14.

Пет години по-рано

Докато старицата белеше грижливо ребрата на Бащицата, момичето ми донесе последната си находка. Стискаше здраво щипките на скорпиона в юмрук, а жилото опъваше с другата си ръка. Осем крака се гърчеха енергично. Скорпионът беше огромен, поне трийсетина сантиметра от щипките до жилото. Жилите по кльощавите ръце на детето се бяха издули от напрежение.

— Какво?

— Сбъркан е! — извика детето, за да го чуя през писъците на Бащицата.

— Мутант? — Изглеждаше ми съвсем наред, само много по-голям от личните ми предпочитания по отношение скорпионските размери.

Старицата метна поредната ивица кожа и две дръгливи кокошки се втурнаха към лакомството. Мъжете, събрали се да видят представлението, нададоха доволни викове. Повечето седяха с кръстосани крака и пиеха някакъв алкохол от намаслени мехове. Повечето, изглежда, нямаха нищо против дъртата вещица да си упражнява занаята на спокойствие. Някои си говореха, но повечето демонстрираха интерес и аплодираха умението ѝ с ножа в края на всеки етап. Забелязах, че един е намерил главата на Леша и я държи в скута си с лице към коловете. Малцина сред Лошите кучета ни гледаха с напрежението, което се четеше в нейните очи.

— Не е мутант. Но е сбъркан. — Напрегна се да прекърши гърба на създанието, но не ѝ стигнаха силите. Краката му продължаваха да се гърчат. — Не го ли чуваш?

Трудно чувах нея през писъците на Бащицата, та какво остава да чуя новия ѝ питомец. Откровено казано, мисля, че Бащицата излишно вдигаше шум — истинската болка тепърва щеше да започне. Може би пищеше, за да отвлече ума си от ставащото. Изтезанието е нещо повече от болка и Лошите кучета го знаеха. Старицата определено го знаеше. Още не го беше подхванала сериозно, но знаеше, че осакатяването има по-голям ефект от агонията, която не оставя белег. Когато мъчителите ни причиняват нещо, което очевидно няма да зарасне, те подчертават необратимостта на целия процес. Казват ни — това няма да мине, няма да оздравее. Внушават ни, че сме просто месо, вени и сухожилия. Нещо, върху което касапинът да поработи.

Момичето, Греча, вдигна скорпиона пред лицето ми. Аз извих врат и бях възнаграден с чудесен изглед към гърдите на Бащицата — белите ребрени кости лъщяха през тесните разрези. Вените по шията му се издуваха до пръсване, очите му бяха стиснати здраво.

И тогава го чух. Тихо жужене, прещракване и тиктакане, едва доловимо през сухия звук на размаханите крачка. Напомни ми за Строителския часовник и звуците, които се чуваха, когато го вдигнех до ухото си — звук на зъбчати колелца, на метални зъбци, които се задвижват един друг с невъзможна прецизност. Обърнах се и впих поглед в гигантския скорпион. За частица от секундата черните му очи примигнаха в алено.

Греча хвърли скорпиона и го подгони с дебела тояга. Успя да го уцели и ударът счупи повечето му крака отляво. После момичето изчезна от полезрението ми, хукнало по петите на осакатеното създание. Повече от това не можех да си обърна главата. Остатъчен образ на алената светлинка се бе отпечатал от вътрешната страна на клепачите ми и по някаква причина ме подсети за червената звезда на Фекслър, примигваща над Иберико.

Мина почти час, докато старицата приключи с работата си, и за това време успя да вкара в употреба повечето инструменти, които си беше донесла. Доста се постара с гърдите и ръцете на Бащицата, подходи артистично един вид, цепеше, режеше, отпаряше, белеше на пластове и прочие. Той крещеше, разбира се, на нея, на мен, пищеше да го пуснат, да съм направел нещо, умоляваше ме, а скоро започна да се кълне в ужасна мъст, мъст не срещу мъчителите си, а срещу Йорг Анкрат, който го беше довел тук.

