Императорът на тръните

22.

— Йорг от Анкрат отново те праща при мен, Чела.

Челюстта на Артур Елгин стържеше и от този звук тя настръхна. Стържещият звук се чуваше при всяка дума, която Мъртвия крал изричаше, като местеше неумело челюстите на Елгин.

— Водя в двора ти Кай Самърсън, господарю, некромант, който иска да ти служи…

— Йорг не те ли хареса, Чела? Нима е отхвърлил предложението ти?

Стържещият звук… пристъргване на кост, стави, сухожилия… цялата настръхваше, боляха я зъбите. От звука — и от лъщенето в очите му. Спомни си времената, когато бе плувала в смрад, когато бе работила с трупове в най-тъмни места, когато бе ходила на лов за човешки останки досами границата на мъртвите земи, виждала бе ужасии, които да отнемат здравия разум и на най-здравомислещия човек… а сега трепереше, ужасена от пристъргване в челюстта на мъртвец.

— Чела? — Кротко напомняне, да, но и по-кротки укори бяха пращали слугите на Мъртвия крал в ръцете на личите.

— Той ми отказа, господарю. — Бяха минали повече от пет години, а Мъртвия крал все още искаше разплата за стария ѝ провал.

— Още ли мислиш, че той е глупаво момче с повече късмет, отколкото способности?

— Не, господарю. — Макар че точно така мислеше. Каквито и странни чувства да размърдваше в нея момчето, в действията му Чела не съзираше гениалност. Когато мнозина залагат дългосрочно, накрая някои си тръгват с печалбата. Което не означава, че днешните победители ще спечелят и утре.

— Искам го тук, Чела, да застане пред трона ми и да отговаря пред мен.

— Да, господарю. — Макар че нямаше никаква представа за какво има да отговаря Йорг Анкрат пред Мъртвия крал. Искаше ѝ се да попита защо, но знаеше, че думата никога няма да излезе от устата ѝ.

— Нека видим този Кай Самърсън.

Чела се обърна да подкани Кай напред. Да се откъсне — пък макар и само за миг — от погледа на Мъртвия крал беше истинско облекчение. В студената светлина на привиденията Кай остаря с още десет години, щом погледът на Мъртвия крал се спря върху него.

— Кай. — Името се търколи от устните на Артур Елгин като нещо мъртво. — Заклет в небето. Летял ли си, Кай? Докосвал ли си небесата?

— Не, милорд. — Кай гледаше в пода. — Виждал съм каквото виждат орлите, но само с ума си. А сега съм заклет в смъртта.

— Смъртта може да язди ветровете, Кай. Запомни го. Защо не си летял? Не ти е по силите? Не притежаваш истинска частица от небето в себе си?

— Страхът ме държеше на земята, милорд. — В думите му се бе промъкнала страст, и нищо чудно. Мъртвия крал умееше да напипва оголения нерв на хората. — Страх да не се изгубя. — Чела знаеше, че полетят ли, малцина заклети в небето се връщат. Ветровете ги задържат при себе си. Заклетите губеха материалния си аспект, танцуваха с бурите и изтъняваха толкова, че плътта вече не можеше да ги задържи. Гледаше Кай, кокалчетата на ръцете му — побелели, ноктите — впити в месото на дланите. Дали вече не съжаляваше, че се е опънал на бездънния син повик, че не се е загубил там?

— Единствено волята ти, силата на собствените ти желания има значение в този свят, във всички светове. — За миг Мъртвия крал ѝ се стори почти умилен, а това бе дори по-страшно от гнева, който изливаше през устата на Артур Елгин. — Силата на убеждението може да свърже неразривно ума ти към тялото, ако контролът и усещането ти за самия теб са по-силни от вятъра. Това е същата сила на волята, която навива сребристата нишка и връща некромантите от пътешествията им в сухите земи. Същото усещане за самия теб връща онова, което не може да премине в рая след смъртта, връща го в празната черупка на тялото, което го е превело през живота, връща го към браздата, която човекът е изровил в света приживе, дори да е останала само загнила плът или гола кост, а когато и последната кост се е стопила, го връща към някакво познато място, къща или стая, да ги обитава и да плаши живите, защото никой не обича самотата, мъртвите включително.

Кай вдигна очи да срещне тежкия поглед на Мъртвия крал.

— Страхът ме задържаше.

— Страхът задържа мнозина, пречи им да изпълнят дълга си, бащи изоставят синовете си, брат оставя брата си да умре.

— Да, милорд.

— Когато бурята дойде, Кай Самърсън, искам да ми покажеш крилата смърт. — Пръстите на Артур Елгин трепнаха в знак, че Кай е свободен.

