Императорът на тръните

44.

— Виен е най-великият град на света. — Гвардеецът подсмръкна отново и сбърчи нос. Добре де, сигурно наистина вонях. Пътуването от либанския бряг беше дълго. — Не пускаме кого да е.

Великолепието на града тепърва щеше да се установи. Дотук бях яздил през покрайнините му, проснати с мили покрай брега на Дануб, градски къщи, работилници, странноприемници и пазарища. Величие и великолепие не видях, макар благосъстоянието да беше безспорно. Истинският Виен лежеше скрит зад високите стени, които навремето били заграждали целия град. Колкото до гвардееца, с когото разговарях, той очевидно хранеше съмнения дали прашен от пътя младок като мен има право да види въпросното великолепие.

— Предполагам, че пускате пътници да влязат, ако имат пари за харчене. — Отворих шепа да му покажа пет очукани медника от пет различни кралства. Наклоних ръка да се изсипят и той очаквано ги хвана в полет.

— Не престъпвай законите, иначе тебе ще те настъпят — рече и отстъпи да ми направи път.

Поведох коня си през портите. Още десетина гвардейци осъществяваха същия вид качествен контрол над новодошлите и повечето разговори се израждаха в шумни и въздълги пазарлъци.

— Хайде. — Дръпнах юздите. Кобилата — казваше се Хосана според търговеца, който ми я беше продал, — тръгна неохотно. Явно трябва да си яздил камила и след това кобила с мързелива стъпка, за да разбереш колко много ти липсва собственият ти кон. Винаги бях възприемал Барт като временен заместител на Герод, но сега искрено се надявах, че Юсуф е удържал на думата си и е намерил начин да върне Барт в замък Утрен.

Едва бях стъпил на старите виенски улици, когато върху главата ми се изля силен дъжд. Канавките се напълниха буквално за минути и преляха. Лятото вече бе поело на юг. В студените заливи на викингите зимата точеше оръжията си, слагаше жило на северния вятър и готвеше настъплението си.

С Хосана се скрихме от пороя в конюшнята на първия хан, който се изпречи пред погледа ми. Ако не друго, така си спестих необходимостта да избирам. Предадох юздите ѝ на едно момче със сено в косата и тръгнах към пивницата да си платя за легло на горния етаж и вана, в която да отмия поне част от прахоляка на дългия път.

— Искам да е изтъркана, преди да ѝ дадеш зоб, иначе ще се ядосам много — казах на момчето и му метнах една монета.

Пивницата миришеше на хмел и пот. Десетина пътници седяха по масите, сред тях може и да имаше един-двама местни, които се наливаха от сутринта. Хванах за лакътя ханджията, когато той мина покрай мен, понесъл чиния с яхния, от която се вдигаше пара. Не мога да ви кажа какво беше месото, освен че се състоеше предимно от сланина и сухожилия, но от уханието коремът ми закъркори.

— Искам стая. Прати ми една порция от това, стига да не са ти свършили кучетата. И бира също.

Мъжът кимна и каза:

— Седма стая. В дъното на коридора. Изхвърли Елбърт, той и без това не плаща.

И така, след няколко минути вече бях в седма стая, на сламеник, несъмнено пълен с гадинки, дъждът трополеше по покрива и прозорците, а Елбърт пъшкаше откъм коридора. Беше се фраснал в стената горкият и сега вероятно си събираше чарковете. Ядене, пиене, сране, сън, в този ред. На сутринта щях да се измия и да похарча малко злато за подходящи дрехи. Само дето кадифе и велур нямаше да са достатъчни, за да вляза в двореца. Никой не би повярвал, че крал Йорг от Ренар е дошъл сам-самичък при Златната порта, без фанфари и без свита.

Порязаното на скулата още ме болеше. Кратко разсейване в Мазено и пиян моряк с нож. Отпуснах глава на сламеника. Чувах как гадинките лазят вътре и се точат да ми изпият кръвчицата. Дъските по тавана задържаха погледа ми с шарките си. Позяпах ги в търсене на някакво скрито значение, после съм заспал.

