Императорът на тръните

31.

След появата на най-новия ни спътник сънят се превърна в дефицитна стока. С всеки ден Готеринг оставаше все по-далеч зад гърба ни. На петия капитан Харан обяви, че ще продължим и през нощта, за да стигнем призори до Хонт. По време на онзи дълъг и друслив преход, в миг на рядък покой и тишина, изтощението ме погълна по-бързо и от тинята на Кантанлона. Милите ни подмятаха по изровените коловози и обитателите на каретата периодично сменяха партньорите си. При поредната бабуна повдигнах единия си натежал от безсъние клепач и видях сивата глава на Осер Гант да почива в скута на епископа. Друго подрусване отметна главата ми от рамото на Миана, а следващото стовари Катеринината върху моето.

В тъмата на сънищата ми кожата на Катерин гореше до моята, но двамата споделяхме само това — топлината. А после тя ме извади без никакво предупреждение от тихия ми кошмар, пълен с тръни и дъжд.

— Катерин? — Познавах докосването ѝ. Надявал се бях, че съм я прогонил завинаги от сънищата си, именно с тази цел ѝ бях показал детските си скърби, но явно не беше точно така. Може би и тя като мен смяташе, че съм проявил пълна глупост, като съм допуснал епископ Мурило да ме спипа. Дължах признателност на църквата, че ме е научила да разчитам знаците, да виждам заложения капан и никога да не свалям гарда. Урок, който ми беше служил добре през годините.

— Катерин?

Тъмен коридор. Движех се през снопове лунна светлина, сипваща се през процепите на прозоречни капаци. Главата ми се обръщаше по своя воля, пръстите ми се плъзгаха по стената, без да ми искат разрешение. Познато. Всичко ми беше познато, коридорът, миризмата, грапавата стена, както и усещането, че съм уловен в чужда глава. Стъпала надолу, дълго спирално стълбище.

— Като онази нощ в Призрачния. Когато се отби човекът на папата — казах аз, макар ничии устни да не оформиха думите.

Стигнах края на стълбището. Завих зад ъгъл. Познато ми беше, но не бях в Призрачния. Още стъпала надолу. Ръката ми — неговата ръка — взе лампа от една ниша в стената.

— Катерин! — Влях сила в мълчаливия си глас, настоятелност.

— Шшш! Ще го събудиш, идиот такъв. — Гласът ѝ идваше от някакво дълбоко място.

— Кого?

— Робарт Хул, разбира се! Твоят шпионин във Висок замък.

Врата. Пръстите на Хул върху черното желязо на дръжката.

— Ако е мой шпионин, защо го използваш ти? — Шпионажът никога не е бил силната ми страна, но се гордеех, че имам свой човек толкова нависоко в кралската стража. Досега.

— Сагеус отвори ума му за истинските сънища — каза Катерин от своя кладенец. — Робарт ходи насън и дворцовата стража знае, че не трябва да го буди, иначе може да стане неприятно. Той умее да върти меча. Използвам го да наглеждам Сарет, когато не съм там.

— И сега…

— Шшш!

— Но…

— Млъкни.

Хул влезе през вратата и продължи по някакъв коридор, сенки танцуваха около него. Стигнахме до Късия мост — еднометрово мостче от махагонови дъски над дълбока шахта, от която при нужда се вдигаха стоманени врати и запечатваха подземието. Хул мина по мостчето и продължи по още стъпала надолу.

Стана по-студено. Вече не бяхме във Висок замък, а под него, вървяхме по дълъг Строителски коридор с множество завои, който минаваше през горните подземия и стигаше до древно архитектурно допълнение, изкопано от династията Ор. Изградено да приютява покойниците им. Беше значително по-ново от самия замък, разбира се, но имаше благоприличието да носи възрастта си на показ. Стените на гробницата бяха напукани, тук-там каменната облицовка беше паднала и се виждаше грубо изсечената скала отдолу.

Босите крака на Хул шляпаха по студения камък, нощницата му не вършеше никаква работа срещу подземния студ, но в краката му се удряше ножница, а мечът по подразбиране върши повече работа от дрехите. Сомнамбул или не, мечоносецът винаги стяга колана с меча на кръста си. Макин го беше обучил добре по времето, когато скуайърите размахваха дървени мечове в двора на замъка. Надявах се, че Хул е запомнил добре и моя урок, онзи следобед на двора за дуелиране, когато наруших правилата на играта и го съборих с удар в гърлото.

Стъпките му отекваха, дъхът му се къдреше в студения въздух. Когато Анкратите изместили Орите, моите предци побързали да опразнят мавзолея, така че гробниците да са готови за по-нови попълнения. И с времето започнали да ги запълват. Старите статуи били заменени с нови, а понякога просто ги променяли малко. Проявявайки достойна за уважение икономичност и липса на излишна сантименталност, моят прадядо наредил на зидарите да отсекат мустака на основателя на династията Ор, да променят малко формата на носа му и да сложат статуята над трупа на прапрадядо ми.

