Императорът на тръните

26.

Каретата се тресеше по замръзналата кал, а Чела ругаеше под нос. На пейката отсреща Кай изглеждаше спокоен, дремеше даже, сякаш го люлее дойка. Чела стисна страничната облегалка. Пет години без сладостта на некромантството, пет години, откакто анкратското момче ѝ я беше отнело, изгорило бе силата ѝ в огнената буря на своите призраци. Смятала бе, че Мъртвия крал е проявил единствено жестокост, захвърляйки я сама и откъсната на бреговете на живота, измъчвана ежедневно от болежките на плътта, унижавана от дреболии като жега и студ. Сега разбираше, че не е било само жестокост. Било е предвидливост, хитрост.

— По дяволите. — Чела се загърна по-плътно с кожената наметка. — Защо есента трябва да е толкова студена!

— Защо някой е решил, че Съборът трябва да се провежда в навечерието на зимата? — каза Кай. — Това би било по-разумен въпрос.

Чела не се чувстваше разумна, чувстваше се измръзнала. Демонстративното спокойствие на Кай я дразнеше. Напоследък все по-често се сещаше за деня, когато блатните духове ги бяха довлекли при нея през тръстиките. Кай и момичето му. Косите им бяха целите в кал и слуз, младите им лица — разкривени от ужас. Всяка проява на самочувствие сега, всеки намек за кроткото презрение, което се криеше зад усмивката му, се превръщаха в поредния повод Чела да съжали, че изобщо е решила да го използва. По-добре да го беше убила заедно с напереното му малко курве.

По своето естество некромантството е греховна наслада, изисква да се предадеш на най-тъмните си инстинкти. Фактът, че златното момче си е върнало предишната самоувереност, че пак излъчва чар и дарява света с милите си усмивки, сякаш просто експериментира с таен порок, по необходимост и за забавление, направо я влудяваше. На всичкото отгоре се справяше страхотно, толкова добре и с такава лекота, че ѝ идеше да му издере лицето. Изглежда, Кай приемаше некромантството като временно занимание, което може да зареже по своя воля, както беше зарязал и изгората си. Как се казваше тя? Сула? Чудеше се дали Кай още помни името ѝ.

Некромантството си имаше цена, трябваше да има цена. Чела определено беше платила цена. Е, Йорг бе отхапал от него безплатно, но хапката беше малка, незначителна, само намек за истинските възможности на магията. А златното момче се бе втурнало с главата напред, на шега почти, сякаш некромантството е циркаджийско жонгльорство. Но рано или късно щеше да изпусне топките.

— Мразя да съм жива — каза Чела на света, който се точеше от другата страна на дървената решетка; живите плетове бяха обрасли с толкова плътен скреж, че всяка вейка имаше тръни от лед.

— А в същото време стискаме живота със зъби и нокти — каза Кай. — До откат понякога.

Вече бе вървял в сухите земи. Въобразяваше си, че знае всичко. Въобразяваше си, че е видял и двете страни на монетата, само защото се е препъвал по границите, където новите мъртви понякога губят пътя си. Как ли щеше да го промени пътуването в дълбокото, запита се Чела. И колко надълбоко трябваше да стигне, за да се стопи завинаги наглата му усмивка? Някъде отвъд Опрощение може би, в местата, където ангелите не смеят да пристъпят, или дори отвъд черните пясъци, чак в пещерите на личите. Истината го чакаше някъде там — и в деня на неговото тъмно богоявление Чела щеше да му прости за пренебрежението и наглостта, защото от този ден насетне те щяха да са непотребни за него, счупени. Дотогава обаче… още една бодряшка усмивка и щеше да му издере очите.

Клатушкането на каретата ѝ обръщаше стомаха. Костите я боляха. А студът, влажният, издебващ я студ! Изтри си носа — по опакото на дланта ѝ остана влажна следа от секрет, — после подсмръкна. Забеляза беглото отвращение, пробягало по лицето на Кай, и се престори, че не е видяла нищо.

