Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Когато Ловецът приближи водното жилище, Джудит очакваше завръщането му на площадката с едва прикривано нетърпение. Вах-та!-вах и Хети спяха спокойно на двойното легло, което обикновено се използаше от двете сестри, а делауерът, завит с едно одеяло и с пушката до себе си, се беше проснал на пода в съседното помещение и вече сънуваше събитията от последните няколко дни. В „ковчега“ гореше лампа, защото семейството беше свикнало да си позволява такъв лукс при извънредни случаи и притежаваше средства за това.

Щом зърна лодката, девойката престана да се разхожда нервно по малката площадка и се приготви да посрещне младия човек, когото бе чакала с такова нетърпение. Помогна му както да завърже лодката, тъй и в други дребни неща, и с това даде явно да се разбере, че желае да го види час по-скоро свободен за разговор. Когато свършиха, в отговор на неговото запитване тя му обясни как се бяха настанили останалите. Ловецът я изслуша внимателно — държането на девойката беше сериозно и внушително и от това той разбра, че в ума й се бе загнездила някаква мисъл, която за нея бе повече от обикновена грижа.

— А сега, Ловецо — продължи Джудит, — виждате, че съм запалила лампата и съм я оставила в кабината на „ковчега“. Ще ме последвате ли, за да видите какво имам да ви покажа и да чуете какво искам да ви съобщя?

Това изненада малко Ловеца. Но той не възрази нищо и двамата скоро се намериха на сала, в помещението, където гореше лампата. Там до сандъка бяха поставени два стола, лампата се намираше върху трети, а масата беше издърпана наблизо, за да поставят на нея различните неща, които щяха да изваждат. Тези приготовления се дължаха на трескавото нетърпение на девойката, която не можеше да се примири с никакво забавяне, щом зависеше от нея то да се избегне. Бяха отключени дори всички ключалки и оставаше само да се вдигне тежкият капак, за да се появят ценностите на толкова дълго пазеното съкровище.

— Разбирам отчасти какво значи това — забеляза Ловецът, — да, разбирам отчасти. Но защо не присъства и Хети? Сега, когато Томас Хътър е починал, тя е една от собственичките на тези рядкости и би трябвало да присъства при тяхното разтваряне и изваждане.

— Хети спи — отвърна бързо Джудит. — За нейно щастие хубавите дрехи и разкошът не я привличат. Освен това тази нощ тя ми отстъпи целия си дял от сандъка и аз мога да правя с него каквото искам.

— Но достатъчно разумна ли е бедната Хети, за да стори това, Джудит? — запита справедливият млад човек. — Има старо и справедливо правило — никога да не приемаме нещо, чиято цена не се знае от онзи, който ни го подарява.

Джудит беше засегната от укора на човека, когото обичаше. Но тя щеше да го почувства много по-остро, ако съвестта й не беше чиста от всякакви непочтени намерения спрямо слабоумната й, доверчива сестра.

— Хети няма да бъде измамена — отвърна тя кротко. — Тя знае не само какво се готвя да сторя аз, Ловецо, но и защо го правя. Така че седнете, вдигнете капака на сандъка и този път ние ще стигнем до дъното. Ще бъда много разочарована, ако не намерим нещо, което да ни разясни по-добре историята на Томас Хътър и майка ми.

— Защо казвате Томас Хътър, а не „баща ми“, Джудит? Към мъртвите трябва да се отнасяме с още по-голяма почит, отколкото към живите!

— Отдавна подозирах, че Томас Хътър не е мой баща, макар да мислех, че може би е на Хети, но сега ние знаем, че той не е баща на нито една от нас. Той ни призна това в самия миг на смъртта си. Аз съм достатъчно голяма, за да помня по-добри времена, отколкото тези при езерото, макар да са запечатани толкова слабо в паметта ми, че ранните години от моя живот ми се струват като сън.

Сега Ловецът зае мястото си и започна още веднъж да вади нещата, които съдържаше сандъкът. Естествено, намериха всичко, което бяха преглеждали вече и тези вещи предизвикваха сега много по-малко възбуда и коментарии, отколкото при предишното си появяване.

— Ние разглеждахме вече всичко това миналия път — каза девойката — и няма да се спираме сега на него. Но вързопът под вашата ръка не е отварян, Ловецо. Нека видим какво съдържа той. Дано в него има нещо, което да покаже на бедната Хети и на мен кои сме ние!

— Да, ако можеха да говорят, някои вързопи биха разказали чудни тайни — отвърна младият човек, като бавно разгръщаше парче груб плат. — Но този не изглежда да е такъв, защото, както виждам, той не е нищо повече от някакво знаме, макар че знанията ми не се простират дотам, та да мога да кажа на коя нация принадлежи.

