Ловецът на елени

ГЛАВА ТРЕТА

Бързият Хари мислеше повече за прелестите на Джудит Хътър, отколкото за красотите на Глимърглас и околностите му. Поради това, щом огледа достатъчно добре примките и риболовните принадлежности на Плуващия Том, той повика спътника си в кануто, за да се отправят към долния край на езерото и да потърсят семейството. Но преди да се качат в лодката, Хари внимателно изследва целия северен край на водната площ с обикновен корабен далекоглед, който намери сред вещите на Хътър. При това изследване той не изпусна нито частица от брега, разглеждайки с по-голямо внимание заливите и полуостровчетата, отколкото гористите брегове.

— Точно тъй мислех — каза Бързият, докато оставяше далекогледа. — В такова хубаво време старецът плава някъде по южния край и е оставил „замъка“ на произвола на съдбата. Е, добре, щом веднъж знаем, че не е отплавал нагоре, за нас ще бъде дребна работа да отправим лодката си към долния край и да го намерим в скривалището му.

— Нима мастър Хътър намира за необходимо да се крие в това езеро? — запита Ловецът, като последва приятеля си в лодката. — Доколкото виждам, тук владее такава самота, че човек може да разтвори цялата си душа сред нея, без да се опасява, че някой би попречил на размишленията или на съзерцанията му.

— Ти забравяш твоите приятели, мингосите, и всички диваци на страната на французите. Нима на земята има кътче, Ловецо, дето да не проникнат тези неспокойни червенокожи? Има ли езеро или дори място, където елените ходят на водопой, което тия главорези да не са открили? И не са ли се смесвали рано или късно водите му с кръв?

— Наистина, приятелю Хари, аз не съм чувал хубави неща за мингосите, макар никога досега да не съм срещал нито тях, нито който и да било друг на пътеката на войната. И бих се осмелил да кажа, че едва ли може да се допусне грабители като тях да не открият едно толкова хубаво място; защото, макар самият аз да не съм враждувал с тези племена, чувал съм от делауерите такива неща за тях, че в ума си вече ги считам за истински подлеци.

— За такъв можеш с чиста съвест да смяташ и всеки друг срещнат дивак.

Ловецът решително възрази срещу тези думи на спътника си и докато гребяха към долния край на езерото, между двамата се завърза горещ спор за достойнствата на бледоликите и червенокожите. Бързият беше изпълнен с предразсъдъците и омразата, характерни за белите ловци, които обикновено смятат индианеца за свой естествен съперник, а много често и за естествен враг. Разбира се, при това той се разпали, развика се и заговори категорично, но не и много убедително.

Съвършено иначе се държа Ловецът — с въздържания си език, правдивостта на възгледите си и простотата на съжденията си той доказваше, че е напълно готов да се вслуша в разума, че изпитва силен вроден стремеж към справедливост и искреност и че съвсем не е предразположен към увъртания, за да отстоява своето мнение или да защитава някакъв предразсъдък. И все пак той не беше съвсем свободен от влиянието на последното. Този тиранин на човешкия разсъдък, който се нахвърля върху своите жертви по хиляди пътища едва ли не от първия миг, когато хората почват да мислят и да чувстват, и рядко отстъпва желязната си власт до края на живота им, беше оказал известно въздействие дори и върху правдивия млад човек, при все че той представляваше истински образец на онова, което можеше да бъде младостта при наличността на вродени добри чувства и липса на лош пример и изкушение за лоши постъпки.

— Трябва да се съгласиш, Ловецо, че един минго е повече от половин дявол — извика Бързият Хари, като продължаваше спора с възбуда, почти граничеща с ярост, — макар да се мъчиш на всяка цена да ме убедиш, че делауерите са едва ли не ангели. Е, добре, аз оспорвам подобно предположение дори що се касае до белите. Не всички бели са съвършени, следователно не могат да бъдат съвършени и всички червенокожи. Така че твоето доказателство не струва пет пари. Но ето какво мисля аз. На земята има три раси — бяла, черна и червена. Белият цвят е най-благородният, следователно и белите хора са най-добри; след тях идват черните — те са поставени да живеят в съседство с белите хора като търпими и годни да бъдат използвани; и последни са червените — това показва, че който ги е създал, никога не е очаквал индианецът да бъде смятан за повече от половин човек.

