Императорът на тръните

47.

Зарязахме трупа на папата сред закланите ѝ гвардейци и тръгнахме към императорския дворец, гигантски купол, издигнат от хиляди големи блокове пясъчник, без хоросанова спойка, крепени на място единствено от гравитацията. Стотина гвардейци от моя ескорт останаха при мъртвите, докато капитан Девърс размишляваше как да постъпи.

— Голям е. — Красноречието на Макин, изчезнало при портите на града, още беше в отпуск.

— Какво ли би било да дойда тук начело на армия. Да имам сто хиляди копия зад гърба си. И просто да взема трона, вместо да търся одобрение.

Никой не ми отговори. Само студеният вятър дърпаше наметалата ни и копита трещяха по камък.

Докато яздехме бавно през гигантския площад на Виен, най-сетне си дадох сметка, че баща ми наистина е мъртъв. Тази вест ми бе поднасяна на части. Призрак, показан ми от личата, сън за врагове във Висок замък, съболезнованията, изказани ми от наместничката Божия. Но нищо неоспоримо или внезапно, като да го видя как пада в краката ми и да сведа поглед към трупа му. Нищо така окончателно или греховно, като да нанеса лично смъртоносния удар и да избърша кръвта му от ръцете си с ясното съзнание, че никога няма да се махне оттам.

Чувствах се… кух. Смъртта му беше като удар с чук по камбана и сега тонът отзвучаваше в гърдите ми, фалшив тон за фалшиво минало.

— Нищо не може да се поправи, брат Макин.

Макин ме погледна. Не каза нищо. Мълчанието, както знаем, е злато.

А можех да стисна стареца за гърлото, докато още беше жив. Да го душа и да гледам как светлината в очите му гасне. Можех да се разкрещя, да беснея заради стари неправди. Но и това би отзвучавало в мен с фалшив тон, на кухо. Всъщност никога не съм имал полезен ход.

Плъзнах пръст по ръката, която държеше юздите, усетих белезите по китката си.

— Бих могъл да взема императорския трон. И свещениците да впишат името ми за вековете. Но онова, което тръните написаха тук, то е моята история, история за отнетото, което не подлежи на промяна.

Макин се намръщи, но продължи да мълчи. А и какво би могъл да каже?

Името ми за вековете? Какви векове? Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща е бил тест, не начало, не проба. А тест, от който да се поуча. Години наред Михаил и съмишлениците му са позиционирали оръжията си. Огньовете на Строителите, техните отрови и чуми. А ето ни и нас, новите хора, родени от пепелта, играем си с нашата магия, с играчките, които са оставили за нас Фекслър и другите като него. Играем си и отваряме пукнатини в света. Отваряме пукнатини и така наливаме вода в мелницата на Михаил, докато съвсем скоро не стигнем повратната точка, когато призраците от нашето минало ще се въздигнат отново и ще донесат решението на всички проблеми. А какво ме следваше? Какво вървеше по петите ми? Армия на мъртъвци, некромантски клин, насочен по стъпките ми право към Виен. Клин достатъчно голям да разцепи всинца ни. Нищо чудно, че отец Мерин бе ослепял. Бъдещето ни е било ярко за него. Валеше. Студен есенен дъжд, но кротък, приспивен. Пълнеше очите ми. Позволил бях на тръните да ме задържат, взел бях онова, което предлагаха, и бях изгубил първия от братята си. Плът от моята плът и мое задължение, първият дълг, който сам си бях вменил — да се грижа за него. Провалих се и той умря самичък. И макар че бих платил всяка цена да поправя онази неправда, дори императорът не разполага с толкова пари.

Дворцовият купол, така далечен доскоро, ни погълна в сянката си. Отърсих се от спомените, оставих майка си, баща си и брат си в дъжда.

По периметъра на купола имаше десетина входа, достатъчно високи да мине човек на кон и широки да поберат трийсет. При пристигането на всеки от Стоте гвардейците от ескорта му се отправяха към тези входове и заемаха позиция в залите зад тях. Ако се появеше враг — да речем, аз и моите сто хиляди копия, — щяха да препуснат навън, за да защитят Събора.

Мартен ме побутна по рамото и посочи на запад. Видях димна колона, разлюляна от вятъра, черен пушек.

— Във Виен има много комини — казах.

