Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

В такива случаи диваците обикновено подлагаха на най-сурови изпитания нервите на жертвите си. От друга страна, у индианците се смяташе за въпрос на чест пленникът да не проявява страх и да не показва външно, че изпитва болки; той трябваше сам да предизвиква враговете си към такива насилнически действия, които да причинят по-скоро смъртта му. Известни бяха множество случаи, когато мъчените бяха съкратили значително страданията си, подхвърляйки на своите мъчители подигравателни упреци и хули, щом видеха, че тялото им отстъпва пред болките и страданията, причинени от адската изобретателност, която с положителност надминаваше всички жестоки способи при религиозните гонения. Ловецът обаче мъжествено бе решил, че като бял не бива да използва дори и това средство и по-добре да понесе всички страдания, отколкото да опозори цвета на кожата си.

Щом разбраха, че им се позволява да започнат, неколцина от най-дръзките и нетърпеливите млади мъже се намериха на арената, с томахавки в ръце. Там те се приготвиха за хвърляне на опасните си оръжия, като имаха за цел да улучат дървото колкото може по-близо до главата на жертвата, но без да засегнат самия пленник. Опитът бе толкова рискован, че вождовете разрешиха да вземат участие в него само онези, които бяха известни като добри майстори с това оръжие, защото преждевременната смърт на пленника би осуетила очакваното забавление. Рядко пленникът оставаше напълно невредим от подобни изпитания, дори когато действаха и най-сигурните ръце. И често се случваше да последва смърт, без ударът да е бил предумишлен. В случая с нашия герой Разцепеният дъб и по-старите воини се опасяваха, че съдбата на Пантерата би могла да се използва от някои разярени воини като причина да се убие пленникът, и при това по същия начин и със същото оръжие, от което беше паднал този хурон. И точно това обстоятелство правеше изпитанието с томахавките двойно по-критично за Ловеца.

Изглежда обаче, че всички, влезли сега в кръглото място, което ще наричаме занапред „арена“, предпочитаха да покажат сръчността си, отколкото да отмъщават за смъртта на своите другари. Те гледаха на изпитанието по-скоро като на съревнование помежду си и не изпитваха жажда за мъст — за тях пленникът сега беше само една жива мишена. Младите мъже не бяха озлобени, а нетърпеливи и Разцепеният дъб смяташе, че все още има възможност да се спаси животът на пленника, след като суетността на младите хора бъде удовлетворена; разбира се, при условие, че той не пострада от деликатните упражнения, на които се готвеха да го подложат.

Първият момък, който излезе, за да започне изпитанието на бледоликия, се наричаше Гарвана, тъй като още не му се беше удал случай да си спечели по-достоен боен прякор. Той бе забележителен повече със своята самонадеяност, отколкото с умението и подвизите си и онези, които познаваха характера му, смятаха пленника изложен на голяма опасност, когато младият червенокож зае мястото си и вдигна томахавката. Но момъкът беше добродушен и в ума му не се криеше друга мисъл, освен да нанесе по-добър удар от всичките си другари.

Ловецът долови, че младият воин е още неопитен, по съветите, които му даваха по-старите хурони. Всъщност всички старейшини биха се възпротивили изобщо за излизането му на арената, ако не беше влиянието на баща му — възрастен и много заслужил воин, който сега се намираше в колибите на племето. Въпреки това външно нашият герой остана напълно спокоен. Беше успял да си втълпи, че часът му е ударил и че за него би било по-скоро милост, отколкото нещастие да падне поради неопитността, на първата ръка, която щеше да замахне насреща му.

След доста прицелване и ръкомахания, които обещаваха много повече, отколкото би могъл да стори, Гарванът хвърли томахавката. Оръжието се завъртя във въздуха, отсече парче от кората на дървото, за което бе вързан пленникът, на няколко сантиметра от бузата му, и се заби в един голям дъб на няколко метра зад него. Резултатът беше решително лош и общо недоволно ръмжене го съпроводи за голям срам на младия индианец.

