Ловецът на елени

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Присъствието на жени показваше ясно, че групата, към която Вах-та!-вах се числеше сега по принуда, не беше изпратена нарочно по пътеката на войната. Тя беше малка част от едно племе, което, тръгнало на лов и риболов в границите на английските владения, бе заварено там от вестта за началото на враждебните действия. И след като бяха прекарали зимата и пролетта е онова, което, строго погледнато, представляваше собственост на техните неприятели, индианците бяха решили да нанесат и един враждебен удар, преди да се оттеглят напълно.

Дълбоката индианска прозорливост се криеше и в начина на придвижването на тия червенокожи, благодарение на който бяха попаднали навътре в неприятелската територия. Когато пристигна бързоходецът, който съобщи, че между англичани и французи са избухнали враждебни действия — война, в която положително щяха да бъдат въвлечени и всички племена под влиянието на двете воюващи страни, — тази група ирокези ловуваше по бреговете на Онеида, езеро, което се намира с около петдесет мили по-близо до тяхната собствена граница, отколкото езерото, край което се развива действието на тоя разказ. Ако бяха побягнали по права линия към Канада, щяха да се изложат на опасността от непосредствено преследване, ето защо главатарите бяха решили да усвоят тактиката на по-дълбоко навлизане в станалата опасна за тях област с надежда, че така ще могат да се оттеглят зад гърба на своите преследвачи, вместо да бъдат преследвани по петите от тях. Индианците бяха прибегнали до тази хитрост поради присъствието на жените, тъй като бяха по-слаби и не можеха да издържат наравно с мъжете несгодите на бягството, в случай, че бъдеха преследвани от воини. И ако си спомни при това огромните простори на американската пустош по онова време, читателят ще разбере, че дори цяло племе би могло да остане с месеци неоткрито в някои участъци, а вземат ли се предпазни мерки, в горите съществува още по-малка опасност да срещнеш неприятел, отколкото по моретата във време на оживено водена война.

Тъй като беше временен, лагерът не предлагаше нищо повече от грубата закрила на един бивак, подобрен донякъде чрез изкусните средства на хората, чиято сръчност беше известна и които прекарваха целия си живот сред подобна обстановка. Един огън, запален до корените на грамаден дъб, беше достатъчен за цялата група, тъй като времето беше твърде топло и той се използваше само за готвене.

Около този център бяха пръснати петнадесет-двадесет ниски колиби — може би по-правилно ще бъде, ако се нарекат просешки колиби, чиито обитатели вечер трябваше да се промъкват пълзешком в тях, за да си легнат, но които бяха строени така, че да могат да издържат яростта и на най-силната буря. Тези колиби бяха изградени от клони, свързани изкусно помежду си и еднообразно покрити с кори, свалени от паднали дървета, каквито във всяка девствена гора може да се намерят със стотици от всевъзможни размери и в различни етапи на гниене.

Индианците нямаха почти никаква покъщнина. Близо до огъня се намираха няколко най-прости готварски съда; вътре и около колибите се забелязваха дрехи; пушки, рогове и торби бяха облегнати по дърветата или пък окачени на по-ниските им клони, на тия естествени куки висяха и остатъците от труповете на две-три сърни.

Тъй като лагерът се намираше сред гъста гора, погледът не можеше да го обхване изцяло. Но щом човек се взреше и потърсеше, върху мрачния фон пред него почваха да се очертават колиба след колиба. Център — освен ако за такъв се сметнеше огънят — нямаше, нямаше и открито място, гдето жителите на това първобитно село биха могли да се съберат; всичко беше скрито, тъмно и тайнствено, както и самите обитатели. Няколко деца скитаха от колиба на колиба и придаваха на мястото донякъде вид на селище. А от време на време над дълбоката тишина на мрачната, гора се издигаха сдържаният смях или тихият говор на жените.

Що се отнася до мъжете, те или ядяха, или спяха, или проверяваха оръжията си. Разговаряха малко и обикновено настрана от жените си. Дори и дрямката им беше примесена с някаква неуморима, вродена бдителност, със страх от опасност.

Когато двете девойки се приближиха към лагера, от устата на Хети се изтръгна слабо възклицание, защото съзря баща си. Той седеше на земята с гръб към едно дърво, а Хари бе застанал близо до него и лениво дялкаше някакъв клон. Явно беше, че те бяха толкова свободни, колкото и всички останали във или извън лагера, и човек, несвикнал с индианските обичаи, би ги взел погрешно за гости вместо за пленници. Вах-та!-вах отведе новата си приятелка съвсем близо до тях, а после скромно се оттегли, за да не попречи с присъствието си на израза на нейните чувства.

