Ловецът на елени

ГЛАВА ПЪРВА

Върху човешкото въображение събитията оказват същото въздействие, каквото оказва и времето. Всеки, който е пътувал надалеч и видял много, е склонен да смята, че е живял дълго. И колкото повече изобилстват значителните събития в историята на един народ, толкова по-бързо тя добива и отпечатъка на древността. Само тъй можем да си обясним старинния ореол, който са успели вече да придобият американските летописи. Обърнем ли мислено поглед назад, към първите дни от историята на колониите, тоя период ни се струва далечен и неясен — хилядите промени, натрупани около веригата на възпоминанията, изтласкват зараждането на нацията към толкова далечен период, че той сякаш се губи сред мъглявините на времето; и при все това четири средно продължителни живота биха били достатъчни, за да се предаде от уста на уста като сказание всичко, постигнато от цивилизования човек в границите на американската република.

Исторически факт е, че само допреди едно столетие поселищата по източните брегове на Хъдзън1 — като Клейврак, Киндърхук и дори Покипси — са били все още застрашени от индиански нападения. А и до днес на брега на същата река, на разстояние един мускетен изстрел от корабостроителниците на Олбъни2, се намира домът на по-млад потомък на Ванренслерови3 с бойници за защита от същия коварен враг, при все че тоя дом едва ли е от толкова далечно време. И други подобни паметници от ранните дни на страната могат да се намерят пръснати навсякъде из ония места, които днес се смятат за средище на американската цивилизация и дават недвусмислено доказателство, че всички днешни средства за защита от неприятелско нахлуване или насилие са създадени от нас за време, малко по-продължително от един среднодълъг човешки живот.

Събитията, разказани в тая повест, се случиха между 1740 и 1745 година, когато бяха населени само четирите Атлантически графства на колонията Ню Йорк — тясна ивица земя по двата бряга на реката Хъдзън от устието й до водопадите близо до нейния извор — както и няколко по-далечни „съседни“ области по реките Мохоук4 и Шохари5. Широки пояси от девствени пущинаци не само стигаха до брега на първата от тия реки, но се прехвърляха и отвъд нея, врязваха се дълбоко в Нова Англия6 и обезпечаваха горско прикритие на туземния воин, когато бродеше из тях с безшумните си мокасини по тайнствената и кървава „пътека на войната“.

Погледната от птичи полет, тогава цялата област източно от Мисисипи навярно е представлявала огромно гористо пространство, ограничено само откъм морето със сравнително тясна ивица обработена земя, осеяно с блестящи езера и разкъсано от лъкатушните линии на реките. На фона на тая грандиозна картина, завладяна от тържествена самота, кътчето, което възнамеряваме да опишем, изглежда съвсем незначително; но все пак се осмеляваме да продължим, уверени, че успеем ли да изобразим точно която и да било частица от тая дива област, бездруго ще създадем вярна представа за нея в цялост, като се изключат някои дребни и несъществени различия.

Каквито и промени да създаде човек на земята, вечният кръговрат на годишните времена си остава ненарушим. Лятото и зимата, времето за сеитба и за жетва следват с изумителна точност своя строго установен ред и създават за човека несравнима възможност да изпита огромното могъщество на своя проницателен ум, като опознава законите, диктуващи тяхното строго еднообразие, предвижда вечния им кръговрат.

В дебрите на една гора, чийто листак се къпеше в сияйната слънчева светлина на безоблачен юнски ден, докато стъблата на дърветата почиваха с мрачно величие сред окръжаващите ги сенки, прозвучаха гласове на хора, които се викаха един друг. Гласовете ехтяха различно. Очевидно принадлежаха на двама души. Изгубили пътя си, те го търсеха в различни посоки.

