Императорът на тръните

30.

Марко стоеше до сандъка си, изпружил гръб, видимо изтормозен в редингота си.

— Има ли закон, който забранява да го съблечеш? — подкачих го и хванах дръжката на безбожно тежкия сандък.

— Нагръдникът сигурно ти убива в тази жега, сър Йорг?

Бях си го сложил, когато навлязохме в пристанището. Не е аксесоар, с който да паднеш през борда, но си струва да изтърпиш свързаните с него неудобства, когато си на сушата.

— Сюртукът ти ще спре ли удар с кама? — попитах.

— Мен ме пази традицията — каза Марко.

Привилегиите на банковите кланове не бяха влизали в полезрението ми на пътен разбойник, но в дворовете на Стоте и по коридорите на Виен явно осигуряваха защита по-голяма и от тази на кралете.

— Хайде да си намерим някакъв транспорт. — Кимнах към най-широката уличка, която извеждаше от площада. Изглежда, всички улици в Кута бяха тесни, затиснати от две страни с високи сгради, потънали в сянката им. Каруца трудно би минала по тях, но големите товари обикновено се насочваха надолу по крайбрежието, в Танжер, търговско средище с голям пристан.

Марко тръгна след мен, но на разстояние, сякаш да подчертае, че съм само и единствено негов носач и няма нужда от услугите ми на телохранител. А и едва ли го заплашваше нещо всъщност. Хората навсякъде знаеха, че да нападнеш модерен значи да си отвориш сметка с клановете и че от флорентинските ковчежета ще тече злато дотогава, докато дългът не бъде платен и балансът занулен. В една разделена империя обаче гаранцията срещу евентуална смърт от острието на платен убиец често се оказва по-слаба протекция, отколкото си въобразяват банкерите, особено когато се съревновава с реалното изкушение на бързата печалба. В не толкова дивите и по-цивилизовани земи традицията на модерните навярно осигуряваше достатъчно защита. Маврите например несъмнено ценяха високо търговците и поддържаха по-добър ред от нас, нищо че нашите земи бяха по-близо до Виен.

Влачех сандъка в търсене на конюшня и решението ми да оставя Барт на грижите на един конски доктор в Порт Албус ми се струваше все по-глупаво. Докато открием търсеното, вече псувах като каруцар, от челото ми капеше пот, а ръцете ми горяха. Беше нещо като обор. Камили клечаха около корито с вода, крастави добичета със сплъстена проскубана козина и напукана кожа по коленете. Виждал бях камила и преди, отдавна, в цирка на д-р Тапрут. Гадно създание беше, грозно, и все гледаше да те наплюе. Тези тук не изглеждаха по-различно.

— Изчакай — рекох на Марко и го зарязах.

Потропах на врата от избелели сцепени дъски и след няколко безкрайни минути ми отвори старец, едното му око — побеляло от перде. В сенките зад него се чуваше конско пръхтене и потропване на копита.

— Ас-саламу алейкум — поздравих дъртия крадец. Всички търговци на коне са крадци. — Два коня и товарно муле. — Вдигнах три пръста, а с другата си ръка му показах златен флорин с лицето на дядо си. Завърших с едно „анша’аллах“, с което запасът ми от местни изрази, дочути от Юсуф по време на плаването, се изчерпи.

Той ме зяпаше със здравото си око и се чешеше по брадичката, покрита с бяла четина, под която прозираше кожа с цвят на кайве с мляко. Сянка падна помежду ни, мъж на камилски гръб. Вдигнах очи да го погледна — беше воин, яхнал седлото върху гърбицата на камилата, целият увит в черно, само очите му святкаха в прореза на шала. Продължи си по пътя.

— Два коня — повторих.

Старият търговец се разлая нещо и размаха ръка в знак на отрицание. Знаеше какво искам, защото всички в Кута, които имаха стока за продан, разбираха имперския език достатъчно, за да сключат сделка.

— Два! — Добавих още един флорин и потрих монетите между палец и показалец.

С болка на сърце той поклати глава и ми обърна гръб, като продължи да мърмори. Вратата се затвори с трясък.

