Императорът на тръните

37.

Присъствието на Керес беше белязало всичко по неприятен начин. Каретата скърцаше като ставите на старец, а всичко, което личата беше докосвала, изглеждаше мъртво, обезцветено и толкова сухо, че да изсмуче влагата от кожата ти.

— По един или друг начин тя ще се върне при Мъртвия крал. — Чела обърна гръб на пътя. Кай стоеше плътно до нея.

Личата щеше да се води по цепнатините и разседите, там, където воалите висяха прокъсани между света и сухите владения на мъртвите. Щеше да пътува в ковчези, да се слива със сянката на тежко болни, да се носи с чумни спори и след време щеше да се появи в двора на Мъртвия крал, увита в нов саван от неспокойни духове, които е събрала пътьом.

— Трябва да тръгваме, госпожо делегат. — Капитан Акстис от Златната гвардия беше пратил хората си една миля надолу по пътя, докато некромантите обгрижваха нуждите на Керес. Макар гвардейците да не подозираха за личата, присъствието ѝ ги правеше неспокойни, отразяваше се на бойния им дух. Акстис очевидно нямаше търпение да продължат напред и да оставят Готеринг на мъртвите.

— Да тръгваме тогава. — Чела се качи в каретата и извика на кочияша: — Пришпори конете!

Каретата се юрна напред още преди Кай да е затворил вратата. Младежът се хвана за ръба на пейката, за да не падне в скута на Чела, и остана за миг така, телата им се полюшваха на някакви си трийсетина сантиметра едно от друго. Пулсът на Чела рязко се ускори.

„Много е бърз в ръцете“ — помисли си. Представи си как би паднал отгоре ѝ, ако не беше толкова бърз. Кай възвърна равновесието си и седна на пейката срещу Чела точно когато тя посягаше да го отблъсне — явно и двамата бяха стигнали до едно и също решение. Тя стисна юмруци, заби остри нокти в дланите си и облегна глава назад. „За какво ми е изобщо недорасляк като него, нищо че е хубав и рус? Неузряло месо.“

— Скоро ли ще стигнем в Хонт? — попита Кай.

— Да.

Кай го знаеше и без да пита. Живите просто обичаха да дрънкат. Сигурно защото знаеха, че в гроба ще мълчат цяла вечност. Същата нужда раздвижи и нейните устни, разни думи напираха да излязат. Тя стисна решително зъби.

— А после по брега на Дануб — рече Кай. — Виждала ли си го, Чела?

— Не.

— Казват, че ако си влюбен, виждаш водите му сини.

Преди да се заеме с Йорг, никога не беше пътувала, никога не беше напускала Гелет, ако не броим онова кратко пътуване от Йонхолт до планината. Няколко нищо и никакви мили за три живота, но пък какви неща беше видяла по време на онова пътуване.

Три живота, посветени на смъртта и на загадките, възможно най-далече от живота с неговата врява, мръсотия и боричкания. И ето я сега, подмята се на път към сърцето на империя, жива до повръщане, стомахът ѝ се свива от друсането на каретата и от мисълта какво предстои. Преди Мъртвия крал да я обяви за свой представител и да ѝ връчи пет печата с право на глас, Чела и за миг не се беше съмнявала в неговата гениалност. Сега знаеше, че не е гениалност, а лудост.

При Уендмиър, малко градче на пътя, капитан Акстис даде нареждане колоната да спре за обяд. Гвардейците пуснаха в поляните своите сто и петдесет бойни коня, товарните животни и добичета от обоза, пуснаха ги да се напасат, без да ги интересува чии са пасищата и за чии животни е пашата. Обозът още се точеше в неравна колона, когато Кай и Чела седнаха до огнището на най-хубавия хан в Уендмиър. Чела зяпаше разсеяно оръжейните фургони, фуражирните каруци, кожарите и мъничкия фургон на шивачките. Кай обръщаше внимание основно на курвите, тази непостоянна по брой и състав група, която следваше неизменно гвардията — момичета на мулета, момичета в каруци и каручки, момичета в голямата къща на колела на Онса. И съответният брой главорези с разкрасени от белези лица, които да охраняват стоката и да се пазарят с клиентите. Чела лесно можеше да си представи веригите от глад и мизерия, които влачеха момичетата след златните мъже на Виен.