Накрая силен вик възвести успех. Скоро след това някакъв човек се измъкна из гъсто преплетения храсталак над едно малко тресавище и се озова на полянка, изглежда, образувана отчасти от бушуването на вятъра, отчасти — от яростта на огъня. Това малко пространство, което, макар и почти изпълнено с повалени стъбла, даваше възможност да се види доста голяма част от небето, се намираше в полите на един от високите хълмове, с които бе осеяна почти цялата околност.

— Най-сетне място, гдето можеш да си поемеш дъх! — възкликна горският скитник и разкърши огромната си снага като едро куче, което тъкмо се е измъкнало от снежна пряспа. — Ура, Ловец! Най-сетне сме отново на дневна светлина. А ето го и езерото!

Непосредствено след тия думи и вторият горски скитник разтвори с ръце храстите над тресавището и се появи на полянката. След като сложи набързо в ред оръжието и раздърпаното си облекло, той се приближи към своя спътник, който беше почнал вече да се готви за почивка.

— Познаваш ли това място? — запита човекът, когото наричаха Ловец. — Или пък се развика само защото видя слънцето?

— И едното, и другото, момко, и едното, и другото. Мястото познавам, а и никога не съжалявам, щом видя тъй полезен приятел като слънцето. Сега вече ни са ясни всички посоки на компаса и само ние ще сме виновни, ако допуснем нещо да ги обърка пак, както се беше случило преди малко. Името ми да не е Бързия Хари, ако това не е същото място, дето миналото лято ловците на земя7 разположиха своя стан и прекараха цяла седмица. Ето, виж отсреща сухите клони от колибата им, а там е и изворът… Но колкото и да обичам слънцето, момчето ми, то не ми е необходимо, за да позная, че е обяд. Моят стомах не отстъпва и на най-добрия часовник, който може да се намери в Колонията, и вече показва, че е дванайсет и половина. Така че разтваряй торбата, за да навием механизма за още шест часа.

След това предложение двамата се заеха с необходимите приготовления за своя, както винаги, обикновен, но изобилен обяд. Ще използваме преустановяването на техния разговор, за да запознаем читателя поне донякъде с вида на двамата мъже, на които се пада да играят значителна роля в нашата повест.

Трудно би се намерил по-благороден образец на мъжественост и сила от човека, който се наричаше Бързия Хари. Истинското му име бе Хенри Марч, но тъй като обитателите на пограничните области бяха възприели от индианците обичая да прикачват различни прякори, по-често го наричаха с прозвището Бързия, отколкото със собственото му име. А не бяха редки и случаите, когато му казваха „Бързата вихрушка“ — прякор, който бе получил поради стремителното си, безстрашно и рязко държане и заради физическата си неуморимост, която го караше вечно да скита и го беше направила познат из всички поселища между Колонията и Канада8. Бързият Хари надхвърляше метър и деветдесет и, понеже бе необикновено добре развит, силата му напълно отговаряше на неговата гигантска снага. Лицето му не разваляше общото впечатление от фигурата — бе добродушно и хубаво. Той се държеше непринудено; и при все че в обноските му се чувстваше по необходимост суровостта на живота край границата, величавата осанка и тъй благородната му външност не допускаха държането му да бъде прекалено недодялано.

Ловецът, както Бързият бе нарекъл спътника си, беше съвсем друг човек — и по вид, и по характер. На ръст бе около метър и осемдесет, но със сравнително слабо и стройно тяло, при все че мускулите му говореха ако не за необичайна сила, то за необичайна пъргавост. Лицето му едва ли би се отличавало с друго освен с младост, ако в него нямаше изражение, почти винаги подкупващо и спечелващо доверието на онзи, който се постараеше да вникне в него. Тъкмо това изражение на безусловна правдивост, сериозност в намеренията и искрени чувства правеше лицето на младия мъж забележително. Понякога този вид на пълна почтеност го караше да изглежда толкова простодушен, че дори будеше подозрение за липса на елементарна способност да се различи лъжата от истината; но влезеха ли в по-близък контакт с този човек, малцина продължаваха да се отнасят с недоверие към неговите намерения и подбуди.