От друга страна, се чу сдържан шепот на възхищение за твърдостта, с която пленникът беше издържал изпитанието. Главата беше единствената част от тялото му, която той можеше да мърда, и тя беше оставена свободна нарочно, та мъчителите да изпитват задоволството, а мъченият да понася срама, като се дърпа и се старае всячески да избягва ударите. Ловецът разби тия надежди със силната си воля, която караше тялото му да остане неподвижно като дървото, за което беше завързано. Той не се възползва дори от естествения и най-обикновен способ — да затвори очите си, защото най-твърдите и най-старите червени воини се отказваха с презрение от това при подобни обстоятелства.

Щом свърши с неуспешния си детински опит, Гарванът бе последван от Елена — воин на средна възраст, който беше особено сръчен в хвърлянето на томахавката и чиито действия зрителите очакваха, сигурни в успеха му. Този човек не беше добросърдечен като Гарвана и на драго сърце би принесъл пленника в жертва на силната си омраза към всички бледолики, ако нямаше по-голям интерес да покаже и този път своята изключителна сръчност с това оръжие.

Той зае мястото си спокойно и уверено, замахна само веднъж с малката брадва, пристъпи бързо напред и я хвърли. Ловецът видя как острото оръжие се приближава с шеметно въртене към него и сметна, че всичко е свършено. Но не беше докоснат. Наистина томахавката притисна главата, на пленника за дървото, като закачи с острието си част от косите му, и се заби дълбоко в меката кора.

Общ вик възвести задоволството на зрителите и Еленът изпита известно съчувствие към пленника, който благодарение на своите здрави нерви беше спомогнал за това явно доказателство на съвършеното му изкуство.

Еленът беше последван от Скачащия момък, който се озова в кръга със скок, сякаш бе куче или козел. Това беше един от онези пъргави младежи, чиито мускули изглеждат във вечно движение и които от превзетост или по навик не могат да се движат иначе. Но независимо от това той беше смел и сръчен и беше спечелил уважението на своите съплеменници с делата си по време на война и с успехите си при лов. И отдавна би получил много по-достойно име, ако един знатен французин не му беше дал на шега този прякор, който младият червенокож пазеше ревностно, защото го бе получил от Големия баща отвъд Голямото солено езеро.

Скачащият момък направи няколко скока пред пленника, заплашвайки го с томахавката ту от едната, ту от другата страна и накрая пак право насреща му, с напразната надежда, че с тази заплашителна демонстрация ще изтръгне от него някакъв признак на страх.

Най-накрая това фокусничество изчерпи търпението на Ловеца и той заговори за пръв път, откак истинското изпитание бе започнало.

— Хвърляй, хурон! — извика той. — Нима твоята томахавка забрави каква е задачата й? Какво си се разскачал като младо сърне, което иска да покаже на майка си колко добре умее да скача? Ти си вече възрастен воин и също такъв възрастен воин е застанал срещу теб и гледа как глупаво се кривиш. Хвърляй или и хуронските девойки ще се изсмеят в очите ти!

Макар да не бяха изречени с намерение да предизвикат подобен резултат, последните думи разяриха „Скачащия“ воин. Същата нервност, която го правеше толкова подвижен, сега не му позволи да подтисне чувствата си и думите едва бяха изговорени, когато томахавката напусна ръката на индианеца. Но не бе хвърлена с добро намерение, а с жестоката решителност да убие. Може би опасността щеше да бъде още по-голяма, ако намерението не бе толкова смъртоносно. Но в голямата си ярост червенокожият не се беше прицелил добре и оръжието мина на косъм от бузата на пленника, като леко поряза рамото му.

За пръв път не бе действано с цел само да се сплаши пленникът и да се покаже изкуство. Скачащият момък незабавно беше изведен от арената и смъмрен строго за своята несдържана прибързаност, с която едва не провали всички надежди на хуроните.

