Ловецът на елени

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Слънцето беше залязло и лъчите на гаснещото светило вече не позлатяваха краищата на малкото облаци, между които имаше достатъчно пролуки, за да пропущат чезнещата светлина. Натежал и по-тъмен, небесният свод обещаваше още една мрачна нощ; повърхността на езерото беше гладка, почти без вълни. А лекият лъх, който се носеше от време на време над нея, не заслужаваше названието вятър. Но все пак, тъй като беше топъл и влажен, имаше известна сила.

И хората в „замъка“ бяха мълчаливи и мрачни, както гледката, която ги заобикаляше. Двамата откупени пленници се чувстваха посрамени и унизени, но тяхното унижение засилваше жаждата им за мъст. Те бяха склонни много повече да запомнят недостойното отнасяне към тях през последните няколко часа на пленничеството, отколкото да се почувстват благодарни за предишното търпеливо отношение на индианците. А и съвестта, този строг надзирател, от чиито очи не убягваше нищо, им напомняше, че всичко, изтърпяно от тях, е било само справедлив отговор за деянията им; ала вместо да ги накара да потърсят вината в себе си, това само ги подтикна да хвърлят цялата вина върху своите неприятели.

Колкото до останалите обитатели на „замъка“, те мълчаха от съжаление и от радост. Ловецът и Джудит изпитваха повече първото чувство, може би по съвсем различни причини, докато Хети в този момент беше напълно щастлива. Делауерът също така се радваше на възможността да освободи своята любима толкова скоро. Ето при какви обстоятелства и с какво настроение започна вечерята.

— Стари Том! — извика по едно време Хари, като избухна в буен смях. — Когато лежеше троснат върху онези елхови клони, ти поразително приличаше на вързана мечка и се чудя как не ръмжеше. Е, това вече мина и с охкане и с вайкане нищо не ще поправим. Онзи негодник, Разцепеният дъб, който ни докара тук, има великолепен скалп и аз лично бих дал за него толкова, колкото и Колонията. Да, сега се чувствам богат като губернатора и бих плащал наравно с него… Джудит, миличка, тъжехте ли за мен, докато бях в ръцете на мингосите?

— Нивото на езерото се повдигна значително от нашите сълзи, Хенри Марч, както навярно сте забелязал от брега! — отвърна Джудит с престорено лекомислие. — Съвсем естествено беше за мен и Хети да тъжим за татко, но за вас ние наистина проливахме сълзи като дъжд!

— Жал ни беше за Хари също, както и за татко, Джудит! — намеси се нейната невинна и незлобива сестра.

— Вярно, сестричке, вярно, но нас ни е жал за всеки, който се намира в опасност — отвърна хубавицата бързо и наставнически, като леко понижи глас.

— Още се чудя — каза Хари — как всъщност успя да ни освободиш, Ловецо; и заради тази малка услуга ти прощавам, че ми попречи да наредя онзи вагабонтин, както трябва. Посвети ни в тайната, за да можем, ако стане нужда, да ти се отплатим по същия начин. Излъга ли ги или ги придума?

— Нито едното, нито другото, Хари. Всичко стана само с откуп. Ние платихме за двама ви откуп, и то толкова висок, че ви съветвам да внимавате да не попаднете втори път в плен, иначе нашият запас от блага не ще издържи.

— Откуп! В такъв случай старият Том е платил цялата сметка, защото нищо от моите дреболии не би стигнало да откупи косата ми, а да не говорим за кожата.

В този миг Хътър стана и като направи знак на Ловеца, отведе го в едно от вътрешните помещения, където в отговор на неговия въпрос младият човек му съобщи каква беше цената на тяхното освобождение. Старецът не прояви нито недоволство, нито изненада, задето бяха разтворили сандъка, макар че полюбопитства докъде е стигнал прегледът на съдържанието му. Запита също така къде са намерили ключа. Привичната честност на Ловеца изключваше всяко недоверие и разговорът скоро привърши със завръщането на двамата във външната стая, която едновременно служеше за всекидневна и за кухня.

— Не мога още да разбера дали сме в мир, или във война с диваците! — възкликна Хари тъкмо тогава, когато Ловеца, спрял за миг, внимателно се ослуша, а след това бързо се втурна и без да спира, излезе през външната врата. — Това предаване на пленниците изглеждаше миролюбиво — продължи гигантът, — а когато, хората търгуват помежду си, и то честно и почтено, трябва да се разделят като приятели поне в тоя случай. Ела, Ловецо, и кажи какво е мнението ти, защото след неотдавнашните ти действия почнах да те смятам за по-умен, отколкото досега.

— Ето отговора на въпроса ти, Хари, щом толкова бързаш да започнеш отново схватките.

