вярно е, че на карта земите изглеждат малки, дори най-големите сред тях, но на нашите карти Ренар се открива трудно и се побира под палец. — Той придружи думите си със съответния жест, все едно смачква кралството ми като досадна буболечка. — А Либа трудно ще я покриеш с длан. — Мършавият разпери пръсти. Остана така, с вдигната ръка, дланта му отворена към мен. — Имаме една поговорка тук, в пустинята. Не търси приятелство с празна ръка.

— Какво би платил граф Ханса, за да те върнем при него, момче? — изграчи Фейд от трона си.

Сгънах се в небрежен поклон.

— Ръката ми само изглежда празна, Ибн Фейд. — Не знаех какво би платил дядо ми, но подозирах, че Фейд ще поиска не само пари. Дори да оцелеех след преговорите, не можех да се върна в Утрен, приведен под тежестта на подобен провал. Това би зачеркнало всичко, което бях постигнал там.

— Какво крие тогава ръката ви? — попита Гласът.

— Кажете ми, ваше величество, нужно ли беше да го чуете от магьосниците си, за да знаете, че идвам?

Халифският Глас се напуши от нахалството ми, гневът изостри още повече мършавото му лице. Фейд махна едва забележимо с ръка и отговорът дойде спокоен и без следа от негодувание.

— Хамада е крепост, която няма нужда от стени. Само с керван може да се прекоси пустинята. И бъдете сигурен, че в този дворец се знае за всички, които пътуват по пътищата на солта, много преди да са наближили града ни. Знае се кои са, по лице и по име, знае се товарът им до последната смокиня в дисагите.

— Щом сте знаели за моето пристигане, значи знаете и с кого пътувам — казах аз.

— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг. Флорентински банкер.

— Той чака пред портите ви, халифе. Защо е тук?

Пак онзи лек жест, предназначен да смили възраженията на Гласа. Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.

— Идва с възражения по един договор. Направихме плащане по стар дълг, но парите потънаха близо до Корсарския остров. Макар флорентинците да имаха свои агенти на борда на кораба и да бяха приели дължимите пари, сега твърдят, че според условията на договора плащането се смята за извършено едва след като корабът хвърли котва в Порт Вито.

— Интересно — казах аз. — И макар визитата му да е нежелана, вие му предоставяте защитата и дипломатическите привилегии, дължими на клановете според имперския закон.

— Да.

— А старите споразумения, които им осигуряват въпросните привилегии, биха му позволили да скрие някоя и друга необявена смокиня в дисагите… Ако пратите да го доведат, може и да ви покажа какво крия в ръката си…

Гласът не знаеше какво да отговори на това. Мълчанието се проточи, чуваше се само тихият шепот на ветрилата, докато Ибн Фейд обмисляше предложението ми. Накрая кимна едва доловимо.

— Ще бъде доведен.

Аудиенцията ми, изглежда, не беше чак толкова „частна“, колкото я бяха обявили, защото заповедта да доведат Марко се изчерпи с това изречение. Но аз бях сигурен, че някой вече тича да я изпълни.

— Интересна котка си имате, ваше величество. — Не се имам за експерт по празните приказки, но не можехме просто да мълчим и да се гледаме, докато чакаме да доведат Марко.

— Леопард — отговори Гласът. — От вътрешността.

Дълга пауза. Наистина не ме бива в празните приказки.

— Значи разрушавате всички Строителски артефакти? Ще ми е интересно да чуя защо.

— Това не е никаква тайна. — Може и да не беше, но Гласът въпреки това ми се стори смутен. — Прокламациите на халифа се четат след ежедневните молитви в Либа вече от година време. Тази нова мъдрост го споходи насън в края на Свещения месец. В Деня на Хилядата слънца зората изгряла толкова ярка, че много от предците ни, които загинали в онова утро, не могли да видят пътя към рая. Потърсили мрака на машините си, за да се скрият от онази сатанинска светлина. Но попаднали в капан там, станали джинове, и до днес обитават реликвите от своето минало. Длъжни сме да проявим милост и да сложим край на плена им. Затова трошим затворите им и ги освобождаваме, за да се издигнат към заслужения рай.

Изрецитира лекцията си с убеждение. Дали вярваше на казаното, или беше ненадминат актьор, не можах да преценя.

— Да се надяваме, че онези пленени души разбират милостта, която им натрапвате — рекох. — И чия беше идеята? На математа може би?

— Моя — заяви Ибн Фейд от трона си и стисна ръце в юмруци.