Гвардейци донесоха от обоза специалната посуда, съхранявана в тапицирани с кадифе ракли — бокали и чинии с императорския орел. Единствено Златната гвардия се смяташе достатъчно надеждна да сервира на своите повереници — да сервира на Стоте и техните представители. Чела неволно се запита дали тези лъскави воини могат да въртят мечовете си толкова умело, колкото боравеха със сребърните вилици и лъжици.

— Какво мислиш за имперския елит, Кай? Служил си в някаква армия, нали?

Кай остави бокала си на масата. Устните му бяха потъмнели от виното. Стрелна с мрачен поглед гвардееца, който стоеше прав до него, готов да му допълни чашата.

— Кой казва, че гвардията е „елитна“? Трети синове на дребни благородници, които са прекалено тъпи да постъпят в семинарията и затова ги натирват към Виен, където да загладят косъма от подкупи в ролята си на силно надценени „стражи“. И веднъж на четири години потеглят на път, за да съберат Стоте. Хубавата броня не те прави воин.

Мъжете около тях успяха да прикрият добре реакцията си, забеляза Чела.

— Подозирам, че истината се крие някъде по средата — каза тя. — Чувала съм, че тренират усилено тези виенски мъже. И сигурно са добро оръжие, най-доброто, което може да се изкове, без да е закалено в огън.

Погледна навън през малките прозорци с евтини стъкла, които разкривяваха образа. Погледът ѝ се плъзна над покривите към дима в далечината. Истинската им защита дебнеше някъде там — Тантос, по-предпазлив от сестра си и по-опасен.

Но Керес също беше опасна, а я бяха одрали! Студени тръпки се разляха по гърба на Чела въпреки пламъците в огнището, въпреки виното. Ако личата можеше да им каже какво я е сполетяло, сигурно нямаше да се тревожи толкова. Въображението винаги е по-страшно от истината.

Капитан Акстис влезе в хана, измръзнал и мокър. Тропна с крака да се стопли и бръсна дъжда от плаща си.

— Кажете ми, капитане — подхвана го Чела, — кога за последен път гвардията е защитавала Златните порти, кога за последно се е сражавала на бойно поле?

— В шейсета година от междуцарствието, госпожо делегат — отговори той, без да се замисля. — Битката при равнините Красис срещу Свещената римска армия на фалшивия император Манзал.

Преди цяло поколение.

— Ти бил ли си роден тогава, Акстис?

— Бил съм на две години, госпожо делегат.

А днес изпод шлема му се подаваше прошарена коса. Как ли биха се справили гвардейците срещу армията на Мъртвия крал, срещу бързите и бавните, срещу блатните духове и личите?

— Дойдох да ви кажа, че ако още държите на пълен ескорт до Виен, трябва да тръгваме.

— О, държим, капитане. — Чела остави бокала си и стана. Акстис би бил предоволен да ги качи двамата с Кай на някоя от златните баржи и Дануб да отнесе проблемите му. Не би се поколебал да прехвърли отговорността си на реката, а ако баржата случайно потъне с все двамата делегати, гребците и останалия персонал, цената би била повече от приемлива, защото щеше да отложи с още четири години сблъсъка на Виен с Мъртвия крал.

Каретата се търкаляше в средата на гвардейската колона, покрай гори и полета, градчета и махали. Чела се хвана, че зяпа пейзажа навън, че се радва на топлинката, така рядка напоследък в дъждовната есен, че вдишва дълбоко селските миризми и дори вонята на фермите. Когато някой извика: „Хонт“ и я изтръгна от дрямката, тя си прехапа езика с надежда острата болка да ѝ проясни ума. Животът хвърля повече заклинания от най-добрия некромант и тези заклинания, макар меки и недоловими, са двойно по-опасни.