И двамата обитатели на граничните области бяха още млади — Бързият бе двадесет и шест или двадесет и осем годишен, а Ловецът — с няколко години по-млад от него. Не е необходимо да се описва подробно облеклото им, макар и да е добре да добавим: то се състоеше предимно от щавени еленови кожи и явно показваше, че ония, които го носеха, се подвизават на границата между цивилизованото общество и необятните гори. Но в дрехите на Ловеца личеше известен стремеж към спретнатост и живописност — особено в оръжията и в снаряжението му. Пушката му бе в отлично състояние, дръжката на ловджийския му нож — покрита с изящна резба, по повърхността на рога с барут леко бяха изрязани подходящи поговорки, а торбичката с куршуми бе извезана с вампум9.

Бързият Хари пък, може би поради вродена небрежност или защото тайно съзнаваше колко малко се нуждае външният му вид от изкуствено разкрасяване, се носеше нехайно, сякаш за да подчертае така благородното си презрение спрямо маловажните подробности на облеклото и украшенията. И може би тъкмо това непресторено и пренебрежително безразличие по-скоро увеличаваше, отколкото намаляваше своеобразното впечатление от неговото красиво тяло.

— Хайде, Ловецо, почвай и докажи, че имаш делауерски стомах — нали все разправяш, че са те възпитали делауерите10! — извика Бързият и даде пример, разтваряйки уста, за да погълне наведнъж такова парче студено печено еленово месо, което би представлявало целият обяд на един европейски селянин. — Почвай, момко, и докажи на тая нещастна сърна мъжеството си със зъби, както вече доказа това със своята пушка.

— Не, не, Хари, не е кой знае какво мъжество да убиеш сърна, и то точно по времето, когато трябва да се щадят. Виж, да повалиш пантера11 или ягуар, там вече трябва известна смелост — отвърна спътникът му, като се готвеше да последва съвета му. — Делауерите ме нарекоха тъй не толкова заради смелото ми сърце, колкото за безпогрешното око и пъргавите ми нозе.

— Самите делауери не са големи герои, инак не биха допуснали ония проклети негодници, мингосите12, да ги превърнат в баби.

— Тия неща никога не са били разбрани и изяснени, както трябва — каза Ловеца сериозно, защото като приятел той бе толкова фанатичен, колкото страшен бе спътникът му като враг. — Мингосите пълнят горите със своите лъжи и с неудържаните си думи и договори. Живях цели десет години сред делауерите и зная, че удари ли час за борба, те не отстъпват по мъжество на никой друг народ.

— Слушай, господинчо, щом като стигнахме дотам, защо да не си поприказваме открито, като мъже! Отговори ми на един въпрос: в лова, изглежда, ти е вървяло толкова добре, та дори си получил прякор. Но улучвал ли си някога човек, същество, надарено е разум? Натискал ли си някога спусъка срещу неприятел, който също е бил в състояние да дръпне спусъка на своята пушка срещу теб?

Този въпрос предизвика в гърдите на младия човек своеобразна борба между срама и чувството за правдивост и тя ясно можеше да се проследи по измененията, настъпили върху неговото простодушно лице. Ала борбата бе кратка, защото сърдечната прямота скоро надви суетната гордост и самохвалството, присъщи на граничните обитатели.

— Да си призная — никога — отвърна Ловецът, — понеже и никога не съм имал случай за това. Откак се заселих при делауерите, те живеят в мир, а пък аз смятам, че да отнемеш живота на човек, можеш само в открита и честна война.

— Какво? Нима никога не си спипвал някого да краде от капаните и кожите ти и не си изпълнявал над него закона със собствените си ръце, спестявайки по този начин главоболията на съдиите от Колонията, а на самия негодяй — разноските по делото?

— Аз не съм трапер13, Хари — отвърна гордо младият мъж. — Аз живея от пушката си и не бих отказал да се състезавам е това оръжие с който и да било мой връстник между Хъдзън и Свети Лаврентий. Никога не предлагам кожа, без в главата да има още една дупка освен създадените от самата природа за зрение и за дишане.