Ако Катерин използваше Хул, за да наглежда чрез него Сарет, защо се намирахме в подземната гробница? Освен ако Сарет не беше умряла междувременно, разбира се. Какво искаше да ми покаже Катерин? Още една смърт, за която да поема вината? Или ме водеше към мястото, където бе наредила да ме пренесат в деня, когато се върнах от Гелет, където ме беше скрила, за да не довърши баща ми започнатото? Искаше да ми напомни, че ѝ дължа живота си? Той бе смятал, че ще умра от раната, иначе собственоръчно би ми извадил сърцето, това поне знам със сигурност. При гроба на мама ли отивахме?

Образ на огряна от слънце водна повърхност се появи в главата ми. Повърхност високо над мен. Натиск на студена вода. И от дълбините изплува спомен, който ми се струваше по-малко реален тук, във Висок замък, в дома на мъртвите Анкрати, отколкото ми се бе сторил сред мъглите на Готеринг. Баща ми беше мъртъв? Не бях споменал за това на никого. Катерин ми беше показала, че призраците са направени от сънища. Не беше изключено личата да ме е излъгала… нямаше друго обяснение. Старецът беше прекалено зъл, за да умре. Още по-малко да си отиде в покоя и уюта на собственото си легло. Там ли отивахме? Затова ли бяхме дошли тук? За да го видя в гробницата му?

Завихме зад ъгъл и видяхме светлина да изчезва зад следващия, на трийсетина метра пред нас. Зърнах двама мъже, преди завоят да ги скрие, но пред тях имаше и други, цяла група. Тези мъже… нещо не беше в ред с тях, нещо познато. Въздухът вонеше на кисело.

Хора, тръгнали към гробниците. Към мама и Уилям, които лежаха под мраморните си плочи. Зад магически печати.

Хул ускори крачка, но не усетих тревога или гняв в движенията му. Просто тръгна по-бързо. Явно Катерин внимаваше как докосва ума му — леко, за да не го събуди, но и достатъчно силно, за да контролира скоростта му. При следващия завой видяхме ясно последните три фигури. С хлътнала плът и потъмняла, но не от слънце, а от кал, косата им проскубана, увиснала по черни дрипи. Носеха тръбички и стрели. Блатни духове.

Как бе възможно такива създания да проникнат във Висок замък? И защо Катерин не беше вдигнала тревога?

Още един завой, после Строителският коридор свърши пред порутеното разширение на Орите.

Защо Катерин не беше вдигнала тревога? Защото това би събудило Хул и тя би загубила очите си в Анкрат, без да узнае причините. А причините често струват колкото тежестта си в злато. Фекслър ме бе пратил в своята гробница да сложа достоен край на останките му и така да му осигуря достъп до пълната му сила. При мъртвите не беше много по-различно. Некромантите ги връщаха в телата им, за да намерят там отново силата си. Но какво ги беше довело тук?

Прах приглушаваше стъпките на Хул. За разлика от всички други мазета в Крат, където царуваха влага и плесен, някаква магия в Строителските основи пазеше подземията на замъка сухи като кост. Пресушено и шепнещо място като сухите земи, където пропадат душите.

Роднините ми от по-старите поколения лежаха в дъното на криптата, прапрадядо ми, прадядо ми, дядо ми, съпругите им, братята, сестрите. Анкрати от по-ниско потекло, поне онези, които се бяха отличили на бойното или турнирното поле, също лежаха тук въпреки смъртния грях на недостатъчно благородния си произход. Цяла орда, всичките забравени. Статуите им гледаха в тъмната безкрайност над стари кости. Но светлината идваше откъм няколко стъпала по-близо до входа, стъпала към камера, която познавах добре.

Пръстите на Робарт Хул се стегнаха около дръжката на меча му.

— Недей! Ще се събуди! — прошепна гласът на Катерин, дали в неговото, или в моето ухо, не разбрах.

Мечът излезе с шепот от ножницата, добро острие от ковачницата при Моста на промяната, с впечатани руни за острота. Блатните духове изкачваха стъпалата към гробницата на мама.

— Няма да му позволя. — Как точно щях да го задържа в плен на съня, изобщо не ме занимаваше в момента. Може би силното желание щеше да е достатъчно в този свят, завещан ни от Строителите. Макар че каквото и да твърдеше Фекслър, желанията рядко вършат работа.