Изпитвах силен страх — и как иначе? Ужас ме заливаше на горещи вълни, после вледеняваше кръвта ми до такава степен, че лицето и пръстите ми изтръпваха като в студена зима. Но се опитвах да заблудя сам себе си, че съм част от публиката, че наблюдавам с небрежната жестокост на разбойници, които си почиват. И в някаква степен успях, защото бях седял и гледал, твърде често, във времената, когато още не разбирах докрай това страдание, и във времената, когато го разбирах, но не ми пукаше. Силните нараняват слабите, това е естественият порядък на света. Ала сега, вързан под горещите лъчи на слънцето, в очакване да дойде моят ред, аз разбрах що е ужас и познах отчаянието.

Най-сетне дъртофелата отстъпи назад, ръцете ѝ бяха червени до лактите, но по лицето и дрехите ѝ почти нямаше кръв. Обърна се към публиката, сгъна се в подобие на реверанс, прибра си инструментите в кожата, стисна пакета под мишка и се върна в бараката си.

Публиката крещеше одобрително, мнозина бяха вече сериозно пияни. Бащицата дишаше шумно и накъсано, главата му беше провиснала, едното око гледаше широко отворено, другото — стиснато. Високият, Раел, стана и отиде при Бащицата да върже главата му за кола с кожени ивици. Някой се изпика при колибите, друг стана да даде зърно на кокошките.

— Греча! — извика на момичето Билан, шкембелията.

Греча се появи иззад коловете с широка усмивка на мършавото си лице и пусна шепа счупени парчета от насекомо, крака и лъскави черни пластинки. Билан сложи столче, на което детето да стъпи, близо до кола на Бащицата.

Греча отиде при огъня без друга подкана и взе желязото, което се напичаше в пламъците. Не бях видял кога са го сложили там. Момичето го хвана за увития с парцал край и вдигна към нас нажежения му до тъмнооранжево връх.

— Не! — Бащицата най-сетне бе проумял защо са му вързали главата за кола. Не можех да го виня, че се дърпа като обезумял. И аз щях да се дърпам и да крещя, когато ми дойдеше редът.

Странни форми танцуваха в огъня. Силното слънце отнемаше от светлика на пламъците, затова се наложи да примижа и да напрегна взор, но все пак ги видях — форми и цветове, които нямаха място там. Явно изпадах в делириум от толкова жега и ужас. Ако имах късмет, лудостта щеше да превземе мозъка ми, преди бандитите да се заемат с тялото ми.

— Много викаш. — Греча натика горещото желязо в устата на Бащицата. Стиснатите му устни се сгърчиха стопени от горещината. Зъбите му изпукаха от допира на нажежения връх. Чух ги. Станаха крехки и се пръснаха на парчета, когато Греча натисна. Пара изригна от устата му, пара, ужасни писъци и миризма на печено месо.

Отклоних поглед през сълзи и не видях как малкото момиче му избоде очите. Бих могъл да кажа, че съм плакал за Бащицата или задето живеем в свят, където могат да се случат такива неща, но истината е, че плачех за себе си, от страх. Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.

Лошите кучета дюдюкаха и се забавляваха искрено. Някои крещяха имена, вероятно на мъжете, които бяхме убили, но това всъщност нямаше значение. Щяха да ни подложат на същите изтезания дори ако ни бяха хванали, докато спим, без да дадат нито една жертва.

— Греча — викна Билан. — Стига му на този. По-късно Мери ще се заеме отново с него. Извади окото на другия. Само едното. Нещо не ми харесва как ме гледа.

Момичето тикна върха на желязото в жарта и се загледа в него, с гръб към мен. Дръпнах въжетата си. Бандитите знаеха как да вържат човек, не само при китките, а при лактите и по-нагоре. Въпреки това дръпнах. Гняв се надигаше в мен. Нямаше да издържи пред желязото, но поне за миг смаза отчасти страха ми. Гняв към мъчителите ми, гняв заради глупостта на цялата тази история, заради идиотизма да умра в някакъв глупав лагер, пълен с празни хора, хора, които не отиват никъде, за които агонията ми ще е кратка разтуха.