— Да, да… Колкото до животните, всичко е наред, но в сравнение с лова на скалпове и със засадите то е направо дреболия. Да застреляш някой индианец от засада, значи да действаш според собствените му принципи. И тъй като сега имаме тъкмо онова, което ти наричаш „законна война“, то колкото по-скоро изчистиш това петно от съвестта си, толкова по-спокоен ще бъде сънят ти, макар и само от съзнанието, че в горите броди един враг по-малко. Няма да дружа още дълго с теб, приятелю Нати, ако не използваш пушката си срещу нещо по-възвишено от четирикраките зверове.

— Нашето пътуване, мастър14 Марч, както каза самият ти, скоро привършва и ако ти е угодно, можем да се разделим още тази нощ. Очаква ме един приятел; той не ще сметне за унизително да дружи с човек, който никога досега, не е убивал себеподобните си.

— Бих искал да знам какво е довело насам толкова рано през годината тоя лукав делауер — промърмори Бързият на себе си и в гласа му прозвуча подозрение, което той не се постара да прикрие. — Къде, казваш, ти е определил среща младият главатар?

— До малка обла скала край брега на езерото, гдето — както ми казаха — племената обикновено сключвали договори и заравяли в земята бойните си секири. Често съм чувал делауерите да споменават за тази скала, макар че не съм виждал нито езерото, нито нея. И мингосите, и мохиканите15 смятат тая земя за своя и през време на мир тя е нещо като обща територия за лов и риболов, но кой знае в какво ще се превърне през време на война!

— Обща територия ли! — възкликна Бързия, избухвайки в силен смях. — Бих искал да видя какво ще каже за това Плуващия Том Хътър. Той счита езерото за своя собственост по силата на петнадесетгодишно непрестанно владение и не ще бъде склонен да го отстъпи без борба нито на мингосите, нито на делауерите.

— А как ще погледне на този спор Колонията16? Тая област трябва да има все пак някакъв собственик — благородниците проявяват всячески своята ненаситност, дори и за пущинаците, в които не смеят да подадат и носа си.

— Може да е така в други части на колонията, Ловецо, но тук — не. Никое човешко същество не владее и разкрач земя в тая част на страната. Неведнъж съм чувал стария Том да повтаря, че досега писалка не е докосвала хартия, за да напише крепостен акт за някой от тукашните хълмове или долини. Ето защо той смята, че сред всички хора на света има най-големи права над тая земя. А смята ли нещо за свое, Том твърде добре съумява и да си го задържи.

— От онова, което чух досега от тебе, Хари, изглежда, че тоя Плуващ Том е някакъв необикновен човек — нито минго, нито делауер, нито бледолик. А и владението му над това място е продължително, както казваш, доста по-продължително, отколкото е обичайно тук, по границата. Каква е историята му и що за човек е той?

— Що за човек е старият Том ли? Той съвсем не прилича на другите хора; по-скоро е като воден плъх — усвоил е навиците на което и да било друго същество. Някои твърдят, че на младини водил свободен живот по моретата и бил сподвижник на някой си Кид17, обесен за морско разбойничество дълго преди да се родим ти и аз; по тия места се заселил, смятайки, че кралските бойни кораби никога не ще могат да преминат през планините и че тук, сред горите, ще се наслаждава спокойно на плячката си.

— В такъв случай си е направил погрешно сметката, Хари… много погрешно. Човек никъде не може да се наслаждава спокойно на плячка.

— Това напълно зависи от характера на човека. Познавал съм хора, които просто не можеха да се наслаждават на плячката си, ако не се намираха сред весела компания, а познавах и такива, които чудесно умееха да й се радват, свити самички в някой ъгъл. Едни не мирясват, ако не намерят плячка, други пък — точно защото им е паднала. За тия неща човешката природа е много странна… Но изглежда, че старият Том не е нито от едните, нито от другите, защото той се наслаждава заедно с дъщерите си на плячката — ако действително е пипнал такава — живее си тук мирно и спокойно и нищичко повече не желае.

