Императорът на тръните

52.

— Отвори вратата.

Изскочих през прага.

— Затвори я. — И стоманата се спусна с трясък зад мен.

Управниците на десетки нации се стълпиха около мен. Сменил бях окървавения си плащ с друг, почистил бях жезъла и го бях скрил под ръкава си, от китката до рамото. Готов бях да отговоря на въпросите им.

— Къде е Костос Портико?

— Какво стана там?

— Как работят вратите?

И още десетки въпроси, в хор, някои гневни, други пълни с негодувание, немалко изпълнени със страх.

— Освети ме.

И съзвездието от Строителски лампи по високия таван угасна, с изключение на малка група над мен, която усили неимоверно блясъка си и ме окъпа в светлина.

Това им затвори устите.

Тръгнах през залата и светлината ме следваше, грейнал сноп от тавана до пода. Горгот клечеше в основата на подиума, опрял пръсти в каменната настилка. Взех с два скока стъпалата, седнах на трона, изхлузих жезъла от ръкава си и го сложих напреки на скута си.

Магията издържа, докато седнах на трона. След това врявата избухна с удвоена сила. Можеше да се очаква — все пак в залата бяха събрани крале.

— Костос е мъртъв — казах аз и Стоте млъкнаха да ме чуят. — Гласът му преминава към неговите съветници. Съветниците му са мъртви. Знаменосците му — също.

— Убиец! — ревна цар Молион, който още стискаше счупения си пръст.

— Сериен при това — съгласих се аз. — Но случилото се в Римската стая е загадка, която никой от вас не е видял, нито вие, нито гвардията. Ще има разследване, естествено, възможно е да ми бъдат повдигнати обвинения, може да се свика императорски съд. Ала всичко това ще трябва да почака. Тук сме на Събор, господа, и ни предстои да решим важни държавни въпроси.

— Как смееш да седиш на стола на Адам? — извика някакъв белокос крал от Изтока.

— Няма закон, който да го забранява — отвърнах. — А и съм уморен. Пък и на този стол последно е седял Хонорий и ако някой от вас възнамерява да оспори правото ми, нека пристъпи напред и повдигне въпроса. — Сложих ръка върху жезъла от желязно дърво. — Няма значение кой къде седи, господа. Император се избира с гласуване и точно затова сме се събрали тук.

Дадох знак на Тапрут да се приближи и се облегнах назад. На по-неудобен стол не бях сядал. Тапрут взе на бегом стъпалата и навлезе в светлия кръг около мен. Махнах му да се приближи още.

— Разбра ли кои са ми приятели и кои врагове? — попитах.

— Йорг! Ти не ми остави време. Едва бях започнал да… Аз… — Копринените дипли на жакета му се развяха енергично.

— Но въпреки това ги знаеш, нали? Знаел си ги предварително.

— За някои от тях знам, глей само! — Кимна с бърза широка усмивка. Всички обичат ласкателството.

— Тогава иди при Макин, Мартен, Кент и Райк и ги прати да застанат до четиримата, които считаш за най-опасни. И Горгот, ако се съгласи. Кажи му, че всички ще умрем, ако не стана император. Цитирай ме дословно.

— Всички? Целият Събор? Йорг! Човек не бива да прекалява, защото…

— Всички навсякъде — прекъснах го аз. — Просто му го кажи.

— Навсякъде? — Ръцете му се отпуснаха неподвижни за миг.

— След малко светлините ще угаснат. Предупреди братята ми. Когато осветлението се включи отново, искам онези мъже да са мъртви. Искам от теб да ми подготвиш нов списък с четири или пет имена, и после още един. Ако трябва, сам ще се гласувам император.

И Тапрут слезе от подиума по-бързо, отколкото се беше качил.

— Чуваш ме, нали, Фекслър?

Никакъв отговор.

— Мъртвия крал идва. — Не знаех откъде го знам, но го знаех. — И ще разруши света. Като започне оттук. — Завъртях жезъла в ръцете си. И продължих да го въртя. — Ако понечим да го спрем… това ще е свързано с такава сила, с такава магия, с такава воля, че ще завърти онова ваше колело и ще пропука окончателно света… а ако това стане… Михаил ще постигне своето и вашите машини ще ни изгорят до крак.

Лека пулсация в осветлението.

— Прав ли съм, че някъде под мен има огромна бомба?

Още едно едва доловимо примигване.

Облегнах се отново назад в неудобния си трон и завъртях жезъла като палка. Сигурно щях да съм най-кратко управлявалият император в историята. Миана ме наблюдаваше откъм навалицата на Стоте. Мъжът до нея, набит, с прошарени бакенбарди и гушнал моя син до гърдите си, беше баща ѝ, моят тъст. Лордът на Уенит. Изглеждаше ми различен от мъжа, с когото се бях запознал преди шест години, но кой от нас бе останал същият?