Когато Греча се обърна, аз срещнах погледа ѝ, без за миг да го свеждам към нажеженото желязо.

— Гледай ръката ти да не трепне, момиченце. — Ухилих ѝ се зловещо, изпълни ме омраза толкова внезапна и свирепа, че чак ме заболя.

„Опасен ли си?“ — това бях попитал Нубанеца, когато го измъчваха с нагорещени железа. Бях му дал шанс, разхлабил бях оковите на едната му ръка и той се възползва. „Опасен ли си?“ Да, отвърна ми той, а аз го подканих да ми покаже. Ето такъв шанс ми трябваше и на мен сега. Исках тя да изрече думите. „Опасен ли си?“

Вместо това усмивката ѝ се стопи, а ръката ѝ трепна едва доловимо.

— Спри! — извика Раел. — Главата му не е вързана. Може да го убиеш така.

Дойде и стегна главата ми през челото с кожени ивици. Гледах го през цялото време, решен да запечатам чертите му ясни в съзнанието си. Той щеше да е един от последните хора, които виждах в живота си.

— Дай ми желязото — излая той и грабна инструмента от ръцете на Греча. — Аз ще се оправя с този. — Погледна ме в очите и каза: — Може и да си лорд някакъв. Доста злато намерихме у теб. И това. — Вдигна китка да ми покаже часовника. — Но и двамата знаем, че ако те освободим срещу откуп, света ще обърнеш, за да ни откриеш и избиеш до крак. Виждам го в очите ти.

Не можех да го лъжа. Нямаше смисъл. Освободяха ли ме, щях да ги гоня до дупка независимо от цената.

— Май ти се е случвало и преди. — Раел кимна към бузата ми. — Дали пък да не започнем оттам, където другите са се отказали, да ти припомним какво е усещането.

Нажеженият до червено връх на желязото наближи грапавия белег, разлял се по лявата страна на лицето ми. Ръката на Раел не трепна, колкото и страшно да го гледах. Греча стоеше до него, главата ѝ стигаше едва до кръста му.

Горещината пресуши устните и очите ми, но в белега не усетих болка, само топлина, приятна почти. Изгарянето беше убило чувствителността, можех да се дръгна до кръв и да не усетя друго освен придърпване в здравата кожа под окото си. Желязото натисна малко под скулата, все едно някой ме ръчка с пръст. Раел вдигна озадачено вежди.

— Какво, по…

Внезапен прилив на удоволствие се разля през тъканта на белега, удоволствие сродно на оргазма, и гореща вълна затвори очите ми. Надуших вонята на изгоряла коса, моята. Раел изпищя и когато погледнах отново, той вече танцуваше. Този танц хората го танцуват, когато ги връхлети внезапна и силна болка — когато си засрещнат малкия пръст на крака например или си ударят силно лакътя. С лявата си ръка стискаше китката на дясната. И там, напреки на отворената длан, имаше изгорена бразда от желязото, раната толкова дълбока, че се виждаха множеството малки кости, с които са пълни ръцете ни. Самото желязо лежеше в прахта и грееше, нажежено до бяло, сякаш са го нагрявали в ковашка пещ, парцалът около дръжката му пламтеше.

Засмях се. И как иначе? Какво щяха да ми направят, ако им се изсмея? Да ме измъчват? Смехът се бе излял така неочаквано, че неволно си бях прехапал езика и сега се смеех през вкус на кръв, усещах я как се стича топла по устните ми.

— Идиот. — Билан скочи и избута Раел от пътя си. Стисна ме болезнено за брадичката. — Какво направи, момче?

— Момче? — Заболя ме, но успях да изрека думата въпреки пръстите, които се впиваха в мускулите на челюстта ми. Не знаех какво съм направил, но се радвах. Вероятно дребните отломки от Гог, заседнали дълбоко под белега, бяха реагирали на силната топлина от желязото.

— Отговори ми.