— Вярно, той има и дъщери. От делауерите, които идваха да ловуват насам, съм чувал най-различни истории за тия девойки. А нямат ли те и майка, Хари?

— На времето, естествено, имаха; но сега тя е мъртва; цели две години са минали вече, откак е спусната на дъното.

— Как? — промълви Ловецът и веднага с лека изненада погледна към своя спътник.

— Казах: мъртва и спусната на дъното и се надявам, че го казах на ясен английски език. За да се прости завинаги с нея, старикът я спусна в езерото. Мога да потвърдя това, защото лично присъствах на церемонията. Но дали Том го стори, за да си спести копането, което съвсем не е лесна работа сред тия коренища, или пък защото смяташе, че водата скрива греха по-бързо, отколкото земята, това вече не мога да кажа.

— Нима клетата жена е била дотолкова грешна, та мъжът й е трябвало да полага такива усилия за нейните останки?

— Не чак дотам, при все че си имаше недостатъци. Джудит Хътър според мен беше сносна на вид и умря като добра християнка дотолкова, доколкото и всяка друга жена, живяла тъй дълго далеч от звъна на църковните камбани. И, струва ми се, старият Том я спусна във водата и за да си спести, и за да си създаде труд. Вярно е, че в нейния характер имаше доста стомана, а тъй като старият Хътър е, кажи-речи, истински кремък, от време на време изхвърчаха искри, но, общо взето, може да се каже, че си живееха доста добре. Пламнеше ли между тях свада, присъстващите успяваха понякога да надникнат в миналото им тъй, както на човек се удава да погледне сред най-мрачните горски дебри, ако някой заблуден слънчев лъч си пробие път до корените на дърветата. Аз обаче винаги ще уважавам старата Джудит, защото няма за една жена по-голяма препоръка от тая, да бъде майка на същество като нейната дъщеря — Джудит Хътър.

— Да, тъкмо Джудит бе името, споменато от делауерите, макар те да го произнасяха по своеобразния си начин. Ако съдя по разказите им, не очаквам тая девойка да бъде по вкуса ми.

— Твоят вкус! — викна Марч, разгневен както от безразличието, така и от пренебрежението на спътника си. — Откога, дявол да го вземе, ти имаш изобщо вкус, и то като става дума за девойка, подобна на Джудит? Ти си още хлапак — фиданка, едва пуснала корени. А между обожателите на Джудит имаше мъже още когато тя бе петнайсетгодишна, значи преди пет години, и тя не ще погледне дори такова недорасло хлапе като тебе.

— Сега е юни, Хари, и между слънцето и нас няма нито едно облаче, така че съвсем не е необходимо да се горещиш — отвърна другарят му съвършено спокойно. — Всеки си има вкус и катеричката е в правото си да мисли каквото ще за ягуара.

— Да, но едва ли ще е много разумно да седне да го разправя на ягуара — изръмжа Марч. — Ти обаче си млад, безразсъден и ти прощавам невежеството. Хайде, Ловец — прибави с добродушен смях той, след като поразмисли малко, — хайде, Ловец, дали сме си клетва за приятелство и няма да седнем да се караме заради някаква лекомислена кокетка само защото по една случайност била хубава — особено пък след като ти никога не си я виждал. Джудит е родена само за мъж, комуто са поникнали всичките зъби, и глупаво е да се опасявам от някакво си хлапе. Какво разказваха делауерите за тая палавница? Защото в края на краищата индианците могат да съдят за жените не по-зле от белите.

— Казваха, че била красива и било приятно да разговаряш с нея, но прекалено много обичала да се въртят наоколо й обожатели и била лекомислена.