Предимството да се бръснеш с ножа си е, че си го наточил съвършено и го знаеш. Извън това обаче задачата е неприятна, а резултатът — незадоволителен, без значение колко наточено е острието. Слязох в пивницата да закуся с тухла от местния черен хляб и една малка бира. Ярко слънце огряваше улицата вън, но светлината лъжеше, а въздухът миришеше на мраз.

Тръгнах пеша през великия град, Хосана оставих в конюшнята на хана. „Гербът на Олидан“, ако трябва да сме точни относно името му — не го бях забелязал в пороя снощи. Ханът не беше наречен на баща ми, разбира се, а на един от стюардите, управлявали Виен от името на император Калин, докато той предвождал завоевателна военна кампания по източните граници.

Просячета хукнаха по петите ми, макар че едва ли изглеждах заможен. Имаше ги дори тук, в този най-богат от градовете. Руси дечица, навярно далечни наследници на прежни императори и техните палави забежки, гладуващи по улиците на Виен.

Навлязох в по-богати квартали, където представители на градската стража прогониха хлапетата, а мен стрелкаха с неприязнени погледи, в смисъл че и мен биха прогонили, ако не изглеждах толкова страшен. След два завоя и един мост, покрай все по-впечатляващи къщи, стигнах до един от четирите широки пътя, които водеха към сърцето на Виен — Западния. Тук, на миля от двореца, покрай тротоарите се редяха търговски къщи — не пазарски сергии или дюкянчета, а масивни здания от камък с покриви от каменни плочи, стоките изложени на открити витрини, с магазии отзад, където се провеждаха пазарлъците.

Стигнах до една такава къща, шивашко ателие, името на собственика беше написано на дъска, дълга цели десет метра и закачена между прозорците на първия и втория етаж. „Джамиъс от къща Ревел“, без никакъв намек за занаята му, дори шивашки ножици не бяха нарисувани. Ако не беше някакъв мъж, който отиваше към задния вход с два топа тафта на раменете, и друг, който излизаше от предния, понесъл хубав плащ на закачалка, изобщо нямаше да разбера с какво се занимават тук. За разлика от кожарското ателие в съседство и бижутерския дюкян малко по-нататък, кепенците на Джамиъс бяха затворени, било да го вардят от студа, било от любопитни погледи. Така де, най-сигурният начин да привлечеш глупак с дебел портфейл е да му внушиш, че достъпът до услугите ти е ограничен. И да, аз също тръгнах към ателието, но мен ме водеше нуждата. Нуждата да се сдобия със същото оперение като местните петли, за да вляза отново в ролята си на крал.

Вратата, тежка и дъбова, се беше затворила след човека, дошъл да си прибере новия плащ, или по-скоро плаща на господаря си, защото самият той беше облечен по слугински, пък макар неговите слугински дрехи да бяха с по-добра кройка и в по-добро състояние от моите дрипи. Приближих се и потропах.

Вратата се открехна само три-четири пръста.

— Това е къщата на Ревел. — Създанието, което ми отвори с тези думи, имаше по нещо и от двата пола, очи като на сърна, фини кости и мек глас, съчетани с къса подстрижка и плоска гръд. Посегна да затвори вратата, сякаш горното уведомление бе предостатъчно да ме отпрати по пътя ми.

Мушнах крак през прага, преди вратата да се е затворила.

— Знам. Пише го с огромни букви отпред.

— О — рече жената. Реших, че е жена. — Кой ви го каза това?

Бутнах вратата и влязох.

Добре обзаведена стая, тапицирани столове, толкова меки, че да се удавиш в тях, голям дебел килим, който покриваше пода от стена до стена, кристални лампи, които горяха с бездимно масло. Едър мъж, оплешивяващ и окръглящ се, стоеше с вдигнати ръце, докато друг се въртеше около него с шивашки метър. Трети държеше тефтер и записваше мерките. И тримата се обърнаха към мен.

Онзи с метъра изправи гръб.

