Ловецът на елени

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Откритието, споменато в края на предишната глава, беше от голямо значение за Ловеца и приятеля му. На първо място съществуваше опасността Хътър и Хари да се опитат отново да нападнат лагера в случай, че се събудеха и откриеха местоположението му. Освен това сега опасността при слизането на сушата и отвличането на Вах-та!-вах ставаше много по-голяма. А и една обща несигурност и множество допълнителни рискове щяха да произлязат неминуемо от обстоятелството, че неприятелите бяха започнали да менят позициите си.

Понеже знаеше, че е наближил часът, когато трябваше да се яви на срещата, делауерът вече не мислеше за бойни трофеи от враговете и едно от първите неща, уговорени между него и приятеля му, бе да оставят другите двама да спят, за да не попречат на изпълнението на плана им, като го заменят със свой. „Ковчегът“ се движеше бавно и щеше да им бъде необходим не по-малко от четвърт час, за да стигнат до полуострова — време, което двамата можеха да използуват за известни предохранителни мерки.

В стремежа си да скрият огъня от онези, които смятаха, че се намират още е „замъка“, индианците го бяха разположили толкова близо до южната страна на полуострова, че бе почти невъзможно да остане скрит за обитателите на „ковчега“, макар Ловецът да промени на няколко пъти посоката му вляво и вдясно с надежда да постигне тази цел.

— Разположението на огъня толкова близо до водата има и едно преимущество за нас, Джудит — каза той, докато правеше тези малки маневри, — то показва, пълното убеждение на мингосите, че се намираме още в „замъка“ и пристигането ни в този участък ще бъде непредвидено за тях. Но щастие е, че Хари Марч и баща ви спят, инак отново щяха да се впуснат на лов за скалпове. Ха! Ето, че храстите почват да скриват огъня и сега вече той съвсем не се вижда!

Ловецът почака малко, за да се увери, че най-после беше улучил желаното място, а след това даде уговорения сигнал. Чингачгук спусна котвата и сви платното. Положението, в което сега се намираше салът, имаше и преимущества, и недостатъци. За да скрият огъня от очите на стареца или Хари, които можеха да се събудят случайно, двамата млади мъже бяха приближили „ковчега“ до брега повече, отколкото бе желателно. От друга страна, по-навътре езерото беше извънредно дълбоко, а при сегашните обстоятелства по възможност трябваше да се избегне пускането на котва в дълбоки води. Двамата мъже се надяваха също така, че на мили околовръст няма никакъв сал и макар в тъмнината да изглеждаше, че дърветата почти се надвесват над „ковчега“, нямаше да бъде лесно да се стигне до него без лодка. Гъстият мрак, който владееше там поради близостта на гората, напълно ги закриваше и до момента, когато внимаваха да не вдигат никакъв шум, съществуваше много малка, ако не и почти никаква опасност да бъдат открити.

Ловецът изтъкна всички тези неща на Джудит и й даде нареждане в коя посока да се отправи в случай на тревога, защото той смяташе, че е крайно неуместно да събуждат спящите, освен ако това станеше абсолютно необходимо.

— А сега, Джудит, след като се разбрахме, време е Голямата змия и аз да сядаме в лодката — завърши Ловецът. — Наистина звездата не е изгряла още, но това скоро ще стане, макар че поради облачността никой от нас не ще успее да я съзре. А Вах-та!-вах е умна девойка и не е от тези, които винаги трябва да имат предмета пред себе си, за да го видят. Уверявам ви, че тя не ще закъснее дори две минути и не ще сбърка и с две стъпки мястото, стига тези подозрителни негодници — мингосите, да не са се усъмнили в нещо и да не са я сложили като примамка, за да ни пленят, или пък да са я скрили, за да я подготвят за хуронски вместо за мохикански съпруг.

— Ловецо — прекъсна го сериозно девойката, — това начинание е извънредно опасно, защо изобщо участвувате в него и вие?

— Ха! Нали знаете, Джудит, че трябва да освободим Вах-та!-вах, любимата на Голямата змия — девойката, за която смята да се ожени веднага, щом се завърнем при племето?

— Колкото до индианеца, всичко е ясно. Но вие няма да се ожените за Вах-та!-вах, нали? И не сте неин любим. Защо двама души да рискуват живота и свободата си, за да извършат онова, което може да направи спокойно само един от тях?