— Природата е създала и трите раси еднакви, Хари.

— Еднакви ли! Да не искаш да кажеш, че един негър прилича на бял или пък че аз приличам на индианец?

— Ти избухваш и не ме изслушваш докрай… Не отричам, че всяка раса си има свои вродени качества. У белия човек е развит повече стремежът към цивилизацията, а червенокожите са по-привързани към дивата природа. Така за бял човек би било голямо престъпление да скалпира мъртъвци, а у индианците то се смята за подвиг. Също тъй белият не бива през време на война да напада из засада жени и деца, докато червенокожият може. Признавам, че това е жестоко, но за тях е законно, докато за нас би било безчовечно.

— Зависи от неприятеля. А колкото до скалпирането или дори до пълното одиране на някой дивак, според мен то е същото, както да отрежеш ушите на някой вълк заради премията или да одереш кожата на някоя мечка. Освен това, когато отнемаш косите на червенокож, ти се отличаваш, защото за това е предложила награда самата Колония — също както плаща за вълчи уши и глави на гарги.

— Да, но то е срамно, Хари. За позорно го смятат дори самите индианци, защото виждат, че не е присъщо на белите. При положение на законна война, каквато неотдавна започнахме, дълг на всеки е да сподави състраданието си, колкото до човешкия живот, но въпросът за скалпирането е съвсем друг.

— Я се позамисли разумно, ако обичаш, Ловецо, и ми кажи — може ли Колонията да издаде незаконен закон? Нима един незаконен закон не е нещо по-противоестествено от скалпирането на някой дивак? Но един закон не може да бъде беззаконие, както и истината не може да бъде лъжа.

— Това звучи разумно; и все пак по същината си е съвсем неразумно, Хари. Не всички закони се издават от един и същ законодател. Природата ни е дала своите, а други са издадеш от Колонията, трети пък от краля или от парламента. И когато законите на Колонията или дори кралските закони противоречат на природните, то те са незаконни и не бива да им се подчиняваме. Аз смятам, че белият трябва да спазва законите на белите, щом не противоречат на по-висшите закони, а червенокожият — да спазва своите обичаи при същите условия. Но безполезно е да говорим, тъй като всеки мисли по своему. А сега да внимаваме добре за твоя приятел, Плуващия Том, да не го отминем, ако е скрит някъде в този обрасъл с храсти бряг.

Ловецът обрисува правилно бреговете на езерото. По цялата им дължина по-ниските дървета надвесваха клоните си над прозрачната вода и често ги потапяха в нея. Бреговете бяха стръмни още от самото си начало и тъй като растителността винаги се стреми към светлина, резултатът беше точно такъв, какъвто би пожелал истинският любител на живописното, ако подреждането на величествения лес бе предоставено нему. Полуостровите и заливите също бяха достатъчно многобройни, за да начупят и разнообразят бреговата линия. Докато лодката се придържаше близо до западната страна на езерото, за да разузнаят — както Хари обясни на спътника си — дали наоколо няма врагове, преди да излязат съвсем на открито, вниманието на двамата другари беше постоянно изострено, защото никой не можеше да предвиди какво се крие зад следващия нос. Напредваха бързо, тъй като гигантската сила позволяваше на Хари да си играе с леката лодка като с перо, докато изкуството на спътника му почти уравновесяваше общите усилия въпреки тяхното неравенство във физическо отношение.

Всеки път, когато лодката отминеше някой нос, Хари надзърташе зад него с надежда да види „ковчега“, закотвен или завързан в залива. Но съдено му бе да се разочарова и бяха изминали вече близо миля покрай южния бряг на езерото или разстояние от две пълни левги от замъка, скрит сега от техните погледи зад около половин дузина издатини, когато Бързият Хари неочаквано престана да гребе, сякаш се поколеба в коя посока да насочи кануто.

— Възможно е старецът да се е спуснал по реката — каза Хари, след като огледа внимателно целия видим източен бряг, който сега се намираше на около миля от тях и в повече от половината си дължина бе открит пред очите им. — Напоследък той е започнал доста да лови с капани и ако по течението няма плуващи дървета, може да се е спуснал по нея на миля или две, макар че доста ще се поизмъчи, за да се върне обратно.