Мартен посочи към втора колона, по-далече от първата, надигнала се да срещне ниските облаци. Запитах се дали мъртъвци не напират към градските порти, пресни мъртъвци, събудени от приближаването на Мъртвия крал. Защото не можеше да е той — дори най-бързите части от ядрото на армията му не биха могли да се придвижат толкова бързо. И все пак плащаницата от дим над далечните покриви изглеждаше странна. Дали пък в покрайнините на града нямаше пожар?

— Може би някой ме е изпреварил и е дошъл с армия — казах.

Гвардейските зали в основата на купола се запълват поред, като най-отдалечените от централния вход са първи. Стотиците от нашия ескорт се насочиха към най-близката до кралския вход зала. Което навярно означаваше, че делегацията от Удавените острови, която идваше след нас, щеше да е последната пристигнала. Някои смятат, че ако минеш пръв през Златната порта за Събора, ще си спечелиш благоразположението на мъртвите императори. По-практичните са на мнение, че така си осигуряваш допълнително време за договорки и пазарлъци с останалите делегати. Аз пък казвам, че ако се мотаеш в двореца от самото начало, на делегатите ще им писне да ти гледат мутрата. При предишния си престой тук бях чакал извън тронната зала, понеже бях недостоен да прекрача прага ѝ, и Стоте едва ли ме бяха запомнили, ако изобщо ме бяха видели как надничам сърдито към тях през Златната порта.

Слязохме от конете. Осер Гант излезе от каретата, след него слязоха Гомст и Катерин, както и Миана с Уилям, всичките увити в кожи срещу студения вятър. Почувствах се като джудже в сравнение с гигантската уста на Кралската порта. Влязохме вкупом, придружени от десетина гвардейци в златно — почетна стража, която да ни води. Ескортът ни бе поверен на капитан Алан, понеже Девърс беше останал навън да размишлява над папския труп.

Церемониалните порти бяха широко отворени, чудовищни крила от потъмняло през столетията дърво, обковани с бронз. Изглеждаха толкова неимоверно тежки, че сигурно сто яки мъже трябваше да напрегнат мишци, за да ги затворят, и то ако някой си беше правил труда да смазва редовно пантите. Минахме през портата и продължихме по коридора на императорите, където всички те бяха увековечени в камък — бащи, синове и дядовци, узурпатори, копелета, издигнати до трона по липса на законен наследник, убийци и военачалници, миротворци, строители, учени, философи, откачалки и дегенерати, всичките представени като герои, с брони, стиснали символите на властта си. Имаше Строителско осветление, десетки ярки лампи, вградени в тавана, които водеха напред и къпеха всяка статуя в кръг от светлина.

— И ти искаш да застанеш в края на тази редица? — обади се Катерин до мен. Не бях усетил кога се е приближила.

— Орин от Стрела го искаше — отвърнах. — Нима моята амбиция е по-недостойна?

Нямаше нужда да отговаря на този въпрос.

— Може би империята има нужда от мен. Може би аз съм единственият, който стои между нея и края ѝ, може би без мен ще се удави в ужас или ще изгори в пламъците на своето минало. Хрумвало ли ти е някога това? Веднъж ти казах, че клин се избива с друг клин. Сега казвам, че само убиец може да спре черната смърт. Да бори огъня с огън.

— Не по тази причина го искаш — каза тя.

— Да.

Стигнахме до края на статуите, покрай император Адам Трети, покрай Хонорий на стюардския му стол, сериозен, вперил поглед в безкрайността. Недалеч пред нас се виждаше друго преддверие, виждаха се още гвардейци и други пътници, поне ако се съдеше по облеклото им.

— Оръжията ще ви бъдат взети и съхранявани с нужното уважение на сигурно място. — Капитан Алан сведе поглед към Гог, който висеше на кръста ми, после погледна тревожно Райк. — Ще бъдете претърсени нееднократно, преди да влезете в тронната зала за Събора. Ако излезете през Златната порта преди окончателния вот и после поискате да влезете отново в залата, претърсванията ще бъдат повторени. Тези предохранителни мерки гарантират както собствената ви безопасност, така и безопасността на другите делегати.

— А ти би ли се чувствал в безопасност, ако си невъоръжен в компанията на този тип? — И кимнах към Райк.

— В-вашите оръжия ще бъдат…

— Да, разбрахме вече. — Нещо друго привлече погледа ми. — Мили боже, онова там не е ли?… Сериозно? Тапрут! Ела тук, стар мошеник такъв!