След тоя гневлив червенокож неколцина други млади воини започнаха да хвърлят с подчертано хладнокръвие не само томахавки, но и ножове — много по-опасен опит. Но всички се показаха извънредно изкусни и пленникът остана невредим. Наистина Ловецът неведнъж бе одраскан, но нито веднъж не го засегнаха толкова сериозно, че пострадалото място да може да се нарече рана. Безстрашната твърдост, с която гледаше право в очите своите нападатели, особено при голямото оживление, с което тази част от мъчението завърши, му спечели пълното уважение на зрителите и когато вождовете обявиха, че пленникът е издържал добре изпитанието с ножове и томахавки, никой от групата, с изключение на Сумак и Скачащия момък, не изпитваше омраза към него. Двамата недоволници обаче бяха започнали вече да изливат с яростни думи гнева си и макар засега това да ставаше само между тях, съществуваше опасността, че много скоро те ще успеят да възбудят и други между присъстващите и да ги докарат до демонското състояние, тъй характерно за червенокожите при подобни сцени.

Сега Разцепеният дъб извести на хората си, че бледоликият се е оказал мъж и макар да е живял между делауерите, не се е оставил да стане жена като тях. След това вождът поиска да узнае дали хуроните желаят мъчението да се продължи. Но дори и на най-кротките жени досегашното изпитание бе доставило твърде голямо удоволствие и никой не мислеше да се откаже от тъй многообещаващото зрелище. Ето защо всички в един глас се обявиха за продължаване на мъчението.

Хитрият главатар, който изпитваше толкова силно желание да приеме прочутия ловец в своето племе, колкото един европейски министър да изобрети нов и полезен начин за облагане с данъци, търсеше някакво приемливо средство, за да спре мъчението навреме. Защото знаеше много добре, че щом позволи да се разпалят още повече жестоките страсти на мъчителите, сетне би било по-лесно да спре водите на големите езера в родния си край, отколкото да се опитва да попречи на воините си в кървавото им дело. Ето защо той повика при себе си четирима-петима от най-добрите си стрелци и им заповяда да подложат пленника на изпитание с пушки, като същевременно ги предупреди, че трябва да оправдаят оказаното им доверие, като внимават много добре как ще покажат изкуството си.

Щом видя, че избраните воини пристъпват в кръга със заредени оръжия, Ловецът почувства такова облекчение, каквото нещастникът, агонизирал дълго в лапите на някоя болест, изпитва при сигурното приближаване на смъртта. Всяка най-малка грешка, допусната при прицела с опасното оръжие, би била съдбоносна, тъй като улучването на главата щеше да донесе неминуема смърт.

При това мъчение с пушки не бе позволено дори онова малко отклонение, дадено от Геслер на Вилхелм Тел с помощта на ябълката. Най-голямото отклонение, което можеха да си позволят в дадения случай опитните стрелци, бе куршумите им да минават на косъм от целта. Често при този вид мъчение жертвите загиваха, прострелвани посред главите си от твърде жадните за слава, но неопитни ръце, а понякога се случваше и така, че раздразнени от смелостта и подигравките на пленника, в миг на необуздана ярост мъчителите причиняваха смъртта му нарочно.

Ловецът знаеше добре всичко това, защото старците често съкращаваха дългите зимни вечери в колибите, като разказваха спомени за такива случки, за битки и победи. Сега той очакваше края на живота си и наред със задоволството при мисълта, че ще стане жертва на оръжието, което обичаше толкова много, изпитваше и някаква особена тъга. Но преди това мъчение се наложи кратка пауза.

Хети Хътър бе наблюдавала всичко и отначало беше оказало толкова силно въздействие върху нейния слаб ум, че я беше сковало напълно. По това време обаче тя се беше съвзела и бе възмутена от незаслужените страдания, които индианците причиняваха на приятеля й, и макар че в повечето случаи справедливата девойка бе свенлива и плаха като малка сърничка, щом се касаеше за човечност, тя винаги проявяваше безстрашие. Майчините й съвети и поривите на собственото й сърце я караха да забравя женствената страхливост и я правеха смела и решителна. Сега тя се появи в кръга, наистина както обикновено тиха, женствена и дори стеснителна на вид, но думите й бяха сериозни, а изражението — на човек, уверен в онова, което говори.