— Но това знаме трябва да има някакво по-особено значение — прекъсна го бързо Джудит. — Разгънете го по-широко. Ловецо, за да видим цветовете му.

— О, съжалявам знаменосеца, който е трябвало да го вдига и носи по бойните полета. Ха, та то е достатъчно голямо, за да се направят от него цяла дузина знамена, на които толкова държат кралските офицери.

— Навярно е от кораб, Ловецо. Зная, че на корабите се употребяват такива неща. Нима не сте чувал ужасните слухове, че Томас Хътър е имал някога връзки с хора, наричани пирати?

— Бързият Хари споменаваше, че според него той някога е имал вземане даване с някакви си морски разбойници. Но, Боже мой, Джудит, на вас положително не би ви доставило удоволствие да откриете подобно нещо за съпруга на родната си майка, пък макар той да не е бил ваш баща.

— Всичко, което ми открие коя съм и ми обясни спомените от детинството, ще ме зарадва. Вие никога не сте виждал майка ми, Ловецо, и не можете да почувствате огромната разлика, която съществуваше между тях! Продължавайте и дайте да видим какво има в онзи квадратен пакет.

Ловецът се подчини и скоро откриха, че въпросният вързоп съдържаше малко, красиво изработено, но заключено сандъче. Трябваше да намерят ключа. Но тъй като търсенето се оказа напразно, решиха да отворят ключалката му със сила. Това скоро им се удаде и се оказа, че сандъчето беше изпълнено почти догоре с книжа. Много от тях бяха писма, имаше части от ръкописи, бележници, сметки и други подобни документи.

Дори ястребът не се спуща тъй стремглаво върху малки пиленца, както Джудит се хвърли върху този източник на досега скрити от нея тайни. Нейното образование беше много по-голямо от положението й в живота и очите й оглеждаха страница след страница от писмата с бързина, за която й помагаха знанията, и с жажда, която се дължеше на чувствата й.

Още от самото начало стана ясно, че девойката беше удовлетворена, и ние можем да прибавим — с право. Защото тия писма на две невинни жени я накараха да се почувства горда от онези, с които имаше всички причини да се смята в близко кръвно родство. Но нямаме намерение да даваме от тези писма нищо повече от общия смисъл на тяхното съдържание.

Вече споменахме, че Джудит беше много доволна от писмата, които най-напред попаднаха пред очите й. Те съдържаха онова, което една любеща и нежна майка бе писала на отсъстващата си дъщеря, и толкова неща подсказваха за отговорите, че до голяма степен запълваха празнотите. Но в тях имаше и съвети, и предупреждения и Джудит почувства, че кръвта нахлу в слепите й очи, а след това я побиха студени тръпки, когато прочете, че в едно от тях майката споменаваше доста хладно за постъпката на дъщеря си, която си бе позволила по-голяма близост с офицер, „пристигнал от Европа и който едва ли има намерение да завърже почтени връзки в Америка“.

Необикновеното в тези писма беше, че от всяко подписите бяха грижливо изрязани, а там, дето сред писмата се споменаваше някакво име, то беше изстъргано толкова грижливо, че бе невъзможно да се прочете. Според модата на времето всички бяха сложени в пликове, но по тях не можеше да се намери нито един адрес. Самите писма бяха много добре запазени и на Джудит се стори, че съзира следи от сълзи по някои от тях. Сега тя си спомни, че беше виждала малкото сандъче в ръцете на майка си преди нейната смърт и предположи, че едва тогава е било поставено в сандъка заедно с другите отдавна забравени и скрити предмети, които вече не можеха да допринесат нито за тъгата, нито за щастието на майка й.

По-надолу Ловецът и младата девойка попаднаха на друг вързоп писма, пълни с любовни излияния. Наистина те бяха написани с чувство, но в тях се четеше и онази измама, която мъжете често смятат за справедливо да използват спрямо другия пол.

Джудит беше проляла обилни сълзи над първата връзка, сега обаче усети, че чувството на възмущение и гордост й помага да се съвземе. И все пак ръката й трепереше и студени тръпки полазиха по тялото й, когато откри някои твърде сходни места между тези писма и някои, които самата тя беше получавала. Веднъж дори тя изпусна пакета, сведе глава на коленете си и изглеждаше почти сломена.

През всичкото време Ловецът седеше мълчаливо, но внимателно наблюдаваше онова, което ставаше. Когато прочиташе някое писмо, Джудит му го подаваше да го държи, докато тя преглеждаше следващото, това обаче съвсем не ползваше младия човек, тъй като не умееше да чете. Разбира се, то съвсем не му пречеше да открие вълнението, което бушуваше в гърдите на красивото същество, седнало до него. И когато Джудит от време на време несъзнателно прочиташе полугласно някое и друго изречение, той бе много по-близо до истината в своите догадки и предположения, отколкото девойката би могла да предположи.