И от групата пред нас се отдели доктор Тапрут с бързата си неравна крачка и размаха ръце, ухилен до уши.

— Глей, глей! И това ако не е самият крал Йорг! Повелител на девет нации! Моите съболезнования за баща ти, момко.

— Твоите съболез…

— Смятах, че предпочиташ да го убиеш собственоръчно, но времето има други планове за нас и всички ние горим в огъня му. Виж ме мен. — Ръцете му хвръкнаха към слепоочията му. — Побелявам. Пепел, ти казвам. Горим в огъня на времето. Глей само.

— Гледам те, старче.

— Старче? Ще ти дам аз едно старче! Ще…

— И какво те води насам, докторе? — прекъснах го аз.

— Циркът в града ли е? — Райк надвисна над нас, огромен и с блясък в очите. Не му обърнахме внимание.

— Събор е, Йорг. През четири години човек като мен, който знае това-онова, става търсена стока. О, да. Голямо търсене настава, и доходно. Глей! Плащат ми да шепна. Да шепна, че еди-кой си дук обича момченца, че на онзи лорд сестра му е женена някъде си, че не знам кой си крал се мисли за пряк потомък на Адам Първи. Тих, златен шепот в жадни уши. Глей! Ако беше така всяка година, а не веднъж на четири, ехеее!

— Ако беше всяка година, щеше да се отегчиш, Тапрут. А отегчените мъже залиняват и умират. Стават гориво за огъня.

— Така де, ама хубаво е да те търсят, пък било то и през четири години. Хубаво е да знаеш. — Ръцете му рисуваха абстрактни картини, все едно знанието можеше да се улови от въздуха.

Посегнах бързо — с Тапрут бързината е задължителна — и го хванах за рамото.

— Ами да проверим колко точно знаеш, става ли?

Тапрут ме погледна в очите, неподвижен като никога, не трепваше дори.

— Стани ми съветник. Един от делегатите на баща ми претърпя злополука. Можеш да заемеш неговото място.

Дебелак в черно кадифе с червена подплата в цепките тръгна към нас, тежката златна верижка на шията му се полюшваше в такт със забързаната му крачка.

— Тапрут! Какво означава това?

— Този човек иска да се възползва от услугите ми, дук Бон. — Тапрут не отклони поглед. Имаше бързи тъмни очи, жадни да попият света с всичките му цветове.

— Да си иска каквото ще. — Дук Бон сплете пръсти върху шкембето си. Беше нисък, но изглеждаше умен, доколкото може да се съди по външния вид. — Е, как се казва и какво ще ме посъветваш? Хайде, човече, заслужи се хонорара, ако обичаш. Нека види какво е изпуснал.

Макин и Мартен застанаха от двете ми страни. Райк — малко по-назад. Останалите от моята група ни наблюдаваха от мястото си до статуята на стюарда.

— Това е крал Хонорий Йорг Ренар, крал на Анкрат, крал на Гелет, крал на Ренарските планини, на Кеник, Стрела, Белпан, Конот, Нормарди и Орлант. Редно е да знаете, че той не е добър човек, но не е и човек, който се отказва от своето, и ако стане така, че целият ад се отприщи срещу тези стени, както по мое мнение ще се случи съвсем скоро, по-скоро, отколкото ни се иска, крал Йорг е човекът, който ще застане на пътя на прилива. Съветът ми към вас, дук Бон, е да се поставите на неговите услуги, както смятам да направя аз. Ако има човек, способен да вдигне на крака имперския лъв, така че всички да чуем отново рева му, то този човек стои пред вас.

Ухилих се, когато спомена за имперския лъв. Тапрут явно не беше забравил своя лъв, онова жалко и мършаво същество, което бях освободил от клетката му.

И така, предадохме оръжията си. Взеха ми също образния пръстен, камите ми, иглата от косата ми и гаротата, която държах в ръкава си. Опитаха се да вземат и жезъла от желязно дърво, който ми беше дала Миана, но аз щракнах с пръсти и отец Гомст — добре де, епископ Гомст — пристъпи напред с тежкия том, който му бях поверил в каретата на Холанд. Приканих капитана на портата Хелстрьом да разлистим заедно „Ечелионовия протокол на съдебните решения, Адам II и Артур IV, имперски години 340-346“, а доктор Тапрут надничаше любопитно през рамото ми. И след разгорещен, но много кратък спор аз постигнах своето — имах право, като лорд на Орлант, да нося служебния си жезъл (дървен) навсякъде където си поискам! По императорска заповед.