— Защо мъчите Ловеца, червени хора? — запита тя. — Какво ви е сторил, та си играете с живота му? Кой ви е дал правото да бъдете негови съдници? Представете си, че го бяхте ранили с ножовете или с томахавките си, кой от вас би могъл да излекува нанесената рана? Освен това, като измъчвате Ловеца, вие правите зло на свой приятел. Когато татко и Бързият Хари тръгнаха на лов за вашите скалпове, той отказа да вземе участие в това и остана сам в лодката. Като мъчите този млад човек, вие мъчите ваш приятел!

Хуроните изслушаха сериозно и внимателно думите на малоумната девойка и един от тих, конто разбираше английски, преведе казаното на родния им език. Щом схвана смисъла на нейната реч, Разцепеният дъб отвърна на своя диалект, като преводачът предаде думите му на английски.

— Доволни сме, че дъщеря ми говори — каза строгият стар оратор с благ глас и любезна усмивка, сякаш се обръщаше към дете, — хуроните са щастливи да чуят нейния глас. Те слушат нейните думи. Често Великият дух говори чрез такива езици. Но този път нейните очи не са били отворени достатъчно широко, за да видят всичко станало. Вярно е, че Ловецът не дойде за нашите скалпове. Но защо не дойде той? Ето, бойните ни кичури са на главите ни и могат да бъдат хванати; дръзкият неприятел би трябвало само да протегне ръка, за да ги улови. Ирокезите са твърде голямо племе и не мъчат онези, които взимат скалпове. Те обичат да виждат как и другите вършат същото, каквото правят самите те. Нека дъщеря ми се огледа и преброи воините ми. Ако имах ръце дори колкото четирима воини, пръстите ми пак щяха да бъдат по-малко, отколкото моите хора, когато дойдох във вашите ловни полета. Сега липсва цяла ръка. Къде са пръстите? Два от тях бяха отрязани от този бледолик. Моите хурони искат да видят дали той го е извършил смело, или предателски — като хитра лисица или със скок на пантера.

— Вие знаете как падна единият от тях, хурони. Аз видях това, а го видяхте и всички вие. Кръв се проля, но за това не беше виновен Ловецът. Вашият воин поиска да посегне на живота му и той се защити. Не зная дали е справедливо, но всеки мъж би го сторил. Е, добре, щом като искате да знаете кой от вас може да стреля най-точно, дайте на Ловеца пушка и тогава ще разберете колко по-опитен е той от вашите воини; да, по-опитен от всички тях, взети заедно.

Ако някой би могъл да наблюдава тази сцена отстрана, би се забавлявал от сериозността, с която червенокожите слушаха превода на такова необикновено предложение. Никаква подигравка, никаква усмивка не се примеси с изненадата. Хети се ползваше с твърде голямо уважение, за да бъде подлагана на груби и жестоки подигравки. Напротив, беше й отговорено почтително и с внимание.

— Дъщеря ми не винаги говори като вожд край огъня на съвета — отвърна Разцепеният дъб, — инак тя не би казала такова нещо. Двама от моите воини паднаха под ударите на нашия пленник; техният гроб е много малък, за да побере и трети. Хуроните не обичат да имат много убити. Ако още някой дух трябва да замине за далечния свят, той не бива да бъде дух на хурон, а на бледолик. Иди, дъще, и седни при Сумак, която тъгува. Остави хуронските воини да покажат колко добре умеят да стрелят. Остави бледоликия да покаже колко малко се плаши от техните куршуми.

Умът на Хети не издържаше продължителни спорове и свикнала да изпълнява заповедите на по-старите, тя стори, каквото й беше казано, и покорно седна на едно дърво до Сумак, като извърна лице, за да не вижда мъчителната сцена, която се разиграваше сред кръга.

Щом тая пречка беше отстранена, воините заеха местата си и се приготвиха отново да покажат своята сръчност, преследвайки с това двояка цел — да поставят на изпитание твърдостта на пленника и да покажат колко сигурни бяха ръцете на стрелците дори при такова възбудено състояние. Разстоянието беше малко и, от една страна, това беше добре. Но при това малко разстояние между него и мъчителите му нервите на пленника се подлагаха на значително по-голямо изпитание.