За щастие Джудит бе започнала с най-старите писма и можа последователно да проследи историята, която разказваха те. Защото писмата бяха грижливо подредени по реда на своето получаване и всеки, който би си дал труд да ги прочете, можеше да научи тъмната история на една задоволена страст, на последвалата студенина и най-сетне на отвращението.

Щом веднъж установи тяхната важност, Джудит беше обзета от нетърпение, което не й позволяваше никакво отлагане, и тя скоро почна да преглежда страниците отгоре-отгоре, жадна да научи истината по възможно най-бързия начин. И възприела веднъж този способ, с който си служат нетърпеливите да стигнат до края, без да се задълбочават в подробности, Джудит бързо напредваше в тъжното откровение на нещастията и страданията на своята майка. Тя видя точно обозначено времето на своето собствено раждане и дори научи, че името, което носеше, й бе дадено от баща й, за когото си спомняше съвсем слабо, като насън. Това име не беше изтрито от текста на писмата, а беше останало, сякаш от неговото изтриване не би имало никаква полза. На друго място беше споменато и за рождението на Хети. И тук беше дадено името на девойката. Но преди да се стигне до този период, появиха се признаци на охлаждане, които вече подсказваха тъй скоро последвалото изоставяне. По това време от кореспонденцията майка й бе започнала да оставя копия от собствените си писма. Те бяха само няколко, но изпълнени с чувствата от погубена любов и покруса. Джудит дълго въздиша над тях, докато най-после малко по малко се почувства принудена да ги остави настрана поради чисто физическата невъзможност да вижда, тъй като очите й бяха пълни със сълзи. Но все пак след малко се върна с още по-голямо любопитство към тази работа и най-сетне успя да стигне последното писмо, което навярно бе разменено между нейните родители.

Това й отне цял един час, защото тя прегледа близо сто писма и прочете най-подробно около двадесет. Сега, що се отнасяше до нейното раждане и това на Хети, истината беше съвсем ясна за бързия разум на Джудит. Тя се отвращаваше от направеното откритие и в този миг останалият свят сякаш не съществуваше за нея; сега тя имаше още повече причини да желае да прекара остатъка от живота си до езерото, където бе видяла вече толкова светли и толкова мрачни дни.

Все още оставаха доста писма за преглед. Джудит разбра, че те представляваха кореспонденция между нейната майка и Томас Хоуви. И писмата, и отговорите бяха грижливо прибрани и подредени — всяко заедно с отговора. И те разказваха ранните отношения между тази неподходяща двойка много по-ясно, отколкото Джудит би желала да го научи. За изненада, за да не кажем за ужас на младото момиче, тъкмо майка й беше онази, която намекваше за женитба и за нея бе истинска утеха, че още в по-ранните писма на тая нещастна жена бе открила следи от безумие или някаква друга душевна болест, твърде близка до това ужасно състояние.

Отговорите на Хоуви бяха груби и неграмотни, но независимо от това те достатъчно ясно показваха желанието му да спечели една особено красива жена и даваха да се разбере, че е готов да затвори очи пред нейното голямо прегрешение само за да има една съпруга, която го надвишаваше във всяко отношение и на която — както личеше по всичко — съвсем не липсваха пари. Остатъкът от кореспонденцията беше кратък. И скоро писмата започнаха да се ограничават само с няколко изречения относно занятието на Хоуви — толкова опасно за него, колкото отвратително за нея. И нещастната жена настояваше пред отсъстващия си съпруг да напусне колкото може по-скоро тоя живот. Само един-единствен израз се бе изплъзнал на майката, но той беше достатъчен Джудит да подразбере от него причините, които бяха накарали отчаяната жена да се омъжи за Хоуви или Хътър. И девойката откри, че тази причина е било чувството на негодуване, което толкова често изкушава обидените да си причинят зло сами, за да отмъстят тъй на онези, от които са пострадали.

Тук онова, което би могло да се нарече писма в истинския смисъл на думата, свършваше. Но между останалите неподредени листове имаше стар вестник, гдето в голямо обявление се предлагаше награда за залавянето на някакви морски разбойници и се изброяваха имена, между които бе и името на Томас Хоуви. Обявлението и особено това име привлече вниманието на девойката поради обстоятелството, че и двете бяха подчертани с черно мастило.

Между книжата не можа да се намери нищо, което да помогне за откриването на името или местожителството на Хътъровата жена. Тъй всички надежди на Джудит да открие кои са били родителите й бяха разбити и за всичко, свързано с нейното бъдеще, беше принудена да се уповава само на своите собствени възможности и способности.