— И кой е този, Кевин?

Кевин се надигна от килима.

— Сър, съжалявам, сър. Този… господин…

— Да речем, че бях настоятелен и влязох без покана, така става ли? — Огрях ги с най-подкупващата си усмивка. — Трябва ми подходящо облекло и ми трябва спешно.

— Подходящо за какво? За тежък физически труд? — изпръхтя дебелакът. Кевин закри уста да скрие злорадата си усмивка. — Хайде, Джамиъс, изхвърли го и да приключваме. След час трябва да съм у лорд Келермин.

Твърдо реших да го карам поне що-годе цивилизовано. Така де, намирах се в столицата на империята все пак, място, където действията ни предизвикват резонанс, а думите ни се разчуват. Извадих златна монета и я прекарах сръчно между пръстите си около кокалчетата.

— Няма нужда да ме изхвърляте, нямате и шанс за успех, впрочем. Искам просто да си поръчам дрехи. Може би нещо, което лорд Келермин би одобрил.

— Разкарай го. Явно е луд, със сигурност има бълхи и бог знае кого е обрал, за да се сдобие с тази монета. — Върху бузите на месестия цъфнаха червени петна.

— Разбира се, съветник Хетмон. — Кратък поклон към съветника, после Джамиъс плесна с ръце, без съмнение да повика някого. И се обърна към мен.

— Ние сме изключително взискателни към клиентелата си, младежо, а и мога да ви уверя, че пълният тоалет, подходящ за приемите на лорд Келермин, струва доста повече от един дукат.

Монетата лъщеше между пръстите ми, обикаляше под и над кокалчетата. В Ход можех да изпразня цяло шивашко ателие с един такъв дукат.

Откъм дъното на стаята се появиха двамца, и те шивачи, калфи вероятно, ако се съдеше по вида им, в спретнати черни туники. Единият стискаше голяма ножица, другият — дървен шивашки метър за разкрояване. Поех си дълбоко дъх, от онзи вид, дето уж ни успокоявал нервите. Качеството е скъпо. Добрите маниери не струват нищо.

— Това ще стигне ли? — Извадих шепа злато — десет, може би петнайсет монети. Толкова много монети тежат, сякаш да ти напомнят за истинската си стойност.

— Повикай градската стража, човече. Явно е убил някой богаташ или го е оставил някъде да умира. — Съветник Хетмон направи половин крачка към мен, преди да си даде сметка, че никой не бърза да го спре.

Спокойствие му е майката.

Поех си отново дъх, дълбоко. Двамата калфи, онези с ножицата и метъра, запристъпваха към мен, като всеки се опитваше да е по-бавният и се надяваше колегата му да ме стигне пръв.

Понеже половинката крачка на Хетмон не бе успяла да скъси разстоянието помежду ни, скъсих го аз. Спокойно, повтарях си. Четири бързи крачки и го стиснах за колана и рамото. Тежичък беше, но успях да го засиля към кепенците достатъчно, за да остави в тях дупка със съветнически размери.

Обърнах се и видях по-ниския от калфите да замахва към мен с метъра. Дървеното шивашко пособие се счупи в нагръдника под плаща ми. Строшените кепенци се откачиха и паднаха с трясък зад мен. Излиза, че не се вслушвам в добрите съвети дори когато сам си ги давам.

— Изборът на добра клиентела несъмнено е приоритет — казах на Джамиъс. — Но понеже изглежда, че в момента нямате друг клиент, сигурно бихте могли да ме впишете в графика си по спешност?

Шивачът отстъпи, като поглеждаше към строшените кепенци. Вторият калфа побърза да захвърли ножиците; другият зяпаше опулен счупения си метър.

— Дрехи! — Плеснах с ръце да им привлека вниманието, но Джамиъс все така гледаше навън.