Дукът на Бон сумтя и пръхтя, стрелка ме с тъмни погледи, но не си тръгна, затова пратих при него Макин с бегло намигване, защото знаех, че малцина са способни да устоят на чара му.

И след по-малко от час отново стояхме пред Златната порта, древната дървена арка, която ми беше попречила да заема мястото си на последния Събор. Както знаем, вече не бях опетнен, защото магията ми се беше изпарила при обсадата на Призрачния. Въпреки това не горях от нетърпение да застана пред онази порта. Опарената ръка не бърза да хване отново машата, дори когато всички сетива, освен спомена, ти казват, че машата отдавна е изстинала.

— След теб, любима. — И побутнах Миана напред заедно с бебето. Оказа се, че друго отсъждане, записано от прилежния Ечелион през имперска година 345, касае децата и тяхното присъствие на Събора — самите те не могат да бъдат назначавани за съветници, но могат да присъстват в залата, ако са придружени и от двамата си родители. Полезни неща са това книгите. И допълнителните разпоредби. Ако ги прилагаш избирателно.

— Не те съветвам да го правиш, съветничке — казах, когато Катерин понечи да последва съпругата ми.

— И откога съм започнала да ти искам съвет, Йорг? — Катерин обърна към мен прекрасните си очи и онази глупава мисъл, че мога да стана по-добър човек, че мога да се променя, ме завладя отново.

— Портата ще те отхвърли, милейди. А усещането е крайно неприятно, уверявам те. — Да те отхвърлят винаги е неприятно.

Тя се намръщи.

— Защо?

— Баща ми не те е познавал толкова добре, колкото те познавам аз, иначе нямаше да те прати тук като свой представител. Портата няма да те пусне. Ти си заклета в сънищата. Опетнена. Ще те отхвърли и от това ще те заболи. — Почуках по слепоочията си.

— Аз… редно е да опитам. — Беше ми повярвала. Не мисля, че съм я лъгал някога.

— Недей — рекох.

И тя се дръпна настрани, като клатеше смутено глава.

— Райк — казах аз и един по един братята влязоха в залата на Събора. Мартен, сър Кент, Осер и Гомст ги последваха. Сетне лорд Макин с дук Бон.

Катерин седеше на мраморна скамейка, преплела пръсти върху диплите на черната си пола, и ни гледаше — мен, Горгот и Тапрут.

— Не знам какво ще стане — обърнах се към левкротата. — Портата може да те отхвърли, може и да те пусне. Ако те отхвърли, поне ще си в добра компания. — И кимнах към Катерин.

Горгот раздвижи огромните си рамене, тежки мускули издуха червената кожа. Наведе глава и тръгна към арката. Когато я наближи, забави крачка, сякаш влизаше в пастта на снежна виелица. Спираше след всяка стъпка, все едно събира кураж за следващата. Цялото му тяло трептеше от напрежение. Помислих, че ще се откаже, но той продължи упорито напред. Лесно можех да си представя лицето му — напрегнато като сгърбените рамене. Пристъпи под арката, Златната порта заскърца, дори се изви сякаш, съпротивляваше се, но накрая все пак отстъпи и призна правото му да мине. Стъпил най-сетне в тронната зала, Горгот едва не падна, така се подкосиха краката му.

— Би трябвало да опитам — каза Катерин и се изправи неуверено.

— Горгот само е топнал пръстите на краката си в реката. А ти плуваш в нея — отвърнах и поклатих глава.

Зърнах през рамо трима да влизат в преддверието, предхождани от двама гвардейци. Триото определено привличаше погледа. Трудно може да си представи човек трима толкова различни делегати. Приковах поглед в тях и усетих как Катерин също обръща очи натам.

— Червената кралица, Лунтар от Тар и Мълчаливата сестра — прошепна зад мен Тапрут, използвайки тялото ми като щит, зад който да се скрие. Катерин си пое остро дъх.

Лунтар и Сестрата вървяха от двете страни на кралицата, висока жена, костелива, но несъмнено красавица на младини. Сигурно беше на петдесетина години, ако не и повече. Времето я беше опърлило сякаш, вместо да я съсухри, кожата ѝ се опъваше върху остри скули, а косата ѝ — най-тъмното тъмночервено — беше прибрана назад с диамантени фиби.