— Май наистина не искат да стигнеш до Хамада, Марко.

Отидох при него. Той се мръщеше всеки път, когато изричах името му, потръпваше чак от тази проява на лошо възпитание и свръхфамилиарност.

— Марко — казах аз и се наведох към него, толкова близо, че надуших възкиселявата му пот. — Много път има дотам. Никакви приятели ли нямаш в Кута?

— Нямам — каза той.

Зачудих се дали изобщо има приятели, където и да било. Да тръгна с него през пустинята, със или без коне, изглеждаше загубена кауза и глупава. Някой влиятелен, може би самият Ибн Фейд, не искаше Марко да стигне в Хамада. Нещо повече, поне трима матмагьосници бяха предвидили появата ми, което означаваше, че Ибн Фейд е уведомен за намеренията ми. Единственият разумен ход беше да направя кръгом и да отплавам назад към Порт Албус. Само че Юсуф, Каласади и другите със сигурност бяха включили този ход в изчисленията, направени много преди аз да дойда тук. Ако се държах според предвижданията им, щях да се омотая още повече в мавърската мрежа. Поемех ли назад, вероятно щях да се набутам в неприятности на пристанището или да претърпя злополука по море — уредена, без съмнение, докато съм играл на дванайсет линии и съм пил чай. Като си помислиш, самото ми идване тук бе плод на лоша преценка от моя страна, арогантност, детински инат.

— Е, какво ще искаш от мен, Марко? — Най-разумно би било да го зарежа. Но зарът ми беше казал да се сприятеля, разумният избор е по природа предсказуем, а вече бях затънал толкова надълбоко в мрежата им, че всяко предсказуемо действие можеше да ме убие.

— Ще ми трябва стая.

— Това мога да го уредя.

Тръгнах сам, хванах за яката едно улично хлапе и с помощта на медна монета двамата стигнахме до нещо като пансион. Фасадата нямаше нито един прозорец, а тежката, древна на вид врата изглеждаше крайно негостоприемна. Потропах и някаква жена ме изгледа злобно през решетката. Истинска дъртофела, по-стара от избеленото дърво и ръждивите гвоздеи на вратата, която отвори. Твърде сбръчкана и изгърбена, за да крие добродетелта си зад воал, тя ме изгледа неодобрително и ми даде знак да я последвам. Виж, вътрешността на къщата определено ме изненада. Къс коридор водеше към вътрешен двор, където лимонови дръвчета растяха в сянката на четири етажа тераси. Гледжосани плочки красяха всички повърхности, в синьо и бяло, подредени в геометрични шарки. И тук беше горещо като навън, но поне се бяха опитали да създадат илюзия за прохлада.

Спазарих се за две стаи, платих с медници от половин дузина кралства и отидох да доведа Марко. Оставил го бях да чака настрани, така че дъртофелата да не го види през решетката на вратата, и сега се наложи да изтърпя многословното ѝ мрънкане — и гърлените звуци, и пронизителните, — докато вкарвах сандъка, а модерният вървеше след мен.

— Много е малка — каза Марко. Пот течеше от него на реки, но не личеше това да го смущава. Още не го бях виждал да пие вода. Чудех се кога ли ще започне да се спихва. Нещо в него разбуждаше смъртната ми магия, припяваше на некромантското сърце. Усещах го във върховете на пръстите си, като гъдел.

— Твърде малка за какво? — Сринах се върху сандъка. Качил го бях до втория етаж и едва не бях платил за това с живота си.

Марко се намръщи. Изглеждаше логично банкерите и особено пътуващите банкери да са един вид дипломати, да контролират до съвършенство собственото си поведение, но този не полагаше и грам усилие да скрие неприязънта си към мен. Сигурно къташе чара си като златото, защото още не бях видял дори проблясък нито от едното, нито от другото.

— Дължиш ми за стаята и за водача, банкерче.

— Водач? Ти тръгна с някакво дрипаво дете.

— Дете, на което платих — уточних аз, все още проснат на сандъка.