— А откъде започва този отток? — запита Ловецът. — Не виждам по бреговете или между дърветата място, откъдето може да се допусне, че минава река като Съскунхана.

— Да, Ловецо, и реките са като хората. Започват съвсем малки, а към края си са вече широкоплещести и имат големи уста. Ти не виждаш оттока, защото той минава между високи и стръмни брегове, елхите и липите са надвиснали над него като стряха над къща. Ако старият Том не е в „Дупката на плъха“, то трябва да се е скрил някъде по реката. Ще го потърсим най-напред там и после ще се насочим право към оттока.

Когато продължиха, Бързият обясни, че зад дълъг и нисък полуостров се намира дълбок залив, наречен „Дупката на плъха“, тъй като бил любимото убежище на Водния плъх и представлявал толкова хубаво прикритие за „ковчега“, че притежателят му отивал там при всеки удобен случай.

— В тази част на страната човек никога не знае какви хора ще му дойдат на гости — продължаваше Хари — и голямо предимство е да можеш да ги огледаш добре, преди да се приближат повече, отколкото трябва. А сега е война: такава предпазливост е особено необходима, тъй като някой канадец или минго може да влезе в колибата му още преди да го е поканил. Но Хътър отлично умее да се пази и подушва опасността, както кучето открива следите на сърната.

— „Замъкът“ ми се струва толкова открит, че положително ще привлече неприятелите, ако се озоват край езерото, макар да смятам това малко вероятно, тъй като то се намира далеч от пътищата между фортовете и поселищата.

— Ех, Ловецо, аз пък съм склонен да мисля, че човек среща по-често неприятели, отколкото приятели. Страшно е само като се сетиш по колко много причини някой може да ти стане неприятел и по колко малко — приятел. Някои вдигат брадвата, защото не мислиш точно като тях; други — защото на теб са ти хрумнали същите мисли преди тях; а аз познавах по-рано един негодяй, който се скара с приятеля си само защото не го намираше хубав. Е, и ти не си образец на красотата, Ловецо, но все пак не би бил толкова глупав да станеш мой враг само защото ти го казвам.

— Аз съм такъв, какъвто ме е създала природата. И не искам да бъда смятан нито за хубав, нито за по-грозен. Може да не съм достатъчно хубав за лекомислените и суетните, но, надявам се, че не заслужавам укор за добрите си обноски, Хари; хубавците като теб не са много и сигурен съм, че не следва да очакваш някой да предпочете мен, когато може да се любува на теб.

При тези думи на Ловеца Бързият Хари избухна в силен смях; защото, макар да бе прекалено небрежен, за да се старае да подчертава с облеклото си своето телесно превъзходство, той го съзнаваше много добре и на драго сърце бе склонен да мисли по тоя въпрос, когато изникнеше в ума му.

— Не, не, Ловецо. Ти не си красавец, както можеш и сам да се убедиш, ако се огледаш във водата край лодката — извика той. — Джудит ще ти каже това в лицето, ако я ядосаш, защото няма да намериш по-остър език в устата на едно момиче във или извън поселищата, стига да я предизвикаш да си послужи с него. Съветвам те никога да не досаждаш на Джудит. А на Хети можеш да казваш всичко и тя ще го приема смирена като агънце. Не, Джудит като нищо ще ти каже мнението си за външността ти.

— Дори и да го стори, Хари, не ще ми каже повече, отколкото ти досега.

— Надявам се, че няма да ми се сърдиш на тази малка забележка, защото не бе направена със зла умисъл, Ловецо. Ти трябва да знаеш, че не си хубавец, а защо приятелите да не споделят помежду си такива дреболии? Ако беше хубав, щях да бъда един от първите, които щяха да ти го кажат. А виж, ако Джудит би нарекла мен грозен като злосторник, бих сметнал, че го казва по задължение и не бих го повярвал.