И наистина дулата на пушките бяха отдръпнати само дотолкова от лицето на Ловеца, че то да не пострада от искрите при възпламеняването на барута, а смелите му очи гледаха право в цевите на оръжията, сякаш в очакване на съдбоносния пратеник, който щеше да излезе от всяка от тях.

Лукавите хурони знаеха много добре това и рядко някой от тях вдигаше оръжието си, без преди това да го насочи към челото на пленника с надежда, че при това смелостта му ще го напусне и цялата група ще тържествува, виждайки как жертвата й трепери от страх при тая изобретателна жестокост.

Но независимо от това всеки от участниците внимаваше да не рани измъчвания, тъй като позорът да го засегнат преждевременно беше по-малък само от пълното пропускане на целта.

Изстрел след изстрел се разнасяше и всички куршуми се забиваха непосредствено до главата на Ловеца, без да я докоснат. И все пак никой не можа да забележи и най-лекото трепване на мускул у пленника или поне присвиване на очите му. Тази непоколебима решителност, която дотолкова надминаваше всичко видяно друг път от присъстващите, се дължеше на три съвършено прости причини.

Първата беше примирение със съдбата, съчетано с естествена твърдост на характера, защото нашият герой беше свикнал с мисълта, че трябва да умре, и предпочиташе този начин пред всеки друг; втората беше, че той познаваше много добре това оръжие и навикът го освобождаваше от целия ужас, който обикновено е свързан чисто и просто с формата на заплахата; и третата причина беше извънредно голямата опитност, придобита от практиката, благодарение на която измъчваният пленник можеше да установи с точност до милиметри мястото, където щеше да се забие куршумът — той пресмяташе това, като следеше положението на цевите на оръжията. И тия преценки на Ловеца бяха толкова точни, че най-после чувството му за гордост взе връх над неговото примирение. След като петима или шестима души бяха изпразнили пушките си в дървото, той не можа да се сдържи да не изрази презрението си към липсата на сръчни ръце и сигурно око у тях.

— Вие може да наричате това стрелба, мингоси! — възкликна той. — Но нашите делауерски жени, а и холандските девойки, които съм виждал в Мохоук, могат да надминат и най-големите ви постижения. Развържете ръцете ми, дайте ми пушка и аз ще прикова и най-тънкия боен кичур в групата ви на което дърво пожелаете, и то от сто метра, па дори и от двеста, стига целта да се вижда — с деветнадесет от двадесет изстрела. Или ако щете, с двадесет от двадесет изстрела, стига пушката да е добра и точна.

Сдържан заплашителен, ропот последва тази предизвикателна подигравка. Ярост обзе воините, докато слушаха този укор, и то от човек, който дотолкова презираше заплахите им, че дори не мигваше, когато пушките гърмяха почти до лицето му.

Разцепеният дъб забеляза, че моментът беше критичен. И понеже все още се надяваше да спечели този тъй известен ловец за племето си, благоразумният стар вожд се намеси навреме, за да предотврати незабавното прибягване към ония мъчения, които неминуемо щяха да причинят смъртта чрез крайни телесни страдания, ако не по някакъв друг начин.

Ето защо, като пристъпи сред своите разярени воини, той се обърна към тях с обичайната си лукава логика и убедителност и изведнъж прекрати заплашителното раздвижване, което беше започнало.

— Виждам каква е работата — каза той. — Ние постъпихме като бледоликите, които нощем залостват вратите си от стрих пред червените хора. Те слагат толкова много резета, че пожарът пламва и ги изгаря, преди да успеят да излязат навън. Ние вързахме здраво Ловеца. Въжетата пречат на крайниците му да треперят и на очите му — да се затворят. Развържете го! Нека да видим от какво е направено тялото му.

Често се случва срещнем ли пречки при изпълнението на нещо много желано, да приемем на драго сърце всеки способ, колкото и невероятен да изглежда успехът му, и да го предпочетем, вместо да се откажем изцяло от плановете си. Така беше и с хуроните. Предложението на вожда бе одобрено веднага. И няколко чифта ръце незабавно се заловиха за работа, като прерязаха и свалиха въжетата от лико от тялото на нашия герой. След половин минута Ловецът беше отново така свободен, както преди един час, когато беше започнал бягството си по склона на планината. Трябваше му съвсем малко време, за да възстанови движението на крайниците си, защото силно стегнатите въжета бяха спрели кръвообращението.