— А! Сега ви разбирам, Джудит! Да, сега започвам да схващам. Вие смятате, че щом Вах-та!-вах е любима на Голямата змия, а не моя, то освобождението й е изключително негова работа. Но забравяте, че това е нашата цел тук при езерото, а не е хубаво човек да забравя целите си, когато настъпи критичен момент. Освен това, ако любовта значи толкова много за някои хора, особено за младите жени, то за други приятелството е също така ценно. Съгласен съм, че делауерът може да отплава с една лодка и сам да отвлече Вах-та — може би дори за него не ще има разлика в това, дали аз присъствам, или не. Но той не би могъл да се справи с една засада или пък да се бори с диваците и същевременно да отвлече любимата си, ако с него няма приятел, на когото да разчита. Не, не, Джудит; в такъв миг не може да напуснеш човека, който разчита на теб, и не бива да очаквате от мен да го сторя.

— Боя се… уверена съм, че сте прав, Ловецо. И все пак бих предпочела да не отидете. Обещайте ми поне едно: да не се вмъквате в лагера на диваците и да не предприемате нищо повече от отвличането на момичето. Засега това ще бъде достатъчно и трябва да се задоволите с него.

— Но, девойко! Човек би помислил, че слуша Хети, а не разумната и прелестната Джудит Хътър! Но страхът прави глупав мъдреца и слаб — силния. Много пъти съм имал доказателства за това! Извънредно мило и нежно от ваша страна е, Джудит, че се безпокоите за един свой ближен, и винаги ще твърдя, че сте мила и искрена девойка, каквито и недостойни приказки да разправят за вас онези, които завиждат на красотата ви.

— Ловецо! — каза бързо момичето, прекъсвайки го почти задъхана от вълнение. — Нима вие вярвате всичко онова, което сте чул за едно бедно момиче, останало без майка? Нима лъжливият език на Бързия Хари може да отрови живота ми завинаги?

— Не, Джудит, не. Казах на Хари, че не е достойно за един мъж да клевети онези, които не може да спечели по честен начин и че дори и индианците се стремят никога да не опозорят доброто име на една млада жена.

— Ако имах брат, Хари не би се осмелил да прави това! — възкликна Джудит и в очите й блеснаха мълнии. — Но понеже ме намира без всякакъв защитник освен един старец, чиито уши са почнали вече да оглушават, както е заглушена и чувствителността му, той може да прави, каквото си иска.

— Не е точно така, Джудит — не, не е точно така! Никой човек, брат или чужд, не би търпял да види оклеветена девойка като вас, без да каже поне дума в нейна защита. В действителност Хари иска да ви направи своя жена и онова, което върши против вас, е по-скоро резултат на ревност, отколкото на други чувства. Усмихнете му се, когато се събуди, и стиснете ръката му, пък макар и не така силно, колкото моята преди малко, и залагам живота си, че нещастният момък ще забрави всичко друго освен вашата красота. Опитайте, Джудит, когато той се събуди, и ще се убедите сама в силата на една усмивка.

Когато завърши, Ловецът се засмя и съобщи на външно спокойния, но вътрешно изгарящ от нетърпение Чингачгук, че е готов да потегли с него. Когато младият човек влезе в лодката, девойката остана неподвижна като камък, потънала в мислите, към които я бяха навели езикът и държането на Ловеца. Естественото държане на този човек я беше объркало. В своя малък свят Джудит умееше да се справя винаги успешно с всички мъже; сега обаче се ръководеше повече от поривите си, отколкото от своята хитрост и пресметливост. Няма да отказваме, че някои от размишленията на Джудит бяха горчиви, макар че трябва да проследим следващите страници на повестта, за да видим доколко възнаградени и доколко силни бяха нейните страдания.

Чингачгук и бледоликият му приятел потеглиха, за да изпълнят своето опасно и рисковано начинание с хладнокръвие, което би направило чест на хора, нагазващи за двадесети, а не за пръв път пътеката на войната. Индианецът бе заел мястото при носа на лодката, а Ловецът направляваше движенията й от кърмата. Така делауерът щеше да слезе пръв и пръв да срещне любимата си. От друга страна, младият бледолик също беше доволен от мястото си, защото знаеше, че състоянието, в което се намираше развълнуваният индианец, нямаше да му позволи да управлява лодката толкова твърдо и разумно, както някой друг, който напълно владее своите чувства.

От момента, когато напуснаха „ковчега“, движенията на двамата мъже приличаха на маневрите на великолепно обучени войници, които трябваше за пръв път да се срещнат със своя враг на бойното поле. Чингачгук никога дотогава не беше стрелял срещу неприятел, а на читателя е известно как неговият приятел започна военната си кариера. Наистина при самото си пристигане индианецът бе обикалял в продължение на няколко часа вражеския лагер и дори веднъж беше влизал в него, както беше разказано в миналата глава, но неговите опити бяха останали безрезултатни. А сега беше сигурно, че щеше да има или успех, или позорен провал. От изхода на това начинание зависеше дали Вах-та!-вах ще бъде спасена, или и занапред ще остане в плен. С една дума, в действителност това беше истинският пръв боен поход на двамата честолюбиви млади воини. И докато единият от тях беше подтикван от чувства, които обикновено тласват мъжете по тоя път, то и двамата бяха заложили и гордостта, и мъжеството си, за да постигнат желания успех.