— Лесно е за облагодетелстваните от природата да се шегуват с такива неща, Хари, макар че то причинява понякога болка на другите. Не отричам, често ми се е искало да бъда малко по-хубав, но после подтиснах това чувство — спомних си колко по-добре съм в много други отношения от редица хора. Можех да се родя сакат и негоден дори за лов на катерици; или сляп — нещо, което щеше да ме направи бреме както за самия мен, тъй и за приятелите ми; или пък глух — напълно негоден за какъвто и да било поход или разузнаване, което според мен е част от задълженията на всеки човек в тревожни времена. Признавам, че не е много приятно да гледаш по-красивите, по-предпочитаните и по-уважаваните от теб. Но всичко това се понася, стига човек да знае добре дарованията и задълженията си.

Хари, общо взето, беше добросърдечен момък и смирението на неговия спътник обузда напълно краткотрайния изблик на суета. Той съжаляваше за намека, който беше направил за външността на другаря си, и се постара да покаже това, макар и доста несръчно, като всеки жител на пограничните области.

— Не го казах със зла умисъл, Ловецо — подхвана със съжаление той, — и се надявам да забравиш думите ми. Ако не си хубав в пълния смисъл на думата, то външността ти красноречиво показва, че всичко у теб е в ред. И понеже не отдаваш значение на външността, толкова по-лесно би простил каквато и да било незначителна обида относно твоя вид. Не бих си позволил да твърдя, че Джудит ще се възхищава от теб, защото това може да възбуди у теб надежди, които ще ти донесат само разочарование. Но виж, Хети например би те гледала със задоволство, както би гледала и всеки друг човек. Пък и ти изобщо си прекалено сериозен и разумен, за да се интересуваш от Джудит; защото, макар иначе да е изключителна, тази девойка е склонна да се възхищава от всичко и всички, така че човек няма защо да си мисли кой знае какво, ако тя случайно му се усмихне. Понякога ми се струва, че тая лудетина обича себе си повече, отколкото което и да било живо същество.

— Същото би могло да се каже дори за всеки делауер — отвърна Ловецът. — Но ето края на този дълъг полуостров, за който говореше преди малко. „Дупката на плъха“ едва ли е далече.

Вместо да се вдава напред във водата, както всички други полуостровчета, този нос се простираше успоредно с брега на езерото, което тук образуваше дълбок и притулен залив. Сетне, на разстояние около четвърт миля, водата извиваше отново на юг и стигаше до долината, ограждаща южния бряг.

Бързият Хари беше почти сигурен, че ще намери в този залив „ковчега“, тъй като, закотвен зад дърветата, които покриваха тясната ивица на полуострова, той можеше да остане скрит от любопитните погледи през цялото лято. Прикритието беше толкова съвършено, че ако човек закараше лодка до брега откъм вътрешната страна на полуострова и близо до края на залива, тя можеше да бъде забелязана само от една посока — откъм гъсто обраслия с дървета бряг, където едва ли би могъл да се озове някой непознат.

Лодката заобиколи напълно полуострова, за да даде възможност на двамата пътешественици да огледат цялата „дупка“, или по-точно казано — целия залив. Ала там се виждаше само онова, което бе поставила самата природа. Тихата вода описваше красива дъга, тръстиките се привеждаха леко над повърхността й, а дърветата, както обикновено, бяха надвиснали от бреговете; но всичко тънеше сред спокойната и пълна самота на девствената местност. На тази гледка сигурно би се наслаждавал някой поет или художник; тя обаче не очарова Бързия Хари, който гореше от нетърпение да види най-после своята лекомислена хубавица.

Почти никакъв шум не съпровождаше напредването на лодката, тъй като граничните жители са свикнали към предпазливост във всяко свое движение. Сега тя се носеше бавно над кристалната вода, сякаш плаваше във въздуха и беше част от тържествената тишина, обхванала всичко наоколо. В този миг откъм тясната ивица, която скриваше залива от откритото езеро, се чу шум от счупен сух клон.

И двамата скитници трепнаха и всеки протегна ръка към пушката си, защото държаха своите оръжия винаги наблизо.

— Много силно беше за някое леко животно — прошепна Бързият. — По-скоро приличаше на човешка стъпка.

