ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Как учудено гледа сърнето към мен,

щом до малката хижа пристъпя;

теменужки ухаят сред губер зелен

и към ручея бавно вървя уморен —

и лъчи във водата се къпят.

Брайънт

Устройството на „ковчега“, както всички наричаха плаващото жилище на Хътърови, бе много просто. Широка плоскодънна лодка или сал образуваше плаващата му част, посред нея, обхванала цялата ширина и около две трети от дължината, се намираше ниска постройка, прилична по направа на замъка, но изградена от по-лек материал. Здравината на този материал стигаше едва колкото да издържи на куршуми. Тъй като страните на плоскодънната лодка бяха малко по-високи от обикновено, а вътрешността на каютата не се издигаше повече от необходимото, тази необичайна добавка не дразнеше много с вида си и не изглеждаше особено недодялана. Накратко, салът не се отличаваше много от днешните плоскодънни лодки, използвани по каналите, но бе по-грубо построен, значително по-широк, отколкото е прието, а покритите с кори от дървета стени и покрив поставяха върху него белега на дивите гори. Все пак той бе построен доста изкусно — бе сравнително лек за здравината си и достатъчно повратлив.

Кабината бе разделена на две части, едната от тях служеше за дневна и спалня на бащата, а другата беше определена за дъщерите. Извънредно просто устроената кухня се намираше в единия край на сала, извън кабината. Тя не беше покрита, тъй като „ковчегът“ се използваше предимно през лятото.

Също тъй лесно може да се обясни и „скривалището“, както Хари нарече мястото, гдето се намираше в този миг салът. На много места край езерото и реката, където бреговете бяха стръмни и високи, по-малките дръвчета и по-едрите храсти, както вече споменахме, буквално надвисваха над реката и много често клоните им се къпеха в нейните води. На места те стърчаха почти хоризонтално на десетина-дванадесет стъпки. И тъй като обикновено водата е най-дълбока край високи и стръмни брегове, Хътър лесно беше успял да вмъкне „ковчега“ под една от тия „завеси“. Там той бе пуснал котва с намерение да скрие местонахождението си, тъй като смяташе, че сега са необходими такива предпазни мерки.

Щом се бе озовал под храстите и дърветата, Хътър беше навел техните клони достатъчно да прикрият сала. За целта беше вързал за тях камъни. А няколкото отсечени и изкусно поставени храсти довършваха маскировката. Читателят сам се увери — беше толкова съвършена, че заблуди дори двама мъже, свикнали с живота в горите. При това двамата търсеха скрития „ковчег“. Всеки запознат с пищния и див разкош на девствения американски лес, особено върху по-силна почва, лесно би разбрал последното обстоятелство.

Откриването на „ковчега“ оказа съвсем различно въздействие върху нашите двама скитници. Щом лодката намери удобна пролука сред клоните, Хари скочи през борда и само след минута потъна във весел и до известна степен язвителен разговор с Джудит, явно забравяйки за съществуването на всичко друго на света.

Съвсем иначе се държеше Ловецът. Той стъпи на „ковчега“ бавно и внимателно, като разглеждаше всяка подробност на клонестата маскировка любопитно и изпитателно. Наистина той хвърли към Джудит поглед, изпълнен с възхищение от ослепителната й и несравнима хубост, но това го отклони само за миг от удовлетворяването на силния му интерес към изобретателността на стария Хътър.

Стъпка по стъпка той разгледа устройството на чудноватото жилище, като изпитваше здравината и устойчивостта му, проверяваше средствата за защита и си задаваше множество въпроси, които биха хрумнали на човек, чиито мисли се занимават предимно с такива неща. Не пренебрегна и маскировката. Изследва я подробно и на няколко пъти не можа да сдържи гласната си похвала.

Понеже граничните обичаи допускаха подобна волност, той мина през стаите, както бе сторил и преди в „замъка“, като отвори една врата, намери се на другия край на сала — противоположен на онзи, гдето бяха останали Джудит и Хари. Там видя втората сестра, седнала под листата на клонестата завеса и заета с някакво грубо ръкоделие.

Понеже с това изследванията на Ловеца привършваха, той опря приклада на пушката си на пода и като се облегна с две ръце на дулото, отправи към девойката поглед, изпълнен с интерес, какъвто не бе възбудила дори необикновената хубост на сестра й. От подмятанията на Хари беше схванал, че на Хети гледат като на същество, изостанало в умствено отношение, а индианското му възпитание го беше научило да се отнася с необичайна мекота към онеправданите от природата.