„Играем си с трупове, а той се отвращава от сополите ми!“

Толкова много живот в тялото я правеше дребнава и заядлива, слаба.

Каретата се люшна и спря, кочияшът потропа три пъти по покрива.

Кай вдигна очи.

— Проблем?

Чела не долавяше нищо, но при отслабените ѝ сетива това не значеше много. Вдигна рамене, наведе се напред и отвори вратата на каретата.

Акстис стоеше в калта, златната му броня отразяваше зимното слънце и грееше ослепително. И други от Златната гвардия се тълпяха около него, но на коне.

— Над града пред нас се издига дим.

— Кой е градът? — Чела примижа. Не ѝ допадаше мисълта да излезе от каретата. Слънцето обещаваше топлина, но лъжеше.

— Готеринг.

— Не съм го чувала. Пратете ездачи напред и продължете. — Затвори вратата и се облегна. — Двеста и петдесет мъже! И се тревожат заради малко дим. Дори целият град да гори, пак можем да минем през него.

— Може би нашите приятели са ни изпреварили. — Кай улови парата на дъха си и я оформи във въпросителен знак, който бързо изгуби очертанията си. Евтини номерца.

— Личите не са ничии приятели, заклет във вятъра друже. Добре ще е да го запомниш.

Каретата се люшна отново напред и скоро нагази в мека кал под хрущяща ледена корица.

— Пътят е залят. Газим — каза Кай. Беше облегнал глава назад и очите му бяха затворени. — Има нещо като клада на градския площад. Не виждам кости.

Беше ѝ казал, че вятърното му зрение се усилва едновременно и правопропорционално с мъртвото му зрение. Още един повод да го мрази и в червата. Очите му трепкаха под клепачите, насочени към пътя напред, там, където тя не можеше да види. Въпреки това Чела се усмихна. Пред тях имаше неща, които Кай не би могъл да види, нищо че зрението му яздеше вятъра. Бяха поели по тази пътека благодарение на Мъртвия крал и неговото коварство. Двама некроманти, тръгнали към Събора, изпратени на Събора. Некромантството беше задължително условие по пътя към заложената цел, но също толкова необходимо бе пратениците да са достатъчно живи, за да не предизвикат подозрение с присъствието си. А кой по-добре от Кай и Чела отговаряше на тези условия? Той — твърде нов в занаята, за да стресне Стоте, тя — твърде далеч от старите си сили, за да представлява заплаха.

Тъмна вода се плискаше под прага на вратата, каретата газеше все по-надълбоко. После, тъкмо когато изглеждаше, че ще потънат, колелетата отново захапаха пътя и поеха по твърда земя. Чела надуши миризмата на печено месо.

— Това е погребална клада.

— Няма кости — каза Кай. — Над улиците са опънати знаменца. Някакво местно празненство?

За смъртта Чела знаеше всичко. Поклати глава.

Отвори вратата и скочи на пътя още преди каретата да е спряла.

— Какво? — Кай скочи след нея.

Чела вдигна ръка да го накара да млъкне. Не че слушаше с ушите си, но предпочиташе Кай да млъкне поне за малко.

— Писъци… — каза тя. Ужасна агония. Агония, от която кожата ѝ пламна. Ръка се появи пред лицето ѝ и в първия миг Чела не я позна, макар да беше нейната собствена. Ръката висеше сякаш на невидима нишка, дълъг пръст с костеливи кокалчета сочеше колебливо. Колебанието бързо изчезна и пръстът посочи решително към откритите води между града и една горичка наблизо. — Там.

— Усещам го съвсем смътно — рече Кай.

— Крие се. — Чела събра ръце да оформи волята си. Може да притежаваше само ехо от прежната си сила, но малкото, което владееше, го владееше с умението на десетилетен опит. — Помогни ми да го извадим.