Чу се далечен кух звук, повтори се, после още веднъж. Погледнах през рамо над дългия копринен килим към вратата. Крилата се отвориха. Марко Онстантос Евеналайн влезе в тронната зала, в черно както винаги, но този път държеше шапката си в ръка. Явно го бяха измъкнали от опашката малко след като ние го подминахме и го бяха превели по същия път.

Всички го гледахме как върви бавно през голямата зала. Наистина голяма зала, уверявам ви. Бих казал, че немалка част от Призрачния би могла да се побере вътре, а Чревца и Малки Чревца — със сигурност.

Марко най-сетне се довлече до мен. За пръв път го виждах доволен. Отсъствието на сандъка го беше променило, сега той изглеждаше по-висок и самоуверен.

— Ибн Фейд, халиф на Либа, господар на Трите царства, Онзи, който дава вода, приветства Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг в скромния си дом.

— И добре прави — рече Марко. — Макар че дворцовите любезности няма да го предпазят от последствията на собствените му действия.

— Как смееш! — Гласът говореше на имперски, но тонът му се оказа достатъчен за стражите и десет ятагана напуснаха без колебание ножниците си.

— Доста остър език за някакъв си неплатен дълг, Марко. — Стараех се да не поглеждам към стоманата, която лъщеше на половин метър вляво от мен. Явно стражът беше решил, че съм неразделна част от простъпката на Марко. — Като гледам, халифът е достатъчно платежоспособен. — Не размахах ръка към богатия интериор от страх, че някой може да я отсече.

— Валяш се в невежество като прасе в кал, Йорг от Ренар. Ще се радвам да изгориш на пепел.

— Марко! Мислех, че сме приятели? — Направих усилие да не се усмихна, но актьорството не ми е силна страна.

Той погледна към трона.

— Ибн Фейд, осъден си на смърт. Хамада се конфискува.

Две дълги стоманени стрели цъфнаха в гърдите на Марко под различен ъгъл. Явно бяха изстреляни с големи арбалети, скрити някъде в галериите над нас.

Марко залитна половин крачка назад и вдигна ръце.

— Умри.

Ставите му изпукаха, когато сви едната в юмрук. Не знам защо, но се сетих за онзи скорпион сред хълмовете на Иберико. Сигурно защото издаваше подобни звуци, когато се опитах да го разгъна. За миг всички застинахме като хипнотизирани, зяпахме Марко, който стоеше, пронизан със стрелите, а шапката му се търкаляше на ръба си в краката му. Флорентинецът удари силно юмрук в дланта на другата си ръка.

И нищо.

Е, сякаш стана по-светло за миг, все едно слънцето е надникнало иззад облак.

Марко удари втори път с юмрук в дланта си.

— Не! — Обходи ни с див поглед, сведе очи към стрелите в гърдите си и падна.

— Това ли криете в ръката си? — попита Гласът. — Някакъв луд?

— Погледни през прозореца, Ибн Фейд — казах аз и посочих на запад.

Халифът плесна силно с ръце и един от стражите хукна да отвори капаците.

Дръпна някакво скрито въже, изящната дървена решетка се раздели на две половини и ярката слънчева светлина ни заслепи. Дълго стояхме и мигахме, мижахме в напразен опит да различим нещо в яркия ден навън. И то се появи, възвря към небето над дюните, свирепа колона в оранжево и черно, огън, примесен с нощ, истинска преизподня, гъба над пясъците, а над гъбата, много високо, бял облачен ореол, който се разширяваше, изпреварвайки пламъците.

Изгорената половина на лицето ми пулсираше сгорещена, жега на ръба на болката, светлината изпълваше очите ми и аз видях огнената гъба и облака по друг начин, видях ги неземно красиви, видях ги като портал, като пукнатина в света, проход, който водеше към нещо, може би рай, а може би ад.

— С камила се стига за два дни до центъра на експлозията — казах аз.

— Не разбирам — каза Ибн Фейд и стана от трона си.

— Нека донесат сандъка на Марко — рекох.

Халифът кимна. Гласът изрече командата на висок глас.

Този път не изпитвахме нужда да запълваме чакането с празни приказки. Експлозията привличаше вниманието ни неотвратимо. Мълчахме. Дори слугините оставиха ветрилата, вперили очи в прозореца. И след пет минути дюните започнаха да се надигат, подскачаха една след друга във въздуха, много бързо, като стрела — бам, бам, бам. Звукът ни удари като юмрук, достатъчно силен да откърти решетките от прозорците и да засипе мраморния под с дебел слой пясък. Трясъкът, който последва, продължи сякаш цяла вечност, басов, като от гръмотевица, страшен.