Освен това, за разлика от повечето случаи, във външността на Хети Хътър нямаше нищо, което да отслаби интереса, възбуждан от положението й. Съвсем не можеше да бъде наречена идиот. Умът й, лишен само от ония характерни черти, които са развити у лукавите натури, бе съхранял прямотата и любовта към истината.

Малцината, които бяха виждали тая девойка и които все пак бяха в състояние да съдят за тия неща, често бяха казвали, че нейният усет към правдата е почти инстинктивен, а отвращението й от неправдите — толкова отличително за характера й, че сякаш я заобикаля с ореол на чиста нравственост. Тия особености впрочем не са редки сред слабоумните: изглежда, самата природа не позволява на злите духове да проникват в такава беззащитна област и желае да покровителства лишените от обикновени човешки способности.

Външността на девойката беше приятна — тя силно приличаше на сестра си, но представляваше нейно по-просто и скромно копие. И макар да не се отличаваше с блясъка и красотата на Джудит, нейното тихо, спокойно, невинно изражение почти винаги печелеше симпатията на наблюдателя; и малцина бяха онези, които след по-продължително, наблюдение не изпитваха дълбоко и трайно съчувствие към девойката. Тя бе много бледа и невинното й въображение не я занимаваше с представи, които да предизвикват зачервяване на страните й; добродетелта й беше дотолкова присъща, че превръщаше сякаш кротката девойка в същество, издигнато над обикновените човешки слабости. Простодушна, невинна и доверчива както по природа, тъй и по начина си на живот, тя бе закриляна от бедите чрез ореол от нравствено сияние.

— Вие сте Хети Хътър — каза Ловецът, сякаш несъзнателно си задаваше сам тоя въпрос, но с толкова любезен тон и благопристойно, държане, че те неминуемо трябваше да спечелят доверието на онази, за която бяха предназначени. — Бързият Хари ми говори за вас и зная, че вие трябва да сте тая девойка.

— Да, аз съм Хети Хътър — отвърна момичето с тих, приятен глас, в който благодарение на известна образованост липсваше простоватост както в тона, тъй и в произношението. — Аз съм Хети — сестрата на Джудит Хътър и по-малката дъщеря на Томас Хътър.

— Вие прекарвате по-голямата част от живота си на езерото, нали, Хети?

— Така е. Мама умря, татко се занимава с капаните и примките си, а Джудит и аз стаим в къщи. Но как се казвате вие?

— По-лесно е да се зададе този въпрос, отколкото да се отговори на него, млада девойко. Макар че аз съм досега млад, все пак съм носил повече имена дори от най-великите главатари в цяла Америка.

— Но нали все пак имате име — нали не изоставяте старото, преди честно да заслужите ново?

— Надявам се, че не, девойко… надявам се, че не. Получавах имената си съвсем естествено. И предполагам, че това, което нося сега, няма да остане задълго, тъй като делауерите рядко дават на някой мъж постоянно прозвище, докато не му се удаде случай да прояви характерните си качества в съвета или на пътеката на войната, а на мен това още не ми се е удало — първо, защото не съм червенокож и нямам право да участвам в техните съвети, а в същото време съм твърде незначителен, за да поискат мнението ми великите мъже с моя цвят на кожата, и, второ, тази е първата война, която се случва през живота ми, и нито един враг не е навлязъл още достатъчно навътре в Колонията, за да бъде достигнат дори от по-храбрите от мен.

— Кажете ми имената си — додаде Хети и го погледна простодушно — и може би по тях ще отгатна характера ви.

— В това има известна истина, не споря, макар и често да води до грешки. Хората се заблуждават в качествата на околните и понякога ни наричат с незаслужени имена. Затова не отдавам голямо значение на имената.

— Изредете ми всичките си имена — повтори девойката сериозно, защото тя явно отдаваше значение на името. — Искам да зная какво да мисля за вас.

— Е, хубаво. Нямам нищо против и вие ще чуете всичките. И така, първо, аз съм християнин и бял като вас и моите родители имаха фамилно име, което се е предавало от баща на син като част от наследството. Баща ми се казваше Бъмпоу. Мен, разбира се, са нарекли също така, а малкото ми име е било Натаниъл или Нати, както обичат да го съкращават повечето хора.

