Императорът на тръните

45.

Застанах пред Златната порта, облечен с туника и плащ на Синдри, обут с ботушите на един от воините му, и Златната гвардия прие гаранцията на Синдри, че съм този, за когото се представям. Портата — намираше се в самия дворец — не беше вход, а ритуал, право на достъп. Винаги си я бях представял висока и широка, достатъчно голяма да мине карета, и толкова тежка, че да я отварят десет мъже.

— Това ли е?

— Да. — Хемет, лорд-командирът на Златната гвардия, не изпадна в подробности. Сигурно се беше сблъсквал със същата реакция десетки пъти.

Стояхме — аз, Синдри, свитата му и Хемет — в преддверие, голямо колкото тронната зала на баща ми и обзаведено с великолепие и вкус, за каквито повече от Стоте можеха само да си мечтаят. На широката западна стена, разкрасена с бюстовете на прежни императори, всеки изработен от бял мрамор и натикан в дълбока ниша да гледа оттам парада на вековете, бе Златната порта. Скромен по размери вход, в който беше завряна древна дървена арка. Дъбова навярно, почерняла от времето, резбата загладена отдавна.

— Защо? — попитах.

Хемет се обърна да ме погледне, очите му бяха наситено сини, бръчици опъваха външните им краища. Вдигна ръка да се почеше по бялата четина на брадата си.

— Минете.

Посочи с жезъла си — пръчка от стомана и злато със странни финтифлюшки от червено кадифе в края.

Вдигнах рамене и тръгнах към арката. Висока беше не повече от три метра и почти толкова широка. Нищо особено не се случи и така до последните две стъпки. Още една… и суровата агония в белега от изгорено се пробуди, кипна и заля лявата половина на лицето ми. Едновременно с това острата, смъртоносна болка от ножа на татко прониза отново гърдите ми, разля се по вените ми като киселина. А медната кутийка с релефните тръни на кръста ми стана толкова тежка, че залитнах. Успях да отскоча назад, лепнал ръка върху изгорената половина на лицето си, псувах и плюех.

— Нищо опетнено не може да мине — каза Хемет. Пъхна жезъла в колана си. — Когато Стоте се съберат, никаква магия не може да ги последва, заклети в ума не могат да влязат и да влияят на решенията им, никой опетнен от безбожни сили не може да ги заплаши с противоестествените си способности. И всяко влияние, наложено на човек против волята му, бива заличено, успее ли той да мине през портата.

Изправих гръб. Болката утихваше бързо.

— Можеше да ме предупредиш. — Избърсах слюнка и кръв от ъгъла на устата си.

Хемет сви рамене.

— Не предполагах, че сте опетнен. — Едър мъж беше, солиден, на възраст. Не личеше да усеща тежестта на златната си полуброня. Колкото до бронята, тя беше истинско произведение на изкуството, разширяваше се като ветрило на раменете, пълзеше нагоре по врата му и завършваше с шлем, който твърде много приличаше на корона.

— Я ти пробвай — рекох му.

Той влезе под арката, обърна се и разпери ръце. Видно беше, че изобщо не се впечатлява от Стоте, без значение как се назовават — крале, графове или лордове. Стоте бяха много, човек едва ли би могъл да изброи по име и половината от тях, а лорд-командирът на Златната гвардия беше само един. Хемет.

— Значи аз ще остана тук, така ли? — Опитах се да не прозвучи като мрънкане на капризно дете.

— Капитан Косон ще ви вкара през един от страничните входове — усмихна се Хемет. — Няма да бъдете допуснат само по време на Събора или ако поискате аудиенция при императора, когато тронът бъде отново зает.

Ето как се наложи да стигна до тронната зала по заобиколния път. Докато Синдри, Елин и другите неопетнени велможи минаваха през Златната порта, бедният Йорги влезе през слугинския вход. Стигнахме дотам по дълги тъмни коридори, Косон държеше фенер да осветява пътя.

— Повечето дворци могат да си позволят по-добро осветление. — Сетил се бях за великолепния дом на Ибн Фейд.

— Повечето дворци се обитават от кралски персони — отвърна Косон, без да поглежда назад. — Тук не живее никой, ако не броим малобройната прислуга, която бърше прахта от мебелите. В интервалите между Съборите гвардейците идват тук по работа, но ние сме войници и не ни трябват лампи във всяка ниша. Сенките не плашат гвардията.

Канех се да кажа, че всъщност не е лоша идея да се боят от сенките, но нещо друго привлече вниманието ми.