И докато говореше, Ловецът хвърли на масата, дето бъбривият гигант се беше облегнал с единия си лакът, нещо като малко снопче, десетина пръчки, свързани здраво с ремък от еленова кожа.

Марч нетърпеливо грабна снопчето и като го приближи към горяща борова главня в огнището, откъдето се осветяваше цялата стая, увери се, че краищата на няколко пръчки бяха потопени в кръв.

— Ако това не е ясен английски — каза безразсъдно смелият граничар, — то поне е напълно красноречив индиански! Ето това наричат в Йорк обявяване на война, Джудит… Как се сдоби с това предизвикателство, Ловецо?

— Много лесно. Няма и минута, откакто то лежеше в „двора“ на Плуващия Том, както го наричате.

— А как е попаднало там? Не може да е паднало от облаците, както понякога падат малки жаби, пък и сега не вали… Трябва да докажете откъде е дошло то, Ловецо, инак ще се усъмним, че правите опит да плашите хора, които отдавна биха изгубили ума си, ако страхът можеше да им въздейства…

Ловецът се бе приближил до един от прозорците и хвърли през него поглед към ширналото се мрачно езеро. И сякаш доволен от онова, което беше видял, пристъпи към Хари, взе снопчето в ръце и внимателно го огледа.

— Да, това е начинът, по който индианците обявяват война, и то е само доказателство за това, колко малко си свикнал ти с воденето на тая война, щом още питаш как е попаднало тук, Хари Марч. Диваците може да са ти оставили скалпа на главата, но трябва да са отрязали ушите ти, иначе би чул плясъка във водата, който предизвика момчето, когато се приближаваше на своите две греди. То е било изпратено да хвърли това снопче тук и с това червенокожите искат да ни кажат: „От момента на привършване сделката ние хващаме отново оръжието в ръка й първата ни работа ще бъде да ви избием“.

— Ах, тия дебнещи вълци! Подай ми онази пушка, Джудит, и аз ще отговоря на негодяите чрез техния пратеник.

— Ти не ще сториш това, докато съм тук, мастър Марч! — намеси се Ловецът спокойно, като се изправи пред него, за да препречи пътя му. — Доверието си е доверие независимо дали е между бели, или между червенокожи. Момчето се приближи открито, със запалена главня, за да ни предупреди, и никой от нас не бива да му стори зло, щом неговата цел е била такава. Прочее безсмислено е да говорим, защото момчето е достатъчно хитро и сега, когато задачата му е вече изпълнена, захвърли факлата, а нощта е твърде мрачна, за да можеш добре да се прицелиш с пушката си.

— Колкото до пушката, това може да е вярно, но тук ще помогне и кануто — отвърна Хари, като се запъти към вратата с огромни крачки и с пушка в ръка. — Няма живо същество, което да ме спре да не последвам и да не донеса тук скалпа на това влечуго. Колкото от тях смачкаш, още докато са млади, толкова по-малко ще ни нападат в горите.

Джудит се залюля като трепетлика. Самата тя едва ли съзнаваше защо, макар че всичко говореше за началото на страшна сцена. Защото ако Хари беше опасен със съзнанието за своята огромна сила, Ловецът притежаваше спокойствие и решителност, които обещаваха по-голяма упоритост да постигне целта си. Ето защо девойката изпитваше повече страх от строгия и решителен поглед на младия, човек, отколкото от шумната сприхавост на гиганта.

Хари бързо стигна мястото, където беше вързана лодката, но не и преди Ловецът да каже на делауерски няколко бързи и сериозни думи на Голямата змия. Всъщност младият вожд беше първият, който бе доловил шума от греблата и беше излязъл на площадката да види какво става. Факлата го беше успокоила, понеже от нея разбра, че идва пратеник, и когато момчето хвърли снопчето пръчки в краката му, той не прояви нито гняв, нито изненада. Делауерът остана само на стража, с пушка в ръка, за да се увери, че зад това предизвикателство не се крие военна хитрост. И когато Ловецът му извика, той влезе в лодката и бързо като светкавица извади веслата.

Истинска ярост овладя Хари, когато откри, че беше лишен от средства за начинанието си. Той се нахвърли върху индианеца с толкова страшни заплахи, че дори Ловецът се уплаши от онова, което можеше да последва.

Приближавайки се към делауера, Марч размахваше огромните си пестници и всички очакваха, че в следващия миг ще се опита да го повали на земята. Всеки бе сигурен, че този опит незабавно ще бъде последван от кръвопролитие. А дори и Хари се възхищаваше от великолепното тяло на вожда и много добре знаеше, че такъв човек не може да се оскърби безнаказано. Ето защо белият гигант се обърна, за да излее яда си върху Ловеца, от страна на когото не очакваше толкова ужасни последици. Не се знае как щеше да завърши тази втора проява, защото и тя беше спряна навреме.