— Да, да — Нати и Хети! — прекъсна го момичето бързо, като отново вдигна с усмивка поглед от ръкоделието си. — Вие сте Нати, а пък аз съм Хети — макар че вие сте Бъмпоу, а пък аз — Хътър. Бъмпоу не е толкова хубаво, колкото Хътър. Нали?

— Е, това е въпрос на вкус. Но не останах задълго с това име, защото делауерите скоро установиха — или поне смятаха така, че съм неспособен да лъжа и ме нарекоха отначало „Правдивия език“.

— Това име е хубаво! — прекъсна го Хети сериозно и уверено. — Не твърдете, че нямало истина в имената.

— Не твърдя това, защото може би заслужавах прозвището си, тъй като за разлика от мнозина не обичам лъжите. Но след известно време делауерите откриха, че нозете ми са бързи, и ме нарекоха „Гълъб“. Както знаете, гълъбът има бързи криле и лети по права линия.

— Това е чудесно име! — възкликна Хети. — Гълъбите са великолепни птици.

— Повечето създания са хубави по своему, мила девойко, при все че хората често пи обезобразяват, заставяйки ги да променят както природата, тъй и външния си вид. След като известно време бях бързоходец и бродех по най-глухите пътеки в гората, най-сетне ми позволиха да ходя с ловците, защото видяха, че откривам по-бързо и по-сигурно дивеча, отколкото другите момчета и тогава ме нарекоха „Дългото ухо“, защото казваха, че съм подушвал дивеча като куче.

— Това не е толкова хубаво — възрази Хети. — Надявам се, че не сте останал дълго с това име.

— Носих го само докато забогатях достатъчно да си купя пушка — отвърна събеседникът й, проявявайки известна гордост въпреки обичайното си спокойствие и сдържаност. — Сетне се видя, че мога да снабдявам редовно един вигвам с дивеч. И скоро ме нарекоха „Ловец“. Това име нося досега — то е скромно, както биха помислили някои, които ценят повече скалповете на ближните си, отколкото еленовите рога.

— Е, Ловецо, аз не съм от тях — отвърна просто Хети. — Джудит обича войниците, блестящите мундири и парадните униформи, но за мен те не представляват нищо. Тя казва, че офицерите били знатни и весели и че говорели мило, но те ме карат да изтръпвам, защото занятието им е да убиват хора. Вашето занятие ми допада повече. А последното ви име е много хубаво — по-хубаво, отколкото Нати Бъмпоу.

— Това е естествено за вашия начин на мислене, Хети, и точно така и трябваше да очаквам. Чух, че сестра ви била хубава — необикновено хубава за един смъртен, а красотата обича да се възхищават от нея.

— Не сте ли виждал Джудит? — запита момичето, като изведнъж се оживи. — Ако е така, идете веднага да я видите. Дори Бързият Хари не е по-красив от нея, макар че тя е жена, а той — мъж.

За миг Ловецът погледна девойката съчувствено. Бледото й лице беше леко поруменяло, а очите й, обикновено толкова кротки и спокойни, блестяха, докато говореше, и издаваха вътрешното й вълнение.

„Да, Бързи Хари — промълви на себе си той, докато се движеше през кабината към другия край на «ковчега», — ето какво прави хубавата външност, дори когато безотговорният език не е пуснал в действие ласкателства. Лесно е да се разбере накъде клонят чувствата на клетото създание, както и да стоят нещата с чувствата на твоята Джудит.“

Но както ухажванията на Хари и кокетството на неговата дама, тъй и мислите на Ловеца и нежните чувства на Хети бяха прекъснати от внезапната поява на лодка, в която седеше собственикът на „ковчега“. Тя заплава в тясната пролука сред храстите, които заобикаляха скривалището като бруствер. Изглежда, че Хътър или Плуващия Том, както обикновено го наричаха всички ловци, запознати с навиците му, бе видял кануто на Бързия Хари, защото никак не се изненада, когато го намери на сала. Напротив, приемът му беше не само радушен, но издаваше и задоволство, примесено с леко съжаление, задето Бързият не беше пристигнал няколко дни по-рано.

— Чаках те миналата седмица — каза Хътър отчасти сърдито, отчасти гостоприемно — и много ти се ядосвах, дето не идваш. Оттук мина бързоходец, за да предупреди всички трапери и ловци, че Колонията пак имала неприятности с канадците. И се почувствах страшно самотен сред тези планини — предстоеше ми да пазя три скалпа, а разполагах само с две ръце, за да ги защитавам.