Но Хети не беше привикнала на милувки и външни прояви на обич, за да прояви явното си вълнение. Тя се приближи и без да говори, застана до баща си, наподобяваща тъй мълчалива статуя на обичта към родителите.

При неочакваната й поява старият човек не изрази нито тревога, нито изненада. В това отношение той бе придобил стоицизма на индианците, понеже знаеше много добре, че най-сигурният начин да се получи тяхното уважение беше да подражава на самообладанието им.

От своя страна самите диваци също не проявиха дори и следа от вълнение при внезапното идване на чужденка сред тях. С една дума, макар да стана при толкова странни обстоятелства, пристигането на Хети предизвика много по-малка видима изненада, отколкото, ако някой обикновен пътник се отправеше към входа на най-големия хан в някое селище е много по-високи претенции за цивилизация.

Все пак няколко воини се събраха и от начина, по който поглеждаха към Хети, личеше, че говореха за нея и навярно гадаеха причините за нейното неочаквано появяване.

Това равнодушно държане е характерно за северноамериканските диваци, а някои казват, и за техните бели наследници. Но в този случай положението, в което се намираше групата, бе необикновено. От друга страна, силите на „ковчега“ с изключение на новопристигналия Чингачгук, се знаеха много добре; вярваше се също така, че наблизо няма никакво племе или войска, а около цялото езеро бяха пръснати бдителни съгледвачи, които ден и нощ следяха и най-малкото движение на онези, които сега не би било преувеличено да наречем обсадени.

Вътрешно Хътър беше много развълнуван от постъпката на Хети, макар външно да се преструваше на съвсем безразличен. Той си спомни за нежната й молба, преди да напусне „ковчега“, и несполуката правеше още по-тежко онова, което би могло да се забрави сред тържеството на успеха. Освен това той знаеше искрената, простодушна вярност на това дете. Старецът разбираше защо беше дошла Хети, знаеше как тя напълно пренебрегва своето „аз“ и знаеше също тъй, че тази нейна самопожертвувателност обуславяше всичките й постъпки.

— Това не е хубаво, Хети — каза той, съжалявайки повече за последиците, които щяха да засегнат самата девойка, отколкото за каквото и да било друго зло. — Тези индианци са жестоки ирокези и никога не забравят нито нанесената им обида, нито направената услуга.

— Кажи ми, татко — отвърна девойката, като се оглеждаше крадешком около себе си, сякаш се страхуваше, че някой може да я подслуша, — позволи ли ти Бог да изпълниш жестокото си намерение, с което дойде? Много искам да зная това, за да мога — ако той не ти е позволил — да говоря с индианците открито.

— Не биваше да идваш тук, Хети; тези зверове не ще разберат нито душата, нито намеренията ти.

— Какво стана, татко? Изглежда, че нито ти, нито Хари сте се сдобили е нещо, подобно на скалпове.

— Ако това ще успокои ума ти, дете, мога да ти отговоря: не. Бях хванал младото същество, което дойде сега с теб, но писъците му скоро събраха около мен цяла тълпа от диви котки, които бяха твърде много, за да ги надвие сам човек. Ако това може да те зарадва, този път ние нито успяхме да вземем скалпове, нито ще можем да получим награди.

— Благодаря ти, татко! Сега вече мога да говоря с ирокезите смело и с чиста съвест. Надявам се, че и Хари също така не е успял да стори зло на някой от тези индианци.

— Е, колкото до последното, Хети — отвърна гигантът, — ти улучи право в целта. Да, Хари нямаше възможност и това е то всичко. Виждал съм много вихрушки, стари приятелю — и по суша, и по вода, но никога не съм изпитвал толкова силна и яростна като тази, която ни връхлетя по-миналата нощ във вид на индиански нападатели… Е, Хети, теб не те бива да разсъждаваш много за неща, по-дълбоки от обикновените, но все пак си човек и имаш известни човешки разбирания. Сега само ще те помоля да обърнеш внимание на тези обстоятелства. Ето, ние дойдохме тук със стария Том, твоя баща, и както е явно от думите на закона и прокламацията, намеренията ни бяха съвсем справедливи и без всякаква зла умисъл. А изведнъж върху нас се нахвърлиха същества, наподобяващи повече глутница гладни вълци, отколкото дори диваци и ни свързаха като овци за толкова късо време, че на мен сега ми е нужно повече, за да ти разкажа тази история.