— Хари! — чу се до рамото му благ и успокояващ глас. — Не е хубаво да се гневиш толкова. Ирокезите се отнесоха добре към теб и не отнеха твоя скалп, макар ти и татко, да искахте да вземете техните.

Добре известно е какво въздействие оказва нежността върху силните страсти. Освен това чрез своята решителност и самопожертвование при неотдавнашната си постъпка Хети беше добила и известно уважение, на каквото никога дотогава не се беше радвала. А може би за това спомагаше и несъмненото й слабоумие, поради което никой не предполагаше дори, че ще иска да се налага. Но каквато и да беше причината, резултатът беше напълно задоволителен. Вместо да стисне за гърлото своя бивш спътник, Хари се извърна към девойката и изля в нейните уши, които внимателно го изслушаха, цялото си недоволство, ако не и гнева си.

— Това е ужасно, Хети! — възкликна той. — Ужасно като областен затвор или пък като липса на бобри — да уловиш в капана си едно същество и да го видиш после как ти избягва. С този недодялан сал ми се изплъзна плячка на стойност не по-малко от шест първокласни кожи, а само двадесетина удара с греблото бяха достатъчни да го настигна. Казвам „на стойност“, защото, колкото до момчето — съгласно природните закони то е само момче и не струва ни повече, ни по-малко от всяко друго. Ловецо, не постъпи приятелски, като остави толкова щастлив случай да се изплъзне както от моите, тъй и от твоите ръце.

Отговорът беше даден спокойно, но толкова решително, колкото можеше да се очаква от безстрашна душа, съзнаваща собствената си правота.

— Ако бях постъпил иначе, щях да постъпя несправедливо — отвърна Ловецът, — а нито ти, нито кой да е друг има право да иска това от мен. Момчето дойде, изпълнявайки напълно законна мисия, и дори най-подлият червенокож, скитник из горите, би се засрамил, ако не зачетеше мисията му. Но сега вече не можеш да го настигнеш, мастър Марч, и няма никакъв смисъл да говорим повече като куп жени за нещо, което не може да стане.

Като каза това, Ловецът се извърна с вид на човек, решил да не хаби повече думи по този въпрос, а Хътър задържа Хари за ръкава и го отведе в „ковчега“, където двамата останаха на дълго съвещание.

През същото време индианецът и неговият приятел се събраха на друг таен съвет. Защото, макар до изгряването на звездата да оставаха три или четири часа, делауерът не можеше да се стърпи — искаше да подготви грижливо своя план и разкри сърцето си пред своя приятел.

Джудит също се отдаде на по-нежните си чувства и изслуша целия наивен разказ на Хети за онова, което се беше случило след нейното слизане на сушата. Горите не представляваха нищо страшно за двете девойки, възпитани сред тях и свикнали ежедневно да виждат безкрайния им простор или да се разхождат под мрачните им сенки; но по-голямата сестра чувстваше, че би се поколебал да отиде в лагера на ирокезите. По въпроса за Вах-та!-вах Хети не беше много общителна. Разказа за нейната любезност и нежност и за срещата им в гората. Но тайната на Чингачгук беше запазена тъй умело, както не би могла да го стори дори някоя напълно разумна девойка.

Най-после тия разговори бяха прекъснати от повторното появяване на Хътър на площадката. Той събра там около себе си всички и им съобщи само толкова от намеренията си, колкото намираше за необходимо.

Старецът одобряваше напълно подготовката, направена от Ловеца, да напуснат „замъка“ през нощта и да намерят убежище на „ковчега“. И той като другите смяташе, че това е единственото средство да се избегне гибелта. Сега, когато диваците бяха насочили вниманието си към постройка на салове, не можеше и да има съмнение, че най-малкото ще се опитат да превземат постройката, а предупреждението с окървавените пръчки показваше достатъчно ясно колко уверени бяха, че ще успеят.

Накратко, старецът смяташе настъпващата нощ за критична и призова всички да се приготвят колкото може по-скоро, за да напуснат жилището поне временно, ако не завинаги.

Веднага след като бе направено това съобщение, всичко продължи бързо, но с ред и разум. Заключиха „замъка“ по същия начин, който вече описахме, лодките бяха изтеглени от дока и завързани до другата за „ковчега“. Малкото необходими вещи, които бяха оставени в къщата, бяха пренесени в кабината, огънят бе загасен и всички се прехвърлиха в плаващото жилище.

Близостта на обраслите с борове планини правеше сред езерото тъмните нощи по-мрачни, отколкото обикновено. Както винаги обаче, широка, сравнително светла ивица се простираше по средата на водната повърхност, а там, докъдето стигаха сенките на планините, над водата се натрупваше най-гъст мрак. Островът или „замъкът“ се намираше сред тази по-светла ивица. Но все пак нощта беше толкова мрачна, че прикриваше отплаването на „ковчега“, и наблюдател от брега не би забелязал неговите движения, още повече че фонът на тъмните склонове запълваше перспективата за всеки поглед, който би бил хвърлен напреко или косо над водата.