— Тук няма никакви ниши. — Нямаше място за лампи, фенери, нито за факли дори, нито едно местенце, където да изложиш статуетка или друга дрънкулка, с каквито благородниците обичат да се фукат.

Косон спря и погледна нагоре. Проследих погледа му и видях малък стъклен кръг, вграден в белия камък на тавана.

— Строителска светлина — каза той.

Имаше и още, на равни интервали през няколко метра.

— Но не работят — каза той, сви рамене и продължи напред. Фенерът в ръката му се люлееше и по стените танцуваха сенки.

— Значи това е техен строеж? Но… — Струваше ми се невъзможно. — Толкова е… красив, изящен. Куполът, арките, преддверията…

— Не всичко, построено от тях, е грозно. Тази сграда е била средище на власт. Нещо, свързано с прилагането на закона. Постарали са се да внушава величие.

— Божке, всеки ден научавам нещо ново — рекох аз. — Дали пък не е възможно да са имали душа все пак тези Строители? — Не беше докрай шега.

— Ако търсите знание, ще ви покажа нещо, което повечето посетители не виждат. — Косон свърна под прав ъгъл наляво, в по-тесен коридор, после зави още веднъж, пак наляво.

— Това е… необичайно. — Набих спирачки зад рамото на капитана.

Човек стоеше с гръб към нас, мъж. Уж тичаше, но не помръдваше изобщо, тотално вкаменен, все едно някой си е направил труда да облече статуя — майсторски изработена статуя, до последния детайл — в странна бежова дреха, нещо като туника и панталони в едно, стегната с колан на кръста. В едната си ръка мъжът държеше дълга пръчка, нещо като метла, но с множество червени ленти в единия край — стори ми се странно позната, — а в другата стискаше тънкостенна чаша, някак смачкана в хватката му, от която се разплискваше тъмна течност, и тя застинала във времето. Сетих се за капки кръв, които хвърчат от строшен череп, увиснали вечно във въздуха. Сетих се за Фекслър.

— Значи си имате Строител в стазис. — Огледах се за някакъв проектор, като онзи, който беше замразил времето около Фекслър. Не видях нищо; тази част от коридора не изглеждаше по-различна от останалото.

Косон ме стрелна с разочарован поглед, досущ като дете, което е искало да се похвали и не е срещнало очакваната реакция.

— Да, но вижте кого си имаме тук!

Обиколихме невидимото стъкло около мъжа. На такова приличаше. Хлъзгаво стъкло, хладно на допир, времева граница, където часовете и минутите умират.

— Виждате ли? — Косон посочи бял правоъгълник, прикрепен към гърдите на мъжа, отляво. Приличаше на пластимаса и си имаше черен надпис, който гласеше „ПОДДРЪЖКА“. — Това означава, че е държал властта, че е бил голяма клечка. Архивистите на гвардията имат книги, в които се обяснява значението на древните слова.

— Мекичък ми изглежда. — Слаб, блед, с уплашени очи.

— Силата на Строителите не е била в ръцете им, така казва лорд-командирът. Иначе — да, определено не е бил войник. Лорд-командирът е проследил родословното си дърво до първия поддържател. До този човек. Той е фамилният светец на неговото семейство.

И в този миг се сетих защо метлата на Строителя ми се струва позната.

— Жезълът на Хемет. Направен е по подобие на това нещо, нали? По-къс и стилизиран, но иначе е реплика на това?

Косон кимна.

— Фамилен светец, казваш? — Свъсих вежди в опит да проумея казаното. — Тоест Рим е канонизирал Строител?

— За това ще трябва да питате лорд-командира. — Косон поклати глава. — Хайде. — И ме поведе по обратния път.

Групичката ни се събра отново пред трона, обикновен дървен стол с висока облегалка, масивен и възгрозен, древна изработка. Тук-там лъскави глави на болтове привличаха погледа — по облегалките за ръцете, по предните крака, отстрани, набити дълбоко в дървото. Според легендите кралете на Строителите седели на същия този стол и тайният огън, който захранвал машините им, течал и през техните вени. Много, много отдавна столът бил докаран тук през някакъв велик океан.

— Трябва ли да стоя на разстояние? Понеже съм опетнен и прочие? — Спрях на няколко метра зад останалите.

Синдри се ухили и ми махна да отида при тях. Приближих се и Елин вдигна ръка да докосне с пръсти белега на лицето ми.

— Северът знае как си се сдобил с раните си, крал Йорг, и за нас те не са опетнение.