— Но в момента ти си свободен, Хари — отвърна Хети и плахо погледна към красивите свободни крайници на младия великан. — Сега по тялото ти няма нито въжета, нито жилави върбови пръчки, които да измъчват ръцете или краката ти.

— Не, Хети. Вярно е, че крайниците ми изглеждат свободни, но каква полза от това, щом не мога да ги използвам тъй, както ми е угодно? Ето, дори тия дървета наоколо имат очи, а също и езици. Защото, ако на стареца или на мен хрумне да се разходим малко извън границите на своя затвор, тутакси подир нас ще бъдат изпратени четири или пет куршума. В цялата Колония няма по-здрав затвор от този, в който се намираме сега ние.

— Така е най-добре, Хари — каза девойката. — Най-добре е татко и ти да останете спокойни и мирни до момента, когато аз ще говоря с ирокезите и когато всичко ще се оправи. Щом се уреди всичко и вие бъдете свободни да се върнете обратно в „замъка“, аз ще дойда и ще ви съобщя.

Хети говореше с толкова наивна сериозност и изглеждаше толкова уверена в успеха си, че и двамата й слушатели се почувстваха склонни да отдадат на думите й повече тежест, отколкото обикновено. Затова, когато тя изказа желание да ги напусне, те не възразиха, макар да виждаха, че девойката имаше намерение да се отправи към групата на главатарите, които, застанали настрана, навярно обсъждаха начина и причините на внезапното й появяване.

Когато напусна приятелката си, Вах-та!-вах се настани близо до няколко от по-старшите воини, които се бяха държали най-дружелюбно към нея през време на пленничеството й и най-главният от които дори й беше предложил да я осинови, ако се съгласи да стане хуронка. Хитрата девойка се отправи нататък, за да ги накара да я разпитат. Тя твърде добре познаваше навиците на своя народ, за да си позволи да натрапва на мъжете и воините мнението на една толкова млада жена, но природата я беше надарила с такт и умение, които й помагаха винаги, когато желаеше да привлече вниманието, без да накърни достойнството на онези, които беше длъжна да почита и уважава.

Дори и престореното безразличие на девойката предизвика любопитство и Хети едва бе се приближила към своя баща, когато делауерката вече беше извикана в кръга на воините с таен, но повелителен знак. Тук тя беше разпитана за приятелката си и за причините, които я бяха довели в лагера. Точно това чакаше и Вах-та!-вах. Тя разказа как открила слабоумието на Хети, като преувеличи, вместо да намали недостатъците на разсъдъка й, а след това съобщи в общи черти целта, преследвана от девойката със смелата й поява сред своите неприятели.

Въздействието беше точно такова, каквото очакваше делауерката — нейният доклад направи личността на новата посетителка свята и неприкосновена. А това, тя знаеше много добре, щеше да закриля бялата девойка.

Щом постигна целта си, Вах-та!-вах се оттегли малко настрана, където с женска предвидливост и сестринска нежност се залови да приготви за новата си приятелка закуска, която щеше да й предложи при първата подходяща възможност. Но докато бе заета с това, сръчната девойка съвсем не намали своята бдителност. Тя следеше всяка промяна в изражението на лицата на главатарите, всяко движение на Хети и най-малката случка, която можеше да бъде интересна за самата нея или за новата й приятелка.

Когато Хети се приближи към вождовете, те разтвориха тесния си кръг с любезно и почтително държане, което би направило чест и на хора с по-знатен произход. Наблизо имаше паднало дърво и най-старият воин спокойно посочи на девойката да се настани на него, като самият той дружелюбно и бащински седна до нея. Другите се разположиха около двамата сериозно и е достойнство. А след това девойката, която беше достатъчно наблюдателна, за да схване, че всички очакваха нейните думи, започна да обяснява целта на своето посещение. Но в същия миг, когато разтвори уста, старият вожд учтиво й даде знак да спре, каза на един от по-младите воини няколко думи и след това търпеливо и мълчаливо зачака, докато последният доведе Вах-та!-вах при групата. Това прекъсване се наложи, тъй като главатарите си даваха сметка, че има нужда от преводач — малцина от тях разбираха английски език, а и те не го владееха съвършено.