Каласади и Юсуф влязоха през високите врати, след тях шестима стражи мъкнеха сандъка на Марко. И да бяха почукали, не ги бяхме чули.

Оставиха сандъка до трупа на Марко.

— Проверихте ли го? — попита Гласът и посочи сандъка.

— Да — отвърна Каласади. — А и никаква Строителска магия не може да мине през печатите на този дворец.

— Това не е… — Млъкнах рязко и плъзнах ръка по гърдите си. Нямаше го! Образния пръстен го нямаше. — Как, по дяволи…

— Срязах каишката точно преди да излезем от математа — каза Юсуф. — Калал остана да го прибере от пода.

— Леко пипаш, брат Юсуф. Не те имах за крадец. — Притесних се от мисълта, че е държал нож до шията ми, но така или иначе бях паднал в примката им още щом стъпих на кея в Кута.

— Кражбата е в пряка зависимост от подходящия момент, Йорг, а подходящият момент се поддава на изчисления. — Не личеше да се срамува.

Спомних си как камбаната биеше, докато излизахме от кулата, приковаваше вниманието ми, заглушаваше останалите сетива. И е прикрила дрънченето на пръстена, когато е паднал на пода.

— Освен това — продължи Юсуф — щеше да бъде засечен и конфискуван при портите на двореца, а това би те представило в много лоша светлина. Приятелите не постъпват така.

Вдигнах рамене. Друго не ми оставаше. Не бяха засекли пистолета ми обаче. Може би системата им засичаше Строителски артефакти с повече магия и по-малко механика. От онези, при които светкавици текат по метални вени.

— Отвори го — нареди Ибн Фейд. Беше се върнал на трона си и местеше поглед от прозореца към сандъка и обратно.

Каласади коленичи, разкопча катарамите, направи някаква магия на ключалката — от опит заех, че въпросната ключалка е много гадна, — и вдигна капака.

— Пясък? — Халифът се наведе напред.

Пустинята ме научи на много неща. Две от тези неща бяха за Марко. Пустинята е тихо място. Не мълчаливо. Вятърът не спира, пясъкът шушне безспир, шушнат и стъпки, камили мрънкат. Но в пустинята могат да те чуят и можеш да слушаш. И като слушах Марко, забелязах, че той жужи, скърца и тиктака. Въпросните звуци бяха много тихи, недоловими почти, но чуеш ли ги веднъж, започваш да ги чуваш отново при всяко затишие, особено при по-голямо физическо усилие — в такива моменти Марко категорично тиктакаше като зъбчатите колелца в моя часовник.

И след като открих тази чудатост, аз погледнах с нови очи Марко Онстантос Евеналайн, бледоликия мъж в черния сюртук, който не изгаряше от слънцето, потеше се, но не примираше от умора, човек така тотално неподходящ за занятието си, което — ако не броим жестокостта на счетоводните тефтери — се въртеше около сърдечните здрависвания и доверието.

Второто нещо го научих през нощта, докато зяпах безчетните звезди. Забелязах, че трептят. Което може да се очаква, разбира се. Звездите блещукат. Но на мен ми се стори — в малките часове на нощта, когато пясъците вече са изстинали и въздухът е достатъчно студен да ме натика дълбоко под одеялата, — че звездите над Марковата камила трепкат твърде много. И тогава се сетих за онази особена омара, която бях видял сред хълмовете на Иберико, когато затворех здравото си око и гледах само с другото, обграденото от белезите, които Гог ми беше оставил за благодарност. Омарата, която бях видял с „второто“ си зрение. Омарата, която предупреждаваше за тайни огньове.

Седмица по-късно, посред нощ, на два дни път от Хамада, се надигнах изпод одеялата си. Ха’тарите не ми обърнаха внимание — свикнали бяха да се отдалечаваме нощем от кервана, за да полеем пясъка. Докато още пресичахме Предела, копаехме яма за тази цел, за да избегнем пукнатините в земята и разните страхотии, които дебнеха в тях, но в същинската пустиня всяко закътано местенце сред дюните вършеше работа. Много по-необичайно бе да отведеш камилата си обаче. При това аз не отведох своята, а Марковата. Сигурно решиха, че съм градско момче, което се е затъжило за женска компания и е съзряло изкусителен заместител в камилата на Марко, която всеки ден полюшваше задницата си на метър пред очите ми. Или това, или че съм решил да окрада банкера. Така или иначе, не харесваха Марко, затова пък харесаха моето злато.