— Не, не — отвърна Ловецът. — Прав си, че беше много силно за леко животно, но за човек шумът беше твърде слаб. Вземи веслото и отправи лодката към онзи пън. Аз ще сляза на сушата и ще пресека пътя за отстъпление на това същество, пък било то минго или само воден плъх.

Хари се подчини и Ловецът скоро се озова на брега, навлизайки в гъсталака със своите меки мокасини толкова предпазливо, че не предизвика никакъв шум. След минута той вече се намираше в средата на тясната ивица суша и почна да се придвижва бавно към края й, тъй като храстите налагаха изключителна бдителност. Точно когато стигна средата на гъсталака, сухите клони изпукаха отново. Шумът се повтаряше на кратки интервали, сякаш някое живо същество се движеше бавно към края на полуостровчето.

Бързият Хари също чу тези звуци и като тласна лодката в залива, хвана пушката си и зачака. Последва напрегната минута на пълна тишина, след което един великолепен елен излезе от гъсталака, прекоси величествено песъчливия край на полуострова и почна да утолява жаждата си от водата на езерото.

За миг Хари се поколеба, после опря бързо пушката до рамото си, прицели се и стреля.

Резултатът от това внезапно нарушаване на тържествената тишина беше наистина поразителен. Изстрелът прозвуча както обикновено — остро и кратко, но след като изминаха няколко мига, през които шумът се носеше по въздуха над езерото, той стигна скалите на отсрещната планина. Там трептенията се сгъстиха и се понесоха от падина към падина в продължение на цели мили през хълмовете, сякаш разбуждаха заспалите гръмове в планините.

Еленът, който никога дотогава не беше срещал хора, само тръсна глава при пушечния изстрел и свистенето на куршума, но ехото на хълмовете възбуди съмнението му и като скочи напред със свити крака под тялото си, той изведнъж се намери сред дълбоката вода и започна да плува към отсрещния край на езерото. Хари извика и се спусна да го гони с лодката — за минута или две водата около преследвача и преследвания се разпени и заклокочи. Хари вече отминаваше полуострова, когато Ловецът се появи на песъчливия му край и направи знак на другаря си да се върне.

— Неразумно беше да стреляш, преди да сме прегледали брега, за да се уверим, че наблизо няма неприятели — каза младият човек, когато спътникът му се подчини бавно и неохотно. — Знам това от наставленията и преданията на делауерите, макар още никога да не съм участвал във военни походи. Освен това през тоя сезон дивечът трябва да се щади и ние не се нуждаем от храна. Признавам, че ме наричат Ловец — и може би аз съм заслужил името си както заради това, че разбирам навиците на животните, тъй и за точната си стрелба. Но никой не може да ме обвини, че съм убил животно, когато не са ми били нужни месото или кожата му. Може да съм ловец — това е вярно, но касапин не съм.

— Как можах да изпусна този елен — извика Хари, като смъкна шапка и прекара пръсти през прекрасните си, но разрошени къдри, сякаш тъй щеше да подреди забърканите си мисли. — От петнадесетгодишна възраст насам не съм проявявал такава несръчност.

— Не съжалявай толкова. Смъртта на това създание не само не би принесла на никого от нас полза, но можеше да ни докара и вреда. В ушите ми ехото звучи много по-страшно, Хари, отколкото твоята несръчност. Защото ехти като глас на природата, който ни упреква за безцелно и необмислено деяние.

— Ще има да чуваш много такива гласове, ако се повъртиш повечко в тая част на света, момчето ми! — отвърна през смях неговият спътник. — През подобни спокойни летни дни ехото повтаря почти всичко казано или сторено край Глимърглас. Понякога изпуснеш веслото и дълго време след това чуваш същия шум, сякаш хълмовете се подиграват на несръчността ти. А пък скимне ли на боровете, откъм тях долита такъв смях или свирене, че малко ти остава да повярваш наистина в способността, им да приказват.

— Значи имаме толкова повече основание да бъдем предпазливи и тихи. Не смятам, че враговете може да са проникнали вече сред тия хълмове, защото не виждам никаква изгода за тях от това. Но всички делауери казват, че смелостта е първата добродетел за един воин, а предпазливостта — втората. Подобен трясък сред планините е достатъчен да извести на цяло племе тайната за пристигането ни.