Вах-та!-вах съвсем не съжаляваше, че ще присъства на разговора, и още по-малко в качеството си на такава, за каквато я викаха. Съзнаваше много добре риска, на който би се изложила, ако се опиташе да излъже един или двама от групата, но беше напълно решена да използва всяко средство, което й се представеше, и всяка хитрост, която би й внушило индианското й възпитание, за да прикрие близостта на своя любим, както и намеренията му. Човек, незапознат е нравите и възгледите на дивашкия живот, не би могъл да си представи дори каква бърза съобразителност, предпазливост в действията, твърдост, благородни пориви, дълбока преданост и женска самопожертвувателност се събуждаха, когато бяха засегнати чувствата, стаени зад свенливия поглед на благите очи и лъчезарната усмивка на младата индианска хубавица.

Когато тя се приближи, строгият стар воин я изгледа със задоволство, защото всички хурони таяха известна скрита гордост в надеждата да присадят една тъй рядка издънка към стъблото на своето племе. Тук трябва да споменем, че сред американските племена осиновяването ставаше толкова често и бе така всепризнато, както и сред народите, при които е уредено от гражданското право.

Щом Вах-та!-вах седна до Хети, старият главатар пожела тя да запита „красивата млада бледолика“ какво я е довело сред ирокезите и с какво биха могли да й услужат те.

— Кажи им коя съм, Вах-та — по-малката дъщеря на Томас Хътър, който е по-възрастният от двамата им пленници. Онзи, който притежава „замъка“ и „ковчега“ и който има най-големи нрава да бъде смятан за господар на тези хълмове и това езеро, тъй като най-отдавна живее и ловува край тях. Като им кажеш това, те ще разберат кого наричаш Томас Хътър. А после им кажи, че съм дошла тук, за да ги убедя, че не бива да сторят зло на татко и Хари, а трябва да ги пуснат да си идат с мир и да се отнасят към тях като братя, а не като с врагове. Кажи им всичко това ясно, Вах-та, и не се страхувай за себе си или за мен. Бог ще ни закриля.

Вах-та!-вах изпълни желанието на девойката, като се постара да преведе думите на приятелката си колкото можеше по-точно на езика на ирокезите, който говореше е почти същата лекота, както и родния си език.

Главатарите изслушаха това встъпително обяснение внимателно и със сериозна учтивост, а двамата, които знаеха малко английски, изразиха задоволството си от преводачката със скрити, но многозначителни погледи.

— А сега, Вах-та — подхвана Хети веднага, щом й беше дадено да разбере, че може да продължи, — а сега искам да предадеш на тези червени мъже дума по дума онова, което ще ти кажа. Съобщи им най-напред, че татко и Хари дойдоха тук с намерение да вземат колкото могат повече скалпове, защото злият губернатор на провинцията е обещал пари за скалповете без разлика дали са от воини, жени или пък деца и че тяхната любов към златото бе твърде силно разпалена в сърцата им, за да устоят на изкушението. Кажи им това, мила Вах-та, точно както го чу от мен — дума по дума.

Вах-та!-вах се поколеба да преведе тази реч тъй буквално, както бе пожелала Хети, но като забеляза, че онези индианци, които знаеха английски, са разбрали вече думите й, и уплашена, че знанията им в действителност могат да се окажат по-големи, отколкото мислеше, тя се видя принудена да се подчини.

Точно в противовес на онова, което би могъл да очаква един цивилизован човек, изповядването на целите и намеренията на техните пленници не оказа голямо въздействие нито върху лицата, нито върху чувствата на слушателите. Смятаха може би това действие за похвално и че човек не трябва да осъжда у другите онова, което сам не би се поколебал да извърши.

— Сега, Вах-та — поде Хети, щом схвана, че първите й думи бяха разбрани от главатарите, — можеш да им съобщиш още нещо. Те знаят, че татко и Хари не успяха да им сторят зло — ето защо не бива да изпитват и никаква омраза към тях. Дори ако бяха изклали жените и децата им, то не би променило въпроса и не съм сигурна дали онова, което ще им кажа сега, не би имало още по-голяма сила именно ако злодейството беше извършено. Но запитай ги най-напред, Вах-та, знаят ли те, че има Бог, който бди над цялата земя и е Господар на всички живи същества независимо от това, дали са червенокожи, бели или от някакъв друг цвят?

При този въпрос Вах-та!-вах я погледна малко изненадана, тъй като мисълта за Великия дух обикновено почти не занимава ума на индианските девойки. Но тя предаде въпроса колкото се може по-буквално и получи сериозен утвърдителен отговор.

