Императорът на тръните

36.

Ибн Фейд беше наредил да поставят сребърен трон на подиума, едно стъпало под неговия, и когато се върнах в залата — чист, освежен, нагизден в коприни и с тежка златна верига на врата, — ме покани да седна там.

— Живеем в тъжни времена, щом призраците на нашите предци се протягат да отнемат живота ни. — Говореше ми без посредник този път, с паузи между думите, сякаш ги намираше трудно сред прахоляка на спомените си.

— Тези призраци, те не са на един ум. Дълбоко в машините им се води нещо като междуособна война. Но малцина сред тях ни мислят доброто. Малцина или нито един може би. Дори онези, които ни спасиха, искат да ни превърнат в свои роби — казах му аз.

— Значи ще ме подкрепиш? В стремежа ми да изкопая и унищожа машините им? Да сложа началото на нова епоха без призраците на миналото? — В гласа му чувах повече любопитство, отколкото надежда.

— Един мъдър човек ми каза, че дори да познаваме историята, пак ще повтаряме грешките си, но поне ще се срамуваме от тях. — Спомних си усмивката на Лундист. Имаше тъга в усмивката му, вярно, но и искрен смях, сякаш старецът намираше в думите си нещо забавно. — Ще изложиш ли аргументите си на Събора, Ибн Фейд?

— Би било глупаво да отида там. Какво по-удобно място и време да ни избият до крак? Ще може ли Златната гвардия да държи създания като банкера достатъчно далеч от Златната порта?

Събрах пръсти пред устата си, за да скрия смеха, който се надигаше там.

— Халифе, готов съм да заложа живота си, че последният император, всичките му роднини по бащина линия преди него и всички Събори от Стюардството насам са седели върху устройство много по-мощно от онова, което Марко домъкна в Хамада. Строителските духове несъмнено са се подсигурили, искали са да имат гаранция, че могат да унищожат империята във всеки един момент. Фактът, че още не са го направили, ни казва едно — фракцията на Михаил все още е слаба и няма неограничен достъп до онова, което контролира подобни оръжия. Ако духовете някога се обединят в достатъчна степен, за да унищожат Виен, това ще е началото на края. Стигне ли се дотам, безопасни места няма да има. Марко се провали само защото извади лош късмет и защото се намесиха други духове. — Вече бях сигурен, че Фекслър ме е пратил тук именно заради модерния. Или трябваше да го наричам войник с часовников механизъм? Така или иначе, пратил ме беше да спра Марко.

— А когато ти отидеш на Събора, Йорг, как ще гласуваш? — попита Ибн Фейд. Не че един глас би имал значение, халифът просто проявяваше любезност.

— За себе си, естествено — отвърнах аз с широка усмивка, която опъна неприятно задебелената тъкан на белега ми. — А ти, халифе?

— Орин от Стрела е добър човек — каза той. — Може би е време за някой като него.

— Мислех, че идеята за император не ти допада. Не предпочиташ ли да управляваш пустинята със свободна ръка?

Ибн Фейд поклати глава и се засмя дрезгаво.

— Аз живея в самия край на Свещената империя. На юг, почти толкова далече, колкото е Виен, има друг император, серанийският, и владенията му стигат до границата ми, владения по-големи, отколкото е владяла нашата разделена империя в най-добрите си времена. Не е далеч времето, може би не в моя живот, но със сигурност преди моят внук да седне на трона, когато сераните и техните съюзни племена ще изпълзят от пустинята и ще глътнат Либа на една хапка. Освен ако някой не седне на трона във Виен и не върне силата ни.

Останах месец в пустинния град. Научих каквото можах за начина им на живот. Изкарах двайсетина дни в математа като студент, дори се включих в подреждането на голямата мозайка, която беше останала от хубавата им врата благодарение на мен. Каласади ми върна образния пръстен с уговорката да не го внасям в двореца и да го отнеса със себе си, когато си тръгна от Либа.

Една вечер седях в кулата на математа, сам в стаичка без прозорци, на пода, зад вратата със знака на „епсилон“. Проста глинена лампа осветяваше книгата пред мен, уравнения след уравнения. Математиката ми се удава, но не я обичам. Виждал бях как Калал се просълзява при вида на формула, разчувстван от изяществото и красотата на нейната симетрия. Самият аз разбрах формулата, или поне си мислех, че съм я разбрал, но не седнах да рева. Каквато и поезия да се криеше в уравненията, аз бях глух и сляп за нея.

