Императорът на тръните

19.

Счупих два ножа в напразни опити да разгъна скорпиона. Но когато застопорих опашката му с клещите на Дъртата Мери и го натиснах с меча, трупът се разгъна със серия от остри прищраквания и звуци като от стъкло, което чупиш с тока на ботуша си.

— Направил те е някой — рекох му. — Умна машинка си ти.

Само че не видях зъбчати колелца, колкото и да се взирах. Само черен кристал, следи от прозрачно желе и множество жички, някои толкова тънки, че изглеждаха почти невидими.

— Счупена машинка. — Прибрах го в дисагите на Леша. Решил бях да го взема със себе си.

Минаха часове, докато изкопая два гроба. Раните ме щипеха и смъдяха. По-късно започнаха да пулсират и да болят. Разкопах земята с брадва, пръстта загребвах с щит. Почвата беше солена, по-солена и от солите от Кародски извори.

Най-напред погребах Грейсън. Намерих шлем със забрало, изчистих го с пясък и му го сложих да скрия лицето му.

— Не знам къде си отишъл, Бащице, но със сигурност мрънкаш.

Два щита с пръст и камънак го скриха от погледа ми. Поредният труп. Още четири загребвания с щита и от Бащицата остана само лека вдлъбнатина в терена. Още десет и загладих гроба.

Сложих главата на Леша на врата ѝ. Стори ми се редно, защото аз я бях отделил оттам. Парчетата не пасваха.

— Цялото кралско войнство, и пешаци, и на конски гръб, не могат Леша отново да сглобят.

Седнах до гроба, без да я поглеждам. Вместо това гледах залеза.

— Тези мъже не бяха по-различни от мен и моите хора. — Раните ми щипеха и пулсираха. Сетих се колко болка ми беше спестена и се сритах мислено. Нямах право да мрънкам. — Когато си откъм острия край на пръчката, изведнъж променяш мнението си за ръчкането, няма спор. Голям тъпак съм бил да не видя какво се задава. — Млъкнах. Не толкова защото нямаше кой да ме чуе. Когато носиш смърт в себе си и си заобиколен от трупове… е, публика винаги се намира. Млъкнах, защото онова, което владееше мислите ми, бе твърде изменчиво, твърде тънко да го уловиш и изречеш. Думите са тъпи инструменти, по-пригодни за убийство, отколкото за философия. Заринах гроба. Време беше.

Слънцето се впиваше в хоризонта с алени пръсти. Надигнах се… и спрях. Червени очи ме гледаха, небето се отразяваше в погледа на мъртвите. Твърде много глави бяха обърнати към мен, твърде много, за да е плод на случайност. Студ се разля от старата рана в гърдите ми — некромантство, безчувственост като от стреличките на блатните духове или безразличие може би, сякаш невидима ръка се затваряше около мен и ме откъсваше от жизнената енергия на света. Раел лежеше наблизо с нож в гърлото, напряко на стария белег, спомен от предишен опит да го преселят в отвъдното. Изправих снага и точно както очаквах, очите му проследиха движението ми.

— Мъртвия крал. — Думите изплуваха сред мехурчета, кръвта бе толкова тъмна, че оцвети зъбите му в лилаво.

— Хммм. — Взех най-тежката от разхвърляните наоколо брадви. Лошите кучета определено си бяха падали по брадвите. Намерих утеха в тежестта ѝ. Размахах я да се ободря и се хванах на работа. Трудно е да отсечеш крайниците на човек. Особено краката се отделят трудно, а месото е много по-трудно за рязане, отколкото вероятно си представяте. Разсееш ли се за миг, брадвата задължително отскача, уцелила бедро в кожен крачол. Ударите трябва да се прицелени съвършено. С малко късмет все ще счупиш някак костта, но да отрежеш целия крайник? Все едно сечеш дърво — винаги се оказва много по-трудно, отколкото изглежда. Към края дишах тежко, а от носа ми капеше пот. На последните десетина отсякох само стъпалата и ръцете от китките, после се сринах с кръстосани крака пред Раел и изпъшках:

— Животът беше значително по-лесен, когато смъртта удържаше своето.

Не можех да преценя дали Раел продължава да ме следи с поглед, но присъствието на Мъртвия крал все още се долавяше, макар и слабо, във вонята на стара кръв.

— Явно не можеш да изправиш тез момчета, иначе да си го направил вече, но аз реших за всеки случай да се подсигуря. Какво ще кажеш?

Нищо. По всичко личеше, че Мъртвия крал държи Чела на къса каишка, което правеше интереса му към мен… повод за притеснение.