— Естествено — отвърна Марч, — това е чувство, подобаващо на един баща. Без съмнение, ако имах две такива дъщери като Джудит и Хети, бих говорил същото, макар че всъщност ми е все едно дали моят най-близък съсед е на петдесет мили, или пък толкова близо, че да ме чуе, като извикам.

— И все пак, като знаеш сега, че канадските диваци могат всеки миг да се появят тук, ти си предпочел да не дойдеш в пущинака сам — отвърна Хътър и погледна недоверчиво и същевременно въпросително към Ловеца.

— Че защо пък да не дойда със спътник? Както казват, дори и с лош спътник, пътят изглежда по-кратък; при това аз намирам този млад момък за доста добър човек. Това е Ловецът, приятелю Том — прославен ловец сред делауерите, но роден и възпитан като мен и теб. Може би момчето не е съвсем без недостатъци, но по местата, отдето иде, има и по-лоши хора, а и тук сигурно ще срещне такива. Ако обаче стане нужда да защитаваме капаните в земята, той ще бъде в състояние да храни всички ни, защото в лова е истински майстор.

— Добре дошъл, млади човече! — изръмжа Том и като залог за искреност подаде на младежа своята мазолеста и костелива ръка. — В такива времена всеки бял е приятел и аз разчитам на подкрепата ви. Понякога децата карат и смелото сърце да изтръпва. Моите две дъщери ми създават повече грижи, отколкото всичките ми капани, кожи и права над тази земя.

— Това е съвсем естествено! — извика Бързият Хари. — Да, Ловецо, вярно е, че ти и аз още не го знаем от опит, но смятам го, общо взето, за естествено. Ако имахме дъщери, навярно щяхме да изпитваме подобни чувства и аз уважавам човека, който признава, че ги изпитва… Що се отнася до Джудит, старче, то аз веднага се зачислявам за неин войник. А ето и Ловецът, който ще ти помага да пазиш Хети.

— Много ти благодаря, мастър Марч! — отвърна хубавицата с плътен и звънлив глас. Правилната интонация и произношение, също като у сестра й, показваха, че тя е била възпитавана по-добре, отколкото можеше да се очаква от живота и външния вид на баща й. — Много ти благодаря, но у Джудит Хътър има достатъчно смелост и опит, за да предпочете да се уповава повече на себе си, отколкото на красиви скитници като тебе. Ако стане нужда да се води борба с диваците, по-добре слез на сушата заедно с баща ми, вместо да се криеш в колибата под предлог, че защитаваш нас, жените, и…

— Дете, дете! — прекъсна я баща й. — Спри красноречивия си език и чуй истината. По брега на езерото има вече диваци и никой, не може да каже на какво разстояние от нас са те в този миг и кога ще ги видим.

— Ако това е вярно, мастър Хътър — каза Хари и промяната в израза на лицето му, макар да не изразяваше малодушие или страх, показваше колко сериозно гледа Хари на това съобщение, — ако това е вярно, то твоят „ковчег“ се намира в извънредно неизгодно положение, защото, макар маскировката да излъга мен и Ловеца, тя едва ли ще остане незабелязана за чистокръвния индианец, тръгнал със сериозното намерение да се сдобие със скалпове!

— И аз мисля като теб, Хари, и бих желал от все сърце да се намирахме в този миг някъде другаде, а не в тази тясна, криволичеща рекичка, която наистина е много изгодна за скривалище, но почти съдбоносна за ония, които бъдат открити в нея. А при това диваците са близо и мъчнотията е да се измъкнем от реката, без да бъдем застреляни като елени на водопой!

— Сигурен ли сте, мастър Хътър, че червенокожите, от които се боите, наистина са дошли от Канада? — запита Ловецът скромно, но сериозно. — Видяхте ли някой от тях? И бихте ли могъл да опишете шарките по тялото му?

— Попаднах на знаци, от които се вижда, че са наблизо, но не съм видял още никого от тях. Бях слязъл на около миля надолу по реката, за да проверя капаните си, когато се натъкнах на прясна следа — тя пресичаше края на мочур и водеше на север. Нямаше и час, откакто човекът беше минал оттам. Че следите са индиански, познах по размерите на краката и палците още преди да намеря един износен мокасин, захвърлен от собственика като ненужен. А след това открих и къде е спирал да си направи нов — само на няколко метра от мястото, дето беше захвърлил стария.