Тронът стоеше на подиум с две високи стъпала. Самата тронна зала се намираше в центъра на гигантския купол, който покриваше целия дворцов комплекс, и представляваше голям кръг, обграден от множество стаи.

— Сватбената церемония ще се извърши тук, пред трона, с почетна стража от сто и петдесет гвардейци, полковете, които се полагат на бащите ви, вашия и на булката, за ескорта им до Събора — обясни на Синдри лорд-командир Хемет.

— Римски свещеник ще изрече думите тук, зад Златната порта — казах аз. — Мога да си представя колко приятно ви е това, лорд-командире. — Зле прикритото неуважение, с което гвардията се отнасяше към Стоте, бледнееше в сравнение с онова, което изпитваше към папата и нейните подчинени, от кардиналите до обикновените църковни хористи.

— Нещо не си разбрал, Йорг — отвърна фамилиарно Хемет. — Императорите са имали личен свещеник, който не е бил обвързан с клетви към Рим. И до днес в дворцовата църква имаме такива духовници. Папата няма влияние между тези стени, гвардията е недокосната от нейния покварен вариант на вярата, тук ние се придържаме към старите традиции. Дълбоко се съмнявам, че Портата би допуснала свещеник, омърсен с вонята на Рим.

— Браво — рекох. — Самият аз се придържам към старите вярвания. — И пристъпих към Елин. Миришеше хубаво, на жена и на кон, шията ѝ беше стройна, очите — умни. Кимнах на Хемет да продължи с речта си. Не че той чакаше позволение от мен, разбира се.

— По време на Събора Стоте се разделят на групички по интереси и се усамотяват в подготвителните стаи. — Лорд-командир Хемет обхвана с жест помещенията по периметъра на голямата зала. — Лорд Синдри и лейди Фрея могат да настанят сватбарите си в две от тях.

— Могат ли да си изберат в коя? — попитах аз.

— Прощавай, крал Йорг? — Умееше да принизи думата „крал“, признавам му го.

— Могат ли да си изберат стая? Като гледам, има трийсетина, ако не и повече.

— Двайсет и седем. И да, могат да си изберат всяка от тях — отвърна той.

— Е, да разгледаме тогава — каза Елин, хвана ме за ръка и ме поведе към една арка в другия край на залата.

Чух как Синдри изсумтя зад мен.

— Хайде, чичо, Норв.

— Е, и по какво да ги избирам сега? — размрънка се чичото. — Обикновени стаи, по дяволите.

Доста път имаше до първата стая. Тронната зала на императора можеше да се смести в тази на Ибн Фейд, но едвам. Беше по-стара и се бе сдобила с новото си предназначение по времето, когато империята е била новородена.

Спряхме пред двойна дъбова врата с украса от желязно дърво — два орела в битка, обърнати с гръб към разделителната линия в средата. Ръката на Елин беше по-студена от моята. На ръст бяхме почти равни, светлите ѝ цветове бяха едновременно чужди и интригуващи. Тя бутна едното крило на вратата и ме дръпна през прага.

Стаята от другата страна беше голяма и тъмна, светлина влизаше на кръпки през малки прозорци в тавана, прозорци с полупрозрачни стъкла, сякаш покрити със скреж. Или бяха оригиналните стъкла, глазирани с изгубена технология, или ги бяха откраднали отнякъде.

— Няма нищо за гледане — рекох. — Пък и това е просто стая, какво да ѝ избираме?

— Аз пък останах с впечатлението, че идеята беше твоя — каза Елин, мина покрай мен и потъна в сенките. Едва ме докосна на минаване, но докосването запали огън в мен.

Идеята ми беше да отпратя Синдри и компанията му да оглеждат стаите, по възможност заедно с лорд-командира, а аз да остана сам при императорския трон и да го поогледам. Вместо това при трона беше останал Хемет, а аз си губех времето със…

— Нямаме много време. — Елин ме прегърна, силните ѝ пръсти се плъзнаха по мускулите край гръбнака ми.

— Не искам Синдри да си… — започнах.

Целуна ме, жадно, предизвикателно. После се отдръпна, колкото да каже: „О, стига, той знае какво съм намислила“, и смъкна от раменете си кадифеното наметало.

— Трябва да стигна до…

— Знам какво ти трябва, кралю мой. — Измъкна горнището през главата си, черно като къртича козина, с едно плавно движение, което я разголи, ако не броим полите. Кожата ѝ беше като мляко, розово имаше само при върха на големите ѝ гърди.

О, да. Елин определено знаеше какво ми трябва.