Вместо да насочи лодката право към полуостровчето, което се намираше на по-малко от четвърт миля от брега, Ловецът отправи носа на лодката диагонално към средата на езерото с цел да се озове на място, откъдето да може да приближи към брега, право срещу неприятелите. Мястото, дето Хети беше стъпила на сушата и където Вах-та!-вах бе обещала да ги чака, се намираше по-близо до върха, отколкото до края на полуострова и ако Ловецът не беше взел тази предварителна мярка, на двамата приятели щеше да се наложи да заобиколят почти целия полуостров, и то плавайки близо до брега.

Чингачгук много добре разбра решението на своя приятел и макар то да беше взето без неговото мнение, продължи да гребе спокойно в тази посока. Няколко минути бяха достатъчни, за да отдалечат лодката на необходимото разстояние, и тогава двамата млади мъже инстинктивно и сякаш по взаимно съгласие престанаха да гребат.

Вместо да намалее, мракът като че се сгъстяваше, но все пак от мястото, където се намираха, двамата смелчаци можеха да различат очертанията на планините. Делауерът напразно се взираше на изток, за да открие поне за миг блясъка на желаната звезда. Въпреки че към хоризонта облаците се бяха разкъсали, в тази част на небето тяхната завеса все още бе толкова плътна, че скриваше напълно всичко зад себе си.

Както се виждаше от общите очертания на сушата, полуостровът се намираше на около триста метра пред тях. „Замъкът“ беше потънал нейде сред дълбокия мрак и в тази част на езерото не можеше да се долови никакво раздвижване на водата. Но това би могло да се дължи и на голямото разстояние от няколко мили, което ги делеше от водното жилище. Колкото за „ковчега“, той — макар че бе скрит сред крайбрежните сенки и едва ли беше на по-голямо разстояние от кануто, отколкото полуостровът — не би се виждал, дори ако мракът би бил по-незначителен.

Двамата приятели започнаха тихо да се съветват колко ли е часът. Ловецът смяташе, че до изгряването на звездата има още няколко минути, докато нетърпението караше вожда да предполага, че нощта тече по-бързо и че любимата вече го чака на брега. Както и трябва да се предполага, неговото мнение надделя и приятелят му се приготви да насочи лодката към мястото на срещата.

За движенията на кануто бяха нужни най-голяма предпазливост и умение. Греблата се вдигаха и спущаха съвършено безшумно във водата. А когато стигнаха на около тридесет метра от брега, Чингачгук изобщо остави греблата и взе в ръцете си пушката. Тъй като навлизаха все повече и повече в тъмния пояс, който заобикаляше горите, те скоро установиха, че са се отклонили доста на север, и промениха посоката. Сега лодката напредваше сякаш по инерция — толкова предпазливо и бавно беше движението й.

Най-сетне нейният нос се вряза в чакъла на крайбрежната ивица, дето беше слязла Хети и откъдето миналата нощ бе долитал гласът й при минаването на „ковчега“. Както навсякъде, и тук непосредствено зад ивицата чакъл растяха храсти, които на повечето места надвисваха над водата.

Чингачгук слезе на брега и внимателно го изследва на известно разстояние от двете страни на лодката. За да стори това, той бе принуден често да нагазва до колене в езерото. Но търсенето му остана невъзнаградено. Вах-та!-вах не се виждаше никъде.

Когато се завърна, той намери приятеля си също на сушата. Двамата се посъветваха шепнешком и индианецът изказа опасенията, че може би не са улучили мястото на срещата. Ловецът от своя страна пък смяташе, че навярно са объркали часа. Но още докато говореше, той сграбчи ръката на делауера, накара го да извърне глава към езерото и му посочи върховете на източните планини. Облаците се бяха поразкъсали — по-скоро зад хълмовете, отколкото над тях — и дългоочакваната звезда блестеше над клоните на един бор.

Този знак отново събуди надеждата у младите мъже и те се облегнаха на пушките си и се вслушаха внимателно, за да доловят и най-безшумното приближаване на стъпки. До ушите им често долитаха гласове от лагера, смесени със сподавения плач на деца и с тихия, но сладък смях на индианските жени.