— Крал Йорг! — поздрави ме тя, макар да ни деляха двайсетина метра, и ми отправи свирепа усмивка. Черните дипли на полите ѝ лъщяха като обшити със скъпоценни камъни и меняха оттенъка си при всяка крачка, яката се извисяваше зад нея, твърда и разперена като ветрило, алена дъга, разперена по-високо от главата ѝ.

Чаках мълчаливо. С Лунтар се бях срещал, но не помнех нищо. Той бе прибрал в кутия спомените ми в изпепелените земи на Тар. До великолепието на кралицата изглеждаше пълен мизерник със сивата си туника и бялото наметало, но малцина биха забелязали облеклото му — не то, а раните от изгорено привличаха окото. Сигурно Леша е изглеждала така, преди грозни белези да затворят раните, получени сред хълмовете на Иберико. Раните на Лунтар бяха съвсем пресни, още влажни. Тънки корички се сцепваха при всяко движение и отдолу лъщеше сурова плът.

— Внимавай за Мълчаливата сестра — изсъска Тапрут. — Не я изпускай от поглед! Тя умее да убягва на окото.

Самата истина, защото вече бях забравил за нея, сякаш не трима, а двама ни наближаваха, само Лунтар и неговата кралица. С усилие, като онова, с което се залавяме за неприятна задача, принудих ума си да я види. Стара жена, наистина стара, като дървото на Златната порта, с дълъг сив плащ, който се гънеше на вълни като мъгла, качулката спусната ниско над лицето ѝ. Виждах само бръчки и блясък на очи, едното перленобяло.

— Крал Йорг — повтори Червената кралица, когато застана пред мен. Бяхме еднакви на ръст. Май ѝ доставяше удоволствие да изрича името ми, въртеше го на езика си. Неприятно. — И принцеса, ако не греша. Тевтонка, ако се съди по външния вид. — Погледна към Мълчаливата сестра, за миг само. — Но името ѝ не се вижда. Заклета в ума? В сънищата навярно.

— Катерин Ап Скорон — каза Катерин. — Баща ми е Исен Ап Скорон, лорд на Айзеншлос.

— И доктор Тапрут. Защо се криеш, Елиас? Така ли се посреща стара приятелка?

— Елиас? — Пристъпих настрани и се обърнах да погледна Тапрут.

— Алиша. — Тапрут се поклони дълбоко.

— Нима си се надявал да минеш през портата, без да си поприказваме, Елиас? — Кралицата се усмихна доволно на смущението му.

— А, не, аз само… — Тапрут, останал без думи. Виж, това беше нещо ново.

— А ти ще останеш навън заедно с нас, скъпа Катерин — смени темата кралицата, като остави Тапрут да си търси отговора. — С „опетнените“, както със завидна охота ни нарича лорд-командирът.

Имаше предвид с тях двамата, тоест с нея и Лунтар, помислих си спокойно, после се стреснах, както се стряскаме на ръба на съня. Трудно беше да се фокусирам върху Мълчаливата сестра, но аз вперих упорито поглед в нея и издигнах мислена стена около ума си, спомнил си Корион и силата на неговата воля.

— Чувал съм за теб, Сестро — казах ѝ. — Сагеус говореше за теб. Корион и Чела те знаеха. Джейн също. И всички те се чудеха кога ще излезеш на сцената. Сега може би?

Отговор не получих, само лека усмивка на сухите старчески устни.

— Е, като се има предвид името ти…

Пак същата усмивка. Очите ѝ имаха притегателна сила, теглеха като отлив.

— Продължавай така и току-виж съм ти позволил да ме притеглиш. Пък тогава ще видим какво ще стане, нали?

Това не ѝ хареса. Извърна рязко поглед, от усмивката не остана и следа.

— И Лунтар. Не те помня. И това май е по твоя вина, нали? Възможно е да си ми направил услуга с онази твоя кутийка, или пък не. Още не съм решил.

Той отвори уста да отвърне и лицето му се пропука, прозрачна течност ороси раните му. Ехо на стара агония звънна в скулата ми, точно както Златната порта го беше пробудила преди години, когато за пръв път си пробвах късмета с нея. Огънят все още ме плашеше, няма две мнения по въпроса.