По тези места над езерата господства западният вятър. Но поради различните посоки на планинските проходи често е невъзможно да се определят действителните посоки на въздушните течения, тъй като понякога те се променят както на малки разстояния, така и през кратки промеждутъци от време.

Сега, докато отдалечаваха с гребане „ковчега“ от пристанището му до площадката на „замъка“, дори и самият Хътър не би бил в състояние да определи посоката, в която духаше вятърът. Обикновено този труден въпрос се разрешаваше от облаците, които високо над хълмовете следваха тази посока, но в момента целият небесен свод приличаше на някакъв мрачен купол. Не се виждаше нито една, дори и съвсем малка цепнатина в него и Чингачгук вече трепереше да не би поради непоявяването на звездата любимата му да закъснее за определената среща.

При тези обстоятелства Хътър опъна платното явно с единственото намерение да се отдалечи от „замъка“, защото може би беше опасно да останат повече близо до него.

Вятърът скоро изду платното и когато салът почна да се подчинява на кормилото и платното бе опънато както трябва, оказа се, че посоката на вятъра беше южна, с лек уклон към източния бряг. Тъй като това беше най-благоприятната посока за бегълците, те оставиха салът да се плъзга повече от час по повърхността, когато една промяна на въздушното течение почна да ги тласка към мястото, дето беше разположен лагерът.

Ловецът наблюдаваше внимателно движенията на Хътър и Хари. Отначало не знаеше дали да припише установената от тях посока на случайността, или на някакви скрити намерения, но сега започна да подозира второто. Запознат отлично с цялото езеро, за Хътър не беше трудно да излъже един несвикнал с водата човек, а каквито и да бяха намеренията му, след около два часа стана явно, че „ковчегът“ се намираше на около половин километър от брега, и то точно срещу мястото, където се знаеше, че е лагерът на индианците. Значително време преди да стигнат до това място, Хари, който имаше известни познания в езика на алгонкуините31, беше водил таен разговор с Чингачгук и сега резултатът бе съобщен на Ловеца, който остана хладен, за да не кажем враждебен свидетел на новото начинание.

— Старият ми баща и младият ми брат, Големия бор — защото делауерът беше нарекъл така Марч, — искат да окачат на поясите си хуронски скалпове — каза Чингачгук на своя приятел. — На пояса на Голямата змия също така има място за скалпове и неговите съплеменници ще ги потърсят с погледи, когато той се завърне в селото. И очите им не бива да се лутат много, а веднага да видят. Знам, че брат ми има бяла ръка. Той не би докоснал дори мъртвец. Нека ни почака. Когато се завърнем, моят брат не ще трябва да крие лице от срам заради приятеля си. Голямата змия от племето на мохиканите трябва да бъде достоен да върви по пътеката на войната наравно със Соколовото око.

— Да, да, Змия, разбирам. Това име ми прилегна и след време ще бъда познат под него вместо под старото. А колкото до скалпирането, за теб то е присъщо и аз не виждам в него нищо лошо. Но бъди милостив, Змия… бъди милостив, моля те! Положителен съм, че честта на един червенокож няма да пострада, ако прояви малко милост. А колкото до другите двама, стареца и Хари Марч, предоставям на Провидението да ги накаже. От друга страна, ако не беше хвърлено кървавото снопче, никой нямаше да тръгне срещу мингосите тази нощ, защото нямаше да го сметнем за честно и почтено. Но този, който жадува за кръв, не бива да се оплаква, ако в отговор на неговия призив се пролее кръв. И все пак, Змия, ти можеш да бъдеш милостив. Не започвай първите си подвизи с женски вопли и детски писъци. Дръж се така, че Вах-та!-вах да се усмихва, а не да плаче, когато се срещнете. Върви и нека Маниту те закриля!

— Моят брат ще остане тук, на сала. Вах-та!-вах скоро ще бъде на брега и Чингачгук трябва да побърза.

След това индианецът се присъедини към другите двама авантюристи. И като свиха платното, тримата влязоха в една от лодките и напуснаха „ковчега“. Нито Хътър, нито Марч казаха нещо на Ловеца за намеренията си или за предполагаемата продължителност на своето отсъствие. Всичко това беше поверено на индианеца, който оправда оказаното доверие с присъщата си лаконичност.

Щом лодката се изгуби от погледа му — а това стана, преди греблата да се бяха потопили десетина пъти във водата — Ловецът взе всички мерки да задържи „ковчега“ поне дотолкова неподвижен, доколкото беше възможно. След това той седна на края на сала и се отдаде на мрачните си мисли.