Тъй като туземните жители на Америка са обикновено предпазливи и рядко разговарят на висок глас, двамата мъже разбраха, че трябва да са много близо до лагера. Лесно бе да се разбере по осветените горни клони на дърветата, че сред гората имаше огън. Но от мястото, където се намираха, не можеше да се установи точно на какво разстояние от тях беше той.

Един-два пъти им се стори, че някой се отдалечава от огъня и тръгва към мястото на срещата. Но или звуците бяха плод на въображението им, или пък хората, които напускаха огъня, се връщаха, без да стигнат до брега.

Напрегнатото чакане продължи около четвърт час, когато Ловецът предложи да заобиколят с лодката полуострова, да заемат удобна позиция някъде, откъдето се вижда целият лагер, и да разузнаят какво става сред индианците, за да разберат защо Вах-та!-вах не идва. Делауерът обаче решително отказа да напусне мястото и основателно се позова на довода, че ако пристигне в тяхно отсъствие, девойката ще се отчае.

Ловецът разбираше тревогата на приятеля си и предложи да извърши разузнаването сам, като остави Чингачгук да дочака, скрит и храстите, възможния щастлив завършек на начинанието. След като се разбраха, двамата приятели се разделиха.

Щом се намери отново при кормилото на лодката, Ловецът напусна брега със същата предпазливост и също така безшумно, както се бе приближил. Този път той не се отдалечи много от сушата, тъй като храстите представляваха достатъчно прикритие, когато се движеше близко до тях.

Едва ли биха могли да се намерят по-благоприятни обстоятелства за разузнаване около индианския лагер, колкото тия, които съществуваха в настоящия случай. Разположението на полуострова позволяваше мястото да бъде заобиколено от три страни, а лодката напредваше толкова тихо, че изобщо не съществуваше опасност да причини тревога в лагера. И най-опитните и предпазливи нозе биха могли да настъпят в тъмнината купчина листа или някой сух клон, едно кану обаче би могло да се направлява по повърхността на спокойни води почти с инстинктивната сръчност и положително с безшумните движения на някоя водна птица.

Ловецът беше стигнал приблизително на една линия между „ковчега“ и лагера, когато най-сетне зърна първия отблясък на огъня. За него това стана внезапно и малко неочаквано и отначало той се уплаши да не би да е навлязъл непредпазливо в осветеното от огъня пространство. Но като се огледа и установи, че няма опасност да бъде открит дотогава, докато индианците оставаха в центъра на осветеното поле, той спря кануто на най-подходящото място, което намери, и започна своите наблюдения.

Писахме вече много за това изключително същество, но всичко писано би било напразно, ако е необходимо сега да напомняме на читателя, че въпреки своята необразованост в светските науки и простотата, която винаги проявяваше във връзка с тънкостите на общоприетия вкус, Ловецът бе човек със силно, вродено поетично чувство. Той обичаше горите заради тяхната свежест, заради пълната им самота, заради тяхната грандиозност и защото навсякъде в тях се чувствуваше величието на природата. Рядко се движеше сред тях, без да спре, за да се наслади на някои от техните особени хубости, ала и рядко се опитваше да вникне в причините за тая наслада. И не минаваше ден, без да разговаря негласно с нескончаемия извор на всичко, което виждаше, чувстваше и забелязваше. Ето защо, като имаме предвид това негово духовно устройство, а също така и хладнокръвието му, което никаква опасност не можеше да смути и никакво критично положение — да разклати, не би трябвало да се изненадваме, че Ловецът изпитваше удоволствие, любувайки се на гледката пред очите си, и че тя за миг го накара да забрави защо се бе приближил към брега. Впрочем това ще стане още по-ясно, ако опишем самата гледка.

Кануто се намираше точно срещу една естествена алея не само сред крайбрежните храсти, а и между дърветата и тя позволяваше да се наблюдава безпрепятствено лагера. Точно тази пролука бе станала и причина светлината да бъде забелязана от сала. Тъй като току-що бяха сменили мястото, индианците не се бяха прибрали още в колибите си, а се бяха заели да уредят своите жилища и да приготвят храна. Беше запален голям огън — както за осветление, тъй и за сготвяне на простата храна, и тъкмо пламтеше, висок и ярък, понеже преди малко в него бяха хвърлили нов голям куп изсъхнали храсти. Той осветяваше ярко горските сводове и целия район на лагера, сякаш там бяха запалени стотици факли.

