Императорът на тръните

43.

— Капитан Девърс, по всичко личи, че ще ме нападнат, докато съм под ваша защита! — ревнах му, решил, че ще е по-добре да повдигна въпроса преждевременно, а не чак когато четирийсет и повече папски гвардейци се юрнат да ме бодат.

Зърнах раздвижване сред златните шлемове край нашата карета. Щяха да минат няколко безценни секунди, преди Девърс да схване ситуацията.

— О, стига де, току-що убих папата, проклета да е. Ще ме нападнете все пак, нали? — Изтеглих Гог и се усмихнах приканящо на най-близките до мен гвардейци. Панталонките им бяха смешни, спор няма, но мъжете, които ги носеха, със сигурност щяха да ми видят сметката. Десетки алебарди срещу самотен меч на открито не е състезание. Заотстъпвах, заобикаляйки носилката. Носачите се разбягаха. Явно не държаха кой знае колко нито на Пия, нито на Рим.

Все още ошашавени, петимата гвардейци най-близо до мен наведоха за бой оръжията си. И това отприщи вълната — по цялата редица алебардите се снижиха, насочени към мен.

— Този мъж е под моя защита! — сети се най-после Девърс и пришпори жребеца си напред.

Тази реплика, кой знае защо, взриви папските гвардейци и те се втурнаха напред с нечленоразделни крясъци. Дори носачите се включиха и запротягаха към мен мускулестите си ръце, макар че защо — не знам. Човек да си помисли, че би трябвало да се радват, задето никога повече няма да разнасят папското туловище.

Златната гвардия се изсипа иззад гърба ми, а аз го ударих на пиян морков — Йорг в ролята на моркова, — влизах и излизах от покритата носилка, мушках се между носачите и така, докато не си спретнахме едно хубаво старомодно клане.

Което свърши бързо. Алебардите са по-дълги от мечовете, но ако са насочени в неправилната посока, битката не трае дълго. Насочили бяха оръжията си към мен. А трябваше да внимават за златните ми гвардейци.

Гог заседна в гръбнака на някакъв тип и се наложи да го хвана с две ръце и да дръпна, като си помагам с крак, опрян в гърдите на нещастника. За щастие въпросният нещастник беше последният от носачите. Измъкнах меча си и тъкмо се обръщах, когато Макин ме хвана за нагръдника и ме блъсна в носилката.

— Какво правиш, по дяволите!?

Девърс се появи до него, от меча му се стичаше кръв.

— Ти уби папата! — Все едно имаше вероятност да не съм забелязал.

— Тя сама се уби, когато тръгна срещу сина ми. — Гърбът ми беше опрян в дървената стена на носилката, Макин още ме държеше за нагръдника.

— Ти уби папата — повтори Девърс, вперил невярващ поглед в окървавеното ѝ туловище. Напряко на свещените ѝ крака се бе проснал носач без ръце.

— Вижте какво трябва да направите сега, капитан Девърс. Накарайте хората си да натоварят трупа в тази идеална за целта кутия, на която съм се опрял. А докато те се занимават с това и изнасят останалите трупове, вие идете при лорд-командира на гвардията и го доведете тук. Подозирам, че когато лорд-командир Хемет си даде сметка какъв пожар ще пламне от огъня, който запалих току-що, ще му се прииска всичко това изобщо да не се е случвало. Ще му се иска Златната гвардия да не е избила до крак гвардейците на папата. И ще прояви голям интерес към новината, че нито един свързан с Рим очевидец не е оцелял. А каквото се случи без очевидци, все едно изобщо не се е случвало. След три дни ще ме коронясат за император и онези, които са ми отказали подкрепата си, горко ще съжаляват за престъпната си липса на предвидливост. Но няма да съжаляват дълго, защото съжаляват само живите. А ако случайно не ме коронясат, ще ми се отвори много работа — да вдигна армиите на девет кралства и да ги подкарам към Рим, за да изравним със земята тази бърлога на развала и корупция. Накратко, ако вашият лорд-командир иска да избегне реки от кръв и личната неприязън на следващия император заради някаква си папа… ще каже, че Пия и гвардейците ѝ са станали жертва на лич. Транспортирайте останките ѝ до Ватикана, и толкоз. Дори мога да предложа неин заместник…

Макин ме пусна, което ми позволи да се плъзна с няколко сантиметра надолу по дървената стена на носилката, тоест от върха на пръстите си до цяло стъпало. Не си бях давал сметка, че едва опирам в земята.

— Абсурд. Няма начин да потулиш нещо такова.

— Огледай се, Макин. — Разперих ръка в широк жест. — Тук е истински пущинак. Всички важни клечки са в двореца и никой не гледа през прозорците, това ти го гарантирам. А прислугата им си има предостатъчно работа там. — И махнах към господарските къщи в далечината. — Колкото до виенчани, те се крият по домовете си. Донякъде защото не са поканени на купона, но най-вече защото мъртъвците идат насам, а Златната гвардия е заета да ескортира големците, вместо да защитава града.

— Няма значение. Все някой ще разбере. И ще се разприказва. Ще плъзнат слухове.