Нейните спомени за възпитанието и страданието на майка й запълниха много празноти в историческите факти, които беше открила сега, а и в тия груби очертания истината блестеше достатъчно ясно, за да убие у нея всяко желание да научи повече подробности. И като се облегна назад на стола си, тя остави на своя събеседник да довърши прегледа на дутите предмети в сандъка, тъй като все пак там можеше да има нещо важно.

— Ще го сторя, Джудит, ще го сторя — отвърна търпеливият Ловец, — но ако открием още писма, ние ще видим слънцето да изгрява отново, преди да сте свършила прочитането им! Цели два часа оглеждахте тия парчета хартия.

— Те ми разказаха за моите родители, Ловецо, и благодарение на тях изградих вече плановете за бъдещия си живот. Една девойка може да бъде извинена, когато чете, и то за пръв път в своя живот, за собствените си баща и майка. Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Не се безпокойте, девойко, не се безпокойте за мен! Няма никакво значение дали спя, или бодърствам. Но макар че сте толкова приятна за очите и толкова красива, Джудит, съвсем не е приятно да ви наблюдава човек тъй дълго да проливате сълзи. Зная, че сълзите не убиват и че за някои хора, а особено за жените е добре да си поплачат понякога, но аз винаги бих предпочел да ви виждам усмихната, а не разплакана, Джудит.

Тези любезни думи бяха възнаградени с топла, макар и тъжна усмивка, а след това девойката помоли още веднъж събеседника си да довърши преглеждането на сандъка. Тя не взе участие в това претърсване, а го предостави изцяло на младия човек, като равнодушно гледаше всичко, което биваше изваждано наяве.

И наистина вече не намериха нищо, което да привлече вниманието им, пито пък нещо ценно. В сандъка имаше една или две саби, каквито по онова време носеха знатните хора и благородниците, няколко сребърни или поне толкова богато гравирани токи, че приличаха на сребърни, и няколко красиви дреболии от дамско облекло — такива бяха останалите открития. Но и на Джудит, и на Ловеца хрумна, че някои от тези неща биха могли да послужат за започване на нови преговори с ирокезите, макар младият човек да съзираше в това мъчнотии, които не бяха ясни на девойката.

Разговорът беше подновен за пръв път във връзка с този въпрос.

— А сега, Ловецо — каза Джудит, — нека поговорим за вас и за средствата да ви измъкнем от ръцете на хуроните. Ние с Хети сме готови на драго сърце да дадем всяка вещ, която видяхте в сандъка, или дори всичко заедно, за да ви освободим.

— Добре, това е наистина щедро, щедро и великодушно. Такива са жените. Когато завържат приятелство с някого, не правят нищо наполовина, а са готови да се разделят с всичко, което имат, сякаш то няма никаква стойност за тях. Благодаря и на двете ви точно тъй, като че пазарлъкът е станал и Разцепеният дъб или някой друг от червенокожите е идвал тук, за да го приеме и да сключи мирния договор! Но има две важни причини, поради които предполагам, че едва ли ще мога да се отърва, и трябва да ви ги кажа веднага, за да не възникнат у вас напразни очаквания или пък неоправдани надежди в мен. Наистина възможно е у мингосите да се яви желание да получат тези неща или други, които им предложите, но дали ще платят цената, това е вече друга работа. Те казват, че сандъкът е вече почти в техни ръце и не ще благодарят никому за ключа.

— Разбирам ви, Ловецо. Но ние все още владеем езерото и можем да го задържим, докато Хари изпрати войски да прогонят напълно врага. Разбира се, можем да го сторим при условие, че вие останете при нас, вместо да се върнете и да се предадете отново като пленник, както, изглежда, сте решил да сторите.

— Би било естествено и в съгласие с човешките качества Бързия Хари да говори по такъв начин. Той не знае нищо по-добро и затова е малко вероятно да чувства или действа по-добре. Но, Джудит, питам сърцето и съвестта ви — бихте ли, бихте ли могла вие да мислите за мен пак толкова благосклонно, както се надявам, че това е сега, ако забравя дадената си дума и не се завърна в лагера на индианците?

— Не би било лесно, Ловецо, да мисля по-благосклонно за вас, отколкото сега. Но смятам, че бих могла да мисля все така благосклонно — поне тъй ми се струва, — да, надявам се, че бих могла. Защото за нищо на света не бих ви позволила да сторите нещо, което би променило мнението ми за вас.