Дори сега Билан си въобразяваше, че има с какво да ме заплаши. Плюх в лицето му, слюнка, но предимно кръв. Той залитна назад с тънък писък, момичешки някак, и това отприщи наново смеха ми. Смях истеричен, защото бях изпаднал в истерия. И други от Лошите кучета наскачаха. Един мускуляга, Мануа, брат на Санча, когото бях убил в ямата, стисна Билан за ръката и се опита да го успокои. Избърса с мръсен парцал кръвта, или поне се опита, безуспешно, защото кръвта не се махаше. Секунди по-късно и от по-добър ъгъл видях, че там, където бе стигнала кръвта, самата кожа е поаленяла, а попадналите в очите му капки са обгорили ириса до млечнобяло. Явно некромантството, което дебнеше в мен и ми позволяваше да убивам малки неща с нищо и никакъв допир на пръстите си, наистина все още течеше във вените ми.

— Върнете Дъртата Мери, бързо! — изкрещя ослепелият Билан. От усилието да се сдържи, да устои на жаждата сам да изтръгне живота ми тук и сега, горкият трепереше, та чак се тресеше. — Искам този да пищи цял месец.

— Ти няма да живееш и половин месец, Билан. Когато братята ти разберат, че зрението ти няма да се върне… колко ли ще изчакат, преди да те вържат на същия този кол? — Продължавах да се хиля, не можех да спра. Знаех, че истерията и перченето бързо ще си заминат, щом старата вещица донесе ножовете си, но какво пък, смей се, докато можеш, нали така?

Мануа изтегли меча си, който се оказа моят меч.

— Има меч от стара стомана и владее магии. — Завъртя острието в гигантския си юмрук. Беше едър човек, вярно, а ръцете му бяха направо като на великан. — Може би наистина трябва да му искаме откуп. Другият рече, че граф Ханса щял да плати за тях.

Раел се изплю, лицето му бе изопнато от болка. Когато си си изгорил ръката, така става, не можеш да си намериш място.

— Искам да умре. Да умре по трудния начин.

Мануа сви рамене и си седна, с моя меч на коляно.

Двама мъже доведоха Дъртата Мери. Видях ги най-напред с периферното си зрение и ги наблюдавах толкова напрегнато, че в първия миг не усетих как въжето около глезените ми се охлабва. През ругатните и възмущението на Лошите кучета, през влажните жални стонове на Бащицата чух прищракване и жужене, тихо стържене, все едно драпаш с пръсти по дърво. Нещо се катереше бавно по кола, за който бях вързан, от другата му страна. Клъц. Въжето около коленете ми се свлече. Никой нищо не забеляза.

Мери разгъна отново кожата с инструментите си. Изгледа ме гадно, сякаш да ме уведоми, че ще си платя, задето съм ѝ развалил почивката. Мисълта за нелепата ситуация, в която се бях озовал, отново подръпна ъгълчетата на устата ми. Бабичката извади най-острия си инструмент — малко наточено острие с цилиндрична метална дръжка, от онези, с които грецките лекари са изрязвали гангренясало месо. Три стъпки и Мери се озова пред мен, плетеше крака, но ръцете ѝ не трепваха. Сряза лекьосаните останки от ризата ми. Инструментът беше толкова остър, че мина през лена като през масло.

— Много грозна брадавица имаш, Дърта Мери — рекох аз.

Тя спря и вдигна очи да ме погледне. Очите ѝ бяха много тъмни и много зли. Очи на зла старица.

— О, прощавай. Имам предвид тази на брадичката ти. Много е грозна. Защо просто не я отрежеш? С този твой остър нож? А може да подрежеш и провисналата си гуша, в този ред на мисли. Иначе току-виж почнали да ти викат Грозната дърта Мери.

Нещо сухо и неприятно полази по вързаните ми ръце. Потръпнах, усетил твърди крачка да се движат по китките ми. Наложи се да мобилизирам цялото си самообладание, за да не изтръскам нещото от ръцете си.

— Ти тъп ли си, или какво? — попита Мери след дълга пауза. Не беше казала и дума на Бащицата, докато работеше по него, нито една.