— Това съвсем не подхожда на червенокож, тръгнал по пътеката на войната — отвърна младият човек и поклати глава. — Опитният воин щеше поне да изгори, да зарови (или, пък да хвърли в реката подобни знаци, които издават къде е минал. А следите, открити от вас, приличат много на мирновременни. Всъщност, ако сте се сетил да донесете мокасина, той може да ми обясни много неща. Самият аз съм дошъл тук да се срещна с един млад вожд и той би трябвало да се движи в същата посока, която описахте. Може следата да е била негова.

— Надявам се, Хари, че познаваш добре този млад човек, който има срещи с диваци в една част от страната, където не е бивал, никога преди това? — запита Хътър с глас и държане, които достатъчно свидетелстваха за истинския смисъл на въпроса, защото тези груби същества рядко се поколебаваха да проявят чувствата си за сметка на деликатността. — Между индианците предателството се смята за добродетел, а белите, които живеят дълго при техните племена, много скоро се заразяват от навиците и обичаите им.

— Вярно е, вярно е като Евангелието, стари ми Том, но не и по отношение на Ловеца, който, ако няма с какво друго да се препоръча, то поне е честен млад мъж. За неговата честност отговарям аз, макар и да не гарантирам за храбростта му в боя.

— Бих искал да зная какво го води в тази част на страната.

— Скоро ще научите, мастър Хътър — каза младият човек и от държането му ясно пролича неговата чиста съвест. — Аз мисля дори, че вие имате право да питате. Бащата на две такива дъщери, който се е заселил в езерото като вас, има същото право да се меси в работите на чужденеца, когото среща в околностите, както и Колонията има право да се интересува за причините, поради които французите струпват на границите си повече войски, отколкото обикновено.

— Щом като мислите така, приятелю, нека чуем историята ви без повече думи.

— Ще я разкажа накратко и ще я разкажа честно. Аз съм млад и никога още не съм участвал във война. Но щом до делауерите стигна вестта, че на племето ще бъдат изпратени вампума и бойна секира, те поискаха от мен да ида сред хората от моята раса и да разбера от тях точно какво е положението. Сторих това. И след като предадох, каквото имах да казвам на главатарите, на връщане срещнах край Шохари кралски офицер, който щеше да изпраща пари на някои от нашите приятелски племена, разположени още по на запад. Реши се този случай да бъде използуван от Чингачгук — млад главатар, който още никога не е убивал враг — и от мен, за да предприемем съвместно първия си боен поход. Един от старите делауери определи срещата ни да стане тук, при закръглената скала в края на езерото. Не отричам, че Чингачгук има предвид и нещо друго, но то не се отнася до никого тук и е негова тайна. Затова не ще ви кажа нищо повече по този въпрос.

— Сигурно се касае за някоя млада жена! — прекъсна го Джудит, като се засмя на собствената си прибързаност. — Щом не е във връзка нито с война, нито с лов, сигурно ще е обич.

— По това не ще кажа нищо. Чингачгук трябва да се срещне с мен при скалата утре вечер, един час преди залез слънце, след това ние ще продължим пътя си заедно и няма да безпокоим никого освен кралските врагове, които според закона са и наши. Познавам Хари отдавна, понеже той на времето ловуваше с капани из нашите земи. Срещнахме се с него край Шохари тъкмо когато той се готвеше да потегли за летен лов, и решихме да пътуваме заедно.

— И значи мислите, че следата, която намерих, може да е била от приятеля ви, ако той е пристигнал по-рано от уговореното време, така ли? — запита Хътър.

— Така мисля, като може би греша, но възможно е и да съм прав. Ако видя мокасина, веднага ще мога да определя дали е направен по делауерски образец, или не.

— Ето го тогава — каза предвидливата Джудит, която вече беше изтичала до лодката и го беше потърсила. — Кажете ми какво ви сочи той — приятел или враг? Вие изглеждате честен и вярвам на всяка ваша дума, каквото и да мисли татко.

— Твой навик е, Джудит, да откриваш винаги приятели там, където подозирам врагове — изръмжа Том. — Но говори, млади човече, и ни кажи какво мислиш за мокасина.

— Не е правен от делауер — отвърна Ловецът. — Още съм доста неопитен по пътеката на войната, за да бъда сигурен, но бих казал, че този мокасин прилича на северняшките и е правен някъде отвъд големите езера.

— Ако е така, то не бива да оставаме тук нито минута повече от необходимото! — каза Хътър. — До падането на нощта остава само около час, а в мрака ще бъде невъзможно да се движим, без да вдигаме шум, който би ни издал. Чухте ли ехото от изстрел в планината преди половин час?