Не се отдалечих твърде. В падината между две огрени от луната дюни смъкнах сандъка от гърба на камилата и се заех със сложната му ключалка — пазех комплект миниатюрни шперцове, спомен от годините ми с братята. Когато си на пътя, брадвата обикновено е достатъчна да решиш ключарските си проблеми, но онова с шперцовете открай време ме очароваше и си бях направил труда да науча някой и друг трик от братя, чиито противоречия със закона произтичаха от по-изтънчени и не толкова кървави изкушения. Работех опипом, целият увит, дори воалът пред процепа за очите бях спуснал, толкова много ме дразнеше вездесъщият пясък.

След време успях да се справя с ключалката. Изкопах гроб в дюната — е, не си представяйте истинска яма, защото да копаеш в пясъка е кажи-речи същото като да копаеш във вода. Разринах го по-скоро. Голям зор видях, докато обърна сандъка на една страна. От образния пръстен знаех, че само малка част от машинарията вътре създава образа на Михаил. Което повдигаше логичния въпрос за какво служи останалото и що за огньове крие.

Сметнах, че лесно ще отделя съдържанието от контейнера. Тапицираният с кожа сандък не беше дело на древните. Онзи, който бе натикал машинарията вътре — Марко или някой друг като него, — би искал лесно да смени контейнера ѝ при нужда.

Отворих капака и наклоних сандъка напред, така че да падне зейнал в ямата… добре де, в разровеното. Помогнах си с върха на ножа няколко пъти, клатех сандъка и сумтях — достатъчно енергично, за да стресна камилата на Марко, — но накрая все пак успях да освободя сандъка от съдържанието му. Свил бях една чиния и с нейна помощ заринах с пясък правоъгълния блок от сребриста стомана и пластимаса. Машината избръмча само веднъж за цялото това време, после се кротна.

След като загладих пясъка върху погребаното устройство, се заех да напълня сандъка. Половин час по-късно, потен и с пресъхнала уста, едва не получих сърдечен удар, докато качвах сандъка на гърба на камилата.

— Откъде си бил сигурен, че Строителският дух няма да взриви устройството, докато си го заравял? — попита Каласади.

— Откъде биха могли да знаят какво става? А и такива устройства са изключително ценни, защото не могат да бъдат заместени с нови. Не биха го унищожили, освен ако не сметнат, че няма никакъв шанс да си го приберат — казах аз.

— И си решил, че ще позволят на банкера да го взриви, макар устройството да не е било достатъчно близо до двореца, за да убие Ибн Фейд? — попита Юсуф.

— Не бях сигурен, че ще се получи — рекох. — Но по всичко личи, че Строителските духове виждат по-малко, отколкото си мислим ние, особено в пустинята и там, където устройствата им са подложени на унищожение. Явно са заложили всичко на Марко. Дори да са знаели къде се намира устройството, може би са се надявали, че халифът ще е в радиуса на действието му. Или взривът е трябвало да бъде по-силен, не знам.

— По-силен от това? — Гласът си пое дълбоко дъх.

Вдигнах рамене.

— Така или иначе, не е имало никаква нужда Марко да вкарва сандъка си в тронната зала и в двореца дори. Можел е да унищожи Хамада от миля разстояние, докато още пътувахме сред дюните. Дали демонстрацията му на храброст пред трона е фигурирала в указанията на Строителите, или сам е решил да направи един последен драматичен жест, преди да умре, не знам.

— Строителите са мятали слънцата си от единия край на света до другия върху езици от пламък и където паднело слънце, земята и всичко по нея изгаряло — каза Каласади. — Защо им е трябвало да пращат тук самотен банкер, който да мъкне оръжието им на камилски гръб?

— Минали са хиляда години и повечето им устройства вече не работят. — Затворих сандъка и приседнах на капака му. — Ракетите и най-страшните им оръжия са безполезни. Само спусъците са непокътнати… искрите, които подпалват слънцата, ако щете. А те трябва да бъдат пренесени физически, от техни агенти, до града, който са решили да сринат със земята.

— И това е тяхното отмъщение, задето аз… — Ибн Фейд изведнъж ми се стори много стар, ръцете му трепереха. — Бях твърде горделив. В името на народа си ще…

— Твърде е възможно с действията си да сте минали най-отпред на опашката, халифе, но според мен става въпрос за нещо много по-голямо. Михаил, така се нарече. Едва ли е случайно, че е избрал името на архангела, предводителя на Божието войнство. Строителите си имат по-големи грижи от един пустинен владетел, който троши машините им. Сред тях има такива, които искат да ни унищожат до крак. Хамада е трябвало да послужи като демонстрация. Като модел, който подлежи на повторение.