— Добре е, че знаят — продължи Хети. — Сега вече моята задача ще бъде лека. Този Велик дух, както назовавате вие вашия бог, е станал причина да се напише една книга, която ние наричаме Библия. И в тази книга са събрани всичките му заповеди, както и волята и желанията му. Ето аз нося една от тези книги и та трябва да преведеш на главатарите онова, което ще им прочета от нейните свещени страници.

Когато свърши, Хети започна да разгъва малка английска библия, обвита в груба басма — правеше го благоговейно и с крайна почтителност. В това време строгите войни втренчено следяха всяко нейно движение; и когато видяха, че се показа малкото томче, лек вик на изненада се откъсна от устата на неколцина от тях. Но Хети тържествуваща им посочи книгата, сякаш очакваше, че самият й вид ще предизвика явно чудо. А след това, без да проявява нито изненада, нито огорчение от стоицизма на индианците, тя живо се обърна към новата си приятелка, за да продължи разговора.

— Това е Свещената книга, Вах-та — каза тя, — и всички думи, редове, стихове й глави — всичко в нея идва от Бога!

— А защо Великия дух не е изпратил книга и на индианците? — запита Вах-та!-вах с прямотата на своя напълно непокварен ум.

— Защо ли? — отвърна Хети, малко зачудена от този тъй неочакван въпрос. — Защо ли? А нали знаеш, че индианците не могат да четат.

Макар и незадоволена от обяснението, Вах-та!-вах не сметна въпроса от толкова голяма важност, за да настоява. И като приведе тялото си в знак на съгласие, търпеливо зачака по-нататъшните доказателства на ентусиазираната бледолика.

— Можеш да кажеш на главатарите, че чрез тази книга на хората е заповядано да прощават на своите неприятели, да се отнасят към тях като към братя и никога да не правят зло на себеподобните си, особено за отмъщение или поради някоя друга лоша страст. Мислиш ли, че можеш да им съобщиш това така, та да го разберат, Вах-та?

— Добре, ще им кажа на тях. Но не е много лесно да го разберат.

След това Вах-та!-вах се постара да предаде колкото може по-ясно Хетините мисли на внимателните индианци, които изслушаха думите й с такава изненада, каквато би проявил и сегашният американец, ако му кажеше някой, че днешният велик, но колеблив водител на човешките съдбини — общественото мнение — е коренно погрешен. Обаче неколцина от тях, които се бяха срещали с мисионери, дадоха кратки обяснения на останалите и след това групата съсредоточи цялото си внимание към думите, които щяха да последват.

Преди да продължи, Хети сериозно запита Вах-та дали главатарите са я разбрали и като получи утвърдителен отговор, изрази своето задоволство.

— Сега ще прочета на воините някои от стиховете, които е добре да знаят — продължи девойката, чието държане стана още по-сериозно и тържествено, — и нека те запомнят, че това са думи на самия Велик дух. Най-напред на тях им е заповядано да „обичат своя ближен, както себе си“. Кажи им това, мила Вах-та!

— За индианците бледоликите не са ближни — отвърна делауерката по-решително, отколкото дотогава. — При тях ближен е ирокез за ирокез, мохикан за мохикан, бледолик за бледоликия. Няма смисъл да казвам това на вождовете.

— Ти забравяш, Вах-та, че това са думи на Великия дух и че главатарите, както и всички други хора, трябва да им се подчиняват. А ето и още една заповед: „Ако някой те удари по лявата страна, обърни му и другата“.

— Какво значи това? — запита с необичайна бързина Вах-та!-вах.

Хети обясни, че тая заповед забранява да се негодува срещу обидите, а по-скоро да бъдем готови да претърпим нови злини от онзи, който ни обижда.

— А изслушай и тези, Вах-та — прибави тя. — „Обичайте неприятелите си. Благославяйте онези, които ви мразят, и се молете за онези, които зложелателно ви преследват.“

Сега вече Хети бе въодушевена. Очите й горяха със силата на нейните чувства, страните й се бяха зачервили, а гласът й, обикновено така тих и музикален, стана по-силен и по-внушителен. Тя беше запозната с Библията още от ранното си детство от майка си и сега минаваше от пасаж към пасаж с изненадваща бързина, като се стараеше да избира стихове, проповядващи милосърдие и опрощение. Дори ако си бе дала труд, Вах-та!-вах не би могла да преведе и половина от онова, което тя изрече в наивното си усърдие и младата слабоумна фанатичка се изтощи напълно от собствените си усилия, преди другарката й да отвори уста, за да произнесе поне една сричка. След това, разбира се, делауерката преведе накратко онова, което бе казано и прочетено, като се задоволи е един или два от най-удивителните стихове — тези, които бяха поразили собственото й въображение като най-парадоксални и които положително щяха да бъдат най-съществени, ако несвикналите мозъци на слушателите можеха да схванат голямата им нравствена истинност.

