Императорът на тръните

10.

Петдесет коня е равно на много кал. Понеже лятото обръщаше в есен, а нашата кавалерия наброяваше седем пъти по петдесет, калта потече като река. Фургоните, които пътуваха в края на колоната, се плъзгаха в нея като шейни. Този начин на пътуване се оказа по-приятен, отколкото да се друсаш по коловози. Всъщност, ако ще пътувате с карета, добре е да си осигурите кавалерия, която да ви разкаля пътя.

— Хубавка е — рекох.

Меко казано. Каретата беше великолепна. Лорд Холанд не беше жалил пари за вътрешната ѝ декорация, която не отстъпваше по пищност на дома му. Возилото беше произведение на изкуството и отвън, поне докато не се покри с дебел слой кал.

Гомст подсмръкна и се разрови за сополивата си кърпа. Епископът се беше сдобил с настинка сякаш специално за пътуването. Докато беше прост свещеник, си бършеше носа в черния ръкав на расото, но явно епископите имаха други стандарти.

— Изненадан съм, че не тръгна по море, крал Йорг — каза той.

— Обмислях и този вариант. — За да стигна до морето, трябваше да измина сто мили през планините. Пътят по суша беше пет пъти по-дълъг, но се точеше по равен терен. Колкото и да харесвах новия си флагмански кораб, не успях да се навия на такова пътуване.

Осер Гант седеше до епископа и споделяше настинката му. Двама старци, които се сополивеха в синхрон. Миана, Мартен и аз седяхме от другата страна, по посока на движението. Бях се натрапил в каретата да видя кое как е и да изцапам килима с калните си крака.

— Трябват ти акушерка и дойка — рекох. — Епископ, шамбелан и генерал няма да са ти от голяма полза, когато раждането започне.

— Имам три дойки и две отлични акушерки — каза Миана и ме фиксира с онзи свой поглед. — Джени и Сара са в Призрачния. Не очаквах, че ще ме пришпориш към Ход и оттам към Събора!

— Добре де, значи ще намерим някой да ги замести. По пътя — казах аз.

— По пътя? Някое фермерско девойче с голям опит в израждането на крави и овце?

От жените не се очаква да проявяват здрав разум в такъв момент — така де, наясно са, че много скоро от тялото им ще трябва да излезе бебе, което, колкото и да е малко, пак изглежда невъзможно голямо за целта. Самият аз избягвах да мисля за процеса на раждането. Струваше ми се почти невъзможно практически и се радвах, че не аз ще трябва да мина през това изпитание.

— Селяните също имат деца, Миана. Много деца. Но нямам предвид фермерско девойче, не. Ще пътуваме през Тевтония. Чувал съм, че хората там минават за цивилизовани. Ще спрем при някой местен лорд и ще го убедим да ни отпусне жени с подходящ опит и умения.

Надникнах през решетката на прозорчето: нямах търпение да изляза пак навън. Вече цяла минута бях в каретата и ми стигаше. Тапицираната пейка и бродираните възглавнички бяха хубави, но предпочитах седлото на Барт, а старците и тяхното сополивене не бяха никаква конкуренция на гледката и чистия въздух. Низините на Гелет се плъзгаха покрай нас, зелени и свежи, основно обработваема земя, пасища и ниви, тук-там прошарени от дъбрави в есенна окраска. Опустошението, което бях причинил на Червен замък и земите около него, оставаше далеч на север.

Маршрутът ни прекосяваше Гелет под защитата на императорския мир, продължаваше през Атар, а река Райм щяхме да прехвърлим при град Хонт. Оттам капитан Харан планираше да продължим покрай река Дануб, през половин дузина тевтонски кралства, и така да стигнем до Виен. По план пътуването ни щеше да трае малко повече от три седмици. Бихме могли да съкратим и облекчим пътешествието си, ако се натоварим на баржа и се спуснем по течението на Дануб, но с повече от триста коня и прилежащите им ездачи повечето баржи са склонни да потъват, а без ескорта си от Златната гвардия всяка баржа, с която аз навлезех в земите на Тевтония, гарантирано щеше да се озове на дъното. Баща ми имаше доста съюзници в Тевтонско, особено в Скорон, а тевтонците открай време не харесваха идеята крайбрежните кралства западно от тях да се обединяват.

— Йорг? — Гласът на Миана, до мен.

— Прощавай?

Тя въздъхна и преплете пръстите на малките си ръце върху големия си корем.

— Да — рекох напосоки. Отговорът ми, изглежда, ѝ допадна. Тя кимна и се обърна да каже нещо на Мартен.

Скоро и той щеше да закопнее за седлото. Още няколко дни, докато отоците му спаднат, може би двойно повече, защото не беше в първа младост, но рано или късно щеше да се затъжи за кон. Нещо ме гризеше, вина може би, задето ми е толкова лесно да зарежа Миана. Редно би било май да се въртя с готовност край полата ѝ, но идеята не ми допадаше, и точка. Харесвах си я, няма спор, но не толкова, че да прекарам три седмици в карета с нея. Зачудих се дали има мъже, които биха искали да прекарат три седмици, седнали до жена си. Щеше ли да е различно, ако сам си я бях избрал? Ако тя ме беше избрала? Ако Катерин седеше до мен?

