Императорът на тръните

33.

— Много смешно. — Избърсах камилската плюнка от крака си.

Ездитното ми животно, неназовано, закъдри нагоре устна да ми покаже грозните си зъби, после обърна лице към задницата на камилата отпред.

— Като приключим с това пътуване, смятам да те купя и да ти изям черното дробче — уведомих я аз.

Язденето на камила не е като язденето на кон, двете нямат нищо общо. Стърчиш още метър нагоре във въздуха, на гърба на животно, което те презира с цялото си същество. Естественият ход на добичето има за единствена цел да хвърли ездача при всяка крачка, килва те първо напред и наляво, после назад и надясно, след това напред и надясно, после назад и наляво и така до безкрай.

Омал, един от камиларите на кервана, се изравни с мен.

— Все едно си на лодка, Йорг. Дошъл си по море, нали? Като лодка. Не е кон — камила е.

Михаил ми беше обещал кораб. Хората на камиларите, които дойдоха в пансиона да ни отведат при кервана, искрено се бяха позабавлявали с объркването ми. „Камила! Камила! Корабът на пустинята, ефенди.“ После, ухилени като малоумници, натовариха сандъка на Марко върху едно от добичетата и ни поведоха към кервана.

Нямах представа как Михаил е уредил да пътуваме с кервана. Хамада може и да беше недостъпна за Строителските духове, но те очевидно имаха начини да действат в Кута, когато ножът опре до кокала. Така и не го попитах. Вместо това седнах на един плетен стол, който изглеждаше твърде крехък за тежестта ми, и казах:

— Предполагам, че ти си от онези духове, които искат принца на Стрела за император, за да донесе той необходимия мир, а ние да се научим как да обслужваме машините ви.

Стиснатата малка уста на Марко провисна. Въпреки популярността на този израз не са много хората, чиято уста действително провисва от изненада. Марковата обаче провисваше, сухите му устни се разделиха с влажен звук. Бих могъл да затая тази си информация, защото информацията е ценна стока, а банковите клонове обичат да търгуват. Но Фекслър ми беше разкрил толкова малко, че аз реших да карам през просото и да ръся небрежно и щедро оскъдните си трохи, с надеждата това да подлъже другите, че разполагам с неизчерпаемо знание по въпроса и следва да бъда третиран с уважение.

Добавих:

— А ако си с онези, които искат да изгорят всичко живо, тогава със сигурност знаеш и за други места като подземията на Гелет, където да намериш достатъчно огън и достатъчно отрова за тази цел?

Провисналата уста на Марко се затвори с трясък и той се обърна рязко към Михаил. Май изобщо не му хрумна, че може и да лъжа. Наблюдение, което скътах за бъдеща употреба.

Продължих:

— Всъщност чудя се какво ги спира, онези подпалвачи, и защо още не са прочистили с огън света. Война ли се води в Строителските реликви, които си жужат кротко в прахоляка на обещаните земи, лежат скрити в подземията на замъци, пътуват в сандъци като багаж?…

Очите на Михаил бяха най-неубедителната част от илюзията — нещо съвсем чуждо на идеята за човек ме гледаше през две дупки, пробити в човешко лице. Зачудих се какъв ли е бил истинският Михаил и колко ли се е отдалечило това създание от оригиналната си матрица за изминалите хиляда години.

— Много е лесно да убиеш повечето хора — каза Михаил. — И много трудно да ги убиеш до последния. Това би изисквало консенсус, сътрудничество между всички нас, или почти всички. Нещо като вашия Събор. Може би денят, когато най-сетне изберете заместник на мъртвия си император, ще е денят, когато ще започнат истинските ви тревоги — дали и моят вид не ще открие подобно единомислие.

— А Фекслър Брюс? — Този въпрос беше важен. Фекслър говореше за трети начин, а на мен първите два никак не ми допадаха.

— Брюс? — Строителският дух се подсмихна насмешливо. Добре. Явно някакви останки от човешка слабост се бяха задържали в ехото от данни. — Той е слуга, обикновен алгоритъм по поддръжката. Е, вече е свободен да действа по своя воля, но след цяло хилядолетие в периферията на нашия свят едва ли е глас, който да слушаш. Или искаш да те съдя по човека, който е вдигнал портите ти, за да пусне мен вътре?

Докато се люшках през Предела, само половин идея по-сигурен на седлото си от Марко, който се подрусваше на камилата пред мен, си дадох сметка какво представлява Фекслър Брюс. Наконтен портиер с мания за величие.

Пределът на пустинята Сахар представлява гол безкрай от напукана кал. Земя, разчертана от пукнатини, лабиринтна геометрия в гигантски мащаб, където вятърът носи прах и нищо не разчупва еднообразието — нито планина, ни езеро, дърво или храст. Някъде пукнатините са тънки като косъм, другаде са толкова широки, че да пъхнеш ръката си до рамото, има и такива, в които и камила да пропадне. Странни създания се крият в тези пукнатини, бягат от прежурящото слънце, свират се надълбоко, там, където калта още помни древни дъждове. И се показват в мрака.

Нашият керван се състоеше от сто и двайсет камили и петдесет мъже — пустинни маври или тауреги, както наричаха сами себе си. Повечето тауреги бяха търговци или камилари, които им работеха срещу заплащане, като Омал. Караха стока за продан от Пристанищните кралства към Хамада и се връщаха натоварени със солни блокове. Солта купуваха от прекупвачи, които на свой ред я купуваха от салашите, странен народ, издръжлив на нечовешката жега в сърцето на Сахар, където дори най-коравите мавърски племена не смееха да пристъпят.

Освен търговците и техните камилари с нас пътуваха и десетина ха’тари, воини от уважаван по тези места наемнически клан. Денем бойците спяха на седлата си, а нощем си заработваха платата, вардейки кервана от хищниците, които изпълзяваха от напукания пейзаж.