Едва ли има нужда да се описва на читателя въздействието, което подобни необичайни проповеди биха могли да окажат върху група индиански воини, за които религиозно начало беше никога да не забравят стореното им благодеяние и никога да не прощават нанесената им обида. За щастие предварителните обяснения на Вах-та!-вах бяха подготвили умовете на хуроните за нещо необичайно и повечето от онова, което им се струваше безсмислено и парадоксално, те отдаваха на факта, че разумът на девойката бе устроен различно от този на повечето хора. Все пак между тях имаше и един-двама старци, които бяха чували подобни проповеди от мисионерите, и те излитаха желание да оползотворят времето си, като поговорят по този интересен въпрос.

— Това е „Добрата книга“ на бледоликите — забеляза един от тези главатари и взе томчето от несъпротивяващата се ръка на Хети, която гледаше е напрежение лицето му, докато той прелистваше страниците, сякаш очакваше някакъв явен резултат от това. — Нали онзи е законът, според който твърдят, че живеят моите бели братя?

Вах-та!-вах, към която бе отправен този въпрос, отговори утвърдително, като прибави, че както французите от Канада, тъй и англичаните от британските провинции признавали нейния авторитет и твърдели, че съблюдават нейните принципи.

— Кажи на младата ми сестра — добави хуронът, като гледаше право към Вах-та!-вах, — че ще отворя устата си и ще кажа няколко думи.

— Вождът на ирокезите започва да говори — нека бледоликата ми приятелка слуша! — предупреди я делауерката.

— Радвам се, че ще го чуя — възкликна Хети. — Бог е докоснал сърцето му и сега той ще освободи татко и Хари!

— Това е законът на бледоликия — поде главатарят. — Той му заповядва да прави добро на онези, които го обидят и когато неговият брат му поиска пушката, той да му даде и рога с барут. Такъв ли е законът на бледоликите?

— Не… не е така — отвърна сериозно Хети, когато тези думи й бяха преведени. — В цялата книга не се споменава нито дума за пушки, а барутът и куршумът обиждат Великия дух.

— Защо тогава бледоликият ги употребява! Ако му е заповядано да дава двойно на онзи, който го помоли за едно нещо, защо взима двойно от бедния индианец, който не му иска нищо? Той идва от страната зад изгрева на слънцето със своята книга в ръка и учи червения човек да я чете. Но защо самият той забравя онова, което му казва тя? Когато индианецът дава, бледоликият никога не е доволен, а сега предлага злато за скалповете на нашите жени и деца. И когато ние вземем скалп на някой воин, убит в открит бой, нарича ни зверове. Името ми е Разцепения дъб.

Едва ли има нужда да казвам, че когато разбра повдигнатия сериозен въпрос, преведен съвършено ясно — а Вах-та!-вах изпълни този път дълга си с повече от обикновена готовност, Хети беше много смутена. Дори и по-разумни хора от бедната девойка биха изпаднали в затруднение при подобен въпрос, затова не бива да се изненадваме, че въпреки цялата си непоколебима вяра и искреност, тя просто не знаеше какво да отговори.

— Какво да им кажа, Вах-та? — запита умолително тя. — Зная, че всичко онова, което им прочетох от Книгата, е вярно, макар и да не изглеждаше да е така, ако се съди по държането на ония, на които Книгата е дадена.

— Дай им отговор на бледолик — отвърна подигравателно Вах-та!-вах, — той винаги добър за едната страна, макар че лош за другата.

— Не, не, Вах-та — истината няма две страни и все пак изглежда странно! Положителна съм, че четох стиховете правилно, а никой не би могъл да бъде толкова лош, че да отпечата погрешно Библията. Това не може да бъде, Вах-та!

— О, бедната индианка мисли, че всичко възможно за бледоликите — отвърна делауерката хладнокръвно. — Те казват веднъж „бяло“, а после казват „черно“. Защо да не бъде възможно?