— Да, старче, а чухме и самия изстрел, защото аз стрелях — отвърна Бързият Хари, който сега се почувства виновен за неблагоразумието си.

— Страхувах се, че са индианци — съюзници на французите. Но все пак това може да ги накара да се впуснат в претърсвания и да стане причина за откриването ни. Сбъркал си, като си стрелял през време на война, освен ако е било крайно наложително.

— Така започвам да мисля и аз, чичо Том.

След това Хътър дълго се съвещава с двамата си гости и положението, в което се намираха, стана ясно за всички. Той им обясни колко трудности щяха да срещнат при опита си да измъкнат в мрака „ковчега“ от една такава бърза и тясна река, без да вдигнат шум, който неминуемо би привлякъл вниманието на индианците. Каквито и скитници да имаше в околността, те щяха да се придържат близо до реката или езерото; но речните брегове на много места бяха мочурливи, криволичеха и дотолкова бяха обрасли с храсталаци, че човек можеше да се движи и денем по тях, без особена опасност да бъде забелязан. Ето защо може би трябваше да се страхуват повече от ушите, отколкото от очите на неприятелите, особено докато се намираха в ниския и тесен участък на реката, покрит със свод от листа.

— Това място е подходящо за поставяне на капани и е скрито от любопитните погледи много по-добре, отколкото езерото, но аз никога не идвам насам, без да си осигуря начин за връщане — продължи странният старец. — А с теглене това става по-лесно, отколкото с гребане. В този, миг котвата се намира не в реката, а в самото езеро. Ето и въжето, което, както виждате, ще ни помогне да се притеглим до нея. Без такава помощ измъкването на сал като този срещу течението би било непосилна работа за две ръце. Имам и нещо като макара, която при нужда улеснява тегленето. А Джудит умее да си служи със задното весло толкова добре, колкото и аз, и когато не сме заплашени от врагове, за нас не представлява особена мъчнотия да се измъкнем от реката.

— Но какво ще спечелим, ако променим сегашната си позиция, мастър Хътър? — запита Ловецът твърде сериозно. — Тук маскировката е добра, а вътрешността на кабината би могла да се превърне в здраво укрепление. Струва ми се, че скрити зад такива стени, можем да отбием двадесет мингоси.

— Виждал ли сте някога толкова широка водна площ, както нашето езеро, преди да дойдете тук с Хари?

— Не бих могъл да твърдя, че съм виждал — отвърна скромно Ловецът. — Младостта е времето, когато човек се учи. И съвсем не искам да издигам глас в съвета, преди този глас да е подкрепен от опитност.

— Добре, тогава ще ви обясня неизгодността да се води бой от тази позиция и преимуществата, ако се излезе в езерото. Тук, както виждате, диваците, ще знаят накъде да насочват всеки свой изстрел и твърде безразсъдно би било да се надяваме, че някои от куршумите няма да проникнат през цепнатините между гредите. Ние пък, от друга страна, ще имаме срещу себе си гората, без каквато и да, било определена цел. А тук не сме запазени и от пожар, защото кората на покрива над главите ни малко се отличава от подпалки. Освен това и „замъкът“ може да бъде споходен и ограбен в мое отсъствие и цялото ми имущество — разнебитено и унищожено. А измъкнем ли се веднъж в езерото, там можем да бъдем нападнати само с лодки или салове, ще се намираме в изгодно положение спрямо неприятелите си и с помощта на „ковчега“ ще можем да защитаваме „замъка“.

— Добре, приятелю Том — извика Хари, — щом като трябва да се местим, тогава колкото по-скоро тръгнем, толкова по-бързо ще разберем дали и занапред ще използваме скалповете си като нощни шапчици, или не.

Никой не оспори това съвършено правилно предложение. След кратки предварителни обяснения тримата мъже се заеха сериозно да приведат в движение сала. Бързо извадиха леките клинове, с помощта на които той бе залостен, а когато почнаха да теглят въжето, тежкият сал бавно се подаде от своето скривалище. Щом се освободи от клоните, той беше грабнат от течението на реката и отнесен твърде близо до западния бряг.