— Държа сметка за разходите ти, сър Йорг. А сега, ако бъдеш така добър да ми осигуриш известно уединение…

Надигнах се, отидох в своята стая и там се сринах отново. Лежах със затворени очи и си представях хапещите ветрове по ледените плещи на Халрада. За половин година бях прекосил половината империя. И също като Златокоска с нейните мечки и попарата, бях попадал и на горещо, и на студено. И сега за пръв път ми се искаше да съм в Ренарските планини, там, където всичко си е на мястото, климатът включително. За пръв път мислех за кралството си като за свой дом. Когато зяпаш напуканата празнота на таван, умът ти е склонен да се рее. Моят си състави списък. Списък с причините, довели ме тук. Списък на отговорите, които бих дал на този въпрос. Нито един от тях не беше достатъчен сам по себе си, но в своята съвкупност представляваха неотменна сила, която ме бе тласнала към тази свещена глупост. Виновен бе Орин от Стрела с приказките си за океани и далечни земи. Сигурно съм си мислел, че ако разширя хоризонтите си, ще се докопам до част от магията, която той владееше с такава лекота. Фекслър Брюс беше виновен със своята червена светлинка, примигваща над Либанския халифат. Виновно бе любопитството ми, отвело ме сред хълмовете на Иберико и вързало ме за кола за мъчения на Лошите кучета. Би било доста точно да кажа, че любопитството е впило ноктите си в мен. Заради него бях готов на всичко, ако не броим една конкретна кутийка и нейното отваряне. Каласади беше виновен с вероломството си. Ибн Фейд със заплахата, която представляваше. Дядо беше виновен, защото ме помоли да не тръгвам. И в крайна сметка, макар да го наричах отмъщение, виновна бе не нуждата ми да отвърна на удара, а нуждата да защитя. Вече имах семейство.

Преди много време мама ми беше поръчала да се грижа за Уилям, да пазя малкото си братче. И макар че оттогава съм предавал доверието на много хора, онзи беше първият ми провал и най-болезненият — по-болезнен от тръните, чиито белези нося и до днес. И аз като Марко имах сметки, които да занулявам, и макар този дълг да беше слаб заместител, смятах да го платя докрай. Отново имах семейство. Онзи старец в замъка до морето. Старицата, която го обичаше и която бе обичала майка ми. Вуйчо ми, макар че той беше войник и на пръв поглед можеше сам да се защити. Този път не ме държаха тръни. Заплаха тегнеше над близките ми, аз щях да ги спася и нищо, нито човек, ни чудовище или призрак, нямаше да ми попречи.

Хората ценят високо ясния поглед. Установил съм, че когато насочиш въпросния поглед навътре и видиш истината зад действията си, често стигаш до извода, че би било по-добре да си сляп. Заради блаженството на невежеството предпочитах заблудата, че ме тласка единствено жажда за мъст, както беше преди, когато избирах между черно и бяло, като фигурки върху дъска за шах, и животът беше една много по-проста игра.

Жегата, притихналият пансион и смътните звуци, които разстоянието лишаваше от чужбинската им острота, се съюзиха да ме приспят. Някакво жужене ме стресна от дрямката и аз инстинктивно посегнах към ножа на кръста си. На гърдите ми ли имаше нещо? Ударих с длан по нагорещения метал на нагръдника си. И пак онова жужене, сякаш гигантска муха е пропълзяла под бронята ми и не може да излезе.

Схванатите ми пръсти напипаха жужащото нещо между желязото, дрехата и потната ми плът. Извадих го. Образният пръстен на Строителите! Свалих от врата си каишката, на която висеше пръстенът, и я вдигнах пред лицето си. Пръстенът се завъртя в бавни кръгове от инерцията. И пак изжужа — едва доловими вибрации, от които повърхността му се размазваше смътно. Вдигнах го пред окото си и цялата стена между моята стая и тази на Марко грейна в пулсираща червена светлина.

Интересно.