Образният пръстен лежеше на масата до книгата, съвсем безжизнен, обикновена метална халка — или беше изгубил способностите си след експлозията, или Каласади му беше направил нещо, макар да отричаше. Прозинах се и затворих книгата с трясък, толкова силно, че пламъчето на лампата се разлюля, а пръстенът се завъртя като монета на ръба си. Но не както се върти монетата в началото, толкова бързо, че се слива в петно, а както се върти в края, колебливо и със залитане. За разлика от монетите обаче пръстенът не падна, а продължи да се върти бавно, хипнотично. Гледах го омагьосан.

— Йорг? — Образът на Фекслър се появи над пръстена, в оттенъци на бялото както обикновено, полупрозрачен. Ако Строителите са искали да направят призраците си по образ и подобие на привиденията от детските приказки, значи се бяха справили отлично.

— Кой пита?

Той ме погледна право в очите, образът му стана по-отчетлив.

— Не ме ли виждаш?

— Виждам те.

— Познаваш ме. Фекслър Брюс.

Сложих ръка върху книгата.

— Тук пише, че предсказанията неизменно се отклоняват от истината. И колкото повече време минава, толкова по-силно изразени стават отклоненията. Разбира се, тук всичко е подплатено със статистика и уравнения. Но посланието е достатъчно ясно. Ти си предсказание. Мисля, че вече изобщо не приличаш на човека, който умря пред очите ми.

— Не е вярно — каза Фекслър. — Притежавам оригиналните данни. Не е нужно да разчитам на избледняващи спомени. Фекслър Брюс е жив в мен, истински и ясен както винаги.

Поклатих глава, наблюдавах го внимателно. Сенки танцуваха навсякъде, освен върху него. По мен, по стените, по тавана, само върху Фекслър не падаха сенки, прогонени от собствената му светлина.

— Не можеш да пораснеш, ако постоянно те определя набор от застинали във времето мигове, към които се връщаш отново и отново. А ако не растеш, значи не си жив. Или си жив, но си някой друг. Нещо друго.

— Сигурен ли си, че говорим за мен? — Фекслър вдигна вежда, съвсем по човешки.

— А… — Захапа ме като челюсти от стомана. Най-лошите капани са онези, които си залагаме сами. Толкова много години, а накрая бях видял ясно себе си благодарение на нищо и никаква паяжина от числа. Можех да преброя на пръстите на едната си ръка драматичните мигове, които ме държаха вързан за миналото. Каретата и тръните. Чукът и горящото куче. Епископът. Ножът на татко в гърдите ми. И може би още един миг, скрит в медната кутийка на кръста ми. — Преди те харесвах повече, Фекслър. Какво искаш?

— Дойдох да попитам за плановете ти — каза той.

— Мислех, че сам си се досетил. Нали ме наблюдаваш постоянно?

— Бях… зает другаде.

— Виен ме зове. Смятам да се кача на кораб до Мазено и оттам да тръгна по суша за Златните порти. Вероятно ще стигна по-бързо, отколкото стигнах дотук на идване. Освен това имам спомен от трескав сън, помня как ти ми каза да ида там, нещо за трона и за моя образен пръстен, само дето ти го наричаше по друг начин. Контролен пръстен? Вярно ли съм запомнил?

— Да, вярно си запомнил, но не за това искам да говорим. Възможно е да ни подслушват. Иди във Виен, ще ти е от полза.

Облегнах се назад и плъзнах поглед по книгите, наредени на лавици от пода до тавана. Толкова много знание.

— Тези матмагьосници, те са ваши питомци, нали? Средство в опита ви да ни цивилизовате отново? Началото на едно ново разбиране, на нови знания, с чиято помощ да поправяме онова, което Строителите са създали.

— Едно от няколко подобни начала — отвърна той.

— Виждал съм отломки от вашето време. Почти нищо не е записано…

— Записано е в машини, в памет. Просто ви липсват средствата да го прочетете. — Фекслър обърна глава да погледне на свой ред книгите, макар че със сигурност можеше да ги види и без да си върти тиквата. Поредната илюзия, без съмнение.

— Виждал съм въпросните отломки, някои съм разглеждал подробно, но там никъде не се споменава за рай и ад, за живот след смъртта, за църкви, джамии или други молитвени храмове.

Фекслър сведе поглед към мен — носеше се на стъпка над бюрото и главата му почти опираше в тавана.

— Малцина сред нас имаха интерес към религията. Разполагахме с отговори, които не се нуждаеха от вяра.