Хети се смущаваше все повече и повече, докато най-после, овладяна от страха, че не беше успяла в целта си и че баща й и Хари ще заплатят с живота си за някоя нейна грешка, избухна в плач.

От този миг в държането на Вах-та!-вах изчезна напълно иронията и студеното безразличие и тя отново стана добра и ласкава приятелка. Като прегърна съкрушената девойка, тя се опита да утеши скръбта й с почти винаги целебното лекарство на женската нежност.

— Спри да плачеш — не плачи! — каза тя и избърса сълзите от лицето й, сякаш Хети бе някое дете, а сетне се наведе и я притисна като обична сестра към топлата си гръд. — Защо се тревожиш толкова? Ти не си правила тази книга, ако тя грешна, и ти не създала тия бледолики, които лоши. Има лоши червени хора и лоши бели хора. Никой цвят всички добри — никой цвят всички лоши. Вождовете знаят това достатъчно добре.

Хети бързо се съвзе от внезапното избухване на мъката си, а след това умът й се върна отново е цялата си простодушна сериозност към целта на нейното посещение. Като видя, че строгите на вид главатари все още стояха наоколо й със сериозна учтивост, тя отново доби надежда, че ще успее в усилията си да ги убеди в правото.

— Слушай, Вах-та! — каза тя, като се мъчеше да сподави хълцането си и да говори ясно. — Кажи на вождовете, че няма абсолютно никакво значение какво прави лошият; правдата си е правда, думите на Великия дух са си думи на Великия дух и никой не може да върши безнаказано зло само затова, защото друг го е правил преди него! „Отвръщай на злото с добро“ — казва тази Книга. А това е закон както за червения, така и за белия.

— Никога не съм чувала за такъв закон у делауерите или у ирокезите — отвърна примирително Вах-та!-вах. — Не е добро да се казва на вождовете за закон като този. Кажи им нещо, което да повярват.

Независимо от всичко делауерката беше готова да продължи, когато потупване по рамото й от ръката на най-стария вожд я накара да вдигне очи. Тогава тя забеляза, че един от воините беше напуснал групата и вече се връщаше с Хътър и Хари. Схванала, че те щяха да вземат участие в разговора, тя млъкна веднага, покорна като всяка индианска жена.

Няколко мига по-късно пленниците се намериха лице с лице с водачите на онези, които ги бяха пленили.

— Дъще — каза главният вожд на младата делауерка, — запитай този сивобрад човек защо дойде в нашия лагер.

Вах-та!-вах зададе въпроса на своя несъвършен, но все пак лесно разбираем английски език. Хътър беше достатъчно суров и упорит по природа, за да не клинчи от последиците на своите дела, а бе запознат и твърде добре с възгледите на индианците, за да знае, че не ще спечели нищо, ако извърта или прояви страх пред техния гняв. Затова без колебание призна намерението, с което бе слязъл на сушата, оправдавайки го само с това, че правителството на провинцията давало големи награди за скалпове. Тази искрена изповед беше посрещната с явно задоволство от ирокезите — но не толкова заради преимуществото, което им даваше от морална гледна точка, колкото заради доказателството, че бяха пленили човек, достоен да занимава техните мисли и да стане предмет на отмъщението им.

Запитан, Хари също призна истината, макар че бе по-склонен от своя упорит приятел да прикрие делата си, стига обстоятелствата да позволяха това. Но той бе достатъчно тактичен, за да разбере, че в този миг всяко усукване би било безполезно, и така по неволя стана добросъвестен и се престори на искрен — нещо, което у Хътър се коренеше в безразличието, станало втора природа у този човек, склонен винаги да действа грубо, жестоко, без да се интересува от последиците дори за самия себе си.

Щом получиха отговор на въпросите, главатарите се разотидоха мълчаливо, като хора, които смятат въпроса за приключен, тъй като при разпита тия същества, приучвани на насилия и жестокости от детството до възмъжаването си, бяха отхвърлили всички догми на Хети.

Сега Хети и Вах-та!-вах бяха оставени сами с Хътър и Хари без видимо ограничение за движенията на който и да било от тях, макар всъщност и четиримата да бяха наблюдавани зорко и непрекъснато. Що се отнася до мъжете, за тях се внимаваше главно да не се доберат до някоя от пушките, които — включително и техните собствени — лежаха пръснати наоколо и с това се изчерпваше всяка открита проява на бдителност. Но запознати с индианските обичаи, те знаеха много добре колко голяма разлика имаше между привидното и действителното положение, за да се излъжат от тази мнима безгрижност.