— Тогава не ме изкушавайте да не удържа думата си, девойко! Отпускът е нещо свято за воините и за хората, чийто живот е в собствените им ръце, каквито сме ние, обитателите на горите. И какво страшно разочарование би било за стария Таменунд и за Ункас, бащата на Голямата змия, а и за другите ми приятели от племето, ако се опозоря още при първото си излизане по пътеката на войната! Нещо повече, Джудит, без да наблягаме на вродените ми качества и на дълга ми като бял, по съвест аз трябва да постъпя така. Тя е моя господарка и нейните повели никога не се опитвам да оспорвам.

— Мисля, че сте прав, Ловецо — отвърна след кратко размишление с тъжен глас девойката, — човек като вас не бива да действа така, както биха постъпили себичните и нечестни люде. Вие наистина трябва да се върнете. Ето защо няма да говоря повече по този въпрос. И ако отсега нататък ви придумам да сторите нещо, за което впоследствие ще съжалявате, моето собствено разкаяние не ще бъде по-малко от вашето. Надявам се обаче, че няма да стане нужда да кажете, че Джудит… почти не знам как да се наричам вече по баща!

— А защо не — защо не, девойко? По обичай децата винаги получават имената на своите родители. Защо вие и Хети да не сторите същото, което правят другите? Името на стареца беше Хътър и Хътър ще се наричат и дъщерите му — поне докато се омъжите.

— Аз съм Джудит и само Джудит — отвърна девойката твърдо, — докато законът не ми даде правото да нося друго име. Никога вече не ще използвам презимето на Томас Хътър. Нито ще позволя това на Хети! Открих, че всъщност той не се е наричал Хътър, Ловецо, но дори ако имаше хиляди права над това име, то пак нямаше да ми се предаде.

— Чудно е това — каза Ловецът, като настойчиво погледна развълнуваната девойка, любопитен да научи повече, но без желание да разпитва за неща, които не го засягаха пряко. — Да, това е много чудно и необикновено. Томас Хътър не бил Томас Хътър и дъщерите му не били негови дъщери. Кой би могъл да бъде тогава Томас Хътър и кои са дъщерите му?

— Не сте ли чувал никога да се говори нещо за миналия живот на тази личност, Ловецо? — запита Джудит. — Дори до мен, която минавах за негова дъщеря, стигаха различни слухове.

— Не ще отрека това, Джудит, не, не ще го отрека. Наистина се говореха някои неща, както вече ви споменах, но не вярвам много на слухове. Макар да съм млад, живял съм достатъчно, за да науча, че има два вида хора: едните предпочитат да действат, другите — да си чешат езиците. Затова аз обичам винаги да видя и да отсъдя лично. Докато пътувахме насам, Бързият Хари наговори доста неща за цялото ви семейство и намекна нещо, че на млади години Томас Хътър бил морски разбойник.

— Той ви е казал, че Хътър е бил пират. О, няма нужда такива неща да се крият между приятели. Прочетете това, Ловецо, и ще видите, че Хари ви е казал самата истина. Както се разбира от тези писма, Томас Хоуви е бил Томас Хътър, когото вие познавахте.

Докато говореше с пламнали бузи и с очи, изпълнени с блясъка на вълнението, Джудит подаде на събеседника си вестника и му посочи вече споменатото обявление на колониалния губернатор.

— О, Джудит! — отвърна със смях младият човек. — Със същия успех бихте могла да ме накарате да напиша или пък да отпечатам това нещо. Получих моето образование в гората.

— Простете ми, Ловецо, моля ви! — каза Джудит искрено развълнувана и по-смутена, отколкото сама би желала, като схвана, че несъзнателно се е обърнала с една молба, която можеше да накърни честолюбието на нейния приятел. — Забравих вашия начин на живот и ни най-малко ме исках да ви обидя!

— Да ме обидите ли? Защо да се обиждам, когато ме карат да прочета нещо, а аз не мога да чета? Аз съм ловец, а сега бих могъл да кажа вече и воин, а не мисионер и нямам работа с книги и хартии.

— Добре, ето тогава каква е работата: Хътър или Хоуви е бил пират. И тъй като той действително не е бил мой баща, то не бих искала да го наричам такъв. Неговото име не ще бъде повече мое.

— Щом като не харесвате името на този човек, тогава вземете името на майка си, Джудит. Нейното име би могло да ви служи също тъй добре, както неговото.

— Не го зная. Прегледах всички тези книжа, Ловецо, с надеждата да намеря някоя следа, по която да открия коя е била майка ми. Но тук няма нищичко писано по този въпрос и все едно е да се търси следата, която птицата оставя при полет.

— Това е както необикновено, така и неразумно. Родителите са длъжни да оставят на потомците си поне име, ако не нещо друго. Ето аз например произлизам от скромен род, но не сме били чак толкова бедни, че да нямаме и име. Ние се наричаме Бъмпоу и съм чувал да казват, че някога членовете на семейството Бъмпоу са били по-тачени и по-уважавани от хората, отколкото са сега.