В първата вечер на пътуването си седяхме около огъня, стъкнат от камилска тор, и сърбахме горещо кайве от чашки колкото напръстници. Напитката все така ми беше противна, но пък цената ѝ бе толкова висока, че да откажеш би било обида към домакините. Звездите излъчваха повече светлина от огъня, пламтяха бели и многобройни по черното небе. Маврите дрънкаха на грозния си език, а аз разпитвах Марко шепнешком. Откритието, че Строителските духове знаят за мен и още повече — че аз знам за тях, беше посмекчило отношението му и макар да подозирах, че все още гледа на мен с презрение, поне полагаше усилия да го прикрие.

— Ибн Фейд със сигурност знае, че идваме — казах аз. — Направи и невъзможното да ни попречи, а сега кротува. Чудя се защо. Десетина ха’тари не биха могли да спрат хората му, нали така?

— Явно възраженията му срещу моята ревизия не са достатъчно основателни, за да компенсират лошата слава, която би си спечелил, ако затрие таурегски солен керван. Въпросните възражения обаче са били достатъчен мотив за опитите му да осуети потеглянето ми от Кута. — Марко отпи от кайвето си: сърбаше през зъби.

— Но срещу моята визита няма възражения, така ли?

Голям торен бръмбар изприпка по ботуша ми. Осем крака, мутант. За миг малката Греча ме погледна от пламъците. Намръщих се, при което огънят изведнъж се разпали, после утихна рязко, а камиларите се дръпнаха нервно назад, мърморейки си под нос.

— Твоята визита ли? Защо изобщо смяташ, че знае за теб? — Марко се намуси повече от обичайното.

— Юсуф знаеше.

— Че кой е Юсуф и защо трябва да ни пука за него?

За човек, който мъкне със себе си Строителски дух в сандък или по-скоро средство, което му позволява да говори с него, Марко май знаеше твърде малко за някои неща.

— Юсуф е матмагьосник.

Марко вдигна вежда.

— Странна порода са те, от първия до последния. Но Ибн Фейд не им е господар. Сами решават какво да правят. Не се заблуждавай — ако матмагьосниците имат интерес към теб, това още не значи, че изпълняват заповеди на халифа.

Напипах образния пръстен под пътното си наметало и го завъртях в пръсти. Хрумна ми нещо, мисъл като гръм от обсипаното с диаманти нощно небе, и ме прониза от темето до петите. Пръстите ми се свиха около пръстена толкова силно, че ако беше от по-слаб метал, щяха да го смачкат.

— Защо се налага да мъкнеш сандъка, Марко? И защо е толкова дяволски тежък?

Банкерът примигна насреща ми.

— Тежи повече от двама ни, взети заедно! — настоях.

Той пак примигна.

— А защо смяташ, че трябва да е по-лек?

Стисках образния пръстен. Сетих се как преди време Горгот и Райк с мъка изнесоха Строителски артефакт от едно подземие дълбоко под Червен замък.

Пътуването през Предела отне три дни, скучни отначало докрай. Единственото що-годе интересно нещо бяха по-широките процепи в земята, които не можехме да прескочим на собствен ход. Прехвърляхме ги с помощта на мостче от три дъски, които камиларите носеха с тази нарочна цел, сваляха, подреждаха и после прибираха пак. Пътувахме през еднообразен терен, вятърът носеше пелени от прах, беше адски сухо и адски горещо. По едно време минахме край трупа на исполински бръмбар, кухата му черупка беше достатъчно голяма да побере няколко камили. За три дни тези останки бяха единственото разнообразие в монотонния пейзаж от плоска напукана кал.

Пустинята се появи най-напред като вълни на хоризонта. Неочаквано бързо спечената кал и финият прах преминаха в пясък, чиито бели дюни се издигаха на невъзможна височина.

Тук, в пустинята, стана ясно, че таурегите са истински майстори в ориентирането. Откриваха пътя с лекота, брояха дюните, сякаш са километрични камъни, а не идентични и менливи пясъчни струпвания. Избираха безпогрешно за̀ветната страна на белите хълмове, следваха пътеките на най-слабо съпротивление, откриваха най-добре отъпкания терен, най-защитеното от вятъра място, а привечер — най-дебелата сянка.

Обземаше ме безпокойство. С всяка миля навлизахме все по-навътре в капан. Нито Марко, нито аз бихме могли да изминем обратния път без помощта на хора като тези. За нас пустинята беше затвор с непристъпни стени.

Белият пясък удвояваше жегата на слънцето и превръщаше въздуха в пещ. Марко обаче не се предаваше — упорито носеше черните си дрехи, сюртука, жилетката, белите ръкавици. Хрумна ми, че може и той да е променен — като салашите от сърцето на Сахар. Никой нормален човек не можеше да издържи на такава жега в такова облекло. А под високата шапка кожата му оставаше все така бяла като тесто, без дори да се зачерви от слънцето.

Вечер треперехме под студения блясък на небесата, седнали сред търговците, заобиколени от призрачно белите дюни, по-високи от вълните на най-бурното море. В такива вечери търговците си разказваха истории с тих монотонен глас и с толкова малко чувство, че заради шаловете пред лицата им беше трудно да прецениш кой говори, докато в кулминационния момент разказвачът не размахаше ръце, а слушателите не се включеха с гърления си говор и силния си смях. Зад нас камиларите седяха около свой огън и играеха на дванайсет линии върху древни дъски, почти не говореха и само трополенето на зарове нарушаваше тишината им. А по периметъра на огньовете, като фантоми в нощта, обикаляха ха’тарите, подвикваха си напевно и ни пазеха от опасности незнайни.