54.

И трябва да приемем, че съм успял. Така де, още сме тук все пак. И аз пиша този дневник, а не съм отровна прах, разнасяна от мъртъв вятър по стерилна земя. Колкото до онази магия, която ни събра накрая, която ми помогна да видя отвъд смъртта през неговите очи, онази магия вече я няма. Цялата магия изчезна, пресекна от извора си, колелото е завъртяно, старата реалност, от която човечеството се бе отклонило, е възстановена напълно.

Написах този дневник с мастило от Африк, тъмно като тайните съставки, които стриват за направата му. Ръката ми пътува по белите страници и рисува черната следа на дните ми. Следа, която започва в деня, когато разклатих снежния глобус и разбрах, че понякога промяната е възможна само отвън навътре. Следа от онзи ден до днешния — а днес ме събуди слънцето, грейнало над Виен и над синия Дануб, който тече тих и бърз през сърцето на Неразделената империя.

Малкият Уил влиза тичешком в стаята. Често идва напоследък, въпреки тревогите на майка си.

— Йорг! — казва той и аз се появявам.

— Да.

— Ти не си моят татко. Така ми каза Мартен.

— Аз съм спомен за него. А хората са направени от спомени, Уил. — Друг, по-добър отговор не мога да измисля.

— Чичо Райк казва, че си призрак.

— Чичо Райк е нещо, което е изпаднало от дупето на кон и после е било оформено в много грозен човек — казвам аз.

Уил се киска. После продължава сериозно:

— Но ти си бял като призрак. Баба Уенит казва, че призраците са прозрачни и аз наистина виждам през…

— Да, императоре мой — прекъсвам го аз. — Аз съм призрак. Призрак от данни, екстраполация, компилация. Милиард уловени мигове. Твоят баща е прекарал голяма част от живота си в сграда, построена преди хиляда години.

— Висок замък. — Усмихва се. — Бил съм там!

— Сграда с безброй древни очи и уши. А по-късно е носил специален пръстен. Гледал през пръстена и пръстенът гледал през него. Един човек… един призрак на име Фекслър решил, че е важно да опознае баща ти, да разбере дали може да му повери спасението на света.

— Искал е да знае дали татко ми е достатъчно добър — казва Уил.

Колебая се и скривам усмивката си.

— Искал да знае дали Йорг е подходящият човек. И направил онова, което правят машините, когато им поставиш сложна задача. Създал модел. И този модел съм аз.

— Ще ми се да имах истински баща — казва Уил. Само на шест е. Да се надяваме, че липсата на такт е временно явление.

— И на мен ми се иска да имаше истински баща, Уил. Аз съм само ехо и чувствам само ехо на любовта, която той би изпитвал към теб. Но ехото е много силно, уверявам те.

Той се усмихва и аз разбирам, че не цялата магия е изчезнала. Онази, която изгаря — да, тя си е отишла. Хората вече не летят, нито надхитрят смъртта. Ала едно по-дълбоко, по-старо и по-неусетно заклинание още е тук. От онзи вид, който разбива сърца и лекува сърца и който открай време тече в костния мозък на нашия свят. Добрият вид.

Уил се усмихва широко и си тръгва тичешком. Малките момчета лесно се отегчават. Гледам вратата, през която е излязъл, и се чудя какво ли ще влезе след него. Бих могъл да го предвидя, разбира се. Да създам модел. Но така не би било забавно.

Едно знам със сигурност — че през тази врата няма да влезе Йорг от Анкрат. Нормално е хората да се плашат от духове, а не обратното. Един човек може да се плаши и от сянката си, но ето ме мен — бледа сянка, която се страхува от човека, който я е хвърлил. Само че Йорг от Анкрат няма да се върне. Магията бе изключена, заклинанията се оттекоха от света. Смъртта отново е такава, каквато е била преди.

Наблюдавам вратата, но никой не идва. Миана тъгува. Посветила се е на младия император, който расте пред очите ѝ. Катерин изобщо не идва при мен, смята ме за набор от числа, които броят сами себе си и се опитват да вземат мярката на човек, който е бил отвъд мерките, може би дори отвъд нейните сънища. Наблюдавам още известно време вратата, после се отказвам. Фекслър ще я наблюдава вместо мен. Той наблюдава всичко.

Вместо това се потапям в бездънното и безкрайно море на Строителите. Колелета в колелетата, светове в световете, възможности без край.

Всички ние имаме своя живот. Всички имаме своя миг, или ден, или година. Йорг от Анкрат определено е имал своя и моята задача е да разкажа за него.

Но той вече е недостижим за мен и повече нямам какво да кажа. Може би някъде Йорг и брат му са намерили истинския рай и му разказват играта. Ще ми се да мисля, че е станало така.

Но историята, така или иначе, свърши.

Загрузка...