— Аз съм сигурна вече, че никога не са го заслужавали повече от сега, Ловецо. А името ви наистина е хубаво. И Хети, и аз бихме предпочели хиляди пъти да се наричаме Хети или Джудит Бъмпоу, отколкото Хети или Джудит Хътър.

— Според законите, това е невъзможно — отвърна развеселен Ловецът, — освен ако някоя от вас се унижи дотолкова, че да се омъжи за мен.

Джудит не можа да сдържи усмивката си, когато видя колко просто и естествено разговорът стигна точно до онази точка, към която се беше стремила да го доведе. Макар женствена и плаха по душа и държане, девойката бе подбуждана от чувството за своето незаслужено онеправдаване, беше подтиквана от съзнанието на своята безпомощност в едно бъдеще, в което й се струваше, че няма място за покой; овладели я бяха мисли толкова необичайни, колкото мощни и цялостни. Възможността беше твърде добра, за да бъде изпусната, но все пак девойката се приближи до тази тема с много заобикалки и истинска женска ловкост.

— Не мисля, че Хети ще се ожени някога, Ловецо — каза тя, — и ако вашето име ще се носи от някоя от нас, то ще бъде от мене. Като забравям свенливостта, която трябва да кара девойките в повечето случаи да мълчат, когато се заговори за нещо такова, ще бъда съвсем пряма с вас, защото зная, че вашата открита душа го желае. Бихте ли могъл… смятате ли, Ловецо, че ще бъдете щастлив със съпруга, каквато би станала от жена като мен?

— Жена като вас ли, Джудит? Но какъв смисъл има Да говорите по този въпрос? Жена като вас, която е достатъчно красива, за да бъде съпруга на капитан, и достатъчно нежна и доколкото зная, достатъчно образована, едва ли ще помисли да стане моя съпруга. Предполагам, че младите девойки, които се чувстват привлекателни и знаят, че са красиви, изпитват удоволствие да си правят шеги с хората, лишени от такива качества като нас, бедните делауерски ловци.

Това беше казано добродушно, но в него бе примесено още нещо, което показа на девойката, че зад този отговор се крие накърнена чувствителност.

— Вие сте несправедлив към мен, ако допускате, че имам някаква подобна мисъл или желание — отвърна развълнувано тя. — Никога в живота си не съм била по-сериозна или по-решена да спазя всяко съгласие, което бихме постигнали тази нощ. Имала съм много поклонници, Ловецо — едва ли ще се срещне неженен трапер, който да е идвал тук, при езерото, през последните четири години и да не ми е предлагал да ме вземе със себе си. Страхувам се дори, че някои от тях бяха женени.

— Да, за това бих гарантирал! — прекъсна я младият човек.

— Но аз не можех, не исках да чуя никой от тях. И може би това е било за мое щастие. Между тях имаше красиви младежи, такива като нашия познат Хенри Марч.

— Да. Хари е приятен за окото, макар според мен да не е толкова добър като човек. Отначало мислех, че искате да се омъжите за него, Джудит. Но преди да си отиде той, не беше трудно за всеки да се увери, че вие не бихте могла да живеете в една колиба с него.

— Поне в това отношение сте ме преценил правилно, Ловецо. Хари е човек, за когото никога не бих могла да се омъжа, дори ако беше десет пъти по-красив и сто пъти по-храбър, отколкото е в действителност. Видът на един мъж не е толкова важен за жената, стига човекът да е мъжествен.

— В това не мога да се съглася съвсем с вас — отвърна събеседникът й, защото имаше твърде скромно мнение за своята външност. — Забелязал съм, че обикновено най-снажните воини вземат за жени най-красивите девойки от племето. И Голямата змия, който е великолепен, когато се украси с боите си, е общ любимец на всички делауерски девойки, но взе за своя жена само Вах-та!-вах, сякаш тя е единствената хубавица на земята.

— Може да е така у индианките, но у белите девойки е съвсем иначе. Едничкото, което търсят те в избраника си, е да бъде строен и мъжествен, за да може да закриля жена си и да не допуска немотията в своя дом. А колкото до лицето, честното изражение, което свидетелства за сърцето, е много по-ценно, отколкото всяка форма, цвят или очи, или зъби, или други подобни дреболии.

— Добре, това е чудесно! А аз винаги мислех, че красивите хора обичат красиви, както и богатите обичат богати!