Някакъв лорд на средна възраст в кафяв велур и златни верижки се опитваше да привлече вниманието ми от подножието на подиума. Отказа се да кашля и вместо това вдигна ръка.

— Да, лорд?…

— Антас от Андалут. — Владенията му граничеха с Орлант на юг. — Трябва да обсъдим някои въпроси, крал Йорг. Правата над река Парл…

— Това ще ми осигури ли подкрепата ви, лорд Антас?

— Е, не знам дали бих се изразил толкова категорично…

— Баща ми получи правата над река Катун като компенсация за убийството на майка ми и брат ми Уилям. Знаехте ли това, лорд Антас?

— Ами, не…

— Не смяташ ли, че някои неща са над търговията, Антас? Гласувай в моя полза, ако вярваш, че империята има нужда от мен на трона. Съдбата на сто нации не бива да зависи от водни права, търговия с коне и взаимни услуги.

Антас се навъси. Кент Червения застана зад него, леко вляво. Досетих се, че Антас не би ме подкрепил, без значение колко реки му обещаех.

— Изгаси светлините — казах аз и тронната зала потъна в мрак.

Преброих бавно до десет сред разразилата се врява.

— Включи ги!

Антас лежеше пред подиума със счупен врат. Кент вече се бе отдалечил.

Изправих се и фокусираната светлина стана толкова силна, че усетих топлината ѝ. Трябваше да действам сега.

— Мъже на империята! — Повиших глас, така че да ме чуят и в дъното на залата, да ме чуят дори Мълчаливата сестра, Червената кралица и Катерин, които чакаха от другата страна на Златната порта.

И всички ме погледнаха, макар убити мъже да лежаха в краката на някои.

— Мъже на империята. Някой по-добър от мен би спечелил подкрепата ви с достойни дела, с ясна визия за бъдещето, с искреност. Но този по-добър човек не е тук. Този по-добър човек не би устоял на тъмния прилив, който ни връхлита. Орин от Стрела беше този по-добър човек, а той не оцеля достатъчно дълго, за да поиска подкрепата ви. Тъмните времена искат тъмен избор. Изберете мен.

Тръгнах с отмерени крачки по периметъра на подиума, като плъзгах поглед по крале и царе, силуети в сумрака.

— На портите ни има враг. Сега, в този момент. Докато ние тук леем думи, лорд-командирът пролива кръвта на добри мъже, за да удържи своя град. Този свещен град е сърцето на нашата империя, буквално. И ако вие, мъже, ако вие, слуги на тази империя, не възстановите древния договор, ако не поставите на този трон човек, един човек, които да поеме отговорността за всички наши народи, то сърцето на империята ще бъде изтръгнато. Усещате го, нали, милорди? Не е нужно да сте опетнени с магия, онази, която Златната порта долавя, за да знаете какво идва. Видели сте го как набира като цирей в собствените ви земи. Мъртъвци излизат от гробовете, древните закони губят силата си, магия се множи като зараза. Тревога тежи на сърцата ни, дните миришат лошо. Направете го сега. Направете го единодушно. Защото онзи, който седне на трона, ще трябва да се изправи срещу идващото. А ако няма император, няма кой да се изправи срещу прилива. Кажете ми, искрено, за себе си, наистина ли искате вие да сте този човек?

— Мелодрама! Защо изобщо го слушате? — викна цар Молион, навярно почерпил безразсъдство от болката си. — Освен това гласуването е чак след два дни.

— Тапрут. — Махнах му да мине напред.

— Съборът гласува в последния си ден, като гласуването е тайно, но всеки кандидат може да поиска открито гласуване по всяко време преди това, като провал при въпросното гласуване го дисквалифицира от редовния избор. — Тапрут раздвижи ръце, все едно затваря дебела книга, макар да цитираше по памет.

— Гласувайте! — казах аз и осветлението се включи.

— Гласът на Утрен за моя внук — звънна ясен и висок гласът на дядо ми.

— Владенията на Алба — също. — Вуйчо ми пристъпи до него.

Жените при Златната порта се дръпнаха, някак твърде бързо.

— Аз съм с Йорг от Ренар. — Ибн Фейд вдигна юмрук и четиримата мавърски воини до него повториха жеста.

— Уенит за Йорг. — Бащата на Миана.

— И Северът! — Синдри, някъде зад мен. — Маладон, Чарланд, Хагенфаст.