Не мина много време и към него се присъедини Джудит.

Девойката използваше всеки случай да бъде край него и атакуваше сърцето му със сръчност, подсказана й от вродената кокетност и усъвършенствана от значителен опит, но най-опасната мощ на която беше в проявата на чувства, пръскани наоколо чрез нейните обноски, чрез интонацията на гласа, мислите и действията й, чрез неописуемия чар на спонтанната нежност.

Но нека оставим младия ловец, изложен на това опасно нападение, защото по-неотложната ни задача е да последваме групата, потеглила с лодка към брега.

Главната причина, накарала Хътър и Хари да повторят своя опит срещу лагера на индианците, бе съвсем същата, която предизвика и първия. Този път тя беше може би малко подсилена от жаждата за мъст. Но никое от тия две груби същества — тъй безмилостни във всичко, което засягаше правата и интересите на червенокожите хора, макар в известни отношения те да разсъждаваха по-човечно — не беше подтиквано толкова от друго желание, колкото от безсърдечната жажда за печалба. Наистина в първите минути след освобождението си Хари се беше ядосвал на униженията, които бе трябвало да преживее, но гневът му скоро беше изчезнал поради пробудената му алчност за златото, което жадуваше по-скоро с безразсъдната алчност на прахосник, отколкото с непрестанната хищност на скъперника. Накратко, причината, която ги накара да се отправят толкова скоро отново срещу хуроните, беше привичната им омраза към неприятелите, подсилена от ненаситната алчност и от жаждата да си набавят средства за прахосничество. Естествено, в оформяне на идеята за това второ начинание бяха намерили място и допълнителните изгледи за успех. Знаеха, че голяма част от воините — а може би дори всички — лагеруваха през тази нощ по крайбрежието срещу „замъка“ и в резултат на това можеха да се надяват, че скалповете на беззащитните жертви щяха да бъдат лесна плячка. За да признаем истината, Хътър — който току-що беше оставил зад себе си своите две дъщери — се надяваше да намери в лагера малко воини и почти изключително жени и деца. При разговора си с Хари той спомена за това съвсем бегло, а пред Чингачгук изобщо не отвори дума по този въпрос. И ако се беше досетил за това, индианецът не го бе споделил с никого.

Хътър управляваше лодката. Хари беше заел място мъжествено при веслата, а Чингачгук стоеше по средата. Казваме „стоеше“, защото и тримата умееха да управляват толкова изкусно този вид леки лодки, че можеха да стоят изправени в тях и сред най-гъстия мрак.

Приближиха се извънредно предпазливо до брега и успяха да слязат благополучно на сушата. След това и тримата приготвиха оръжията си и започнаха да се промъкват дебнешком към лагера. Начело вървеше индианецът, а двамата му спътници се движеха по неговите стъпки тъй предпазливо, че напредваха почти без всякакъв шум. От време на време под огромната тежест на грамадния Хари или грубата непохватност на стареца изпращяваше някой сух клон, но стъпките на индианеца не биха могли да бъдат по-леки, дори ако се движеше във въздуха.

Главната им цел беше да открият най-напред разположението на огъня, за който знаеха, че се намира по средата на лагера. Най-после острият поглед на Чингачгук зърна светлинка на известно разстояние пред тях, между стеблата на дърветата. Не се виждаха пламъци, а само малък тлеещ огън — навярно защото сега беше часът, когато индианците си лягаха, за да станат с първите лъчи на изгряващото слънце.

Щом забелязаха тази светлина, тримата започнаха да напредват по-бързо и по-сигурно. Само за няколко минути се озоваха край кръга от малки колиби и спряха, за да изследват околността и да съгласуват действията си. Мракът бе толкова гъст, че наоколо не можеше да се различи почти нищо освен отблясъците на огъня, стъблата на най-близките дървета и безкрайната завеса от листа, която забулваше облачното небе. Все пак тримата мъже установиха, че една от колибите се намира съвсем близо, и Чингачгук се опита да разузнае какво има във вътрешността й.

Начинът, по който индианецът се приближи към мястото, където предполагаше, че се намират неприятели, напомняше коварното пълзене на котка към някоя птичка. Когато приближи колибата, той спря, опрян на ръцете и коленете си, защото входът бе толкова нисък, че инак не можеше да се пропълзи във вътрешността. Но преди да пъхне главата си вътре, той дълго се ослушва, за да долови дишането на спящите. Не се чуваше никакъв шум и човекът-змия пъхна главата си във входа тъй, както истинската змия би пъхнала своята в някое гнездо. Нищо не възнагради този рискован опит, защото, след като опипа предпазливо с ръка цялата вътрешност, той разбра, че колибата беше празна.