— Може да е така между вас, мъжете, Ловецо, но не винаги е тъй с жените. Ние обичаме смелите мъже, но желаем да ги видим скромни, сигурни в лова или на пътеката на войната, но и готови да умрат за правдата и да се опълчат срещу злото. А над всичко жадуваме за честност — за уста, несвикнали да говорят онова, което умът не е помислил, и сърца, които не са егоистични, а съчувстват малко и на другите.

Джудит говореше с горчивина и с обичайната си убедителност, но събеседникът й беше поразен от новото чувство, което изпитваше, за да обърне внимание на държането й. Твърде благотворно бе за скромен човек като него да чуе, че качествата, които знаеше много добре, че притежава, се ценят тъй високо от най-красивата жена, която беше виждал някога. В този миг главата му бе замаяна от напълно естествена и разбираема гордост. И тогава именно за пръв път в ума му се появи мисълта, че девойка като Джудит би могла да стане негова другарка за цял живот. Тази представа беше толкова приятна и тъй необичайна, че повече от минута той остана напълно завладян от нея и забрави за красивото същество, което се намираше пред него и наблюдаваше тъй внимателно изражението на неговото честно и искрено лице, че можа да отгатне доста ясно мислите му. Никога по-рано толкова красиво видение не беше изпъквало във въображението на младия ловец. Но свикнал повече с реалността и малко да се подчинява на силата на въображението, той скоро обузда разума си и се усмихна на собствената си слабост, докато бленуваното видение се изгуби от умствения му взор и го остави пак онова наивно, неуко, но високо нравствено същество, каквото беше. И щом се опомни, той се видя седнал посред нощ в „ковчега“ на Томас Хътър, близо до красивата му дъщеря, впила в него изпитателен поглед при светлината на единствената лампа.

— Вие сте чудно красива, съблазнителна и приятна за окото, Джудит! — възкликна той в своята наивност, когато действителността надви въображението му. — Чудесна сте! Не си спомням да съм виждал някога такава красива девойка дори между делауерките и не съм изненадан, че Бързият Хари си отиде оттук тъй огорчен и разочарован!

— Бихте ли искал вие, Ловецо, да стана съпруга на човек като Хари Марч? Не, не, никога не бих се съгласила да се наричам Джудит Марч! Бих предпочела всичко друго, само не това!

— Джудит Бъмпоу не би звучало толкова добре, девойко, пък и освен Марч има още много други имена, които могат да задоволят ухото.

— Ах, Ловецо, в такива случаи името става приятно не чрез ухото, а чрез сърцето. Всичко е приятно, когато сърцето е доволно.

— Точно така е — да, това е смисълът на нещата. Ето на, аз например мразя змиите, мразя дори самата дума, с която се обозначават тези влечуги. Но откак Чингачгук си спечели прозвището Змия, което носи и сега, тези звуци са толкова приятни за ухото ми, колкото и песента на птичките през прохладна вечер.

— Това е толкова вярно, Ловецо, че съм просто изненадана как можете да смятате за чудновато, че една донейде красива девойка не намира за необходимо и нейният съпруг да има същите качества или каквото изобщо вие смятате за качества. За мен красивата външност на един мъж не значи нищо, стига лицето му да е толкова честно, колкото е неговото сърце.

— Да, честността в края на краищата е голямо качество. И онези, които са най-много склонни да забравят това в началото, са принудени да го научат в края. Радвам се, че виждате нещата в истинската им светлина, а не по начина, при който мнозина се заблуждават.

— Аз гледам точно така на тия неща, Ловецо — отвърна с натъртване девойката, като поради женската си чувствителност все още не се решаваше да предложи открито ръката си, — и мога да кажа от дъното на моята душа, че по-скоро бих поверила щастието си на човек, на чиято вярност и чувства може да се разчита, отколкото на някой лъжлив и неискрен негодник, пък макар и да има сандъци със злато, къщи и земи… или дори да е с корона и седнал на трон.

— Това са правдиви думи, Джудит — това са наистина правдиви думи. Но мислите ли, че чувствата ви биха останали такива, ако изборът се намираше действително пред вас? Ако от едната страна стоеше някой щастлив благородник с яркочервена куртка — с гладко и цветущо лице като вашето и ако от другата се намираше човек, прекарал дните си сред горите, чието чело е добило червен цвят като бузите му, който е пробивал пътя си през блата и през гъсталаци и ръцете му са загрубели като кората на дъба, под който ляга да спи; е добре, ако тези двама мъже стояха тук, пред вас, и бяха ваши поклонници, към кого смятате, че щяха да се окажат по-благосклонни вашите чувства?

Красивото лице на Джудит пламна, защото образът на офицер от гарнизона, който нейният събеседник й обрисува с такава простота, беше намирал особено предпочитание в нейното въображение, макар че опитът и разочарованието не само бяха охладили чувствата й, но им бяха дали и обратна насока. Ала този образ от миналото оказа само мигновено въздействие върху нея. Руменината на лицето й веднага се смени с мъртвешка бледност.