— Истински дяволи! Но в края на краищата кой ли учител може да се мери с индианците, щом става въпрос за познаването на човешката природа? Някои смятат, че ги бива само като следотърсачи или воини; аз обаче ти казвам: те са философи и познават човека също тъй добре, както бобъра, а жените — не по-зле от всичко останало. Характерът на Джудит е точно такъв. Нека ти кажа истината, Ловецо, щях да се оженя за това момиче още преди две години, ако не ме бяха спрели две неща, едното от които бе тъкмо нейното прекалено лекомислие.

— А кое е второто? — запита Ловецът, продължавайки да яде, като човек твърде малко заинтересуван от разговора.

— Второто е, че не бях съвсем сигурен дали тя ще ме иска. Тая палавница е хубава и знае това. Ех, момчето ми, нито едно дърво сред тия хълмове не е по-стройно от нея и не се привежда при полъха на вятъра по-леко, нито пък си виждал някога сърна да окача по-грациозно. И ако с това се изчерпваше всичко, всеки човешки език би я хвалил; но тя има такива недостатъци, че трудно мога да си затворя очите пред тях, и затова от време на време се кълна никога вече да не стъпя край това езеро.

— И тъкмо затова винаги се връщаш! Едва ли има по-сигурен начин човек да стори нещо от този, да се закълне, че не ще го стори.

— Ех, Ловец, млад и зелен си ти в тия работи и толкова ревностно се придържаш към възпитанието си, като че никога не си напускал поселището. А с мен работата е друга — не изпитам ли желание да се захвана за нещо, което ми е хрумнало, аз не се и кълна за него. Да знаеше всичко, което знам за Джудит аз, сам би оправдал и клетвите, и проклятията. Ето защо, понякога офицерите от фортовете на Мохоук наминават към езерото за дивеч или за риба и тогава онова същество сякаш се самозабравя. Това личи от начина, по който се гизди с накитите си и важничи пред своите кавалери.

— Такова нещо не подобава за дъщерята на беден човек — отвърна сериозно Ловецът. — Всички офицери са от знатни семейства и могат да имат само лоши намерения спрямо момичета като Джудит.

— Тъкмо това ме кара да се колебая и ме възпира. Имам известни опасения относно един капитан и ако бъркам, за това Джудит трябва да вини единствено своето лекомислие. Във всеки случай изпитвам най-доброто желание да гледам на нея като на скромна и почтена девойка; и все пак дори облаците, които се носят над тия хълмове, не са по-непостоянни от нея. Откак престана да бъде дете, не са я зърнали още и десетина бели мъже, а пък перченето й с двама или трима от ония офицери може направо да те съсипе.

— Не бих мислил повече за такава жена — бих съсредоточил мислите си върху гората. Гората никога не ще те измами.

— Ако познаваше Джудит, щеше да разбереш, че това е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Да можех да се примиря с мисълта за тия офицери, щях да отвлека девойката насила до Мохоук и да я накарам да се омъжи за мен въпреки цялото й лекомислие и непостоянство, а стария Том щях да предоставя на грижите на другото му дете, Хети, която не е дотам хубава, нито притежава толкова пъргав ум като сестра си, но затова пък много по-добре знае своя дълг.

— И друга птичка ли има в същото гнездо? — запита Ловецът и вдигна очи с донейде събудено любопитство. — Делауерите ми говориха само за една.

— Това е съвсем естествено, щом става дума за Джудит Хътър и Хети Хътър, Хети е само мила, а сестра й — казвам ти, момчето ми — е такава, че втора като нея не можеш намери оттук чак до морето. Джудит е умна, сладкодумна и хитра като някой стар индиански оратор; а пък клетата Хети — бих казал — е „на самия ръб на невежеството“ и се плъзга ту от едната, ту от другата му страна.

— Има същества, които природата взима под свое особено покровителство — каза тържествено Ловецът, — защото грижливо бди над всички, лишени от нормалния дял разум. Червенокожите почитат и уважават такива хора — според техните схващания, злият дух предпочитал да се всели в някое съвършено същество вместо в някое лишено от хитрост, над която да може да въздейства.