— Е, ако нямаме от него друга полза, то той ще накаже поне стария Том да сложи котлите на огъня и да разбере, че са му дошли гости. Хайде, момчето ми, влизай в лодката, за да търсим „ковчега“, докато е още светло.

Ловецът се подчини и кануто потегли отново. Лодката се насочи право през езерото — към югоизточната извивка на брега. В това направление до сушата или до края на езерото, към който гребяха сега двамата мъже, нямаше дори миля и тъй като те винаги се движеха бързо, разстоянието скоро намаля при тяхната изкусна и лека работа с веслата.

Бяха изминали около половината път, когато едва доловим шум накара двамата мъже да извърнат очи към най-близкия бряг — там те видяха елена, който тъкмо излизаше от езерото и газеше през плитката вода по песъчливата ивица. За миг благородното животно спря, изтърся водата от хълбоците си, вдигна поглед към надвесената стряха от дървета и с един скок се изгуби в гората.

— Това същество си отива с благодарност в сърцето, защото инстинктивно чувства, че се е спасило от голяма опасност — каза Ловецът. — И ти би трябвало да чувстваш същото, Хари, и да си доволен, че окото ти не бе по-остро и ръката ти — по-сигурна, защото нищо добро не би произлязло от такъв изстрел, даден по-скоро безразсъдно, отколкото разумно.

— Не съм съгласен с приказките за окото и ръката — извика разгорещено Марч. — При делауерите ти си получил известна слава за бързината и сръчността си да стреляш по елени; но бих желал да те видя зад някой от ония борове и един минго, цял нашарен с бойни цветове, скрит зад някое друго дърво — всеки с пълна пушка и дебнещ удобен момент да стреля. Само при такова положение, Натаниъл, може да се изпитат зрението и ръката, защото тогава са подложени на изпитание нервите. Не смятам за подвиг убиването на някое животно, но да убиеш някой дивак — виж, това е геройство. Ще дойде време да изпиташ ръката си, защото сега отново се стигна до война и скоро ще видим колко струва на бойното поле ловджийската слава. Не, нито ръката, нито очите ми проявиха слабост, за всичко беше виновен еленът, който, вместо да продължи напред, спря, и затова куршумът ми мина пред него.

— Тъй да бъде, Хари. Аз само твърдя, че за нас тази несполука беше щастие. А за себе си признавам, че наистина не бих стрелял срещу човек със същата непоколебимост и леко сърце, както срещу някой елен.

— Кой ти говори изобщо за хора, Ловецо? Аз ти дадох пример с индианец. Съгласен съм, че всеки изпитва известно състрадание, когато е въпрос за живот или смърт на друго човешко същество. Но подобни скрупули са излишни по отношение на индианците. Тогава нямаш друг избор — или ти ще го убиеш, или той тебе.

— А пък аз смятам, че и червените са също тъй хора, както ние с тебе, Хари. Вярно е, че си имат свои природни склонности и своя религия. Но в крайна сметка това няма голямо значение и за всекиго трябва да се съди по делата, а не по цвета на кожата.

— Говориш като истински мисионер и в тази част на страната едва ли ще те харесат много, защото тук няма моравски братя. Чуй сега — кожата прави човека. Това е то истината; иначе как биха съдили хората един за друг. Кожата е нахлузена върху всичко живо, та видиш ли някое същество или човек, веднага да знаеш кой е насреща ти. Че нали тъкмо по кожата различаваш мечката от свинята и сивата катерица от черната?

— Вярно е, Хари — каза другарят му, като погледна назад и се усмихна, — но все пак и двете са катерички:

— Кой отрича това? Но ти да не вземеш да твърдиш, че един бял и един червенокож са индианци?

— Не, но твърдя, че и двамата са хора — хора от различни раси и с различен цвят на кожата, с различни способности и обичаи, но, общо взето, еднакви по природа. И двамата имат души, и за двамата се съди по делата им.

Бързият Хари беше един от ония теоретици, които смятаха всички раси за по-низши от бялата. На съвестта му тежаха доста беззаконни деяния по отношение на индианците и той бе намерил извънредно лесен начин да я успокоява, като в мислите си лишаваше от човешки права цялото семейство на червенокожите. Нищо не бе в състояние да го раздразни повече, отколкото оспорването на тоя негов възглед, особено когато това оспорване ставаше с убедителни доводи.