— Ние сме с Изгорения крал. — Белокоси близнаци, викингски лордове от ледените води, облечени в черни кожи и стомана.

На портата се появиха гвардейци в златно, цяла тълпа. Влязоха в залата или поне опитаха, защото всеки се свличаше като парцалена кукла, щом минеше през Портата. Стоте се заобръщаха.

Половин дузина гвардейци лежаха неподвижни от нашата страна на входа, на няма и метър от прага. Десетки други стояха почти толкова неподвижно отвън, изпълнили преддверието.

Всички усещахме как той приближава. И как да не го усетим?

— Конот за Йорг.

— Кеник за Йорг.

Съветниците ми дадоха своите гласове, от Стрела до Орлант. Други ги последваха, разтревожени, сякаш всеки чуваше неговите стъпки, докато се обявяваше в моя полза.

И ето го, застанал в рамката на Златната порта, облечен в кожата и костите на Кай Самърсън. Надявах се Катерин да е побягнала и да е бягала бързо.

— Здравейте. — Усмихна се. И думата, и усмивката бяха неестествени, изстъргани от място, където човек не дръзва да погледне.

Мъртвия крал пристъпи към Златната порта с вдигнати ръце и разперени длани. Сякаш се натъкна на стъклена стена, спря, пръстите му прилепнали към препятствието. Наклони настрана врата на Кай и ни погледна, все едно сме плъхове в капан.

— Умна порта — каза той. — Но е направена от дърво.

Отстъпи и мъртвите му гвардейци се приближиха с брадви да разрушат дървената рамка на портата под каменната арка.

— Червено блато за Йорг. — Набита прошарена жена, представител на Червената кралица.

— Туртаните за Йорг. — Мъж с роба от конски косъм и желязна диадема на главата.

И още, и още.

— Как са нещата, Тапрут? — попитах.

— Трийсет и седем. Трябват ни четирийсет.

Трески от Златната порта се сипеха по пода. Нещо от Мъртвия крал се промуши и хора се свлякоха на колене в пристъп на черно отчаяние. И въпреки това повече от половината стискаха гласовете си, оковани от години на предразсъдъци и боричкане. За тях Съборът беше пазар. Да сложат император на трона и така да се лишат от едноличната си власт… мнозина от Стоте по-скоро биха умрели. Но има приемлива смърт, има и неприемлива. Мъртвия крал предлагаше само от втората.

— Атар за Йорг.

— Конкуенс за Йорг. — Братът на Хемет с гласа на лорд-командира за Виен.

Рамката на Златната порта се срина навътре разсечена.

— Скорон за Йорг. — Суров старец, който ме гледаше с ненавист.

Върнах се на трона.

— Мъже на империята, намира ли ме Съборът за достоен?

Утвърдителният възглас, отекнал в залата, съдържаше повече отчаяние, отколкото ентусиазъм, но и отчаянието стигаше. Бях император във Виен, Суверен на Стоте. Разделената империя вече не бе разделена.

Тапрут застана близо до мен. В същия миг Мъртвия крал влезе в залата, следван от своите мъртви гвардейци.

— Браво — казах на Тапрут. — Когато те попитах, мислех, че сме доста под трийсет и седем.

— Числата никога не лъжат, императоре. — Тапрут поклати глава. — Само хората.

Стоте се пръснаха пред Мъртвия крал, нито един не дръзна да се изправи на пътя му.

— Струва ми се куха победа, императоре — прошепна Тапрут. — Толкова ли беше важно да те утвърдят на трона, преди всички ние да умрем?

— Е, много скоро ще разберем, нали? — Изправих се отново. Тронът наистина беше адски неудобен. — Предполагам, че не можеш да запечаташ арката, Фекслър?

Никакъв отклик, но мъртъвците продължиха да се изсипват в тронната зала. Арката винаги ми бе правила впечатление на по-късна добавка, дело на строители с повече поезия в главите и ръцете.

Мъртвия крал вървеше към подиума. Излъчваше мрак въпреки небесносиньото наметало на Самърсън. Следваше го златен клин от императорски гвардейци. Мои гвардейци. Сред тях — Чела. Не помръднах, стоях на подиума, пред трона, Стоте скупчени зад мен в свой клин. Горгот застана вляво от мен, Макин — отдясно, Кент зад него, Мартен зад Горгот, и нито един от тях нямаше оръжие. Синдри се качи на първото стъпало, вуйчо Робърт — също, но от другата страна. Шепата гвардейци, десетина човека, които бяха следили за реда в тронната зала, стояха със Стоте, всички освен един, който бе успял да си счупи врата в тарапаната и бе дарил посмъртно меча си на Райк.