— В такъв случай гарантирам, че не би се задържал дълго в клетата Хети. Старият Том обича девойката, а и Джудит е привързана към нея, при все че самата тя е толкова умна. Пък и как иначе ще си обясни човек, че Хети остава невредима сред такива хора, каквито се мяркат понякога на брега на езерото?

— Смятах, че езерото е непознато и че по тия места рядко идват хора — забеляза Ловецът, явно обезпокоен от мисълта, че се е приближил твърде много до пределите на обитаемия свят.

— Точно така е, момчето ми, досега не са го видели и двадесет бели мъже. Но дори само тия двайсетина чистокръвни граничари — ловци, трапери, разузнавачи и тям подобни, — стига да поискат, могат да сторят сума поразии. Ужасно ще бъде за мен, Ловецо, ако след шестмесечното си отсъствие намеря Джудит омъжена.

— А имаш ли думата на момичето, та да се надяваш на противното?

— Съвсем не. Просто не знам каква е работата. Аз не съм грозен, момко — това поне мога да видя във всеки извор, огрян от слънцето. И все пак никога не успях да изкопча от тая палавница обещание или поне сърдечна, доброжелателна усмивка, макар че тя е готова да се смее с часове. Но ако е дръзнала да се омъжи, докато ме нямаше, то ще изпита насладите на вдовството още преди да е навършила двайсет години.

— Нима си способен да сториш нещо на човека, когото тя е избрала само защото той й се е видял по-подходящ, Хари?

— Защо не? Та ако някой неприятел се изпречи на пътя ми, няма ли да го премахна? Виж ме хубаво, приличам ли на човек, който би се оставил на всеки подлизурко, на всеки долен търговец на кожи да го надхитри, и то в нещо, което ме засяга тъй дълбоко, като любовта на Джудит Хътър? Пък и щом живеем тук, далеч от закона, щем не щем, трябва да си бъдем сами и съдии, и палачи. Ако намерят някой мъртвец в гората, кой е в състояние да посочи убиеца му, дори ако допуснем, че Колонията се залови с тая работа и около нея се вдигне шум?

— Ако този човек излезе съпругът на Джудит Хътър, то след казаното досега аз ще мога да съобщя поне толкова, че да насоча хората от Колонията по вярна следа.

— Ти!… Недорасло хлапе, дето тича само след дивеча! Ти се осмеляваш да помислиш за донос против Бързия Хари, сякаш става дума за някоя видра или горски петел?

— Бих се осмелил да кажа истината, Хари, както за теб, тъй и за всеки друг.

За миг Марч се вгледа в своя спътник с мълчаливо изумление. Сетне го сграбчи с две ръце за гърлото и разтърси сравнително тънкото му тяло с такава ожесточеност, че заплашваше да размести костите му. И това съвсем не бе сторено на шега — в очите на гиганта искреше гняв и яростта му изглеждаше много по-сериозна и по-опасна, отколкото би трябвало да се очаква, като се знае причината.

Но каквито и да бяха истинските намерения на Марч — а възможно бе в ума му изобщо да не се бе оформило никакво намерение, положително бе едно: той беше необичайно възбуден. И мнозина биха се изплашили и изкушили да отрекат дори истината, ако подобни грамадни клещи ги стиснеха тъй яростно за гърлото сред такова диво и безнадеждно самотно място. Ала с Ловеца не беше така. Неговото лице остана неподвижно, ръката му не потръпна и той отговори с глас, който не прозвуча нито престорено, нито по-високо отпреди, макар че изразяваше решителност.

— Можеш да ме разтърсваш, докато сринеш цялата планина, Хари — каза спокойно той, — но от мен не ще изтръгнеш нищичко освен истината. Може би Джудит Хътър изобщо няма още съпруг, когото да убиваш, и изобщо никога да не ти се удаде случай да премахваш от пътя си такъв човек. Но ако тая девойка се е омъжила, ще й кажа за заплахата ти още при първия си разговор с нея.