Катерин беше настроила Хул да крачи бързо, аз го подгоних в спринт, като описвах осморки с меча му да преценя тежестта и баланса. Нямам представа как точно му дърпах конците. Може би Катерин се бе смилила над мен и ми бе заела силата си, но от опит знам, че когато близките ми са под заплаха, дори ако вече са мъртви, волята ми върши чудеса.

Когато си се отдал на насилието, да се спреш изисква почти нечовешко усилие. То е от онези неща, които започнеш ли ги, трябва да ги довършиш, като при сношението — дори свещениците твърдят, че да го прекъснеш е грях. Аз спрях обаче, и Робарт Хул спря заедно с мен. Да нахлуя презглава би било глупост, само бих доставил свеж труп, с който да си играят блатните духове и каквито там приятелчета си водеха. Бих могъл да вдигна тревога, но това щеше да отнеме време и да ме отдалечи от криптата, а междувременно грозниците щяха да избягат с онова, за което бяха дошли.

Така че подкарах Хул обратно по коридора, по стълбата и оттам към Късия мост. Изминахме разстоянието тичешком, Хул се позадъха, но нищо повече. В стените от двете страни на моста имаше ниши, а в нишите — сребристи панели с гладки сребристи бутони. Ако натиснеш бутоните в определена последователност, от пода щеше да се издигне дебела плоча от Строителска стомана, достатъчна да се изковат хиляда меча. Тази плоча беше едно от съкровищата на Анкрат.

Никога не бях виждал да вдигат вратата. Никой никога не ми беше казвал кои бутони да натисна.

— Предполагам, че баща ми не ти е показал насън комбинацията? — попитах.

Катерин не отговори, но Хул потръпна вместо нея. Зачудих се дали сънищата на татко не са толкова мрачни, че Катерин не смее да припари в тях.

— Мамка му.

Забих меча на Хул в панела. Вратата се вдигна толкова бързо, че една от махагоновите дъски на мостчето не съумя да падне навреме и стана на трески. По коридора зад мен примигнаха светлинни мехури, разливайки локви червеникава светлина. Някъде отдалеч се чу вой на сирена, звучеше съвсем като гласа на Конатската наблюдателница, макар да не вярвах, че и тук трима яки мъже въртят ръчката на някакво подобно устройство. Не, този глас беше по-пронизителен, по-ясен, плод беше на по-древна машина. Търчането, размахването на меча и трясъкът на стоманени врати не бяха успели да събудят Хул, но далечният вой започна да разхлабва хватката ми около ума му, да отлепва пръстите ми един по един, да издърпва Хул от съня, сякаш той бе гмуркач в тъмно море, който се стреми усилно към трептящата светла повърхност. Натиснах го надолу и движението изтласка самия мен към повърхността, бях едновременно близо и много далече от нея. Звуците на каретата се процедиха в ушите ми, скърцането на шасито, трополенето на колелетата, хъркането на Гомст.

— Не.

Двамата с Хул хукнахме назад, босите стъпала плющяха по пода, свръщахме зад завоите. Беше като сън, който помниш в мига на събуждането, искаш да го съхраниш, но той се изплъзва през пръстите ти.

„Близо сме. Още един завой.“

Стрели пронизаха със съскане мрака. Една уцели лампата и рикошира. Друга се заби в гърдите на Хул, в плътния гръден мускул отляво. Малък червен кръг порасна около нея.

„Тичай. Сънувай.“

Хул бързо скъси разстоянието и за втори залп не остана време. Метна лампата и хукна презглава след нея. Лампата се пръсна в стената при завоя и огненото зарево очерта силуетите на два блатни духа, които се криеха в кьошето и зареждаха стрели в духалките си. Хул стигна до тях точно когато си поемаха дъх за нов изстрел. Един замах с меча видя сметката и на двете тръбички. Блатните се движеха бързо и уверено, не като мъртъвците, които вдигаше Чела. Проядени бяха от развала, да, но бяха живи, родени като хора навярно, а впоследствие променени от отровите на обещаните земи.

Двамата скочиха едновременно към нас. Хул разпори единия във въздуха, от рамото до таза, и сивкави черва се изсипаха в локва черна кръв. Другият ни повали на земята, забил нокти в раменете на Хул, изпилените сиви зъби изщракаха на сантиметри от лицето му. Мечът остана притиснат между телата ни и на Хул не му оставаше друго, освен да се сборичка с противника си. Създанието беше кльощаво, едва ли тежеше и наполовина колкото нормален мъж, но в жилавите му крайници се криеше невероятна сила. Дъхът му вонеше на гробове, а изпилените като шипове зъби, които се пънеха да захапят месо, ме изпълниха с ужас, макар че не моето лице се опитваха да изядат.