Делауерът изследва със същата предпазливост още една или две от колибите, но и там се натъкна на същото положение. След това той се завърна при спътниците си и им съобщи, че хуроните са напуснали своя лагер. Допълнително претърсване доказа правотата на твърдението му. На тримата оставаше само едно: да се завърнат в лодката си.

Заслужава, макар и бегло, да споменем различния начин, по който авантюристите понесоха разочарованието. Вождът, слязъл на сушата само с надеждата да спечели слава, стоеше неподвижно, опрян на едно дърво, и очакваше какво ще решат неговите спътници. Наистина той бе огорчен и малко изненадан, но понасяше всичко с достойнство. В ума му отново изплуваха сладките очаквания за онова, което все още му предстоеше тази вечер. Наистина сега той не можеше вече да се надява, че ще се яви пред любимата си с доказателства за своята смелост и умение, но все пак имаше надеждата да я види. А воин, който търси с толкова жар славата, винаги можеше да очаква, че ще я спечели.

Хътър и Хари пък, подтиквани от най-долния човешки порив — жаждата за печалба — едва владееха нервите си. Те претърсиха още веднъж колибите, сякаш се надяваха да открият някое забравено дете или безгрижно заспал индианец. А след това почнаха да изливат яростта си върху бездушните жилища — разрушиха няколко от тях и разхвърлиха частите им по лагерното място. Нещо повече, дори започнаха да се карат помежду си и да се обвиняват един друг. И може би всичко това щеше да доведе до сериозни последици, ако не се бе намесил делауерът, за да им припомни опасността, на която се излагаха с тази своя непредпазливост, и за необходимостта да се върнат на „ковчега“. Това прекъсна разприте и след няколко минути тримата, навъсени, загребаха назад към мястото, където се надяваха да намерят плуващия дом.

Споменахме вече, че малко след като авантюристите потеглиха, Джудит се настани до Ловеца. Известно време девойката остана мълчалива и младият човек не знаеше точно коя от сестрите се е приближила към него. Но когато тя изрази чувствата си с думи, той веднага позна плътния и приятен глас на по-голямата.

— Ужасен е тоя живот за жените, Ловецо! — възкликна девойката. — Не зная ще мога ли някога да се отърва от него.

— Животът е достатъчно хубав, Джудит — гласеше отговорът на момъка. — Зависи само дали ще го използваш благоразумно, или ще злоупотребяваш с него. А какво бихте желала вие вместо тоя живот?

— Бих била хиляди пъти по-щастлива, ако живеех по-близо до цивилизовани същества — там, където има ферми, черкви и къщи, построени от ръцете на бели, и където сънят нощем би бил спокоен и сладък. Едно жилище близо до фортовете би било далеч по-хубаво от самотното място, сред което живеем.

— Не, Джудит, не мога да се съглася лесно, че всичко това е истина. Ако фортовете са добри с това, че дават закрила от неприятелите, то често пъти в самите тях има скрити врагове. Не мисля, че за вас или за Хети би било добре да живеете близо до някой форт. И ако трябва да кажа онова, което мисля, то страхувам се, че дори сега сте твърде близо.

Ловецът продължи да говори с присъщата си решителност и сериозност, защото тъмнината скриваше от очите му силната руменина, която беше покрила страните на девойката, докато тя е мъка подтискаше шума от ускореното си дишане, което почти я задушаваше.

— Колкото до фермите — каза младият човек, — те наистина принасят полза и има хора, на които се харесва да прекарат в тях целия си живот. Но какво спокойствие може да търси на някаква си поляна човек, щом като не може да го намери в двойно по-голямо количество в огромните гори? Ако там въздухът, просторът и светлината не достигат, заместват ги ветровете и буйните потоци. А пък за онези, които са с по-големи желания в това отношение, има и езера. Но на коя поляна можете да намерите вие тези сенки, игриви ручеи, бълбукащи поточета и красиви дървета, израснали още преди хиляда години? Не, няма да ги намерите, а ще виждате да се издигат над земята само отсечените дънери като надгробни камъни в някое гробище. Струва ми се, че хората, които живеят по такива места, винаги трябва да мислят за собствения си край и за гибелта на света — и то не за онази гибел, която донасят времето и природата, а която следва разрушението и насилието. А колкото до черквите, те, струва ми се, са добри, инак добрите хора нямаше да ги строят и поддържат. Но не са съвсем необходими. Нито фортовете, нито черквите сами по себе си правят хората по-щастливи. Освен това в поселищата всичко е в противоречие, а в горите цари пълна хармония. Фортовете и черквите почти винаги вървят ръка за ръка, ала въпреки това те са в противоречие помежду си: нали черквите са за мир, а фортовете — за война! Не, не, аз предпочитам пред тях природата.

— Жените не са създадени за такива кървави преживелици, Ловецо… преживелици, които тук едва ли ще имат край, докато тази война продължава.