— Да не би да ти нараних чувствата, Дърта Мери? — Усмихнах ѝ се, зъбите ми несъмнено бяха червени. — Нали разбираш, че колкото и да вия под ножа ти, тези думи няма как да изчезнат? Ти си грозна и стара. И никой нищо не може да направи по въпроса, Мери. Чини ми се, че много скоро малката Греча ще поеме занаята ти и ще го упражни най-напред върху тебе. Чудя се какви ли форми ще изреже в месата ти?

Лошите кучета ме гледаха до един, забравили за малките си спорове. Дори Раел и Билан отклониха вниманието си от личната болка и го насочиха към мен. Жертвите се молят или заплашват. Дъртата Мери не знаеше как да реагира на присмеха.

Клъц. Вече нищо не стягаше китките ми. Кръвта потече към ръцете и пръстите ми. Болеше по-зле от всичко, което ми бяха причинили досега на кола за мъчения.

Дъртата Мери поклати глава и бръсна настрани един мазен сив кичур. Изглеждаше ядосана и не бе толкова уверена като преди. И как иначе — ето я, стои пред мен, готова да ме реже парче по парче, а аз, с няколко небрежни коментара за брадавиците ѝ, бях успял да превърна нея в центъра на вниманието. Ухилих се толкова широко, че да ми се сцепят устните. Беше много вероятно да ме убият веднага щом се освободя. Перспективата да ги нападна обаче вместо да издъхна в мъки на кола, ме изпълваше с радост. Не можех да сваля усмивката от лицето си дори да исках.

— Не е наред с главата този. — Мери опря ножа си в крайната точка на най-долното ми ребро отдясно.

Напрегнах се да чуя онзи специфичен тих звук, с който спасителят ми драпаше нагоре по кола. Ако срежеше въжето през гърдите и горната част на ръцете ми, всички щяха да го видят как пада, а главата ми още щеше да е вързана. Не ни бяха вързали през шията, нито мен, нито Бащицата, вероятно за да не се задушим в конвулсиите на агонията и така да съкратим забавлението им.

Мери плъзна ножа си. Чувал съм да казват, че от остър нож не се плаче. Самия срез почти не го усетих, но болката се изля киселява с миг-два закъснение. Едвам се сдържах да не сритам дъртата вещица.

— Ох — рекох. — Заболя ме.

Мери отстъпи половин крачка назад за следващия срез — под първия, по паралелна линия. Зад мен създанието се подхлъзна и падна.

— По дяволите! — извиках неволно. За мое голямо учудване Дъртата Мери се стресна, стреснаха се и неколцина от Лошите кучета. Създанието успя някак да се задържи за ръцете ми, захапа ли ме, сграбчи ли ме, не знам, но знам, че адски много ме заболя.

— Ох! Мамка му!

Мери примигна. Беше ме порязала само веднъж и очевидно не проумяваше реакцията ми.

— Същото ли ще направиш? — попитах аз. Създанието отпусна хватката си и се закатери обратно по ръцете ми към кола. Имах чувството, че ме лази гигантски рак или паяк, да речем. Ису, мразя паяци. — Същото с ребрата, като на Бащицата? — Посочих с очи към нещастника. — Нали уж си майсторка, нали трябва да е забавно за публиката! Нищо чудно, че готвят Греча да те замести.

— Ребрата са досадни — извика някой зад нея.

— Да, ама е яко, като се пречупят и почнат да реват — възрази Раел.

— Нещо ново!

Усетих слаби вибрации, когато създанието стигна до въжето през гърдите ми. По дяволите. Напрегнах се, готов да се боря с всички сили, когато въжето падне. Още вибрации, после нещото продължи нагоре, а въжето още си стоеше на гърдите ми.

— Хайде, Грозна Мери, покажи ни нещо ново — извика тъмнокож младеж в задните редици.

На Мери това никак не ѝ хареса. Намръщи ми се, направо се озъби, не че имаше много зъби. Взе да си мърмори нещо, обърна се и се наведе да вземе тънка кука.

Създанието стигна до главата ми. Коса се беше заплела в кожената каишка и от спасителните действия ме скубеше ужасно. Усетих как щипка се пъхва под ивицата, която стягаше главата ми към кола.