Отидох при стената и опрях ухо на нея. Чух някакъв разговор, но не различих думите, нито езика дори. Терасата с изглед към лимоновите дръвчета се точеше покрай всички стаи на етажа. Измъкнах се през прозореца и се промъкнах на пръсти до прозореца на Марко. Капаците бяха затворени.

Всеки на двора, който погледнеше нагоре, и всеки, който излезеше на терасата пред стаята си, щеше да ме види. От друга страна, тук банковите кланове изглеждаха по-малко популярни и от срамна брадавица, затова не вярвах някой да се оплаче, че шпионирам техен представител. Всъщност демонстративната липса на внимание към собствената ми особа беше знак, че всички са заети да шпионират мен.

Надникнах през процепите на капака. Не би трябвало да различа много, защото гледах от светло към тъмно, от яркия ден на Кута към полумрака на стая със засенчени прозорци. Само че Строителският дух грееше със своя светлина в оттенъци на бялото, затова го различих съвсем ясно, него, както и Марко, който се къпеше в бледото сияние.

Шпионирането е полезна дейност, но аз по природа съм нетърпелив човек и малкото търпение, което съм склонен да му заделя, бързо се изчерпва, когато е горещо. Пъхнах пръсти в процепите и със силно дръпване отворих капаците. Райберът се откърти, търкулна се по пода и спря в лъснатите кожени обувки на Марко. Прекрачих и затворих капаците.

— Прощавай — рекох и се сгънах в поклон. — Но наистина исках да видя какво си намислил.

Модерният залитна назад, лицето му бе разкривено от гняв и ужас едновременно.

Сандъкът бе отворен в средата на стаята, леглото беше извъртяно и опряно до вратата, за да освободи място. Тапициран с кожа отвън, отвътре сандъкът беше решен в метал, пластимаса и примигващи светлинки под стъкло, които ми напомниха за скрития панел в оръжейницата под връх Хонас.

— А, отклонението. — В гласа на този Строителски дух нямаше и помен от топлотата на Фекслър, думите му излизаха на белия свят мъртвородени. Изглеждаше по-млад, на трийсет или на четирийсет, трудно е да се каже, когато образът насреща ти е съставен от оттенъци на бялото. Дрехите му също бяха различни, на много пластове, по тялото, с копчета отпред и джобче на гърдите.

— Отклонение? Това ми харесва. Наричали са ме как ли не, но ти пръв използваш „отклонение“. А как да ти викам аз на теб, призрако?

— Убий го! — изсъска Марко, притиснал шапката към гърдите си като някакъв талисман.

— Е, хубава работа. Така ли се отнасяш към приятел? — Удостоих Марко с усмивката си, онази с острите ръбове, после отново погледнах призрака от данни. — Защо вместо това не ми кажеш по каква причина се налага Марко да те влачи тук, щом можеш да поглеждаш през хиляди скрити очи и да изникваш през всякакви тайни врати по целия свят? И каква работа имаш с Ибн Фейд?

— Можеш да ми викаш Михаил. — Призракът се усмихна, избрал една от хилядите усмивки, откраднати от истинския Михаил, онзи, от когото беше останала само хилядолетна прах. Истинска усмивка, но и неестествена някак, сякаш са я пришили върху лицето на мъртвец. — И се налага да ме носят, защото Ибн Фейд е подхванал нов почин, който гласи, че всички следи от Строителите трябва да бъдат издирени и унищожени. Което отговаря и на въпроса ти каква работа имам с него, Йорг.

— Чудесно. Аз също имам работа с Ибн Фейд. Проблемът е как да стигнем до него. Може би ти имаш някое чудо на древните, което ще ни отнесе там като птички?

Марко изсумтя и почти успя да докара пренебрежение. Но Строителите наистина са летели. Знаех го от бащината си библиотека.

— Е? — попитах. Ако матмагьосниците бяха предвидили този обрат в ситуацията, можех директно да бия отбой и да се призная за победен, но не смятах така и това поднови интереса ми към идеята да прекося пустинята в компанията на двамата си нови приятели.

— Мога да направя нещо още по-добро, Йорг от Анкрат — каза Михаил. — Може да тръгнем с кораб.