— Бог ми е свидетел — каза тържествено девойката, — че ако тези двама мъже стояха пред мен, както бих могла да кажа, че вторият, описан от вас, е вече тук, изборът ми, ако послушам сърцето си, ще падне върху него. Аз не желая съпруг, който непременно да е по-добър от мен.

— Приятно е да се чуе такова нещо и то би могло да накара един млад човек да забрави собствените си недостатъци, Джудит! Обаче едва ли сте обмислила всичко, което говорите. Човек като мен е прекалено груб и невеж за жена, възпитавана от такава майка. Суетата е нещо естествено, но такава суета би била вредна за разума.

— Тогава вие не знаете на какво е способно едно женско сърце! Вие не сте груб, Ловецо, нито пък може да се нарече „невеж“ човек, изследвал всичко, което се намира пред очите му, така подробно, както сте правил вие. Заговорят ли чувствата, всички неща се явяват в най-приятните им цветове и дреболиите се пренебрегват или забравят. И така ще бъде между вас и жената, която ще ви обича, пък макар и да се случи жена ви да бъде в някои отношения, както казват, „по-горе от вас“.

— Джудит, вие произхождате от хора, които са били много по-издигнати от мен. А неравните бракове, също както и неравното приятелство, рядко излизат добри. Говоря като за нещо съвсем въображаемо, защото ми се струва, че не бихте била в състояние да смятате това изобщо за възможно.

Джудит впи дълбоките си сини очи в откритото, честно лице на своя събеседник, сякаш искаше да надникне в душата му. Нищо в него не издаваше скрит замисъл и в себе си тя бе принудена да признае, че той гледа на разговора по-скоро като любителски спор, отколкото на нещо сериозно и дори не подозира, че в него участват живо и нейните чувства. Отначало девойката се почувства обидена, но след това съзна, че е несправедливо да обвинява Ловеца за неговата скромност и самоунижение.

Току-що възникналата мъчнотия всъщност придаде на нещата известна привлекателност и засили още повече интереса й към младия човек. В този критичен миг на девойката хрумна нещо ново и с бързина, присъща на гъвкавите и находчиви хора, тя изкова нов план, с който смяташе успешно да привърже Ловеца към себе си. Но за да не прекъсне разговора твърде неочаквано и да събуди у младия човек подозрение, тя отвърна на последната му забележка толкова сериозно и толкова искрено, сякаш първоначалната й цел беше останала непроменена.

— След всичко, което видях тази нощ, наистина нямам основание да се хваля с родителите си — каза девойката тъжно. — Вярно е, аз имах майка, но не зная дори името й. А колкото за баща ми, може би е по-добре никога да не узная кой е бил, за да не говоря с горчивина и за него!

— Джудит! — каза Ловецът и нежно хвана ръката й с мъжествена искреност, която подейства право на сърцето на девойката. — По-добре да не казваме нищо повече тази вечер. Отнесете в сънищата си онова, което сте почувствала и видяла. На утринта нещата, които сега ви изглеждат мрачни, може да станат по-поносими. И преди всичко не предприемайте нищо в момент на отчаяние или защото искате да отмъстите на самата себе си заради зло, сторено от други хора. Всичко, казано или сторено между нас през тази нощ, е ваша тайна й никога не ще го споделя дори и с Голямата змия. А можете да бъдете сигурна, че щом като той не може да го изкопчи от мен, в това не ще успее и никой друг. Сега обаче е време да си починем малко, защото за някои от нас утрешният ден, изглежда, ще бъде ден на изпитание.

Докато говореше, Ловецът стана и Джудит нямаше друг избор, освен да се подчини. Затвориха и заключиха сандъка, а после се разделиха мълчаливо. Тя — за да заеме своето място при Вах-та!-вах и Хети, а той — за да се настани, увит в одеялото си, на пода в колибата.

Не минаха и пет минути, и младият човек заспа дълбок сън. А девойката още дълго време остана будна. Тя почти не знаеше дали да плаче, или да се радва, задето не бе успяла да се обясни докрай с Ловеца. От една страна, женското й самолюбие беше пощадено, а от друга — надеждите й бяха разбити или поне отложени за известно време и пред нея се намираше бъдеще, което изглеждаше твърде мрачно. С това дойде новото решение и смелият й план за следния ден; когато дрямката най-после затвори очите й, миглите й се отпуснаха пред картина на успех и на щастие, обрисувана във въображението й под влиянието на нейния оптимистичен дух и на едно щастливо хрумване.