— Ти си още момче, Ловецо, заблудено и объркано от лукавостта на делауерите и невежеството на мисионерите — извика той с обичайното си пренебрежение към външните форми на речта, което се случваше с него, когато беше възбуден. — Ти можеш да се смяташ за брат на червенокожите, а з обаче ги считам за животни, в която няма нищо човешко освен лукавството. Че у тях има лукавство, това признавам. Но то съществува и у лисицата, та дори и у мечката. Аз съм по-възрастен от теб и съм живял повече в горите — живял съм, ако щеш, винаги в тях — и на мен няма защо да разправяш какво е или какво не е индианецът. Ако искаш да те смятат за дивак, кажи си го, и аз ще те представя като такъв пред Джудит и стареца. Ще видим тогава как ще те посрещнат.

Сега въображението на Бързия Хари оказа благотворно влияние върху настроението му. Като си представи само как неговият полуводен приятел би посрещнал някого, представен по този начин, той избухна в силен сърдечен смях.

Ловецът знаеше много добре, че всеки опит да се убеди човек като Хари в нещо, противоречащо на предразсъдъците му, би бил безполезен, и затова не изпитваше никакво желание да се залавя за тази работа; и той не съжали, че приближаването на тяхното кану към югоизточната извивка на езерото даде нова насока на мислите му. Сега вече бяха наистина доста близо до мястото, където според Марч се намираше началото на оттока, и двамата почнаха да го търсят с любопитство, което се засилваше още повече от очакването им да намерят там и „ковчега“.

Читателят навярно недоумява как може изобщо да подлежи на съмнение мястото, откъдето почва една по-голяма река, и то при наличността на брегове, високи около двадесет стъпки — особено след като двамата мъже се намираха на не повече от двеста ярда от брега. Не бива обаче да забравяме, че и там, както навсякъде, дърветата и храстите се надвесваха над водата и образуваха над брега такава завеса, че скриваха всяка по-малка извивка на общата му линия.

— През последните две лета не съм идвал към тоя край на езерото — каза Хари и се изправи в лодката, за да се огледа по-добре. — Аха, ето скалата, която подава челото си над езерото. Знам, че оттокът почва някъде близо до нея.

Двамата мъже отново хванаха усърдно веслата и скоро се намериха на няколко ярда от споменатата скала — лодката продължаваше да се носи към нея, макар те да бяха престанали да гребат. Тази скала не беше голяма. На височина имаше не повече от пет или шест стъпки и над езерото се издигаше само половината от нея. Непрекъснатото действие на водата от дълги векове беше заоблило нейния връх така, че по форма той напомняше голям пчелен кошер, само че още по-правилен и загладен, отколкото обикновено.

Докато плаваха бавно покрай нея, Бързият Хари спомена, че всички индианци от тази част на страната знаели добре тая скала и че когато се разделяли през време на лов или поход, обикновено си определяли срещи близо до нея.

— А ето и реката, Ловецо — продължи той, — макар че, прикрита тъй сред храстите и дърветата, тя по-скоро прилича на място за засада, отколкото на отток от езеро като Глимърглас.

Сравнението на Бързия Хари бе доста сполучливо — реката наистина сякаш дебнеше в засада. Нейните високи брегове трябва да бяха на стотина стъпки един от друг; но откъм запад малко и ниско полуостровче се вдаваше толкова напред, щото намаляваше тая ширина близо наполовина. И понеже и тук храстите бяха надвиснали до самата вода, а боровете, напомнящи черковни камбанарии, се издигаха високо и се накланяха към светлината, докато клоните им се сплитаха, окото и отблизо не би могло да открие лесно какъвто и да било отвор в брега, отдето да изтичат водите на езерото. Следа от този отток не можеше да се забележи откъм езерото и горе, между короните на дърветата, защото на пръв поглед цялата гора представляваше непрекъснат килим от листа.

Бавно, носена от течението, лодката навлезе под свод от дървета, гдето слънчевата светлина с мъка си пробиваше път през редките пролуки в шумата и едва смекчаваше мрака под нея.