Погледнах за миг към мъжете до себе си. Безчет пъти ги бях наричал свои братя, докато обикаляхме заедно пътищата, заставали бяхме рамо до рамо в лицето на безброй опасности, делили бяхме хляб и вино. Бяхме братя, да, братство от разбойници, но иначе си бяха боклук, хора, с които да умреш, но не за които да умреш. Ала тук, лице в лице с този враг, който носеше със себе си песента на смъртта, който внушаваше страх много по-силен от онзи, който помнех от срещата си с духовете на пътя на мъртвите преди години, на това място ги почувствах като свои истински братя.

— Здрасти, Йорг. — Мъртвия крал вдигна поглед към мен от подножието на подиума.

Погледът му си оставаше същият, без значение през чии очи ме гледаше. Познат някак, натежал от обвинения, студен и пронизващ, инвентаризиращ и събуждащ в мен всяка скръб, която бях познал в живота си.

— Защо си дошъл? — попитах.

— По същата причина като теб. — Не отклони поглед и за миг. — Защото други казаха, че няма да мога.

— Аз казвам, че не можеш.

— И ще ме спреш ли? Братко Йорг? — Говореше небрежно, но аз ясно долових горчилката под лекия му тон, сякаш думата „братко“ пърлеше езика му.

— Да. — Самото му присъствие изцеждаше силата от ръцете ми. Той носеше смърт, смърт се процеждаше през всяка негова пора, самото му съществуване отричаше живота.

— И как ще го направиш, Йорг? — Качи се на първото стъпало.

Вместо отговор замахнах и жезълът разсече въздуха. Желязното дърво срещна плът с мляскащ звук. Мъртвия крал хвана жезъла с ръката на Кай, издърпа го от моята и го разби на трески в ръба на второто стъпало.

— Как ще ме спреш, братко? — Качи се на второто стъпало. — Нямаш сила. Нищо нямаш. Празен съсъд. Малкото ти магия отдавна я няма.

Стояхме лице в лице, достатъчно близо да се хванем за гушите, макар че аз знаех как би свършила подобна схватка.

— А каква магия носиш ти, чудя се?

Защото той носеше нещо по-сложно от некромантството, нещо повече от ужас и грубото съживяване на мъртва плът. Отчаянието, копнежът и загубата, които давеха всички нас, които караха крале да отстъпват пребледнели, това не беше оръжие, изковано да ни победи, а само ехо на онова, което звънтеше в Мъртвия крал.

— Само истината, братко Йорг — каза той.

И с тези думи жалката история на живота ми се разгъна пред мен, обгърна ме, чух музиката на мама, но изсвирена твърде силно, дисонанс от гневни ноти, които дразнеха слуха. Видях отделни мигове, наниз през годините, видях жестокост, малодушие, свирепа горделивост и провал след провал — провал да израсна в мъжа, който съм можел да бъда. Пътека през дните, задръстена от отломките на съдби, които съм можел да защитя или поправя, но не ми е стигнала смелост.

— Бил съм лош? — Правех и невъзможното да овладея гласа си, да скрия слабостта. — Кралят на мъртвилата е прекосил половината свят, газил е в реки от кръв, за да ми каже, че не съм светец? Мислех, че си дошъл тук за битка. Дай ми меч и да потанцуваме, става ли? Или…

— Ти си страхливец, който не успя да защити нито един от близките си хора. — Думите му, от първата до последната, падаха като присъда, тежестта им беше смазваща, макар че аз се опитах да ги отърся от себе си, да ги отрека.

— Дошъл си за императорския трон, нали? Тогава защо постоянно дрънкаш за провалите ми? Щом ме мислиш за слаб, щом искаш трона… вземи си го, пробвай поне.

— Дойдох за теб, братко Йорг — каза той. — За твоето семейство.

— Пробвай. — Думата опърли гърлото ми, прозвуча като ръмженето на бясно куче. Връзката с детето ти може да се появи за миг или да крепне бавно и неусетно, да забива куките си в теб, докато стане така неразривна, че се слее с тялото ти. В онзи миг разбрах, че обичам сина си. Че силата на баща ми ме е подминала, че не просто ми липсва онази особена воля, необходима да задържа императорския трон, а че съм готов да умра в безполезна защита на едно врещящо бебе, което е толкова малко, че дори не подозира за съществуването ми, вместо да оцелея и утре да си направя ново.

Без заповед, без боен вик, почти без звук дори мъртвите гвардейци тръгнаха напред, бързи и с разперени ръце, махаха шлемовете от главите си, за да видим глада в тях.

