Императорът на тръните

18.

— Всичко, което си видял досега, няма да те подготви за това, което предстои да видиш след малко. Превърни ума си в камък. Каквато и клетва да ти поискат, закълни се. — Чела оправи яката на робата му и се дръпна крачка назад да го огледа отново.

— Добре.

Десет години се бяха слегнали в младия мъж за една нощ, устните му бяха стиснати, дълбоки бръчки се спускаха от двете им страни. Умора тежеше около очите му и в тях. Чела не го беше пречупила. От пречупени хора некроманти не стават. Некромантството е договор, който трябва да приемеш по своя воля, а Кай притежаваше нужното количество инстинкт за самосъхранение, за да я прояви. Под чара и усмивките му имаше твърда ядка, да.

Чела тръгна напред, той тръгна след нея по коридора.

— Не поглеждай към никого. Особено към личите — каза тя.

— Ису! Личи! — Той спря и когато Чела се обърна, отстъпи назад пребледнял. За миг ѝ се стори, че коленете му ще се подгънат.

— Мислех, че в двора му има само некроманти…

— Личите са най-малката ти грижа — успокои го Чела. Не можеше да го вини. Трябваше да си срещал Мъртвия крал, за да разбереш.

— Но… — Кай се намръщи. Чела видя как ръката му бавно се мушва под робата. Сигурно да стисне камата, която тя му беше дала, да потърси утеха в острието ѝ. Мъже! — Но щом са мъртви, не трябва ли ние да ги командваме?

Страх и амбиция, добре. Чела усети как устните ѝ се извиват в горчива усмивка. Едва бе вкусил от аромата на мъртвите земи, преди броени часове бе успял да размърда първия си труп, а вече се имаше за некромант и посягаше към юздите.

— Ако бяха паднали, тогава — да, некромант би ги вдигнал и некромант би ги водил.

— Не са мъртви, така ли? — И пак се намръщи.

— О, мъртви са. Но никога няма да са под наша команда. Личите са мъртви, но никога не са умирали. На нас ни е дадено да връщаме онова, което не може да иде на небето, да го натикаме обратно в прежната му плът и да го водим. Но в мъртвите земи, откъдето призоваваме умрелите, има неща, които са мъртви, без никога да са живели. Личите са такива и служат на Мъртвия крал. В най-тъмните кътчета на мъртвите земи, сред такива същества, Мъртвия крал се появи отникъде и само за десетина години успя да си сложи короната.

Тя тръгна напред и след миг колебание Кай я последва. Къде другаде можеше да иде?

Подминаха няколко врати отляво и прозорци със затворени капаци отдясно. Бурен вятър тресеше тежките дъски, но дъждът още не бе завалял. Двама пазачи чакаха в ъгъла, мъртъвци в ръждясали брони, лек дъх на разложение лъхаше от тях, почти надвит от силните химикали, които консервираха плътта им.

— Тези са силни. Усещам го. — Кай спря и вдигна ръка към двамата, все едно натискаше нещо във въздуха.

— Малко от тях е преминало — каза Чела. — Били са лоши хора. Живели са лош живот. При такива остава много, което да върнеш в тялото. Хитрост, известна интелигентност, полезни спомени. Повечето пазачи тук са такива. А когато намериш труп, който можеш да напълниш почти до ръба, не искаш да се разложи, преди да е дал всичко от себе си, нали така?

Мъртъвците я гледаха със съсухрени очи; черните им мисли бяха непознаваеми.

Още коридори, още пазачи, още врати. Мъртвия крал бе отнел замъка само преди няколко месеца от последния влиятелен бретански лорд, Артур Елгин, чиито кораби повече от двайсет години тормозеха континенталните брегове на север и юг. Дните на терора му не бяха свършили, тъкмо напротив. Защото сега Артур Елгин служеше на Мъртвия крал, или поне каквото от него бяха успели да върнат от мъртвите земи, а то сигурно е било доста, подозираше Чела.

Чела винаги усещаше Мъртвия крал, дори от хиляда мили го усещаше като нещо, което пълзи под кожата ѝ. В замъка, където той кроеше плановете си, миризмата му пропиваше всичко, горчеше на езика.

Най-сетне стигнаха до вратите на тронната зала, врати от стар дъб с черни железни панти. Миризма на блато ги обгърна и Чела сбърчи нос. Блатни духове ги наблюдаваха откъм сенките, някои стискаха черни стрели в петносаните си ръце. Пред вратите стояха двама гиганти, високи повече от осем стъпки, изроди от обещаните земи, денкът им опърлен от Строителския огън, сбъркани. Големи, но сбъркани. А сега и мъртви. Марионетки от месо в ръцете на некроманти.

Гигантите отстъпиха настрани и Чела тръгна към вратите. Присъствието на Мъртвия крал надвиваше всичко останало, минаваше през камък и дърво и заливаше сетивата ѝ. Когато бе на върха на некромантските си сили, когато бе в състояние да се отдалечи максимално от живота и да се върне, без да се е изгубила, Чела мислеше за Мъртвия крал като за тъмна светлина, черно слънце, чието излъчване смразява и убива, ала въпреки това я привлича неотменно. Сега обаче, облечена само с парцалите на прежната си сила, сега, когато кръвта отново се движеше в тялото ѝ, Чела възприемаше господаря си като заплаха, като нещо, събрало в себе си всички мигове на болка, скръб и насилие, крясък на бездънна омраза, който звучи на границата на слуха ѝ.

Опря ръце на вратите и установи, че треперят.

Вонята на личите удря плътта както мастило удря попивателна хартия — потъва до костите, без да се занимава с такива незначителни подробности като носа ти. Хората умират от деня на раждането си, но бавно, пълзят към смъртта от люлката до гроба. Когато си близо до лич, не пълзиш, а препускаш.

Дворът на Мъртвия крал тънеше в мрак, но когато Чела отвори вратите, студено сияние се разля бавно в залата. Духове, плътно увити около господарите си, започнаха да се развиват като ципа, обелена от личите в присъствието на живот. Духовете горяха със светлината на собственото си нещастие, бледи привидения, деликатна тъкан от спомени, останки от зле изживян живот. Самите личи бяха като слепи петна за живите очи на Чела, сякаш участъци от ретината ѝ бяха спрели да функционират и мозъкът ѝ запълваше празнините с разкривени отражения на стаята. По времето, когато беше силна в некромантската си магия, когато кръвта не течеше в тялото ѝ, Чела бе виждала личите — бели като кост, тънки като кост, клинът на безоките им глави пълен с малки остри зъби, всяка ръка завършваща с три пръста като корени.

— Кай! — Усетила го бе как се дръпва назад. Викът ѝ го накара да спре. Не беше толкова глупав, че да избяга.

Мъртвия крал седеше на трона от плавей, където доскоро бе седял лорд Артур Елгин. Носеше дрехите на Артур Елгин. Добре му стояха. Рамене от синя обработена кожа, дантелена предница със сребърни клипсове и морски камъни, плътно кадифе с дълбокия цвят на морскосиньо в полунощ. Носеше и тялото на Артур Елгин, но то не му стоеше добре, стоеше му изгърбено и тромаво, а когато вдигна глава към Чела, усмивката, която ѝ отправи с устата на мъртвеца, беше смразяваща.