— Ако говорите за белите жени, мисля, че не сте далеч от истината, девойко. Но колкото до жените на червенокожите, за тях такива походи са нещо обикновено. Нищо не би направило например Вах-та!-вах, годеницата на младия делауер, по-щастлива, отколкото съзнанието, че в този миг той се промъква към враговете си, за да води борба за скалпове.

— Сигурна съм, Ловецо, че тя не би била истинска жена, ако не се чувства загрижена, когато знае, че човекът, когото обича, се намира в опасност.

— Тя не мисли за опасността, а за славата, Джудит, а когато сърцето е заето изцяло с тази мисъл, твърде малко място остава у него, за да се промъкне страхът. Вах-та!-вах е мило, нежно, весело и приятно създание, но и тя като всички делауерски девойки, които познавам, обича славата. След около час ще се срещне с Голямата змия на полуострова, където слезе Хети, и това несъмнено я вълнува като всяка друга жена. Но тя би била най-щастливата мома, ако знаеше, че в този миг любимият й дебне някой минго, за да вземе скалпа му.

— Ако наистина вярвате в това, Ловецо, тогава не е чудно, че наблягате толкова на нещата, присъщи на една или друга раса. Сигурна съм, че всяка бяла девойка би се чувствала извънредно нещастна, когато знае, че животът на любимия й е в опасност! И предполагам, че дори и вие, невъзмутим и спокоен, какъвто изглеждате винаги, не бихте имал нито минутка мир, ако знаете, че вашата Вах-та!-вах се намира в опасност.

— Това е вече друго — съвършено друго нещо, Джудит. Жената е твърде слаба и нежна, за да може да се излага на такива рискове, и мъжът трябва да се безпокои за нея. Да, дори мисля, че това е присъщо както на белите, тъй и на червенокожите. Но нямам моя Вах-та!-вах, нито възнамерявам да имам.

— В това отношение вие разсъждавате точно тъй, както трябва да разсъждава белият. А колкото до Бързия Хари, мисля, че за него би било все едно дали жена му ще е индианка, или губернаторска дъщеря, стига само да е хубавичка и да успява да напълни лакомия му стомах.

— Вие сте наистина несправедлива към Марч, Джудит, наистина. Нещастният момък ви обича до полуда. А когато човек е отдал истински сърцето си на същество като вас, никоя индианска девойка, била тя от племето на мингосите, или дори на делауерите, няма да успее да завладее ума му. Може да се смеете на хора като Хари и мен, защото сме груби и неуки по отношение на книгите и другите знания, но ние имаме както лоши, тъй и добри страни. Не бива да се презира едно честно сърце, макар то да не е облечено в онзи приличен вид, който допада на женския вкус.

— Вие, Ловецо! Нима мислите, нима можете и за минутка да предположите, че ви поставям наред с Хари Марч? Не, не. Аз никога не бих допуснала подобна глупост. Никой човек — мъж или жена — не би могъл дори да помисли да постави вашето честно сърце наред с буйната себичност на Хенри Марч. Дори баща ми, който в момента е с него, за да насити алчността си, вижда разликата между вас двамата. Зная това, защото той ми го каза съвършено ясно.

Джудит беше силно чувствителна девойка, реагираше бързо и понеже беше подложена на малко от ограниченията, които възпират проявите на момински чувства у момичетата в цивилизования свят, понякога ги проявяваше тъй свободно и естествено, че се издигаше високо над всяка хитрост и кокетство. В този миг тя дори беше взела една от коравите ръце на Ловеца между своите и я притискаше с топлота и привързаност, които потвърждаваха колко искрено говореше.

Може би дори бе една щастлива случайност, че избухването на нейните чувства прекъсна думите й и тя не повери на младия човек всичко, което й беше казал нейният баща, защото старецът не се беше задоволил да направи само сравнение между него и Хари в полза на Ловеца, а в действителност с присъщата си грубост и прямота бе посъветвал дъщеря си да отхвърли бъбривия гигант и да гледа на младия човек като на свой бъдещ съпруг.

И тъй Джудит не продължи, а тутакси пусна ръката на Ловеца и стана сдържана — нещо, което много повече подхождаше на нейния пол и на естествената й свенливост.

— Благодаря ви, Джудит, от все сърце ви благодаря! — отвърна Ловецът, чиято скромност не допускаше дори мисълта, че в държането или в думите на девойката има ласкателство. — Благодаря ви така, както бих го сторил, ако всичко това беше истина. Хари е красив — да, той е красив като най-стройния бор и низ тия планини и Голямата змия много правилно избра името му. Но както и да е, някои имат привлекателен вид, а друга — само добро държане. Хари притежава едно от тия качества и от него зависи дали ще придобие второто, или… Но чуйте, това е гласът на баща ви, девойко. И говори като човек, крайно ядосан от нещо.