— Това е естествено прикритие — почти прошепна Хари, който сякаш чувстваше, че мястото изисква прикритост и предпазливост. — Можеш да бъдеш сигурен, че старият Том се е тикнал някъде тук с „ковчега“ си. Ще се спуснем малко надолу по течението и ще го измъкнем.

— Тук май няма място за по-голям плавателен съд — отвърна младият човек. — Струва ми се дори, че едва ли ще се промъкнем лесно и с нашето кану.

При това предположение Хари се изсмя и както скоро се оказа, с право, защото, щом минаха отвъд завесата от храсти покрай самия бряг на езерото, двамата скитници се намериха в тясна река с достатъчна дълбочина и прозрачна вода, със силно течение и завеса от листа, угаснала от клоните на вековни дървета. Както обикновено, бреговете бяха обрасли с храсти, но между тях оставаше достатъчно място, за да може да мине всякакъв плавателен съд, широк не повече от двадесет стъпки. Напред виждаха на десеторно по-голямо разстояние.

Сега вече нашите двама скитници използваха веслата си само за да придържат леката лодка към средата на течението. Но и двамата напрегнато следяха всеки завой на реката — а такива имаше два или три още при първите стотина ярда. Но следваше завой след завой и лодката беше изминала вече значително разстояние по течението, когато Хари се залови за един храст и спря движението й толкова внезапно и тихо, сякаш имаше някаква необикновена причина за тая постъпка.

Щом забеляза това, Ловецът тутакси сложи ръка на приклада на своята пушка по-скоро поради ловджийски навик, отколкото от уплаха.

— Ето го стареца! — прошепна Хари, като посочи с пръст и се засмя сърдечно, при все че грижливо се стараеше да не вдига никакъв шум. — Затънал, точно както предполагах, до колене в тиня и вода, преглежда капаните и стръвта им. Но да пукна още сега, ако виждам някъде „ковчега“; макар че бих заложил всички кожи, които ми паднат през този сезон, че Джуд не ще се реши да стъпи с хубавите си крачка сред тази черна тиня. Момичето по-скоро сресва косите си край някой извор, дето може да се оглежда и да набира в душата си презрение към нас, мъжете.

— Ти съдиш прекалено строго за младите девойки — да, Хари, наистина… Ти, който толкова често се сещаш за техните недостатъци, колкото те — за добрите си качества. Сигурен съм, че тази Джудит не е чак дотам влюбена в себе си и не се отнася с такова презрение към нашия пол, както ти, изглежда, мислиш, и че навярно сега тя работи за баща си в „ковчега“ — където и да се намира той — както баща й се труди заради нея при капаните.

— Какво удоволствие е за едно момиче да чуе истината от устата на мъж, пък макар и само веднъж в живота си! — прозвуча приятен, звънлив и нежен момински глас толкова близо до лодката, че и двамата горски скитници неволно потръпнаха. — А пък що се отнася до вас, мистър Хари, искрените думи така засядат в гърлото ви, че и без това вече не очаквам да чуя подобно нещо от вашите уста. Последните правдиви думи, произнесени от вас, ви задавиха едва ли не до смърт. Но радвам се, че ви виждам в по-добро общество отпреди и че хора, които знаят как да уважават и да се отнасях с жените, не се срамуват да ходят с вас.

Веднага след това сред листата се подаде едно необикновено красиво и младо женско лице — толкова близо до лодката, че Ловецът можеше да го достигне с веслото си. Момичето се усмихна ласкаво на младия човек, а сърдитият поглед, който хвърли към Хари, макар и престорен и само насмешлив, подчерта още по-поразително красотата й, защото показа промяната в чертите на изразително, но капризно лице — което с лекота и безразличие променяше изражението й от благо до строго и от весело до укорно.

Още един поглед беше достатъчен, за да обясни тази необикновена изненада. Без да подозират нищо, двамата мъже бяха спрели край самия „ковчег“, скрит под храсти, насечени и наредени върху него. И Джудит Хътър чисто и просто беше дръпнала настрана листата пред един прозорец, за да покаже лицето си и да им се обади.