От мъжете край мен само Горгот отстъпи назад и слезе от подиума. Ако ме бяха попитали кой би избягал, щях да посоча Макин или Кент. Те бяха виждали бързите мъртви в Кантанлонското тресавище, познаваха ужаса им, невероятната им сила, упорството, с което продължаваха да се бият дори след като си ги насякъл на парчета.

— Бягай — каза Мъртвия крал. — Ще ти позволя да си тръгнеш. Само ми остави детето. И малката си уенитска курва.

Мъртвите се втурнаха напред, Макин, Кент и Мартен тръгнаха да ги посрещнат, минаха от двете ми страни, на мен и на Мъртвия крал. Оставаха ни броени мигове, а аз не разполагах с нищо. Осветление и врати. Ръцете ми бяха празни. Шепа гвардейци събраха кураж да нахлуят през страничните входове и да атакуват мъртвите си другари. Първите живи паднаха, покосени от мъртвите, още в мига на сблъсъка.

От пода около подиума избухна нещо. Неща. Тук-там плочите се разхвърчаха на остри отломки и през пролуките в пода с трясък и мълниеносна скорост изскочиха… изскочи нещо червеникаво. Изскочиха и нападнаха войските на Мъртвия крал, раздраха ги буквално и толкова бързо, че в първия миг дори не успях да ги фокусирам. После видях, че са тролове, но с червена кожа: приличаха на Горгот повече от своите северни братовчеди, бяха и по-едри от тях. Първият грабна един въоръжен мъж и го метна над главите на останалите, толкова силно, че мъртвецът се удари в стената над Златната арка. Нокти срязаха шията на следващия, металната му ризница се пръсна разкъсана. Потомци на елитната императорска гвардия, дошли да защитят трона. Шестима, ужасни, но малобройни.

Видях Кент да грабва меча на един повален гвардеец миг преди друг да го събори на пода. Мъртвите се разляха покрай нас, все едно подиумът е остров, и се врязаха в Стоте отзад.

— Бягай! — повтори Мъртвия крал. — Ще те пуснат да си тръгнеш.

— Не.

— Не? Нима не си най-добър в това, братко? Йорг? Нима не си го правил и преди? Не си ли оставял дете да умре, докато самият ти бягаш да си спасиш кожата? Може и сега да намериш храст, в който да се скриеш.

— Какво… кой си ти? — Взирах се в очите на Кай Самърсън, опитвах се да видя отвъд тях.

— И преди си оставял майка и син да умрат, Йорг, така че — давай, измъкни се отново. Няма да кажа на никого. — Горчилка капеше от всяка дума, сякаш го бях засегнал лично и дълбоко.

Не знам как, но ръцете ми се озоваха на шията му, което беше тъпо, защото знаех, че той няма нужда от въздух и че лесно може да ми откъсне ръцете.

— Не знаеш нищо за тях! Нищо! — Завъртях го, а той не направи опит да ме спре.

Зърнах Горгот над рамото му, притиснат до стената, зад него — някаква дребна фигурка. Левкротата държеше нещо и го притискаше към гърдите си. Двама от шестимата тролове се биеха около него: толкова невероятни бързи, силни и умели — и така безнадеждно превъзхождани числено. Крака и ръце, черва, парчета от броня летяха в алени дъги, но приливът от мъртъвци не секваше. Горгот се приведе над мъничкия си товар, закрил го с тяло от мъртъвците, привеждаше се все повече и повече, докато не го изгубих от поглед в мелето. И тогава, зад рамото му, видях пребледнялото лице на Миана.

Мъртвия крал ми се усмихна, усмивката му беше грозна и някак отчаяна, ръцете ми се белееха под брадичката му, белезите от шипката синееха по китките ми. Болката от онези тръни пламна отново и макар над нас да имаше плътен купол от камък, аз чух воя на вятъра, усетих студения дъжд от черни небеса.

— В крайна сметка — рекох — магия няма, а само воля.

Замахнах към Мъртвия крал, събрал в мислен юмрук волята си да го унищожа, насочил цялото си същество в центъра на мишената, изстъргал до дъно тъмните си страсти. Страсти ме бяха тласкали през целия ми живот — страст за отмъщение, за слава, за онова, което ми се отказва. Простичка мотивация, чиста и наточена в оръжие. А страст като тази, наситено желание като това е в основата на всяка магия — така ми беше казал Строителят.

Видях как очите на Мъртвия крал се изцъклят, сякаш наистина съм му спрял въздуха.

— Ти се провали срещу Корион, Лунтар ти разбърника мозъка, дори Сагеус си играеше с теб. — Изкашля думите покрай хватката ми, все още с грозната усмивка на лице. — И си въобразяваш, че можеш да спреш мен?