— Господ да ни пази от тези ужасни зрелища! — възкликна Джудит, а сетне сведе лице към коленете си и се помъчи да не чува виковете, като запуши с ръце ушите си. — Понякога просто искам да нямам баща!

Тези думи бяха произнесени горчиво и — мъката, която ги изтръгна, беше наистина голяма. Невъзможно е да се предвиди какво друго би се изплъзнало от устата на девойката, ако до рамото й не бе заговорил един нежен и тих глас:

— Джудит, ние трябва да поговорим с татко и Хари да не ходят повече на такива походи! — каза невинната, изплашена девойка. — Обади им се, Ловецо, и им кажи, че ги викам и че ще бъде добре за двамата да се върнат и да се вслушат в думите ми.

— О, клета Хети! Твърде малко познаваш жаждата за злато и отмъщение, ако смяташ, че с думи ще можеш да ги убедиш да се откажат от намеренията си! Но положението е необикновено и по други причини, Джудит! Чух баща ви и Хари да ръмжат като мечки, ала от устата на младия вожд не излиза никакъв звук. Тук има нещо, защото според правилата при такива обстоятелства неговият мощен вик би трябвало да се разнесе гръмко над планините.

— Може би е загинал и неговата смърт е спасила живота на много невинни.

— Не, не. Голямата змия не е човек, който да допусне подобно нещо. Сигурно не е имало нападение; много възможно е лагерът да е бил опразнен и сега тримата да се връщат разочаровани. Това трябва да е причината за ръмженето на Хари и за мълчанието на Голямата змия.

Точно в този миг се чу шум от потапянето на гребло, тъй като раздразнението беше направило Марч непредпазлив. Това напълно убеди Ловеца, че предположението му е правилно.

Тъй като платното бе свито, салът не беше изминал голямо разстояние и след няколко минути младият човек чу как тихият спокоен глас на Чингачгук указваше на Хътър къде да насочи лодката. И след съвършено кратко време кануто стигна „ковчега“ и тримата авантюристи се прехвърлиха на него.

Нито Хътър, нито Хари споменаха нещо за онова, което се беше случило. Само делауерът, минавайки край приятеля си, произнесе думите: „Отънят изгасен“, които, макар да не отговаряха буквално на истината, изясняваха достатъчно положението.

Сега трябваше да решат в коя посока да отправят сала. След кратко и мрачно съвещание Хътър реши, че най-разумно ще бъде „ковчегът“ да продължи да се движи, защото по този начин имаше най-голяма вероятност да се избегне всякаква изненада. След това старецът съобщи, че той и Марч имат намерение да си отпочинат подир дългото безсъние през време на пленничеството. Тъй като вятърът все още менеше посоката си и подухваше леко, решиха да предоставят на него да ги откара, където иска; трябваше само да се внимава „ковчегът“ да не се приближи към брега.

След като решиха всичко това, освободените пленници помогнаха да се опъне платното, а после легнаха на две от постелите и оставиха Ловеца и приятеля му да следят движенията на плаващото жилище. Това беше добре дошло за двамата млади мъже; поради срещата, определена от Вах-та!-вах, никой от тях нямаше намерение да спи. А обстоятелството, че Джудит и Хети останаха също така будни, ни най-малко не нарушаваше приятните страни на плановете им.

Известно време „ковчегът“ се движеше бавно край западния бряг, без южният ветрец да издуе напълно платното му. Той напредваше с не повече от две мили в час, но двамата приятели установиха, че не само ги носи към полуострова, който желаеха да стигнат, но и че това става със задоволителна скорост според времето, с което разполагаха.

Сега дори и девойките говореха малко и онова, което се каза, се отнасяше повече до спасението на Вах-та!-вах, отколкото към който и да било друг въпрос. Външно индианецът беше абсолютно спокоен. Но с всяка изминала минута неговото скрито вълнение непрестанно се засилваше, докато най-после чувствата му стигнаха до положение, което можеше да задоволи и най-взискателната любима. Ловецът насочваше сала край брега и се стараеше да не навлиза в заливите повече, отколкото беше благоразумно. Той правеше това с двояка цел — от една страна, за да прикрива „ковчега“ в сенките на гората, и, от друга, за да открие евентуални признаци за лагер по бреговете, край които минаваха.

Плуващото жилище беше заобиколило по този начин един нисък нос и вече се намираше в залива, сверено от желаната цел. Полуостровчето, към което се стремяха, бе на около четвърт миля от тях, когато Чингачгук се приближи тихо към своя приятел и посочи едно място право пред него. Малък огън блестеше точно зад стената от храсти, която ограждаше брега откъм южната страна на полуострова. Нямаше и съмнение: индианците внезапно бяха преместили лагера си, и то на самото място или поне край същия полуостров, на който Вах-та!-вах беше определила своята среща.