— Още колко? — извика тя на кочияша.

— Миля, две най-много.

Търкаляха се със скърцане още няколко минути, после каретата спря.

— Не може да сме стигнали толкова бързо. — Кай отвори вратата. Живи плетове, пасящи крави. Движение на коне и златни брони, сетне Акстис се смъкна от седлото пред тях.

— Лейди Чела, друг делегат…

— Махни се от пътя ми — извика някой високо. — Не можеш да ме спреш, дошъл съм с мирна мисия.

Акстис затръшна вратата на каретата в лицето на Кай.

— Нямате власт тук, сър! — повиши на свой ред глас капитанът. Всъщност с този тон Чела го беше чувала да говори само на гвардейците си. — По-добре се върнете в своята колона.

Някой скочи от коня си, Чела го чу съвсем ясно.

— Тук съм на дипломатическа мисия, капитане. Вашата работа е да ми съдействате. Ако се сбием, тогава — да, имате право да се намесите. Но не и преди това.

Вратата на каретата се разтърси — някой бе дръпнал дръжката. Чела се опита да погледне, но Кай ѝ пречеше да види какво става навън.

— Това трябва да са представителите от Удавените острови, нали? Кой друг би дошъл от запад? — Силно смръкване. — Не мирише на Мъртвия крал. Кого вардиш вътре, капитане?

Кай отвори вратата. И политна назад, наполовина избутан, наполовина по своя воля, когато Йорг Анкрат, облечен като за път в червено и черно, нахлу в каретата.

— Чела! — Момчето я облъчи с една от опасните си усмивки, без изобщо да поглежда към Кай.

Йорг.

Той се настани на пейката срещу тях и изпружи крака — ботушите му бяха кални, — спокоен и доволен. Преметна дългата си черна коса на гърба, черните му очи я претегляха с усмивка, добро настроение смекчаваше острите черти на лицето му, изгорено наполовина — като печат, удостоверяващ на какво е способен.

— Двама? — Пак онази остра усмивка. — Само толкова живи ли се намериха на целите Удавени острови? А и ти не си бретанка, Чела. Щях да го доловя в гласа ти, ако беше.

— Онзи Йорг? — Кай се обърна да я погледне.

— О, определено съм Йорг. — Йорг се наведе напред с ръце на коленете. Отвън се струпваха гвардейци. — И определено изглежда, че съм обект на нездрав интерес от определени среди. Не съм ли прав, Чела? — Сложи небрежно ръка върху бедрото ѝ. — Но вече съм женен мъж, съкровище, така че по-добре избий романтиката от ума си.

— Мъртвия крал… — започна Кай.

— Мъртвия крал също ме обича, види се — каза Йорг и стисна силно крака ѝ. — Наблюдава ме от години. Изпратил е свои да отворят гробницата на брат ми. — Завъртя рязко лице към Кай. — Знаеш ли защо?

— Аз…

Йорг отново се извъртя към Чела.

— Не знае. А ти?

— Не.

— Срамота. — Йорг я пусна и се облегна назад. Кракът ѝ гореше. — Да продължаваме, викам? Моята колона е пред вас, чака да прекоси Райм по моста на Хонт.

Кай удари два пъти с юмрук по тавана на каретата — знак за кочияша да пришпори конете.

— Чувал съм това-онова за вас, крал Йорг, и се учудвам, че сте склонен да останете в една карета с лейди Чела.

— Разказала ти е за нас, а? — Йорг се наведе отново напред, съзаклятнически. — Честно да ти кажа… Чакай, аз даже името ти не знам. Знам, че си от Островите, защото в каретата ми се вози твой сънародник, от Мърси, Гомст му викат. Радвам се, че Мъртвия крал праща на Събора поне толкова бретанци, колкото имам и аз в свитата си. Та как се казваш?