По-голямата част от работата беше привършена и дори най-гладните деца се бяха нахранили. С една дума, беше дошло време за отмора и общо безгрижие, което обикновено настъпва след сита вечеря и преустановяване на дневния труд. А и ловците, и рибарите се бяха отличили, и тъй като имаше храна в изобилие, това извънредно важно обстоятелство създаваше общо задоволство и всяка друга грижа изглеждаше дребна и нищожна.

От пръв поглед Ловецът забеляза, че много от воините отсъстваха. Неговият познат, Разцепеният дъб, обаче се намираше в лагера, седнал сякаш в предния план на пъстра картина, която Салватор Роса на драго сърце би нарисувал, и мургавото му лице беше озарено както от удоволствие, тъй и от червеникавата светлина на пламъците, докато показваше на някакъв друг член на племето един от слоновете, предизвикали такова вълнение сред хората му.

Едно момче надничаше безмълвно и любопитно над рамото му и допълваше групата.

Малко по-назад осем до десет воини се бяха полуизтегнали на земята или седяха, облегнали гърбове в стъблата на дърветата. Оръжията им се намираха близо до тях — опрени на същите дървета или оставени върху коленете им небрежно, но все пак в готовност.

Ала групата на жените и децата привлече най-силно вниманието на Ловеца. Изглеждаше, че всички жени са се събрали наедно и както почти винаги, малките се намираха около тях. Жените се смееха и съгласно навика си бъбреха тихо, макар че човек, запознат с обичаите на червенокожите, веднага би открил, че не всичко е в ред. Повечето от младите жени наистина изглеждаха весели и безгрижни, но встрани от тях седеше една стара вещица, настръхнала и с ядно изражение на лицето. Ловецът веднага разбра, че вождовете са й възложили някаква неприятна задача. Каква беше тази задача, не можеше да знае, но бе почти сигурен, че до известна степен тя трябва да е свързана с жените, тъй като на стариците по правило се възлагат само подобни задачи.

Естествено, Ловецът се взираше развълнувано и напрегнато да открие Вах-та!-вах. Но макар Светлината да се пръскаше на значително разстояние от огъня, тя не се виждаше никъде. Един-два пъти той трепна, понеже му се стори, че долавя смеха й, но слухът му беше излъган от нежната мелодия, която се среща толкова често в гласовете на индианките.

Най-после старицата извика нещо високо и раздразнено и тогава Ловецът забеляза на фона на дърветата една-две по-тъмни фигури, които, изглежда, се покориха на тоя укор и навлязоха по-навътре в кръга на светлината. Най-напред се очерта фигурата на млад воин. Последваха го две девойки, едната от които се оказа делауерката.

Сега вече за Ловеца всичко бе ясно. Вах-та!-вах беше поставена под наблюдение — пазеше я може би, и младата й другарка, но още по-сигурно старата жена. Младият индианец навярно бе неин поклонник или пък на приятелката и. Но вождовете, изглежда, нямаха доверие дори и на него, поради това че беше влюбен и можеше да се увлече. Близостта на онези, на които можеше да се гледа като на нейни приятели, и пристигането на чужд индианец край езерото бяха изострили още повече обичайната им бдителност и девойката не беше успяла да се измъкне от погледите на своите пазачи, за да се яви на срещата.

Ловецът забеляза нейното безпокойство, когато тя погледна един-два пъти нагоре към върховете на дърветата, сякаш се опитваше да съзре звездата, която сама беше определила като знак за срещата. Но всичко беше напразно. И след като се разходиха още малко с привидно безразличие из лагера, двете девойки напуснаха своя кавалер и седнаха при останалите жени. Веднага след това старицата промени мястото си и се настани по-удобно — явно доказателство, че до този миг непрекъснато беше стояла на стража.

Сега Ловецът наистина недоумяваше какво да стори. Знаеше много добре, че в никакъв случай не би могъл да убеди Чингачгук да се завърне на „ковчега“, без да направи отчаян опит да отвлече своята любима, а и собственото му великодушие го караше да помогне на приятеля си при такова начинание.

Стори му се, че забелязва сред жените признаци за тяхното намерение да се оттеглят за нощна почивка; останеше ли на поста си, в случай че светлината на огъня не намалееше, лесно щеше да види в коя колиба ще спи Вах-та!-вах — обстоятелство, което би било извънредно полезно за бъдещите им действия. Но ако останеше на това място твърде дълго, съществуваше голяма опасност, че нетърпението ще подтикне приятеля му към някое непредпазливо деяние. Всъщност той очакваше всеки миг да съзре тъмната сянка на делауера — подобна на тигър, който се промъква към някое стадо. Ето защо реши, че ще бъде по-добре да се върне при приятеля си и да се опита да успокои нетърпението му чрез своето собствено хладнокръвие и благоразумие. Трябваха му само минута-две, за да приведе в изпълнение плана си, и лодката се завърна на същото място десет или петнадесет минути, след като го беше напуснала.