Когато чуха шумоленето на клоните при допирането на кабината в храстите и дърветата от западния бряг, всички на сала изтръпнаха. Защото никой не знаеше кога и къде можеше да се появи някой скрит, кръвожаден неприятел. А навярно и слабата светлина, която все още проникваше оскъдно през надвисналия свод от листа или си пробиваше път през тясната пролука над течението на реката, също усилваше впечатлението, че опасността е близка, защото тази светлина стигаше едва за да могат да се видят околните предмети, но не бе достатъчна, за да се доловят всички очертания. Макар слънцето да не беше напълно залязло, преките му лъчи вече не огряваха долината; вечерните краски бяха почнали да се трупат около предметите, разположени на открито, и още по-тъмни и по-мрачни ставаха онези, които се намираха сред сенките на гората.

Но нищо не прекъсна движението на сала и понеже мъжете продължаваха да дърпат въжето, „ковчегът“ непрестанно напредваше. Необичайната ширина не му позволяваше да затъва дълбоко, ето защо и съпротивлението на водата, която бързо течеше в обратна посока, не беше много голямо. Освен това благодарение на опита си Хътър бе взел предохранителни мерки — те биха направили чест на всеки моряк и напълно отстраняваха всички пречки или препятствия, които инак неминуемо биха възникнали при острите завои на реката. При спускането на „ковчега“ по течението Том беше хвърлял по средата на реката тежки камъни, привързани към въжето на котвата. Така той беше образувал междинни котви, всяка от които се съпротивяваше на течението благодарение на хвърлената преди нея докато се стигнеше до първата, която получаваше „поддръжка“ от котвата или четирирогата кука, спусната далече в езерото. Благодарение на този способ сега „ковчегът“ плаваше далеч от крайбрежните храсталаци, в които инак неизбежно би се закачал при всеки завой и би предизвиквал затруднения, които Хътър мъчно би могъл да преодолее сам.

Подпомогнати от тази предвидливост и подтиквани от страха да не бъдат открити, Плуващият Том и двамата му яки приятели дърпаха сала напред с най-голямата бързина, която би издържало въжето. При всеки завой на реката те изтегляха от дъното по един камък и посоката на сала се изменяше към следващия. Тъй Хътър се движеше по своя канал, маркиран от шамандури — както би се изразил някой моряк — и от време на време подканваше тихо и предпазливо приятелите си да увеличат своите усилия, а друг път, когато това се наложеше, предупреждаваше да ги поотслабят, защото в дадени моменти прекалените старания можеха да създадат опасност за всички.

При все че бяха свикнали с живота в гората, неприветливият мрак на потъналата в сенки река увеличаваше неприятното чувство, което изпитваше всеки от тях. И когато „ковчегът“ стигна до първия завой на Съскуихана и очите им съзряха блясъка на просторната езерна шир, всички почувстваха облекчение, макар никой да не бе склонен да признае това открито. Там те вдигнаха последния камък от дъното и въжето остана опънато право към четирирогата котва, която, както им обясни Хътър, бе спусната извън обсега на речното течение.

— Свърши се най-сетне! — възкликна Хари. — Там е вече светло и скоро ще имаме възможност да видим враговете си, ако ни е съдено да имаме работа с тях.

— Това не можеш да кажеш нито ти, нито който и да било друг — изръмжа Хътър. — Няма място по-подходящо за засада от брега около началото на оттока. И най-съдбоносна за нас ще бъде минутата, когато минем край тези дървета, за да излезем в открити води, защото това място ще даде на неприятеля ни прикритие, а нас ще лиши… Джудит, дъще, зарежете с Хети кормилото и влезте в кабината; и бъдете благоразумни — не показвайте главите си по прозорците, защото онези, които ги видят, няма да седнат да хвалят красотата им… А ние самите, Хари, ще влезем сега във външната стая и ще теглим въжето през вратата. Там поне ще бъдем в безопасност, ако се случи някоя изненада… Приятелю Ловец, понеже тук течението е по-слабо и ние двамата с Хари сме достатъчни, за да дърпаме въжето, ти се движи от прозорец на прозорец, но не подавай глава навън, ако скъпиш живота си. Никой не знае къде и кога ще се явят нашите съседи.

Чувството, с което Ловецът се подчини, нямаше нищо общо със страха, но бе наситено с напрежение и интерес към едно съвсем ново и крайно вълнуващо положение. Сега той се намираше за пръв път в живота си в съседство с неприятели — или поне имаше всички основания да смята така, а към това се прибавяше и цялото напрежение, като се имат предвид индианската хитрост и коварство.

Когато той зае мястото си до прозореца, „ковчегът“ тъкмо минаваше през най-тясната част на реката — място, отдето всъщност можеше да се каже, че реката започва, и където дърветата буквално се преплитаха и образуваха над нея арка от зеленина — явление може би толкова свойствено и присъщо за тая страна, колкото е присъщо за Швейцария реките буквално да изтичат от глетчерите.