Мери се обърна към мен, изправила гръб, доколкото възрастта ѝ го позволяваше. Приближи се, като държеше куката ниско, на нивото на слабините ми, и като никога се усмихваше.

Клъц.

Наведох се напред и въжето около гърдите ми поддаде. Явно създанието го беше срязало отчасти, за да не падне.

Фокусниците насочват вниманието ни в грижливо подбрана посока, за да не видим какво друго се случва пред очите ни. Лошите кучета гледаха куката на Мери. Последното въже падна и вярвате, или не, никой не видя.

Лудостта в мен, отровна смесица от ужас и облекчение, роди безумното хрумване да се почеша по носа и после пак да прибера ръка зад гърба си. Здравият разум надделя. Преодолях и изкушението да похабя секунда-две, колкото да забия куката на Мери в някое от очите ѝ. Вместо това се хвърлих мълниеносно напред и грабнах меча от скута на Мануа.

И тръгнах сред тях.

Когато врагът те надвишава многократно по численост, най-добрата стратегия е да го подхванеш по краищата, иначе бързо ще те повалят, но настоящите ми противници имаха лъкове за големи стрели и тръбички за малки. Като ги ударих в центъра, аз им пречех да се организират, принуждавах ги да влязат в близък бой. И развъртях меча незабавно. Преди първият да се е изправил, вече бях отворил рани в четирима мъже, рани, които нямаше да се затворят никога.

Има някаква свобода в това да си обграден отвсякъде. При такива обстоятелства и ако държиш в ръката си меч, който е достатъчно остър да пусне кръв и на вятъра, просто описваш с него широки дъги и единствената ти грижа е острието да не заседне в трупа на поредната жертва. В известен смисъл винаги бях живял по този начин, замахвал бях във всички посоки, без да ме е грижа кого ще затрия. Този опит ми послужи добре в покрайнините на Иберико.

Лошите кучета умираха, разделяха се с глави и крайници, падаха на снопове. Никога преди и никога след това клане не ми е доставяло такова чисто, неподправено удоволствие. Някои успяха да извадят оръжията си, мечове, ножове, малки остри брадвички, секири, но никой не оцеля след първия си замах — бърз блок и ответният удар ги поваляше. Резнаха ме, вярно, на три места. Това го разбрах по-късно, когато установих, че част от кръвта не може да се измие.

По някое време, заобиколен от врагове, се завъртях на пета и се озовах лице в лице с Мануа. Инстинктът ме накара да хвана със свободната си ръка неговата — онази, в която стискаше нож, — и да се извъртя. Заля ме изблик на омраза и набих чело в носа му. Той беше висок мъж и силен, но и аз бях пораснал доста на ръст, а дали яростта удвояваше силата ми, или в мускулите ми е имало достатъчно енергия, не знам, но така ли иначе ножът му не ме намери. Всъщност с въпросния нож нанесох още десетина рани, порех и режех, а накрая го зарязах във врата на Раел.

Повечето бяха пияни, вярно, което не вредеше на каузата ми, някои толкова насмукани, че им беше трудно да си извадят оръжието, та какво остава да го използват по предназначение. Имах и други преимущества — едно, че ги мразех и в червата, и второ, че от години тренирах с меча, тренирах ежедневно, тренирах, докато ръцете ми се прежулят и песента на меча звънне в ушите ми.

Някакъв дебелак се строполи с разпран корем и червата му се изсипаха сини. Друг, който бе хукнал да се спасява, посякох в гръб. Обърнах се и видях още две Кучета да бягат към долината. Единия свалих от петдесет стъпки с брадвичка, която загребах от земята. Другият избяга. Тишината беше внезапна и пълна.

Мери и Греча стояха до коловете. С едната си ръка момичето стискаше полите на дъртофелата, в другата държеше тръбичката пред устните си, насочена към мен. Тръгнах натам. Фют. Стреличката ме уцели по ключицата. Дръпнах тръбичката от ръката на Греча и я хвърлих зад гърба си.

— Ние с теб много си приличаме, Греча.