— Но аз говорих с един ангел. — Намръщих се. — Поне така си мисля. И със сигурност съм стигал до сухите земи, преследвайки парчета от човешки души. Как е възможно вие да…

— За умно момче понякога си много глупав, Йорг. — Нещо в гласа му ме подсети за онзи ангел, нещо безвременно, безкрайно търпеливо.

— Моля? — Казах го твърде високо. Гневът ми винаги е готов да надигне глава и да ми подложи крак.

— Най-великото ни дело беше да променим ролята на наблюдателя. Дадохме сила в ръцете на хората, буквално. Твърде много сила, както осъзнахме със закъснение. И щом суровата воля на един човек, на подходящия човек, може да породи пламък от нищото, да раздели водата, да прави камъка на прах, да контролира ветровете… Можеш ли да си представиш на какво са способни нефокусираните желания и очаквания на милиони?

— Ти…

— Животът след смъртта, такъв, какъвто вие си го представяте и чието проявление виждате, е отговор на очакванията ви, на очакванията на хилядите и милиони около теб, плод е на легенди, предавани от поколение на поколение, променяни, еволюирали. Тук например, сред пясъците, хората си представят друг рай и други пътеки към него, някои тъмни, някои светли. Всичко това е измислица, която няма нищо общо с реалността, в която живеехме ние, макар неволно да е породена именно от нас. Каквото и да е чакало хората след смъртта в онова време, то така и не се появи в нашите изчисления. Нашите свещеници, не че мнозина се вслушваха в думите им, описваха нещо по-неуловимо, по-дълбоко и по-вълшебно, а не миш-маша от средновековни суеверия, върху които сте градили вие.

— Значи ние сме го направили? — Звучеше невъзможно. — Ние сме създали рая и ада?

— О, да. Ако вашите свещеници осъзнаят каква сила се крие във волята на паството им, сила, която биха могли лесно да контролират… е, да се надяваме, че няма да го осъзнаят, защото осъзнаят ли го, всяка история за огън и жупел, за Страшния съд и за дяволи с тризъбци ще се превърне в истина, и то повсеместно. Защо, мислиш, положихме толкова усилия да втвърдим омразата на църквата към „магията“ и нейните приложения?

Най-лошото беше, че му вярвах. Казаното от него звучеше като истина. Без да се замисля, взех книгата и я стоварих върху образния пръстен. Фекслър изчезна, както изчезва петно светлина, когато запушиш с пръст дупката, през която влиза. Толкова истина за един ден ми стигаше.

Каласади и Юсуф дойдоха да ме изпратят чак до края на града. С Ибн Фейд се бях сбогувал в прохладата на тронната зала, получил бях подаръци във вид на злато, диаманти, янтар и карамфил. „Болка има винаги“ — каза ми халифът и затвори шепата ми около подправката.

Омал чакаше с камилите, общо десет на брой, от тях три високи и бели — дар от халифа, — очевидно животни за разплод и от най-добра порода. За мен трите бяха точно толкова злобни, тромави и смрадливи като останалите. Имахме още трима камилари освен Омал и петима ха’тари за охрана.

— Дано пътуваш мирно и спокойно, крал Йорг — каза Каласади и се поклони с ръка на сърцето.

— Още не ми се е случвало да пътувам мирно и спокойно, но да се надяваме, че този път ще е изключение. — Ухилих се и му кимнах.

— Следващия път ще дойдеш в дома ми да те запозная със съпругата си и да видиш с какво трябва да живея — каза Юсуф, усмихнат и със светлина в очите.

— Следващия път — непременно. — Обърнах се да тръгна, но се спрях. — А принцът на Стрела? Предсказанията ви не сочат ли, че трябва да ме премахнете от уравнението, за да му разчистите пътя? — Смразих се за миг. Хрумна ми, че деветимата мъже в кервана са получили заповед да заровят трупа ми в някоя дюна.

Усмивката на Юсуф позастина, очите му стрелнаха със смущение Каласади. По-възрастният мъж преплете пръсти и ги вдигна към брадичката си.

— Нашите предвиждания не те сочат като значителна пречка пред принца на Стрела, крал Йорг. А това ни спестява необходимостта да решаваме моралната дилема редно ли е да жертваме един заради добруването на мнозина.

— Ако той дойде в Ренар, Йорг, не заставай на пътя му — каза Юсуф, умолително някак. — Не би било мъдро от твоя страна.

— Хм. — Казаното ме стъписа, макар че вещаеше едно наистина спокойно пътуване, поне що се отнася до матмагьосниците. — Щом казвате.

След което се покатерих на камилата си.