Въпреки очакванията си Ловецът намери индианеца на поста му. Чингачгук не се беше помръднал от страх, че неговата любима може да дойде през време на отсъствието му. Последва кратко съвещание, при което Чингачгук беше осведомен за положението на нещата в лагера.

Когато беше определила срещата на полуострова, Вах-та!-вах бе очаквала, че ще може да се измъкне от стария лагер и да иде на място, където нямаше да има никой. Но внезапната промяна, предприета от индианците, беше объркала всичките й планове. Сега се налагаше много по-голяма бдителност, отколкото по-рано. А тревожно бе и строгото пазене от страна на старицата. Всички тези съображения, както и много други, които лесно биха хрумнали на читателя, бяха разгледани набързо, преди двамата мъже да вземат някакво решение. Но тъй като случаят изискваше повече действие, отколкото думи, скоро определиха какво ще правят.

Като поставиха лодката тъй, че Вах-та!-вах непременно да я види, ако дойде на мястото на срещата преди тяхното завръщане, младите мъже прегледаха оръжията си и се приготвиха да навлязат в гората. Целият вдаден в езерото полуостров представляваше около два акра земя, а краят му, където бе разположен лагерът, беше не повече от половината. Обрасъл беше предимно с дъбове, които, както почти винаги в американските гори, се издигаха високо без всякакви клони и чак горе образуваха кичеста, грамадна корона. Долу с изключение на ивицата от гъсти храсталаци край брега нямаше почти никаква растителност. Но поради своята големина тук дърветата бяха много по-близо едно до друго, отколкото в областите, дето брадвата се употребяваше свободно; те напомняха огромни, стройни груби колони, които поддържат свод от листа. Почвата беше доста равна, но малко възвишение се издигаше към средата на полуострова и го разделяше на две половини — северна и южна. Именно на последната хуроните бяха запалили своя огън, за да бъде скрит зад възвишението от погледите на неприятелите им, които — както читателят си спомня — се предполагаше, че се намират в „замъка“, тоест на север. Освен това по склона на съседния хълм се спущаше шумно поток и се вливаше в езерото при южната част на полуострова. Потокът течеше западно от лагера и устието му беше на същия бряг, много близо до мястото, избрано за огъня. Всички тези подробности бяха забелязани от Ловеца, доколкото позволяваха обстоятелствата, и сега той ги обясни на своя приятел.

Читателят ще разбере, че малката височина пред индианския лагер улесняваше извънредно много тайното приближаване на двамата смелчаци. Тя не позволяваше на светлината от огъня да пада пряко натам и затова, макар почвата към брега да се спускаше надолу, левият или източен край на лагера оставаше незащитен. Ловецът не се вмъкна в ивицата от храсти, която се намираше право пред лодката, защото така можеше съвсем неочаквано да се намери в кръга от светлината; той бе забелязал, че възвишението не стига до водите на езерото. Затова тръгна покрай брега в северна посока, докато се озова почти на отсрещната страна на полуострова, където завесата от ниска растителност и горските сенки му даваха естествено прикритие.

Щом излязоха от храстите, двамата приятели спряха да се огледат. Огънят все още пламтеше зад малкото възвишение и хвърляше светлината си право нагоре, към върховете на дърветата; отблясъците бяха по-скоро приятни за гледане, отколкото полезни. И все пак за двамата разузнавачи този блясък беше от полза, защото докато цялата околност беше в мрак, центърът се осветяваше силно и това излагаше на опасност диваците и скриваше техните неприятели. Използвайки последното обстоятелство, младите мъже внимателно се придвижиха към възвишението. Ловецът настоя да върви напред, защото се опасяваше, че, ръководен от своите чувства, делауерът може да извърши и нещо непредпазливо.

Трябваше им само минута, за да стигнат подножието на малката височина, и след това започна най-опасната част от начинанието им. Като се движеше крайно предпазливо и държеше пушката си така, че дулото й да остане скрито, но да бъде готова за действие, Ловецът напредваше стъпка по стъпка, докато най-после стигна достатъчно високо, за да може да надникне зад хребета; на светлината се издигаше само главата му. Чингачгук застана до него и двамата спряха, за да огледат внимателно лагера още веднъж. Но за да не бъдат забелязани откъм гърба от някой случайно скитащ хурон, те застанаха зад стъблото на един грамаден дъб, откъм страната, която бе по-близо до огъня.