Кай излезе, съпроводен от мълчание. Чела остана, единственото живо същество в тронната зала с високите тавани. И вероятно единственото, което проявяваше любопитство. Мъртвия крал имаше нужда от нея. Защо иначе би я повикал отново тук, в най-вътрешния си кръг, след толкова много време, при това без друга цена за допуска ѝ освен унизителното напомняне за прежен провал.

— Чела Андънхърт. — Мъртвия крал произнесе името внимателно.

— Господарю. — Последният, който знаеше това име, бе умрял преди шест години от меча на Йорг Анкрат. Никой не го беше изричал от десетилетия.

— Някои сигурно си мислят, че некромантството е заплаха за онези от нас, които идваме от сухите земи, от прахта отвъд. Ако не заплаха, то най-малкото конкуренция.

— Не съм си го и помисляла, господарю, нито за миг. — Спомни си казаното от Кай. „Не трябва ли ние да даваме заповедите?“

— Знаеш ли какво искам, Чела?

Нямаше представа, наистина.

— Йорг Анкрат?

— Искам онова, което иска и Йорг, което искат всички от нашия сой. Да управляваме, да притежаваме, да стоим на най-високото място, да се слуша нашата воля.

— Да бъдете император? — Чела добре познаваше глада на мъртвите, но амбицията я изненада, макар всички признаци да бяха пред очите ѝ. Мъртъв крал на трона на друг мъртъв крал.

— Империята ще е едно добро начало. Прекроена, тя може да бъде стъпалото, от което да взема всичко. Не ме наричат краля на това или краля на онова, наричат ме Мъртвия крал, господар на всичко, което не живее. Мислиш ли, че в този свят бих се задоволил с „лорда на Бретан“? Или с „император“ на империя, отвъд чиито граници има безчет земи?

— Не, господарю. — Колкото и да беше страшен Мъртвия крал, в него се долавяше детинска алчност и детинска горделивост. Дали интересът му към Анкратските крале не беше интерес към огледало, в което да се погледнеш?

— Знаеш ли защо Стоте още не са се обединили срещу мен, Чела?

— Твърде много се мразят помежду си, господарю. Ако ги съберете всичките на потъващ кораб, никой няма да изгребва водата, нито да се спаси с плуване, защото ще са се хванали гърло за гърло, решени да се удушат един друг преди да го е направило морето.

— Не са се обединили, защото не ги е страх от мен. — Артур Елгин се надигна от трона на Мъртвия крал. — Завърнатите не могат да се размножават, само гният, знаят много за глада, но малко за предпазливостта, могат да се изправят срещу армии само там, където теренът е подходящ. Не е за вярване, че завладях толкова много с едни нищо и никакви трупове. — Артур положи ръка върху рамото на Чела. Какво ѝ струваше да не трепне… само тя си знаеше.

— Империи се печелят по много начини. Какво знаеш за тактиката, Чела?

— Не много, господарю. — Само да си махне ръката…

— И какви са единствените две тактически предимства на моите легиони, Чела?

— Ами… аз… не познават страх?

— Не. — Тънка агония се разля по рамото на Чела и Мъртвия крал най-сетне свали ръката на Артур. — Човек, който не знае страх, има един приятел по-малко. Чух го от един стар дух преди време. Моите армии имат две тактически предимства. Не дишат и не ядат. Това означава, че всяко блато, езеро или море е моя крепост и че нямам грижа за продоволствени линии. Извън това, кажи-речи, за нищо не стават. Именно тези предимства ми помогнаха да завладея Островите, пак те ми позволяват да нападам Анкрат от тресавищата Кен. Ала амбициите ми изискват нова стратегия, ако искам да ги осъществя по графика, който имам наум.

Мъртвия крал седна отново в трона от плавей на Артур Елгин. Плъзна бели пръсти по излъсканите облегалки на тежкия стол и Чела чу писъците на давещи се моряци.

— Тантос, Керес.

Двама личи се отделиха от събратята си и застанаха отляво и отдясно на Мъртвия крал. Очите на Чела все така не ги различаваха ясно, съзираха само силуети, кости, загърнати с призрачна материя.

— Чела. — Той наведе тялото на Артур към нея. — Да избереш стратегия е като да избереш оръжие. А всяко оръжие има нужда от острие, ако искаш да пронижеш врага, нали така? Ти, Чела, ще пронижеш търбуха на империята за мен. Изпращам те на пътуване. Брат Тантос и сестра Керес ще се грижат за теб. Останалата част от ескорта ти е на кораб, който в този момент влиза в пристанището.