— Не се плаша от слухове. Намирам ги за полезни дори — ще добавят тежест към думите ми. Обвинения обаче… те биха били проблем. Стигне ли се до обвинения, особено такива, изречени на висок глас и от високо място, значи е дошло време да поведа войските си към Рим. А и не забравяй, че средностатистическият войник от Златната гвардия го е грижа за църквата много по-малко, отколкото за жените в подвижната къща на Онса.

Последното го накара да се замисли. Гвардейците наистина презираха църквата заради отколешните ѝ опити да се меси в имперските дела. Едва ли им беше харесало, че папата се е довлякла във Виен и си позволява да спира един от Стоте, докато той е под тяхна протекция.

— Абсурд — повтори той и поклати глава.

— Така или иначе, кучката е мъртва — изтъкнах аз и му обърнах гръб. — Девърс! — Щракнах с пръсти пред лицето му. — Събуди се бе, човек! Не чу ли какво ти казах? За лорд-командира? Или покрива историята, или ще носи отговорността за кървава баня. Чу, нали? Стегни се и действай, иначе ще потегля към Рим с главата ѝ на копието си.

Капитан Девърс кимна като човек, който не е докрай сигурен буден ли е, или сънува. Зарязах го, като заобикалях труповете. Никога не ги прескачайте, рисковано е. Току-виж някой не е умрял съвсем и ви ръгне с нож в чатала.

— Ще съм в двореца, ако ти потрябвам.

Райк и Мартен чистеха мечовете си. Брадвата на Кент висеше в ръката му, от острието ѝ капеше кръв. Горкият изглеждаше дълбоко смутен.

— Ако Бог говори на някого, Кент, със сигурност не е говорил на онази зла старица. Вярата, която си открил… не я откри в църква, нали така? Откри я в болка и кръв. Не знам какво е досегнало душата ти, но не е бил свещеник в расо.

— Светият дух ме намери, Йорг. Ису, възкръсналият от мъртвите, ме изведе от мрака и охлади изгореното. — Без „кралю“ днес, без „господарю“ или друго от сорта.

Малцина се ползват с уважението ми, а Кент не е нито особено умен, нито е мъдрец, нито е достатъчно добродетелен, за да ми вдъхне уважение. А новото му кредо, след пожара, ми се струваше взето назаем, чужда догма, която той носеше като щит. Но уважавах инстинктите му на убиец, харесвах честността му. Но кой съм аз да го съдя? В рамките на една седмица чуках некромантка и убих папа.

— За мен е важно да ти имам доверие, Кент. — Разперих ръце. — Имам нужда от твоята вяра. Затова искам да се вслушаш в този твой дух. Да слушаш внимателно. И ако трябва да умра за престъпленията си… искам ти да вдигнеш ръка срещу мен, ти да ме поразиш.

Порив на студения вятър се провря между нас. И аз осъзнах, че наистина го мисля, всяка дума. Предизвиквах го, както бях предизвикал бурята преди време. Да ме порази. Видях как Греча се изхлузва от острието ми, спомних си разширените ѝ от смътна изненада очи, спомних си как се срина в краката ми, кожа и кости в дрехи на малко момиче.

— Ако някой беше направил това за мен, когато бях малък, всички щяха да си спестят доста неприятности. — Така ѝ бях казал. Казал го бях на бурята, в една дива нощ, на върха на Висок замък. Казах го и на Кент Червения, ръцете му — побелели върху дръжката на северняшката му бойна брадва. — Направи го!

Кент отпусна брадвата. Поклати глава.

— В това сме заедно до края, Йорг.

Върнах се в каретата. Миана, с бебето на ръце, Катерин, Гомст и Осер, всички стояха отвън, увити в кожи и плащове, сгърбени срещу ледените пръсти на вятъра. Гледаха ме как се приближавам през гвардейците, сякаш вонята на престъплението ми вече е стигнала до носовете им, бледите им лица разкривени от студен ужас и още по-студено отвращение.

— Йорг? Чухме звуци на битка… опръскан си с кръв. — Миана пристъпи към мен.

— Оправих нещата, милейди. Точно както ме помоли.

— Убил си я. — Катерин изрече думите не като обвинение, а сякаш за да ги чуе изречени на глас, да провери дали е възможно да са верни.

— Тя умря. Как точно е въпрос на дискусия, на теологически дебат. И какво толкова? Подкрепяше ли ръката на Рим хората в тази империя, или ги задушаваше? И не се ли стегна още повече хватката му през годините, откакто Пия разлива телесата си върху папския трон? Дошло е време за свежа кръв, така мисля аз, време е някой, който наистина вярва в Бог, да си нахлузи най-глупавата шапка в християнския свят.

Преметнах ръка през раменете на епископ Гомст.

— Време е папа да стане човек, който не иска да е папа. Какво ще кажеш, отче?

Той вдигна поглед към мен. Не си бях давал сметка колко е нисък, изгърбен преждевременно под товара на годините и грижите. Или пък не си бях давал сметка колко висок съм станал самият аз.

— Наистина ли я уби?

Усмихнах се, макар да ми горчеше в устата, и казах:

— Прости ми, отче, защото съгреших.

И старият Гомсти, схванат от дългия престой в каретата и с натежало сърце, сведе глава да чуе изповедта ми.