Видът на лагера, който се разкри пред очите на Ловеца, сега беше пълна противоположност на онова, което беше наблюдавал откъм езерото. Неясните фигури, които бе забелязал тогава, навярно бяха на склона на възвишението — на няколко крачки пред мястото, където стоеше сега. Огънят все още пламтеше ярко и около него бяха насядали върху повалени дървета тринадесет воини — онези, които той беше видял от лодката. Те разговаряха много оживено помежду си и фигурите на слоновете минаваха от ръка в ръка. Първият прилив на смайване у диваците беше преминал и сега те разискваха дали тези необикновени животни съществуват и какви са историята и навиците им — нещо, което беше погълнало цялото им внимание. В този миг всичко друго беше забравено и нашите двама смелчаци едва ли биха могли да се приближат в по-удобно време.

Жените се бяха скупчили, както ги бе видял Ловецът — приблизително на средата между мястото, където се намираше сега той, и огъня. Разстоянието между дъба, на който се облягаше младият човек, и воините беше около тридесет метра. Жените се намираха може би на половината от него. Тяхната близост налагаше на двамата разузнавачи крайна предпазливост в движенията. Макар че индианките разговаряха съвършено тихо със своите меки гласове, абсолютната тишина, която цареше в гората, позволяваше да се чуват цели части от разговора им. А веселият смях, който се разнасяше от време на време от устата на девойките, стигаше навярно чак до лодката.

Ловецът почувства трепета, който премина по тялото на приятеля му, когато чу сладките звуци от сочните и красиви устни на Вах-та!-вах. Дори постави ръка на рамото на индианеца, за да му напомни да се владее. Разговорът пред тях стана по-оживен и двамата се приведоха напред, за да се вслушат.

— Хуроните имат още по-интересни животни от това! — каза упорито една от девойките, защото и те като мъжете разговаряха за слоновете и за техните качества. — Делауерите може да сметнат това животно за чудно, но утре нито един хуронски език не ще говори вече за него. Ако животното се осмели да се приближи до вигвамите ни, нашите млади хора ще го хванат.

— А пък делауерите дори не биха допуснали такива животни в земята си — отвърна Вах-та!-вах. — Ето защо никой делауер не е виждал техните образи! Младите им мъже биха прогонили както образите, така и самите животни.

— Младите мъже на делауерите ли! Това е племе само от жени; дори и сърните не побягват, когато чуят ловците им да се приближават. Кой е чувал някога името на някой млад делауерски воин?

Тези думи бяха изречени весело и хуронката се засмя, но в гласа й звучеше язвителност. От отговора на Вах-та!-вах пролича, че беше почувствала това.

— Кой е чувал някога името на някой млад делауер ли? — повтори сериозно тя. — Самият Таменунд, макар, сега стар като боровете на хълма или като орлите в простора, някога е бил млад. Неговото име се е носило от Великото солено езеро до сладките води на запад. А какво е родът на Ункас? Къде има друг толкова велик воин, макар че бледоликите разровили гробницата и стъпкали костите му? Нима орлите се издигат толкова високо? Има ли по-бърз елен или по-храбра пантера? И нима няма и млади воини от този род? Нека хуронските девойки разтворят очите си малко по-широко и тогава ще видят един от тях, наречен Чингачгук, който е строен като млад ясен и здрав като дъб.

Думите на Вах-та!-вах предизвикаха възражения и спорът, макар и воден весело и без сърдитите нотки или движения, често намаляващи красотата на този пол сред тъй наречения цивилизован живот, се разгорещи и стана донякъде шумен. Точно докато се разиграваше тази сцена, делауерът накара приятеля си да се наведе и да се скрие напълно, а след това издаде звук, който тъй сполучливо напомняше цвъртенето на най-малките американски катерички, че дори Ловецът, чувал стотици пъти това подражание, наистина помисли, че някое от малките животинчета е на дървото над него.

В горите този звук е толкова обикновен, че никой от хуроните не му обърна внимание. Обаче Вах-та!-вах тутакси престана да говори, остана неподвижна и все пак запази достатъчно самообладание, за да не извърне главата си. Беше чула сигнала, с който любимият й толкова често я беше викал от вигвама за тайна среща, и той отекна в сърцето й тъй, както серенадата вълнува девойките в страната на песните.

От този миг Чингачгук беше сигурен, че присъствието му беше известно. А това имаше извънредно голямо значение, защото сега можеше да се очаква, че любимата му ще предприеме по-смели постъпки, отколкото ако не беше сигурна в положението. Нямаше съмнение, че щеше да се опита да му помогне в усилията да я освободи.