Можех да му кажа, че сега съм по-голям. Или че онези мъже не са заплашвали сина ми. Вместо това казах следното:

— Отработените заклинания, записани в книги, действат по-добре от новите. Руните и символите, използвани от столетия, са по-силни от всяко вчерашно изобретение. Те представляват канали, които човешката воля е издълбала в реалността. Ще те надвия, защото сега зад мен стоят милиони. Защото моето желание да победя тече по най-старите канали. — Направих си труда да му го кажа, защото в изричането на истината има сила, а и защото обичам да споря.

— Какво? Да не би внезапно да си открил Бог? — Изсмя се, все едно не го стисках за гушата. — Волята на набожните няма да ти помогне само защото си убил папата, Йорг. Тези неща не работят така.

— Хората вярват и в други неща, мъртвило — казах му. Около нас ехтяха писъци, червени ръце деряха, богати хора умираха.

— Няма такова нещо, което да…

— Империята — прекъснах го аз. — Милион изтерзани души, пръснати по земята на една огромна и разделена империя, които се молят за мир, молят се един ден нов император да седне на трона. Този нов император съм аз.

Ударих отново. Император в сърцето на една неразделена империя. И Мъртвия крал залитна, изгубил от силата си, уловен в капана на плът.

— Дойдох за отмъщение — каза той, макар че за какво отмъщение говореше, нямах представа. — Да ти покажа какво съм постигнал, след като ти ме изостави. И виж, виж какво мога! — И разпери широко ръце, макар да го стисках с всички сили за гърлото, да обхване с жест златната орда, която вилнееше около нас. — Доведох ви кралството на мъртвите. Нека се присъединя към теб, братко. Нека поведа нашите армии, нека разширя империята, в този свят и в отвъдния, нека я обединя и излекувам, нека я направя наша. Забрави тези свои приятели и тази съпруга, която дори не си избрал сам… — Погледна към Миана.

И тогава го ударих с цялата си воля, до последната нишка и зрънце. Ударих със силата на империята, със силата на милионите, тук, на това свещено място, в самото сърце на империята, където величието на прежни императори и вярата на поколения бяха прогорили пътечките на моята сила в тъканта на реалното. Вятър се изви около нас, студен и силен. Кай Самърсън се бореше за свободата си, дълбоко в собственото си тяло, защото както благочестивите могат да се пречупят, така и прокълнатите могат да се устремят към опрощение. Вихърът заговори със свой глас и Мъртвия крал най-сетне отвърна на удара.

Волите ни се сблъскаха, моята и неговата, и нито аз, нито той бяхме готови да отстъпим. Зад мен — безкрайният спящ мозък на империята, изгубените надежди, кошмарните сънища, истинска блъсканица, неимоверен натиск. Зад него — мъртвите земи, безутешността на живота, стигнал до своя окончателен край, нетърпимата нужда, жаждата да се върнат. Натискът растеше и растеше, невиждан, безпрецедентен. Усетих как колелото се завърта, как тъканта на всичко и навсякъде започва да се къса. И в този миг разбрах кой стои пред мен.

В същия миг Кай Самърсън се научи да лети. Краката на Мъртвия крал се отделиха от пода, вятърът нахлу в пролуката. Беше малка победа, но безценна, защото изненада врага ми.

Вледених се за миг, разбрал кого държа в хватката си, и тогава, макар Уилям да висеше пред мен слаб, уязвим, открит, макар да знаех, че повтарям почти дословно стореното от баща си… аз го намушках.

Свалих едната си ръка от гърлото му, взех ножа на Кай от канията на колана и го забих дълбоко в сърцето му; усетих как металът изстърга в ребро.

Изсмя се кратко, невярващо, сред фонтан от кръв, после се срина, сякаш бях срязал с ножа конците му.

Пуснах го и той падна, размахал ръце, кръв бликаше от гърдите му. Пада сякаш цяла вечност. Собственият ми брат. Уилям, когото не бях успял да спася, заклещен в шипката. Когото не успях да спася и сега. Чиято смърт беше обърнала живота ми. Тръните ме държаха отново. Той падаше, а аз не можех да го хвана. Трупът на Кай се удари в пода и звукът означаваше край. Уилям вече не беше тук, върнал се бе в мъртвите земи, откъдето ме беше следил толкова години през погледа на толкова мъртви очи.

Парчето пергамент, което ми беше дал Лунтар, изпадна от ръкава ми. Наведох се да го взема, докато мъртвите гвардейци се сриваха из цялата зала, първо на десетки, после на стотици.

„Можеш да го спасиш.“ Четири думи. Заклетите в бъдещето виждат по-малко, отколкото си мислят. Току-що бях пронизал брат си в сърцето.