— Ако е така, значи имаме късмет, че се появихте на нашите брегове, крал Йорг — каза Каласади и сведе глава в нещо като поклон.

— Късмет ли е било, магьоснико? — Опитах се да погледна в очите му, но той стоеше със сведено лице. — Знаели сте, че Строителските духове подготвят някаква атака. Смятали сте, че е свързана с мен… и ме пуснахте в халифския дворец, макар и разоръжен. А може би и друга ръка е сочела към мен и към избор на подходящ момент, с който всички вие толкова се гордеете… — Чудех се дали Фекслър не ме е изработил, дали не ме е местил напред-назад по дъската си с недоловими побутвания и червени светлинки, видени през метален пръстен? Беше ли забавил — или забързал — Марко, така че пътищата ни да се пресекат в Порт Албус? Бях ли аз негов агент в надпреварата му с Михаил… с цялата негова фракция?

— Обяснете ми — каза Ибн Фейд — защо този убиец пое риска да ми разкрие намеренията си, вместо да убие всички ни от разстояние? Ако моите стрелци се бяха целили по-точно, ако го бяха пронизали в сърцето, той щеше да умре, без да е възпламенил… — Погледът му се върна към прозорците. — Това.

— Не е съществувала никаква опасност да се провали — казах аз.

— Но той умря броени секунди след като изпълни мисията си — възрази Ибн Фейд, впил в мен остри очи изпод бухлатите си прошарени вежди.

— О, Марко не е мъртъв — рекох. — Нали, Марко?

Главата на модерния се вдигна рязко — с нечовешка, смайваща скорост, като натегната пружина, която отпускаш изведнъж. В очите му се четеше… убийство.

— Не мисля, че изобщо е бил жив някога. — Отстъпих назад, но без да вадя меча. Току-виж в старанието си стрелците надупчили и моите гърди.

Марко се изправи на крака с бърза серия от насечени движения. Измъкна стрелите от тялото си и ги пусна на пода. Бяха омазани с кръв, но не капеха. Имперските стражи отново извадиха ятаганите си.

— Просто искаше да чуеш как си бил надхитрен, нали, Марко? Така или иначе е трябвало да изчакаш подходящия момент, за да довършиш поне част от задачата си.

Изобщо не ми обърна внимание, вместо това се метна към халифа въпреки стражите, които стояха на пътя му. Остриета разсякоха въздуха, крака дращеха по зарития с пясък под, пръсна кръв, разхвърчаха се парчета месо. Марко стигна на метър от халифа, преди стражите да го повалят с тежестта на телата си. Той се бореше със същата ужасяваща скорост отпреди малко, пръстите му късаха мускули и подкожна тлъстина, размяташе едри мъже като кукли. Ятаганите разкъсаха черните му дрехи на малки парченца и месото му на кървава кайма, но под тези обвивки лъщеше метал — мед и сребриста стомана. Жужене и прещракване акомпанираха движенията му, чуваха се ясно въпреки крясъците, трясъка на метал и пронизителния вой на леопарда. Механичен звук на зъбчати колела, пръсти, които се стягаха около човешки гърла със силата на менгеме.

Мнозина умряха. Марко се надигна отново. Ибн Фейд и неговият Глас се скриха зад трона миг преди Марко да изкачи третото стъпало на подиума. Навсякъде имаше кръв, стичаше се на алени ручейчета по камъка. Ранени стражи стискаха със сетни сили краката на Марко, други го сечаха, както се сече дърво. Току пред трона леопардът и неговият дресьор се колебаеха. Само допреди миг голямата котка се дърпаше свирепо на веригата си, готова да нападне. Сега седеше кротко, ушите ѝ прилепнали към черепа. Умно зверче.

Още стражи търчаха откъм голямата двойна врата, десетки се стичаха да помогнат, но както винаги, и сега всичко зависеше от времето. Марко имаше предостатъчно време да постигне целта си, а тяхното беше в недостиг. Очевидно бе, че ще убие халифа, преди стражите да го спрат.

Изкачих трите кървави стъпала, като внимавах да не се подхлъзна, и извадих пистолета изпод дрехата си. Опрях цевта в тила му и изстрелях четири куршума в какъвто там часовников механизъм му служеше за мозък.

Марко се свлече в конвулсии сред мъртвите и ранените още преди ехото от последния изстрел да утихне.

Вдигнах пистолета високо.

— Стара технология. — Насочих го към Марко. — Нова технология. Може би ще е добре да внесеш някои промени в печатите си, Каласади. — Завъртях пистолета около пръста си, улових го отново и го показах на Ибн Фейд върху отворената си длан. — Ето това, халифе, криех в ръката си.