— Искаш ли да си върнеш спомена за мен, Йорг? — попита Лунтар.

Всъщност не исках. Така де, кой иска отново да гори?

— Да — рекох.

— Хвани ръката ми. — И я протегна към мен, влажна, оросена.

Пригади ми се, жлъчка опари гърлото ми, но издържах и хванах ръката му, затворих пръсти около раните, усетих как разкъсаната кожа се мести под хватката ми.

И то се появи — лъскав наниз от спомени, лудостта, дългото пътуване вързан на седлото на Барт, истериите ми, докато Макин ни водеше на юг в опърления пущинак, който хората наричат Тар.

Щрак. Вперил съм поглед в някаква кутия, медна кутия с релеф от тръни. Капакът ѝ току-що се е захлопнал, а ръката, която го е затворила, е изгорена цялата.

— Какво? — казвам. Не е най-интелигентният въпрос, но покрива широка палитра от питания.

— Казвам се Лунтар. Ти беше болен. — Примлясване с устни след всяка дума.

Вдигам глава, косата ми провисва от двете страни на лицето и го виждам. Истинско страшилище, с толкова много пресни изгаряния, че сякаш целият е една огромна рана.

— Как издържаш болката? — питам.

— То е просто болка — казва той и вдига рамене. Бялото му наметало, оцапано с прах, лепне по снагата му, сякаш целият е мокър отдолу.

— Кой си ти? — питам, макар да ми е казал името си.

— Човек, който вижда бъдещето.

— Навремето познавах едно момиче като теб — казвам и се оглеждам за братята. Виждам само прах и пясък.

— Джейн. — Той кимва. — Тя не виждаше надалеч. Собствената ѝ светлина я заслепяваше. За да виждаш в тъмното, трябва да си тъмен.

— А ти надалече ли виждаш? — питам.

— До самия край — отвръща той. — До следващата ни среща. След години. Само това спира погледа ми. Когато видя себе си на пътеката.

— Какво има в кутията? — Нещо в кутията я прави да изглежда по-важна от всичките години напред.

— Нещо лошо, което си извършил — казва той.

— Вършил съм много лоши неща.

— Това е по-лошо от другите. Поне в твоите очи. И е смесено с отровата на Сагеус. Трябва да ферментира известно време в кутията, да загуби малко от жилото си и чак тогава ще е безопасно да излезе на бял свят.

— Безопасно?

— Безопасно — казва той.

— Е, кажи ми за бъдещето.

— Ами, там е работата… — Примлясва отново с изгорените си устни, нишки разтопена плът лепнат между тях. — Там е работата, че ако кажеш на някого бъдещето му, то може да се промени.

— Може ли?

— Избери си число от едно до десет — казва той.

— Знаеш какво ще избера?

— Да.

— Но не можеш да го докажеш.

— Не винаги, но днес мога. Ще избереш три. Хайде, избирай.

— Три — казвам аз с усмивка.

Вземам кутията. Оказва се неочаквано тежка.

— Сложил си спомените ми вътре?

— Да — казва той. Търпелив е. Като учителя Лундист.

— И виждаш бъдещето ми до момента на следващата ни среща, която ще е след години?

— След шест.

— Но ако ми кажеш, бъдещето вече няма да е моето бъдеще, а ако ми кажеш и за новото, то също ще се промени?

— Да.

— Нищо де, кажи ми. После можеш да прибереш спомена в кутията. А когато се срещнем, ще ми го върнеш. И тогава ще знам, че наистина виждаш в годините напред.

— Интересна идея, Йорг — казва той.

— Знаел си, че ще го предложа, нали?

— Да.

— Но ако ми беше казал, можеше и да не го предложа.

— Да.

— А как, според виденията, ще отговориш самият ти на моето предложение?

— С „да“.

Аз кимам. И той ми казва. Всичко, което ще се случи. Всичко.

— Йорг? — Катерин ме дръпна за рамото. — Йорг!

Сведох поглед към ръката си — празна, влажна, парченца изгорена кожа полепнали по дланта ми. Вдигнах глава и срещнах очите на Лунтар.

— Бил си прав — рекох. — За всичко. — Дори за Чела. Докато ми е разказвал за нея, съм се изсмял и съм го обвинил в лъжа.

— Е, вече познаваш човек, който вижда бъдещето — каза той.