— Не разбирам. — Макин се отърси от един затиснал го труп, тъмна кръв се стичаше по лицето му в три успоредни линии. Думите му запълниха внезапната тишина. — Как успя да го убиеш?

— Гледах го как умира — отвърнах тихо, завалено. — Стоях скрит и ги оставих да го убият.

Макин се довлече по стъпалата при мен.

— Какво? — Сложи ръка на китката ми и окървавеният нож спря да трепери. Пуснах го да падне на пода.

— Не съм го убил. Той вече беше мъртъв. Умря преди единайсет години.

Мартен се приближи иззад гърба ми. Имаше дълбока рана на рамото, до кокала, едното му ухо липсваше. Взе пергамента, пръстите му трепереха от изтощение.

— Кого да спасиш?

— Брат си. Уилям. Мъртвия крал. Винаги е бил по-умният, по-бързият, по-волевият. А нито за миг не ми хрумна, че смъртта не ще успее да го удържи.

— Смъртта не е каквато е била преди. — Това сигурно бяха най-мъдрите думи, излизали от устата на Кент Червения. Лежеше умиращ сред мъртвите, сред врагове, които сам бе повалил, така разкъсан, че му оставаха броени минути живот. Макин отиде при него.

— Миана! — извиках и в този миг усетих намек за болката, която би ме разкъсала, ако не получа отговор. От Стоте бяха оцелели по-малко от половината, много по-малко. Не видях нито Синдри, нито дядо си или вуйчо си. Ибн Фейд видях. Главата му поне.

— Насам. — И тогава я намерих, притисната към стената зад туловището на Горгот. Червените тролове лежаха пред него сред купчина трупове.

Горгот се надигна, целият в кръв, разкъсан. В едната си шепа държеше сина ми, притиснат към гърдите му.

Нещо ме прониза, като видях детето си в онзи миг. Нещо по-остро от най-острия меч. Знаех. Знаех, вече със сигурност, че баща ми не е успял да ме натика в своя калъп. Обичах това бебе, нищо че беше малко, грозно и цялото омацано с кръв. Отрицанието, старият ми приятел, се беше стопило в мен. Знаех и друго обаче — знаех със сигурност, че мога единствено да навредя на сина си. Че отровата на баща ми ще зарази и него през мен, ще превърне малкия Уилям в поредното чудовище.

Залитнах назад и се строполих на трона си. Есенно листо се завъртя около краката ми, внесено от мъртъвците. Самотно кленово листо, поаленяло с греховете на сезона. И в този миг разбрах, че съм отровен, така пропит с отрова, че мога единствено да се отроня от клона си. Есента беше дошла за мен. Разкопчах с изтръпнали пръсти катарамите на нагръдника си.

— Не знам… — Мартен поклати глава и коленичи до Кай. — Бил е дете. Малко момче. На колко?… Десет?

— Седем.

— Дете на седем. Изгубено в мъртвите земи. И е намерило обратния път? Станало е крал? — Клатеше глава при всеки въпрос. Виждах още неизречени въпроси, които изплуваха като мехури в главата му.

„Можеш да го спасиш.“ Думите на Лунтар. Човек, който вижда бъдещето.

— Бас ловя, че им е разказал играта. — Мрачна усмивка разтегли лицето ми. Дали онзи ангел, същият, който беше дошъл при мен на прага на смъртта, не бе посрещнал и малкия Уилям? И как ли го е отрязал той? — На бас, че е поел по най-трудната пътека. — Също като с онова конотско копие, Уилям се е хвърлил в най-дълбокото, право в сърцето на мрака, и там е намерил личите. Останалото дори не можех да си го представя.

Кай лежеше безжизнен и празен, Уилям си беше отишъл, мъртвите гвардейци бяха изпопадали до един, само Чела стоеше сред лъскавите им брони. Бях победил враговете си и въпреки това скръбта оставаше, по-остра, по-истинска, по-чиста, скръб, която притежавах отколе. Тя ехтеше по пътя зад мен, като камбана, която отброява годините, първият ѝ звън отекнал в онази бурна нощ, сред тръните на шипката. Не радостта ни оформя в калъпа си, а скърбите — те са подводното течение, те са припевът. Радостта е малотрайна стока.

— Позволих на тръните да ме задържат и това отвори пукнатина през всичките ми дни, пукнатина по-дълбока от чувствата, които разделя като гранична бразда. — Калиграфията на онези белези още личеше по кожата ми, писанията никога нямаше да се изтрият. — Всичко си има време — цитирах Еклисиаста шепнешком. — Време да се родиш, и време да умреш.

