Императорът на тръните

11.

— Има си причина защо се налага да те нараня.

Чела обикаляше около каменната колона, описваше бавен кръг, криеше раздразнението си. Младият мъж я следеше с очи, поне докато колоната не я скриеше от погледа му. Веригите му издрънчаха, когато той проточи врат да я види. Имаше сини очи като повечето бретанци и гледаше колкото нея, толкова и желязната игла в ръката ѝ.

— Къде е Сула? — попита отново той. Косата му беше кална, но тук-там през калта прозираше истинският ѝ цвят, рус със златни оттенъци. Срещна погледа ѝ през къдрици, сплъстени от мръсотия и кръв. Блатните духове го бяха взели — него и някаква жена — близо до Тръстиковото море при щурма на Мъртвия крал. Беше заклет във вятъра, личеше си по символите на униформата му, и като такъв бе станал обект на този разпит.

— Кай — рече Чела с нежен глас, приближи се бързо и заби иглата дълбоко в мускула от вътрешната страна на бедрото му. — Кай Самърсън. — Устните ѝ бяха толкова близо до ухото му, че русите кичури я погъделичкаха. — Трябва да се откажеш от тези окови.

Той стисна зъби, напрежение разигра мускулите на челюстта му. След миг вдигна отново очи да я погледне.

— Къде…

Чела измъкна иглата.

— Болката ти помага да си спомниш кое е важно. Първият важен факт е, че нямам време да се разправям с теб и ако не започнеш да ми съдействаш, ще те върна на блатните духове да те изядат парче по парче. Вторият важен факт е, че си жив и че болката не е единственото, което можеш да изпиташ. Предлагам ти рядък шанс. Власт, наслади, бъдеще.

— Къде е С…

Чела го удари през лицето, толкова силно, че ръката я заболя.

— Тук. — Не се налагаше да говори. Просто дръпна нишката, която я свързваше с всеки от нейните завърнати. Сула излезе от сянката, точно пред очите на Кай. Блатните не бяха пощадили хубостта ѝ. Месо и кожа висяха като влажни парцали, отдолу се виждаше костта на скулата, челюстта, счупени зъби и тъмното чуканче на езика. Мъртвото момиче гледаше Кай с безразличие. Той си пое шумно дъх, явно изпитваше по-силна болка от онази, която Чела бе успяла да му причини с иглата. Момичето сигурно му е било изгора. Нещо повече от дребно увлечение.

— Сула! — Сълзи замъглиха очите му.

— О, я порасни. — Отегчение и тревога гризяха Чела, притискаха я, но нито едното, нито другото помагаха да го обърне. — Тя е мъртва. Ти не си. Можеш или да приемеш смъртта ѝ и да си намериш нещо ново, или да се присъединиш към нея. Светът се променя. Ще се промениш ли и ти с него, Кай?

Чела щракна с пръсти към Сула и трупът се строполи тромаво, въздух излезе през устата му като оригня.

— Тя още ли е „твоето момиче“, Кай? Оцелява ли истинската любов, когато плътта започне да гние? Какво беше Сула за теб? Хубаво личице, бързо облекчение в храстите? В смъртта няма романтика, Кай, смъртта е обратната страна на нашата монета. — Прокара пръсти през русата му коса. — Ние сме просто месо върху кости, които чакат неизбежното разложение. Похвално е да търсиш наслада, няма спор по това, но не обличай удоволствието в сладки думи и обещания. Искаш да си верен на своето момиче, но то вече не съществува, Кай. Откажи се.

Хвана китката му под оковите и заби иглата в дланта му покрай стиснатите пръсти. И той извика, наполовина проклятие, наполовина искрен писък на болка. Започваше да се пречупва. Скоро щеше да остане само писъкът.

— К-какво искаш? — изстърга той през стиснати зъби.

— Аз ли? Аз искам онова, което и ти би трябвало да искаш — каза Чела. — Искам онова, което Мъртвия крал иска да искам. Мъртвия крал не държи на твоята лоялност, просто иска да правиш каквото ти каже. А когато няма задача за нас, сами сме си господари на времето.

Измъкна иглата и облиза кръвта. Плъзна другата си ръка по ребрата на Кай и твърдите мускули на корема му. Кожата му беше хлъзгава от пот.

— За какво съм ти? — попита той.

„Не е глупав този. Умее да оцелява, дълбоко в себе си е готов да направи нужното, за да оцелее. Преведи го бавно, стъпка по стъпка.“

Чела спусна ръката си по-надолу. Дори смелчаците се плашат, ако им покажеш твърде много от пътя наведнъж. Има път до ада, който е настлан с добри намерения, но той е дълъг. По-краткият път е настлан с онзи особен вид невежество, характерно за умните хора, които са склонни да си затварят очите.

— Имаш редки таланти, Кай.

— Какво, Мъртвия крал е решил да събере под знамето си заклети в небето?

— Заклети в небето, в камъка, в пламъка, в морето. — При всяка дума Чела го бодеше в ребрата. — Всички те са заклети, а щом са се клели веднъж, ще се закълнат и втори път. Ние с теб сме еднакви, пресягаме се към други места. Какви са според теб некромантите, Кай? Чудовища? Мъртъвци някакви?

— Ти си мъртва. Всички знаят, че некромантите се надигат от гроба.

Чела се наведе към него, толкова близо, че би могъл да впие зъби в шията ѝ, ако поиска, устните ѝ отново докоснаха ухото му.

— Аз съм заклета в смъртта.

За пет години Мъртвия крал се беше издигнал от ново явление в некромантското изкуство до сила, която да промени света. Вече не се пазареше с некромантите, не се опитваше да ги манипулира, да ги насочва или просто да ги ужасява в достатъчна степен, за да изпълнят волята му. Той ги притежаваше. Вече не просто наблюдаваше от сухите земи, не надзърташе към живота през случайно подбрано мъртво око, не говореше с трупни устни, а обитаваше живия свят в откраднати тела, ходеше където си поиска. И си беше събрал армия. Личите се бяха излюпили от някакъв незнаен кладенец на чист ужас, лейтенанти, които да предвождат ордите от мъртъвци.

Докато Чела линееше, Мъртвия крал беше натрупал невъобразима сила. А сега я бе призовал в двора си и това можеше да означава както грозен край на жалкото ѝ пребиваване в света на некромантството, така и ново начало. И тя беше решила да не отива с празни ръце, решила бе да му заведе Кай. Прясно месо. Дори в армията на Мъртвия крал некромантите бяха рядкост. Чела щеше да се отзове на повика му с подарък и така да смекчи провала си с момчето Анкрат — което също се бе издигнало отвъд всички очаквания.