Извличането на мъртви неща през воала винаги ѝ напомняше за помийната яма в Йонхолт. Горещо лято и смрад, която се издига между дъските, смрад толкова силна и люта, че да ти потекат сълзи — точно като в онзи ден, когато изпусна брошката на леля Робтин. Не, не я беше изпуснала, тази дума бе твърде неточна. Беше я закачила много внимателно за рокличката си, прекарала бе няколко пъти стоманената игла през вълнения плат. И въпреки това брошката падна, превъртя се във въздуха, искряща, цепеща светлината като диамант, макар да беше от обикновено огледално стъкло. Чела на два пъти почти успя да я хване, бижуто буквално мина през пръстите ѝ, на третия път го бутна неволно, то се плъзна по дъските и падна в дупката.

Чела дълго стоя и гледа отвора. Искрящата брошка отново и отново падаше в дупката, образът се бе запечатал в главата ѝ. Не беше попитала може ли да я вземе. Леля не би ѝ разрешила, затова не попита. „Ако вземеш нещо, но го върнеш навреме, значи просто си го взел назаем“ — беше си казала малката Чела.

— А ако не го върнеш, значи си го откраднал — прошепна тя, застанала до помийната яма зад люляците.

Помнеше как легна по корем на дъските, сбърчила нос и затаила дъх срещу напиращата смрад. Опряла буза в дървото, бръкна в дупката, лайняните дъски остъргаха подмишницата ѝ през ръкава на рокличката. Пръстите ѝ потънаха в мръсотията, която се оказа изненадващо студена. Ясно помнеше пълзящото отвращение, надигащия се стомах, ръката си, потънала до китката, която искаше да се свие в юмрук, но вместо това шареше с надежда да напипа бижуто.

Нуждата да си поеме дъх разкъсваше гърдите ѝ, не искаше да чака. Чела стискаше силно очи. Удряше с крачета по дъските, шареше с ръка. ЩЕ ВДИШАШ. В крайна сметка нуждите на тялото винаги се оказват по-силни от тези на ума и винаги вдишваш.

Лежала бе там, давеща се от вонята, тънка нишка горчиво повръщано висеше от отворената ѝ уста, а пръстите ѝ още шареха в един студен свят, наполовина твърд, наполовина течен.

И след всичко това — иглата на брошката изведнъж я убоде, тя изпищя и дръпна рязко ръката си. Празна, ако не броим лайната.

— Номерът — измърмори тя на Кай — е да издържиш, докато те захапе.

Когато то захапа, Кай се срина с писък, но Чела удържа с мрачно удовлетворение и дръпна да извади онова, което бе изгубено и скрито. Колкото и слаба да бе, използва изпълващия я живот да примами и прикове плячката си. Накрая, когато сякаш костите щяха да се изтръгнат от плътта ѝ, през мускулите, кожата и всичко, Чела дръпна още по-силно и над наводнените полета се завихри мъгла. Скреж разпери шарки под мъглата, разля се мълниеносно, диво, ъгловато над тъмната вода.

То се надигна сред отломки тънък лед, нещо хем по-бяло от скреж, хем по-черно от застоялата вода, създание с крайници бледи като кост, полазени от среднощна сянка, тънко като острие на меч, ръцете с по три пръста като корени. И незнайно как, въпреки липсата на отличителни белези, несъмнено женско. Създанието нямаше уста и болката му се измерваше по друга скала и в друг регистър, а Чела усещаше резонанса на агонията му дълбоко в корените на зъбите си. Гвардейци залитаха около нея, давеха се, деряха очите си.

— Керес! — назова Чела личата, запечатвайки я обратно в света.

— Какво стана? — Кай се надигна, дишаше тежко. — Виждам го ясно. Нещо се е променило. Какво?

— Аз… — Нещо наистина се бе променило. Личата стоеше открита пред тях, без покрова си от призраци.

Кай стисна зъби. Явно и той усещаше резонанса от агонията на създанието.

Призраците ги нямаше… сякаш някой ги беше обелил.

И в този миг Чела разбра.

— Одрали са я.