Хитрият Разцепен дъб беше прибягнал до твърдението, че тялото на пленника ще се поддаде по-лесно на заплахите, ако се възстанови естественото му състояние, с единствената цел да се уталожат грозните страсти, развихрени в гърдите на младите му воини. Тази хитрост успя и като разтърка крайниците си, разтъпка краката и се пораздвижи малко, Ловецът скоро възстанови движението на своята кръв и възвърна цялата си физическа сила, като че ли нищо не се беше случвало.

В разцвета на здравето и на силите си хората рядко мислят за смъртта. Така бе и с Ловеца. След като беше вързан тъй безнадеждно и бе имал всички основания да смята, че се намира пред лицето на смъртта, неочакваното освобождение, пълното възстановяване на силите и използването на крайниците му подейства като внезапно възвръщане към живота и го изпълни с надежди, с които вече се бе простил. От този миг всичките му планове се промениха. В това той просто се подчиняваше на природен закон, защото, докато искахме да представим нашия герой като примирен със съдбата, ние бяхме далеч от намерението да го покажем като човек, желаещ да умре.

Щом сетивата на Ловеца отново се изостриха, той се замисли върху различните начини, по които можеше да избегне намеренията на противниците си. И той отново стана разсъдлив, изобретателен и решителен горски скитник, бодър и годен да използва всичките си сили. Промяната беше толкова голяма, че умът му мигновено придоби природната си гъвкавост. И без да помисли вече за примирение, сега той се спираше единствено върху средствата на борбата, която му предстоеше.

Щом го развързаха, индианците образуваха плътен обръч около него, за да му попречат да избяга. И желанието да сломят духа му се засили още повече, когато ясно видяха колко трудно щеше да бъде това. Сега честта на хуроните беше подложена на такова изпитание, че дори жените изгубиха съчувствие към пленника в желанието си да спасят достойнството на своето племе. И приятните, мелодични гласове на девойките изричаха заплахи наред с грубите гласове на мъжете; нещастията на Сумак изведнъж се превърнаха в обида за всяка хуронка.

Веднага щом се вдигна тази глъчка, мъжете се отдръпнаха и дадоха на жените да разберат, че оставят временно пленника в техни ръце. В такива случаи това беше нещо обикновено — жените се постараваха да раздразнят до крайност жертвата със своите подигравки и обиди, а след това неочаквано го предаваха на мъжете в такова душевно състояние, че едва ли можеше да устои на телесните мъки. Пък и групата разполагаше със средства, за да постигне тази цел. Сумак беше прочута със своята свадливост. А освен нея между хуронките се срещаха и други вещици, като например Мечката, натоварени да бдят за приличието и морала, чието нарушение се случва не само у цивилизованите, а и у диваците.

Не е необходимо да се повтаря всичко, което жестокостта и невежеството можеха да измислят за целта, единствената разлика между това избухване на женски гняв и подобните сцени между нас беше във фразеологията — хуронските жени наричаха пленника с имената на най-долните и най-презираните животни, които познаваха.

Но умът на Ловеца беше прекалено зает, за да се разтревожи от обидите на разярените старици; това безразличие увеличи още повече беса им и скоро се изтощиха в яростта си дотолкова, че бяха неспособни да продължат.

Като забелязаха пълното проваляне на този опит, воините се намесиха, за да сложат край на сцената. Това се налагаше още повече, защото се правеха сериозни приготовления да започне истинското измъчване — това, което щеше да постави твърдостта на пленника на изпитание чрез жестоки телесни болки.

Но внезапното и непредвидено съобщение, донесено от един съгледвач — десет-дванадесетгодишно момче, отново спря всички приготовления. Понеже това прекъсване е тясно свързано с развръзката на нашата история, ще го предадем в отделна глава.