„Ковчегът“ тъкмо минаваше през последната извивка на този вход от зеленина, когато Ловецът, изследвал внимателно всичко, което можеше да се види от източния бряг на реката, прекоси стаята, за да погледне през отсрещния прозорец към западния бряг. И той пристигна при този отвор тъкмо навреме, защото, щом доближи лице до една цепнатина, пред очите му се изпречи гледка, която наистина можеше да разтревожи всеки тъй млад и неопитен часовой.

Над водата бе надвиснало като дъга младо дърво, израсло най-напред наклонено към светлината и впоследствие превито от тежестта на снеговете — нещо, което се случва често в американските гори. На това дърво вече се бяха появили не по-малко от шестима индианци, а други стояха под него, готови да ги последват веднага, щам се освободеше място. Всички очевидно се готвеха да изтичат по стъблото и да скочат върху покрива на „ковчега“, когато той минава отдолу. И това нямаше да бъде трудно, защото наклоненото дърво позволяваше лесно изкачване на него, съседните клони представляваха удобна опора за ръцете, а разстоянието за скока бе твърде незначително, за да бъде опасно. Когато Ловецът забеляза тази група, тя тъкмо се беше показала из гъсталака, за да почне катеренето си по долната, най-трудна за преодоляване част на стъблото; познавайки отлично индианските обичаи, той тутакси схвана, че те бяха в бойни цветове и от враждебно племе.

— Дърпай, Хари! — извика той. — Дърпай, за да спасиш живота си! Дърпай, ако обичаш Джудит Хътър! Дърпай, дърпай!

Този вик беше отправен към човек, за когото младият мъж знаеше, че притежава силата на гигант. Толкова тревожно прозвуча този призив, че и Хътър, и Марч почувстваха цялата му сериозност и едновременно — в най-критичния момент — задърпаха въжето с всички сили. Салът удвои скоростта си, сякаш, плъзгайки се под дървото, съзнаваше сам опасността, надвиснала над него.

Щом забелязаха, че са открити, индианците нададоха страхотния си боен вик и като се спуснаха напред по стъблото, почнаха ожесточено да скачат върху плячката, която бяха смятали вече за вързана в кърпа. На дървото имаше шестима и всички направиха опит. И всички с изключение на своя предводител паднаха във водата, по-близо или по-далеч от „ковчега“, в зависимост от момента, в който бяха скочили.

Вождът, който беше заел опасния пост предварително, се намираше в по-благоприятно положение от останалите и успя да попадне на задната част на сала. Но височината се оказа по-голяма, отколкото бе предположил и той се намери долу леко зашеметен, като за миг остана полуприведен и объркан. В тази секунда от кабината изскочи Джудит; вълнението, предизвикано от смелата й постъпка, увеличаваше красотата й — страните й бяха поруменели. Напрегнала всички сили, тя блъсна неканения гост от края на сала и той падна надолу с главата в реката.

Само миг след този подвиг в нея отново заговори жената. Джудит погледна зад кърмата, за да се увери какво беше станало с индианеца, и изражението на очите й се смекчи, после страните й се изчервиха от смесеното чувство на срам и изненада от собствената й смелост; а след това почна да се смее така, както само тя умееше — весело и сладко.

Всичко това трая не повече от минута — сетне ръцете на Ловеца я обхванаха през кръста и я издърпаха бързо на сигурно място в кабината.

Това оттегляне стана тъкмо навреме. Само миг след като двамата се намериха в безопасност, гората се изпълни с крясъци и в гредите почнаха да се удрят куршуми.

Тъй като през цялото време се бе движил извънредно бързо, „ковчегът“ вече се намираше извън опасността да бъде преследван и щом премина първият им изблик на гняв, червенокожите престанаха да стрелят, разбрали, че хвърлят напразно мунициите си.

Когато салът достигна своята котва, Хътър я изтегли така, че да не намали бързината; и понеже от този миг нататък „ковчегът“ излезе извън влиянието на речното течение, салът продължи да се движи бързо напред, докато навлезе доста в езерото, макар все още да бе твърде близо до сушата и в обсега на вражите куршуми.

Хътър и Марч взеха две малки гребла и под прикритието на кабината скоро откараха „ковчега“ достатъчно далеч от брега, та враговете им да не се изкушават да предприемат още опити да им навредят.

Загрузка...