Веднага след прозвучаването на сигнала Ловецът се бе изправил отново и макар и самият той да не беше изпитвал сладостите, познати на влюбените, веднага откри голямата промяна, настъпила в държането на девойката. Тя все още се стараеше да спори, но вече далеч не толкова възбудено и прямо, а онова, което казваше, бе използвано от нея по-скоро като хитрост, която да помогне на нейните съпернички да я наддумат лесно. Най-после спорещите се измориха и се надигнаха вкупом, сякаш се готвеха да се разотидат.

Едва сега Вах-та!-вах се осмели за пръв път да извърне лице към мястото, откъдето бе долетял сигналът. Стори го с естествени, но предпазливи движения, а после протегна ръце и се прозина, като че изведнъж й се беше приспало. Цвърченето на катеричката прозвуча още веднъж и девойката разбра много добре мястото, където беше нейният любим, макар че силната светлина, в която се намираше самата тя, и сравнителната тъмнина там, дето стояха двамата смелчаци, не й позволиха да види главите им, които единствени се подаваха над хълма. Върху дървото, до което се бяха настанили те, падаше огромната сянка на един бор и спомагаше още повече за прикриването на предметите на това място. Ловецът знаеше много добре, че е така, и една от причините да избере точно това дърво бе тази.

Наближаваше моментът, когато се налагаше Вах-та!-вах да действа. Тя трябваше да спи в малка колиба, построена наблизо, а с нея щеше да нощува и споменатата вече старица. Влезеше ли веднъж в колибата, пред входа на която, както всяка нощ, щеше да легне пазачката й, за девойката нямаше повече надежда да избяга.

За щастие в този миг един от воините извика старицата по име и й заповяда да му донесе вода за пиене. На северния край на полуострова имаше студен извор и след като-откачи някаква кратунка от един клон и повика със себе си Вах-та!-вах, старата вещица се заизкачва към върха на възвишението, откъдето смяташе да слезе и да прекоси полуострова, за да отиде при извора.

Двамата смелчаци видяха и разбраха всичко това. Те бързо отстъпиха в мрака и се скриха зад дърветата, докато двете жени ги отминаха. Старицата държеше Вах-та!-вах здраво за ръката. Когато минаваха край дървото, зад което се намираха Чингачгук и приятелят му, индианецът сграбчи томахавката си с намерение да я забие в главата на пазачката. Но Ловецът схвана опасността от подобно действие — дори и най-слабият писък можеше да докара срещу тях всички воини, пък и такова деяние го отвращаваше. Ето защо ръката му попречи на удара.

Когато двете групи продължиха да се движат напред, цвърченето на катеричката се повтори. Старицата мигновено спря и почна да се взира в дървото, откъдето й се бе сторило, че идват звуците. В този миг тя се намираше само на шест стъпки от своите неприятели и изрази учудването си, че катеричката още не е заспала по такова късно време, като прибави, че това предвещавало зло. Вах-та!-вах й отговори, че през последните двадесет минути чула на три пъти цвърченето на тази катеричка: тя сигурно чакала да вземе нещо от остатъците в лагера за късната си вечеря.

Това обяснение изглеждаше задоволително и те продължиха пътя си към извора, следвани от мъжете тайно и съвсем отблизо. Минута по-късно кратунката бе напълнена и като стискаше все още китката на девойката, старата жена забърза назад. Но точно в този миг беше хваната тъй неочаквано и силно за гърлото, че се принуди веднага да пусне пленницата си, без да успее да издаде някакъв звук освен глухо и задавено хъркане. Голямата змия обви ръка около кръста на своята любима и се изгуби с нея сред храстите към северния край на полуострова. Там веднага сви край брега и се отправи бегом към лодката. До нея имаше и по-кратък път, но той можеше да доведе до откриването на мястото, откъдето щяха да напуснат сушата.

Ловецът продължаваше да държи гърлото на старата жена, като от време на време го поотпущаше, за да й даде възможност да си поеме дъх, а след това стягаше отново с всички сили пръстите си. Това милостиво отнасяне обаче скоро позволи на индианката да събере в гърдите си толкова въздух, че да нададе вик, който хвърли в тревога целия лагер. Чу се ясно тропотът от краката на воините, които след миг наскачаха от местата си край огъня. И малко след това силуетите на трима или четирима от тях се откроиха зловещо в светлината над гребена на възвишението. Време беше за Ловеца да бяга. Като препъна своята пленница и стисна за последен път гърлото й, както за да я накаже заради усилията да вдигне тревога, тъй и по повеля на разума, той я остави просната по гръб на земята и се спусна към храстите с готова пушка в ръка, поглеждайки през рамо като лъв, попаднал в безизходно положение.