— За какво мислиш, Йорг? — попита тя. Гледаше ме в очите, втренчено. Нейните бяха тъмни, но не черни, а с намек за зелено, като листа на лунен светлик. Досега не бях забелязвал цвета им. Странно какви неща ти правят впечатление и кога.

— Мисля, че е крайно време да разкарам калните си ботуши от тази прекрасна карета и да проверя дали Харан не е объркал пътя.

Миана не каза нищо, но аз съзрях разочарованието ѝ. Нещо в ъгълчетата на устата ѝ ми го подсказа. Когато излязох от каретата, не се чувствах точно крал. Животът може да е достатъчно сложен дори когато никой не се опитва да те убие.

Известно време яздих до каретата и тънех в отвратително настроение. Валеше дъждец, неестествено топъл и толкова ситен, че вятърът го носеше в лицето ми накъдето и да обърнех глава. Макин яздеше до мен с вечната си ухилена усмивка, плюеше вода и бършеше дъжда от страните си.

— Прекрасно време.

— Хората, които дрънкат за времето, най-често нямат нищо за казване, а просто обичат да слушат гласа си.

Макин се ухили още повече.

— Не са ли прекрасни дърветата по това време на годината? — Подозирах, че е взел щипка карамфил. Напоследък често надушвах специфичната миризма на подправката в дъха му.

— Знаеш ли защо листата си сменят цвета, Макин? — Гледката наистина си я биваше. Навлезли бяхме в гора, клоните се събираха в балдахин над нас и грееха в огнени цветове, от тъмночервено до светлооранжево, есенен пожар, който се разрастваше напук на дъжда.

— Не — каза той. — Не знам. Защо?

— Преди листата да опадат, дървото изпомпва в тях всички отрови, от които не може да се отърве другояче. Онова червеното — това е кожата на човек, която се зачервява от спукани кръвоносни съдове, след като убиец е подправил храната му с отровен плевел. Отровата се разлива по тялото му, преди да го убие.

— Не бях подозирал, че смъртта може да е толкова красива — каза той. Неуморен беше проклетникът.

Яздихме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло. Северняците, хората на Синдри, вярват, че в центъра на мирозданието се извисява дървото Игдрасил и всичко — дори световете — виси от клоните му. Сетих се за Синдри и оттам се сетих за сестра му Елин, с млечната коса, високата снага и светлите очи. Забелязал бях цвета на очите ѝ веднага, още от пръв поглед. А цвета на Мианините — след три години. Старите мъже може и да имат дърво в центъра на своя свят. Аз обаче, обърнех ли взор към центъра, неизменно виждах жена. Като повечето млади мъже.

Три дни по-късно войниците на лорд Редмал отвориха пътните порти и ни пуснаха да пресечем границата на Атар. Преди петдесет години дядото на Редмал построил укрепление през пътя, за да знаят гелетци, че не са добре дошли в кралството му. Мерл Гелетар беше изравнил укреплението със земята десетина години преди аз да превърна него в отровна прах. Сега войниците на Атар се тълпяха по руините на форта и зяпаха с нескрито страхопочитание Златната гвардия.

Погледнат на картата, Атар е голямо кралство, но Моторът на развалата все още се върти ли, върти в Натал, вече десет века, и обрича Северен Атар на запустение. Чувал съм, че не било отрова, нито болест някаква, която държи хората далеч от Натал и земите около него, а просто силно чувство, категорично убеждение, че нищо там не е наред.

Мина ден, докато прекосим хълмистата земя на Атар, където по южните склонове растат лозя и раждат гроздето за прословутата Атарска кръв, вино, достойно за кралска трапеза. В края на лозовите масиви, там, където хълмовете се заглаждаха и отстъпваха място на тютюневи ниви и малки чифлици, Кент Червения се появи откъм авангарда на колоната ни с новини.

— Пред нас има друга гвардейска част, господарю — каза той, скромен и лоялен в най-висша степен. Мисля, че Кент обичаше битието си на рицар повече от всичко друго на света, а какъвто беше изгорен и със страшния си хрипкав глас бе идеалният кралски юмрук, когото да пратиш в мелето на всякакви неприятности и с чиято помощ да ги потушиш.

— И няма да е последната, подозирам. Чия е колоната?

Той не отговори веднага и това бе достатъчно красноречиво само по себе си. Чия друга да е? Всички други земи на изток оттук чак до морето бяха мои.

— На Анкрат е, сто гвардейци.

Хора на Анкрат и Гелет, и двете кралства в ръцете на баща ми.

Пак се сетих за падащите листа и се запитах дали не е време още един старец, пълен догоре с отрови, да се отрони от клона.