Погледнах и аз — може би градската стража се беше притекла да помогне на съветника и да подложи търпението ми на изпитание. Но вместо подплатените брони и подсилените с желязо палки на градската стража видях маршируващи северняци, в редици и колони, бледото слънце се отразяваше в плетените им ризници, играеше по шарените им кръгли щитове и отскачаше от рогатите шлемове. Стигнах до витрината навреме да видя парада в централната му част. Четирима на коне, воините пред тях мъкнеха серпенти — дълги рогове, навити като змии около телата им, нещо като традиционен музикален инструмент на викингите.

— Проклет да съм! — Прекрачих през нацепеното дърво. Съветник Хетмон изпълзя чевръсто настрани, но аз бях изгубил интерес към него, както и към шивашките си планове като цяло.

— Синдри! — Яздеше с изправен гръб белия си кон, нагиздил се беше с роба от бяла кожа, косата му не беше на плитки, а разпусната и стегната през челото със златна диадема, но пак си беше Синдри.

— СИНДРИ! — ревнах аз. И точно навреме, защото само миг по-късно двамата воини пред него надуха серпентите и удавиха всички останали звуци.

Синдри не реагира и тъкмо реших, че не ме е чул, когато той обърна коня си и го насочи към мен, като развали строя на хората си.

— … дяволите правиш тук? — стигнаха до мен думите му, след като роговете най-сетне млъкнаха.

— Дойдох да си видя трона. — Бузите ме боляха от усмивка, цъфнала там без моя помощ. Приятно беше да видя познато лице.

— Изглеждаш ужасно. — Смъкна се от седлото и полите на робата му се залюляха тежко — беше някакъв вид червена лисица, но не съм специалист по кожите. — Взех те за сарацин. Наемник, който си продава меча, при това без особен късмет.

Сведох очи да се поогледам.

— Ха. Е, май съм си донесъл едно-друго от Африк, включително як слънчев загар. — Протегнах тъмната си китка към неговата. Контрастът беше забележителен, но пък Синдри е много бял.

— Африк? Пак си пътувал, а? — Хвърли поглед назад към колоната, която беше спряла на улицата да го изчака. — Няма значение, трябва да дойдеш с нас. Може да яздиш с Елин. Помниш ли сестра ми Елин?

О, помнех я аз. Ела ни на гости през зимата, така беше казала.

— Конят ми остана в хана — казах. — А вие накъде сте тръгнали? И за какво? Да не е станало твърде студено по вашите места?

— Ще се женя — ухили се Синдри. — Хайде да повървим, а? Стига да не е под кралското ти достойнство.

— Достойнство? — Ухилих се и махнах една треска от рамото си.

— Милейди. — Кимнах на Елин. Изглеждаше още по-бяла в черното кадифе на роклята си, светлорусата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ като река.

— Познаваш чичо ми Торгард, както и Норв Суровия, нашия знаменосец от долината Хейк, нали? — Синдри посочи другите двама ездачи, възрастни мъже, строги, с шлемове и белези.

Ударих с юмрук по нагръдника си и сведох глава, спомнил си ниското мнение, което хора като тях имаха за изтънчените поклони и празните любезности на Виен.

— А баща ти?

— Той остана в Маладон. Имаме проблеми. Мъртъвци се надигат от гробищата ни. А и здравето му…

— Настинка, нищо повече — прекъсна го братът на дук Маладон.

Колоната тръгна отново напред сред рев на серпенти. Вървяхме мълчаливо, докато звукът отшуми.

— Ще се жениш? — попитах. — За южнячка?

— Едно момиче от Хагенфаст, чудесна викингска порода. Сключихме съюз с тях, но девойката е истинска красавица. Дива котка, казвам ти.

Елин изсумтя.

— И сте дошли чак до Виен, за да…

Синдри вдигна ръка и чукна с пръст единия рог на шлема си.

— Ние държим на традицията. При нас нищо не се променя. Христос е възкръснал преди три хиляди години, а ние още почитаме старите си богове. На север важните сватби трябва да бъдат благословени от императора, а това означава да дойдем във Виен. Дори ако няма император. Или стюард. Затова сме тук.

— Е, радвам се да те видя — казах аз. И наистина се радвах.