Наведох се над трупа на Раел и почуках по челото му.

— Ехо? — Можех да събера следите от некромантство в себе си и да бръкна в трупа му, но идеята не ми допадаше особено, допадаше ми почти толкова, колкото идеята с голи ръце да взема кокал от гладно куче.

Нищо. Може би кралят имаше много мъртви очи, през които да наднича, и много хора, които да плаши. Свих рамене. В крайна сметка Лошите кучета не бяха по-страшни мъртви, отколкото живи. Но това още не значеше, че искам да прекарам нощта сред тях. Мъртви определено миришеха по-зле.

Отведох коня на Леша и спрях на ниско възвишение стотина метра по-нататък. Въпреки прословутото си дебелокожие спах зле, преследван от писъците на Бащицата, будех се и от най-слабия звук в мрака.

Върнах се в лагера на Лошите кучета още преди зазоряване. Благославях отровите на Иберико за липсата на мухи и плъхове. Войната е красива, но само в миговете на битката. След ден бойното поле е пълно с леш и гадини. Ако не друго, в Иберико поне нямаше мухи по вчерашния леш. Всъщност, ако не броим собствената ми разточителност с брадвата, мъртвите изглеждаха недокоснати. Е, тук-там големи хлебарки закусваха.

Събрах си нещата. Натоварих ги на Плашо, който не пропусна да ме стрелне с негодуващ поглед. Вързах мулето за жребеца на Леша и поведох двете добичета към обещаните земи.

Останал бях без водач и като нищо можех да се натреса право в невидимите огньове, които бяха обезобразили Леша. Само че ние всеки ден вървим по тънко въже и повечето от нас дори не го знаят. На места като Иберико или Белега на Кейн и Зла сянка в Анкрат поне няма преструвки, илюзия за безопасност, измама като в онази древна песен „нужна ти е само любов“. Една грешна крачка и изгаряш. Както винаги.

От време на време оставях жребеца на Леша да върви сам, но конете обичат да ги насочват и постоянно трябваше да го ръчкам, което ме бавеше.

Когато го видях за пръв път, нямах представа как да тълкувам видяното. На едно възвишение вдясно от мен рамото на обрулен Строителски камък стърчеше от глинестата почва. Над и около него въздухът трептеше нажежен. Изгорената половина на лицето ми запулсира, аз примижах с лявото око… и трептенето изчезна. Погледнах отново, само с окото, което едва не бях изгубил, когато Гог ме изгори, и пак видях трептенето. Приличаше на призрачните пламъци, които обвиваха Джейн под връх Хонас.

— Тръгвай. — Дръпнах Плашо за повода. Той изрева толкова силно, че камъни да сцепи. Отхвърлих идеята да го избутам през сиянието толкова бързо, колкото я бях родил. Все пак без Плашо трябваше сам да си нося багажа, нали така? Ако ми беше подръка някоя от онези гигантски хлебарки, щях да хвърля нея в омарата. Хрумна ми нещо. Измъкнах образния пръстен от раницата си и го вдигнах да погледна през него. Светът моментално потъна в оттенъци на червеното, старият камък се къпеше в алено, ярко и гъсто, което избледняваше в по-поносими отсенки надолу по склона. Пътеката, която следвахме по дъното на сухия дол, беше изпъстрена с отделни оранжеви петна, увиснали във въздуха като мъгла.

— Това определено ще ми е от полза. Какво друго можеш да ми покажеш?

И досущ като духа от лампата на Аладин, Фекслър Брюс се появи пред мен на пътя, нито по-жив отпреди, нито по-умрял, съвсем какъвто го помнех. Отстъпих крачка назад — от онези крачки, които не питат за разрешение и извират от времето, когато страховете човешки са били записани в костния мозък на расата ни. От онзи вид, който винаги успява да ме ядоса. Дръпнах пръстена настрани и Фекслър изчезна заедно с оттенъците на червено и оранжево. Сложих го пред окото си и Фекслър се появи отново.

— Какво правя тук, Брюс? — Почувствах се глупаво. И как иначе? Надничах през малка стоманена халка и си говорех с привидение. Сам бях в пущинака, вярно, и нямаше кой да ми гледа сеира, ако не броим коня и мулето, но пак се почувствах като глупак.

Фекслър разпери ръце. Беше със същите бели дрехи като в замък Утрен, без една прашинка по тях.

— Защо са тези загадки? Просто ми кажи с думи прости и…

Той се обърна и тръгна по долината.

— Мамка му — рекох и го последвах, повлякъл Плашо след мен.