— Той е Кай Самърсън — отвърна Чела, с надежда да си върне поне отчасти контрола върху разговора. — Е, защо още си тук, Йорг?

— Може би просто харесвам компанията ти? Не ти се вярва, че копнея по своята дама от тресавището? — Йорг обходи с похотлив поглед тялото ѝ, от главата до петите, и Чела усети как кръвта ѝ по своя воля се вдига към лицето ѝ и страните ѝ поруменяват. Анкрат го забеляза моментално и широката му усмивка стана още по-широка. — Изглеждаш… различно, Чела. По-стара?

Чела мълчеше упорито. Друсаха се още стотина метра, преди той отново да проговори:

— Честно? Честно, не се сещам за лесен начин да ви избия всичките, а за да опазя сина си от вас, трябва да ви наблюдавам зорко. Отблизо. Ако това се окаже невъзможно, ще се наложи да прибягна до другото, разбира се, тоест да ви избия по трудния начин.

— Син? — Трудно ѝ беше да си го представи, а въображението ѝ се беше върнало с цялата си сила, обратнопропорционално на затихващите ѝ некромантски способности. — Имаш син?

Йорг кимна.

— Имам. Още един Уилям, с когото дядо му да се гордее. Макар че не знам дали Олидан от Анкрат е доживял да стане дядо.

— И да е умрял, не съм чула нищо. — Имаше време, когато усещаше всяка смърт като вълничка в изкуствено езеро, а кралят на Анкрат би разплискал доста вода със смъртта си. Сега виждаше живия свят с нови очи, но за мъртвите земи беше сляпа и глуха. По вина на Йорг, разбира се. Повтори си го още веднъж с надеждата да си повярва. По вина на Йорг.

Той свъси вежди за миг, после отново си лепна усмивката, която му служеше за броня.

— Няма значение.

— Нямам планове за сина ти, Йорг — каза Чела. И наистина беше така, факт, който я изненада.

— А ти, Кай Самърсън? Ти деца убиваш ли? — попита Йорг.

— Не. — Отговорът дойде бързо и категорично, с нескрито възмущение. Смешно беше некромант да се бунтува срещу подобно предположение, но пък Кай още не беше убил никого, откакто Чела го беше взела под крилото си, напомни си тя. Когато си се запознал с тъмните изкуства сред ордите от трупове, залели Островите, убийството вече не е задължително условие да те приемат за чирак.

— Аз пък съм убивал деца, Кай. Неотбито момченце, невръстно момиченце — голям праз. А за живота на възрастните се кося още по-малко. Гледай да не ме ядосаш. — Небрежни думи, пръснати като счупено стъкло, по което бретанецът да мине. Чела му се притече на помощ, преди да се е нарязал.

— Щастлив ли си, че имаш син, Йорг? — Въпросът ѝ се струваше важен. Йорг Анкрат — баща на момченце. Чела напразно се опитваше да си го представи с пеленаче на ръце.

Йорг я стрелна с тъмен поглед. После сведе глава и косата скри лицето му като щит. Мълча толкова дълго, че Чела се изненада, когато накрая все пак ѝ отговори:

— За такива като нас няма щастлив край, Чела. Няма опрощение. Греховете ни са прекалено големи. А малкото радост в живота ни е взета назаем. Малко споделен смях на пътя, който бързо остава зад нас. — Обърна се към Кай. — Аз съм убивал деца, Кай Самърсън. Предвид компанията, в която се движиш, същото ще правиш и ти. — Имаше нещо познато в гласа му, в изказа. Нещо много познато, което, уви, ѝ убягваше.

Йорг отново погледна Чела. Седеше, впил поглед в лицето ѝ, без да крие тъгата по своето.

— И двамата сме вървели по тъмни пътеки, милейди. Не мисли, че моите водят назад към светлината. От всички гласове, които се опитваха да ме насочват през годините — бащиният ми, шепотът на шипката, дори Корион — най-тъмният глас винаги е бил моят.

И в миг на просветление Чела разбра кой е Мъртвия крал.