Марч отпусна гърлото му и седна, оглеждайки с мълчаливо удивление спътника си.

— Мислех, че сме приятели — прибави най-сетне той. — Но това е последната моя тайна, която изобщо стига до ушите ти.

— Ако и другите са като нея, не искам да научавам нито една. Зная, че живеем сред горите, Хари, и че всички ни смятат извън човешките закони… и може би действително е тъй независимо от това, дали трябва да е така, или не. Но има друг един Закон и един Законодател бди навсякъде за изпълнението му. Онзи, който не се подчинява на единия или другия, по-добре да не ме нарича приятел.

— Дявол ме взел, Ловецо, ако не почвам вече да смятам, че в душата си ти си истински привърженик на моравските братя18, а не разумен и прям, честен ловец, за какъвто се представяше досега!

— Разумен или не, Хари, ти ще се убедиш, че в делата си съм също тъй честен, както и в думите. Но да се поддаваш така на внезапния си гняв е глупаво и то показва само колко малко си живял сред червенокожите. Джудит Хътър без съмнение още е неомъжена и преди малко ти говори само каквото ти дойде на езика, а не каквото подсказваше сърцето ти. Дай си ръката и нека не говорим и не мислим повече за това.

Хари изглеждаше необикновено изненадан. После избухна в силен, добродушен смях, който го накара да се просълзи. А след това стисна подадената му десница и приятелството между двамата беше възстановено.

— Глупаво щеше да бъде да се скараме само заради някаква си празна мисъл — извика Марч, като почна отново да се храни. — Това подобава повече на адвокатите от града, отколкото на разумните хора в горите. Казвали са ми, Ловецо, че сред жителите в долните графства19 възниквали страшни разпри заради разни мисли и идеи и че понякога те стигали дори до крайност.

— Точно така е, точно така е. А се карат и за други неща, в които всъщност би било по-добре да не се бъркат. Чувал съм от моравските братя, че имало страни, гдето хората враждували дори за религиите си! Горко им, Хари, щом могат да избухват тъй заради подобно нещо. Така или инак, няма защо да следваме примера им, още по-малко заради някакъв си съпруг, който Джудит Хътър никога не е виждала или няма да види. Аз от своя страна любопитствам повече да опозная слабоумната сестра, отколкото твоята хубавица. Как силно се вълнува сърцето ти, срещнеш ли някой от своите ближни, външно надарен с всички белези на простосмъртните и при все това различен от тях само защото му липсва разум. То е достатъчно лошо за мъж, но когато се случи на жена и тя е младо и може би привлекателно създание, нейното нещастие възбужда най-състрадателни мисли у човека. Тия същества, Хари, са достатъчно беззащитни дори когато разсъдъкът им е здрав. Но жестоко е, когато са лишени от тоя велик покровител.

— Слушай, приятелю: много добре знаеш какви са, общо взето, ловците, траперите и търговците на кожи. И най-добрите им другари не ще отрекат, че те са вироглави и че винаги държат на своето, без да се интересуват много-много за правата или за чувствата на другите хора. При все това не смятам, че в цялата тая област ще се намери човек, който, ако можеше, би сторил зло на Хети Хътър… не, такова нещо не би сторил дори и червенокож.

— С това, драги приятелю Хари, ти почваш да съдиш правилно поне за делауерите и техните съюзни племена — защото червенокожите смятат, че съществата, онеправдани тъй от природата, се намират под нейна нарочна закрила. Във всеки случай радвам се да чуя, че говориш така, радвам се да чуя. Но слънцето почна да преваля вече — не е ли по-добре да ставаме и да продължим пътя си, та най-сетне да видим тия забележителни сестри?

Хари Марч весело даде съгласието си и остатъците от обяда бързо бяха прибрани. После пътниците нарамиха своите вързопи и оръжия и напускайки полянката, се изгубиха отново сред мрачните сенки на гората.