— Той ще се върне. Не можеш да го унищожиш — обади се Чела откъм купчините трупове, бившата ѝ войска. Беше… нито доволна, нито тъжна. Изглеждаше по-изгубена отвсякога.

— Не искам да го унищожа — отвърнах. — Той ми е брат. Да го спася е моя отговорност, винаги е било. — Знаех какво да направя. Винаги съм знаел. Сложих ръка на трона. — Не бях подозирал, че ще е така сладко и горчиво едновременно. — В дъното на залата синът ми се разплака в обятията на майка си, и двамата така болезнено красиви. Брат ми винаги щеше да се връща, момченцето ми винаги щеше да е в опасност, защото болката ни се бе превърнала в колело, а светът лежеше разцепен. Моят брат, моят син, моята вина.

Сълза се плъзна бавно по бузата ми.

Изправих се някак, макар силата да ме беше напуснала. Отидох при Макин, който клечеше до Кент. Мартен ме последва, застана до рамото ми. Приближи се Райк, окървавен, но цял, държеше златна верига, украсена с диаманти и кръв — явно дори сега се чувстваше длъжен да остане верен на навиците си.

— Не искам да го унищожа — казах. — Искам да го спася. Трябваше да го спася още тогава, когато тръните ме държаха. Точно тогава всичко се обърка. — Разтърси ме страх, внезапен и свиреп, страх от онова, което трябваше да направя, страх, че няма да ми стигне смелостта.

— Не. — Мартен, зад мен. Мартен, който винаги разбираше пръв. Мартен, който не бе успял да спаси сина си, чието момченце бе умряло пред очите му. Няма право и криво в тези неща. Има само криво. — Недей. — Думата го задави.

— Смъртта не е… — И Кент Червения умря, заобиколен от приятелите си, които го обичаха, всеки посвоему.

— … каквато е била преди — довърших аз вместо него.

Чела пристъпи към нас. Никой не понечи да я спре.

— Той е на място, където не можеш да го последваш, Йорг.

— Не можеш. — Гласът на Мартен, натежал от разбиране.

— Дори сега ми казват, че не мога, Макин — рекох аз, наполовина с тъга, наполовина с радост от края. Горчивото и сладкото. — Казват ми „недей“ и си мислят, че все трябва да има нещо, което не бих пожертвал, за да получа онова, което искам. — От което се нуждаех.

Макин вдигна очи да ме погледне, объркан, но разбрал, че никой от нас не говори за Кент. Понечи да се изправи и точно тогава аз го ударих. Макин е силен мъж и чевръст, затова трябва да го издебнеш добре, да подбереш грижливо момента, иначе нямаш шанс. Да избереш момент, когато равновесието му е нарушено. Ударих го толкова силно, че да си счупя ръката. И я счупих. Той се срина като чувал с картофи, разперил ръце, едната удари пода почти в краката на Чела.

— К’во? — Райк откъсна озадачен поглед от брат Кент.

— Той щеше да се опита да ме спре. Кажете му, че го назначавам за стюард. И че е заповед, а не предложение. — Притиснах счупената ръка към гърдите си, оставих болката да изостри скръбта ми. — Щеше да се опита да ме спре. Макар да е изгубил момиченцето си, пак не би разбрал. Такъв е Макин.

— Майната му на Макин. Аз не разбирам — каза Райк, настръхнал, от острието на меча му още капеше кръв.

Някакво движение при Златната арка. Катерин, стиснала меч пред гърдите си, несигурна някак.

— Райк, прекрасни мой Райк! Винаги съм знаел, че има причина да те държа близо до себе си, братко. — Дръпнах нагръдника си и разперих ръце. — Направи го.

— К’во? — Зяпаше ме, все едно внезапно съм полудял.

— Трябва да го последвам, Райк. Трябва да намеря брат си.

— Аз…

— Убий ме. Нали все това повтаряш? „Ще те убия, Йорг.“ Сега аз те моля да го направиш.

Райк продължаваше да ме зяпа опулен. Виждах Катерин зад него — тичаше към нас и викаше нещо, но дали ме умоляваше да спра, или ме насърчаваше да продължа, не знам.

— Аз съм императорът, по дяволите! Заповядвам ти.

— Аз… — И двуметровият идиот погледна меча си, сякаш за пръв път виждаше такова нещо. — Не. — И го пусна.

И точно тогава Чела ме намушка. Ножът на брат ми, който бе взела незабелязано от трупа на Кай, забит на сантиметър от раната, която татко ми беше нанесъл преди години. Но Чела го надмина — за разлика от баща ми, тя завъртя острието. Нашата последна целувка.

— Върви в ада, Йорг Анкрат.

Това бяха последните думи, които чух.