Отчаянието даде на Хул грубата сила, която ни бе нужна да се измъкнем. Той откъсна блатния от себе си, като използва затиснатия меч вместо лост. Ноктите на създанието разпраха раменете му и по гърдите му плисна кръв. Хул псуваше върло, задъхан, успя да притисне блатния под себе си, прикова го с коляно и заби острието на меча в гърлото му.

Огледа се трескав, изгубен. Дадох си сметка, че макар кръвта да се стичаше по гърдите ни и да обагряше нощната риза в червено, не усещам болка.

— Йорг! Събуди се! — Гласът на Катерин в ухото ми, топлината на дъха ѝ по шията ми, на заден план — трополенето на каретата.

„Не.“

Хул се обърна да продължи.

„Не.“

Избутах пред погледа му образа на стрелата, усещах, че го изпускам, но още се държах упорито.

Той посегна да я извади. Не успя — стрелата надигна плътта около раната, но само толкова. „Това е просто трън! Дръпни силно, извади я с все шиповете и нека кръвта измие мръсотията.“ И той го направи.

— Мама му стара! — Хул изплю кървава слюнка и се огледа. — Какво, по дяволите?… — Усетих как устните му се движат, усетих как Катерин ме разтърсва на стотици мили оттук.

Образи от съня го подкараха отново напред. Неща, които беше видял със спящите си очи. Вратата, затворила подземията, третият блатен призрак, който бе влязъл в криптата на Анкратите. Видели бяхме трима, но може да имаше и други с тях. Прелях му от гнева си, да гори в пръстите му вместо изтичащата кръв.

Недалеч пред нас — трясък на чук по желязо, отново и отново.

Задържах се някак, когато той хукна напред, гаснещият пламък на счупената лампа бързо остана зад нас. Остър завой наляво в мрака и право напред, в откраднатите погребални крипти на Орите, друга светлина. Така, по-бавно сега. Бавно нагоре по стъпалата към гробницата на мама. Светлината проблясваше по острието на Хул, хлъзгаво от черната кръв на блатните духове.

И там, в светлината на един-единствен фенер, стояха третият блатен и трима мъртъвци, петносаната им плът още носеше характерните татуировки на бретанските моряци, и всички те наблюдаваха петия — бледолик мъж с черен плащ и черна качулка, коленичил до по-малкия саркофаг, зает да руши с длето и чук руните, врязани около капака му.

Хул не попита кои са, нито нададе боен вик, и слава богу. Приближи се в гръб без колебание, вдигна меч за прецизен замах и отсече наполовина главата на блатния. Аз пък намерих време да се зачудя на мъртвите. Умовете им са по правило пълни с най-лошото от прежното им съзнание, а любопитството не може да мине за грях, или поне не толкова черен, че да се върне в мъртвото тяло. И все пак те стояха и гледаха саркофага, жадно, като хипнотизирани. Хул отсече главата на първия от мъртвите, преди другите двама да се обърнат. Не беше най-добрият замах, но говореше за сериозни умения с меча и докато Хул го въртеше, аз охотно щях да му прощавам дребните грешки.

Мъртъвците го нападнаха, по-бързо, отколкото се бях надявал. Отърсили се от хипнотичното си състояние, те се оказаха нещо доста по-различно от тромавите мъртъвци, които срещаме обикновено. Хул отсече ръката на единия при лакътя. Мъртвият улови с другата си ръка дясната китка на Хул, а вторият се хвърли в краката му.

Хул падаше, когато некромантът се надигна.

Може и да не бях имал високо мнение за Робарт Хул, но той умря добре. Взе меча от затиснатата си дясна ръка и го заби с лявата в шията на мъртвия, който връхлиташе отгоре му.

Затиснат от едноръкия труп, докато другият го държеше за краката и впиваше зъби в бедрото му, Робарт нададе рев и понечи да се надигне. Некромантът притича и допря студени пръсти към китката на ръката, която се опитваше да освободи заклинения меч. Съпротивата на Робарт се стопи. Изчезна не болката, нито ужасът, че мъртвец дъвче сухожилието в горната част на бедрото му, изчезна съпротивата му. Знаех на какво е способно докосването на некромант.

Мъртвият моряк се надигна на колене, после се изправи, ухилен в червено, кръв се стичаше по брадичката му. Очите, с които ни гледаше, не бяха очите, с които ни беше погледнал в началото. Нещо друго гледаше през тях. Некромантът коленичи, още по-блед отпреди, по-блед, отколкото ми се струваше възможно.

— Милорд — каза той, без да вдига поглед от каменния под. — Кралю мой.

— Милорд! — пискливият глас на Гомст.

— Кралю! — Осер Гант.

— Събуди се, глупаво момче такова! — Силен шамар, аз отворих очи и установих, че гледам право в очите на Катерин.

— Проклети да сте всичките! — каза Миана, а бебето се разпищя.