Клекнах, за да я погледна в очите. Издърпах стреличката и я пуснах в прахта. Греча ме гледаше с тъмни очи. Много от Мери имаше в нея. Сигурно ѝ беше внучка.

— Мога да помогна. — Усмихнах се. Беше ми тъжно за нея, за всичко. — Ако някой беше направил това за мен, когато бях малък, всички щяха да си спестят доста неприятности.

Устата ѝ се закръгли в стон на изненада, когато мечът ми я прониза, престъргвайки в тънките кости. Изправих се и детето се изхлузи от острието.

— Грозна. Дърта. Мери — рекох.

Още държеше куката. Хванах я за мършавия врат, но старицата не понечи да забие куката си в мен. Усетих гъдела на некромантството във върховете на пръстите си, реагиращо може би на преклонната ѝ възраст. Напипах вратните прешлени на гръбнака и ѝ пуснах малко смърт през пръстите си, колкото да се срине в краката ми.

Бащицата още беше жив. Хрипливото му дишане беше единственият звук в тишината, която ме затискаше, онази особена тишина след клане. Част от Лошите кучета вероятно бяха ранени, но все още живи. И да имаше такива обаче, кротуваха и се опитваха, съвсем разумно, да не привличат вниманието ми.

Отблизо раните на Бащицата се разкрещяха в лицето ми. Усетих болката, която вилнееше в тялото му на червени реки. Некромантството усеща такива неща. Достатъчно бе да сложа ръка на гърдите му, за да го опозная отвътре, в кръвта и в костите, да видя как се разклоняват вените, каква е формата на гръбнака, как пулсира и пърха сърцето му. Не можех да го изцеля, уви, можех само да убивам. Гъст секрет, примесен с чернилка от изгарянето, се стичаше от очните му ямки. Езикът му се виждаше опърлен и подут зад изпотрошените зъби.

— Не мога да ти помогна, Грейсън Безземлен.

Усилието, с което той вдигна безоката си глава към мен, изопна до скъсване некромантските нишки, които ни свързваха, и аз изохках от споделената болка. Срязах въжетата му и го положих на земята. Не исках да умре вързан.

— Сори, брат. — Опрях върха на меча си в гърдите му, над сърцето. — Сори. — И сложих край на мъките му.

Болката на Грейсън още пулсираше в ръцете ми. Коленичих до Дъртата Мери, свита на топка в прахоляка. Старицата ме гледаше с ясни очи, по бузата ѝ се беше стекла слюнка. С една ръка на дръгливия ѝ врат и една върху главата, аз отприщих болката на Бащицата. Изглежда, пръстите на некроманта могат за броени секунди и почти без натиск да постигнат онова, което вещицата постигаше за часове с помощта на острите си инструменти. Сърцето ѝ беше старо и не издържа дълго на болката. Дъртата Мери умря твърде лесно.

Видях главата на Леша сред труповете и отидох да я взема, като пътьом доубих един. Повечето трупове, които съм докосвал, пазят спомен, ехо, ако щете, от личността, която ги е обитавала приживе. Трупът на Роу например направо вонеше на него. Но главата на Леша я усещах празна, не буквално, не сякаш са извадили мозъка или нещо такова, а без следа от личността ѝ, празна черупка. Стана ми драго някак, че е избягала толкова далеч, че е непостижима. Някъде на по-добро място, надявах се.

Оставих главата ѝ до Бащицата, смятах да ги погреба. Преди това обаче обиколих коловете. Скорпиона, загубил три крака и част от бронята на гърба си, намерих неподвижен на моя кол. Кожената каишка, с която бе стегната доскоро главата ми, още висеше от щипките му. Създанието вдигна едва доловимо глава, когато го наближих, и черните мъниста на очите му отново грейнаха в алено.

— Фекслър? — попитах аз.

Скорпионът трепна два пъти и падна по гръб на земята до кола. Още една конвулсия и създанието се сви на топка със силен щракащ звук, плочките на бронята му се събраха в една последна прегръдка.

— По дяволите.

Загрузка...