Макар че и двамата непрекъснато мислеха как да избягат, и то без да бяха разменили помежду си нито дума за това, всеки от тях съзнаваше колко безполезно е да се прави опит за осъществяването на подобен план, без да бъде дълбоко обмислен и бързо изпълнен. Те бяха прекарали, вече достатъчно време в лагера и бяха достатъчно наблюдателни, за да се уверят, че Вах-та!-вах също бе нещо като пленничка. Уповавайки се на това обстоятелство, Хътър заговори пред нея по-открито, отколкото инак би могло да се сметне за благоразумно и даде с примера си повод и на Хари да бъде също тъй непредпазлив.

— Няма да те коря, задето дойде тук, Хети, защото намеренията ти са били добри, макар и планът ти не особено мъдър — започна нейният баща, като седна до дъщеря си и взе ръката й — признак на обич, която грубото същество бе свикнало да проявява спрямо това свое дете. — Но проповедта и Библията не са средства, които могат да върнат индианеца от пътя му. Изпрати ли Ловецът някаква вест чрез тебе? Или може би той има план, чрез който смята, че ще успее да ни освободи?

— Да, ето, това е всичко! — намеси се и Хари. — Ако можеш да ни помогнеш да се отдалечим свободно на половин миля, девойко, или да имаме макар и само четвърт миля преднина, за останалото отговарям аз. Може би старецът ще иска малко повече, но за човек е моя ръст и години това е напълно достатъчно.

Хети гледаше смутена ту към единия, ту към другия. Но нямаше какво да отговори на безразсъдния Хари.

— Татко — каза тя, — нито Ловецът, нито Джудит знаеха за моето идване тук, докато не напуснах „ковчега“. Те се страхуват, че ирокезите ще направят сал и ще се опитат да превземат колибата. Затова мислят повече за нейната защита, отколкото да ви помогнат.

— Не говори високо — каза Вах-та!-вах. — Някои ирокези умеят да говорят езика на англичаните, а всички го разбират по малко.

— Наша приятелка ли си, млада девойко? — запита възбудено Хътър. — Ако е така, можеш да разчиташ на голяма отплата. А нищо не ще бъде по-лесно от това, да те изпратим при твоето племе, стига да успеем да те измъкнем оттук с нас и да те отведем в „замъка“. Дай ни „ковчега“ и лодките и ние можем да владеем езерото напук на всички канадски червенокожи.

— Струва ми се, вие дойдохте на бряг за скалпове — отвърна със студена ирония Вах-та!-вах.

— Ах, ах, това беше грешка, но няма полза от вайкане, а още по-малко от подигравки, млада девойко.

— Татко — каза Хети, — Джудит смята да разбие и разтвори твоя сандък с надежда, че ще намери в него нещо, с което да може да откупи свободата ви от диваците.

По лицето на Хътър премина тъмна сянка, когато Хети му съобщи това, и той изрази недоволството си с толкова високо мърморене, че всички присъстващи го чуха.

— Защо да не разтвори сандък? — намеси се Вах-та!-вах. — Животът по-скъп от стар сандък, скалп — по-скъп от стар сандък. Ако той не каже дъщеря да разбие сандък, Вах-та!-вах няма помогне него да избяга.

— Вие не знаете какво искате, вие сте глупави момичета и ще направите най-добре да говорите само което разбирате и нищо друго… Никак не ми се харесва тази хладнокръвна небрежност на диваците, Хари, тя е доказателство, че имат предвид нещо по-сериозно. И ако ще предприемаме каквото и да било, трябва да го правим час по-скоро. Мислиш ли, че можем да разчитаме на тази млада жена?

— Слушай! — каза индианката бързо и с голяма сериозност, която свидетелстваше колко силно беше засегната. — Вах-та!-вах не ирокезка, тя делауерка, има делауерско сърце. Тя също пленничка. Един пленник помага на друг пленник. Сега не добре да говорим повеч за това. Дъщеря да остане при баща си. Вах-та!-вах ще дойде да види приятелка и тогава ще каже какво ще правите.

Всичко това беше изречено тихо, но ясно и така, че да направи впечатление.

Веднага след това девойката стана и напусна групата, като се упъти право към своята колиба, сякаш не се интересуваше повече какво може да стане между тримата бледолики.