ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Тъй мислиш ти и много люде вече,

защото тъй изглежда отдалече,

но друга жетва тук бе окосена,

не падна тя под сърпа на селяка,

а бе прибрана яростно сред мрака

от щикове с човешка кръв облени.

Скот

Не беше по силите на Ловеца да установи какво спря внезапно действията на неприятелите му, докато положението не се изясни от самото развитие на събитията. Той забеляза, че особено жените бяха много развълнувани, а воините стояха опрени на оръжията си и чакаха с достойнство.

Явно бе, че тревога нямаше, от друга страна, обаче не можеше да се разбере с положителност какво беше предизвикало забавянето. Очевидно Разцепеният дъб беше уведомен за всичко и с един знак на ръката си заповяда на кръга от хора да не се разпръсват и всеки да изчака развръзката там, където се намира.

Само минута или две бяха достатъчни, за да се обясни този необикновен и тайнствен застой. Скоро той приключи с пристигането на Джудит във вътрешността на кръга, който веднага се затвори плътно около нея.

Ако бе изненадан от внезапната поява на девойката, понеже знаеше много добре, че разумната Джудит не би могла да разчита на никое от изключенията и отстъпките, правени с такава готовност на слабоумната й сестра, Ловецът бе също тъй удивен и от дрехите, с които пристигна тя. Нямаше и следа от спретнатото и удобно всекидневно облекло, с което се движеше обикновено в гората. То бе захвърлено и заменено с вече споменатата брокатска рокля, която преди известно време бе оказала толкова голямо и магическо въздействие върху красотата й. Но това не бе всичко. Виждала често дамите от гарнизона в празнично облекло и запозната с всички тънкости, девойката се беше постарала да се стъкми така, че всичко да бъде в ред, и не бе допуснала и най-малкото несъответствие, което да открие някой, посветен в тайните на женския тоалет. Главата, краката, ръцете, китките, бюстът и богатите платове и украшения — всичко беше в хармония съгласно тогавашните схващания за женска красота; и целта, към която тя се стремеше — да повлияе върху непросветения разум на диваците, като ги накара да повярват, че гостенката им е високопоставена дама — лесно би могла да бъде постигната сред хора, свикнали да преценяват само по външността.

Освен рядката си естествена красота Джудит притежаваше особено изящество, а от майка си беше наследила достатъчно обноски, за да се държи безупречно. Затова можеше да се каже, че разкошното облекло й отиваше напълно почти във всяко отношение. И в някоя столица хиляди жени биха могли да го носят, преди да се намери такава, на която ярките му цветове, лъскавият атлаз и богатите дантели да отиват повече, отколкото на хубавото същество, което сега красяха.

Резултатът от това появяване не беше предвиден зле. В същия миг, когато се намери сред кръга, изненадата и възхищението, предизвикани от вида й, възнаградиха Джудит заради всичките й страхове от опасността, в която се беше впуснала.

Суровите стари воини нададоха любимото си възклицание „Хау!“ Младите бяха поразени още по-силно, а и жените не останаха назад и открито дадоха израз на задоволство. Рядко невежите горски деца бяха виждали по-красива бяла жена, а колкото до облеклото, пред очите им никога по-рано не беше блестяло толкова великолепие. И най-пъстрите униформи на англичани и французи бледнееха в сравнение с блясъка на този брокат. И докато рядката хубост на девойката засилваше ефекта от краските на облеклото, то също тъй усилваше тази хубост може би повече, отколкото очакваше самата Джудит.

Дори и Ловецът бе изумен, и то както от великолепието на самата девойка, тъй и от нейното безразличие към последствията от постъпката й.

При тези обстоятелства всички очакваха посетителката да обясни целта на своето посещение, което за повечето наблюдатели оставаше толкова неясно, колкото и появата й.

— Кой от тези воини е главният вожд? — запита Джудит Ловеца веднага, щом разбра, че се очаква от нея да заговори. — Моята задача е твърде важна, за да бъде съобщена на някой с по-долен ранг. Обяснете най-напред на хуроните какво казах. След това отговорете на въпроса ми.

Ловецът спокойно се подчини, а присъстващите жадно изслушаха превода на първите думи, изречени от това необикновено същество. Въпросът изглеждаше напълно уместен за личност, чийто вид тъй ясно показваше нейната високопоставеност.

Разцепеният дъб отговори и се представи на красивата гостенка така, че да не остави у нея никакво съмнение за положението, което заемаше.

— Вярвам ти, хурон — подхвана Джудит, продължавайки да играе своята роля с твърдост и достойнство, които правеха чест на артистичните й способности; тя се стараеше да вложи в обноските си снизходителната вежливост, забелязана някога у съпругата на един генерал при подобна, но далеч по-приятна сцена. — Вярвам ти, че си главатарят на тази група. Виждам по лицето ти следи от мисъл и разсъдливост. Значи на теб трябва да направя съобщението си.

— Нека Горското цвете говори — отвърна старият вожд вежливо веднага, щом думите на девойката бяха преведени, така че всички да ги разберат. — Ако онова, което ни каже, бъде толкова приятно, колкото хубостта й, то никога не ще напусне ушите ми и аз ще го чувам дълго, след като канадската зима убие цветята и екове в ледове всички езици на лятото.

Това възхищение поласка Джудит; то не само усили нейното самообладание, но подхрани и суетата й. Въпреки желанието си да изглежда сдържана, тя неволно се усмихна, а сетне продължи да действа съгласно плана, който си беше предначертала.

— А сега, хурони — каза тя, — чуйте думите ми. Вашите собствени очи ви казват, че не съм обикновена жена. Няма да твърдя, че съм кралицата на тая страна — тя е далеч оттук. Но освен нея под могъщото владичество на нашия крал има много знатни дами и една от тях съм аз. Не ще ви обяснявам повече сана си, защото и без това няма да го разберете. Но трябва да вярвате на очите си. И като се вслушате в думите ми, ще разберете, че чувате един човек, който може да бъде ваш приятел или враг, според това, как ще се отнесете вие с него.

Тези думи бяха произнесени добре, с подходящо държане и твърдост, наистина изненадваща, ако се вземеха предвид всички обстоятелства в случая. Макар и просто, те бяха преведени точно на индиански диалект и посрещнати с почитание и сериозност, които предвещаваха добър успех за девойката.

Но не е лесно да се разберат подбудите, които ръководят действията на индианците. Изпълнена с надежда и със съмнения, Джудит нетърпеливо чакаше отговора.

Разцепеният дъб бе опитен оратор и позабави малко отговора си само защото тъй налагаха схващанията за индианската вежливост; този особен народ смяташе, че по тоя начин се засвидетелства почит към събеседника, като му се показва, че думите му са били преценени добре.

— Моята дъщеря е по-красива от дивите рози на Онтарио. Гласът й е приятен за ушите като песента на славейчето — отвърна предпазливият и лукав вожд, който единствен от цялата група не беше напълно измамен от разкошния и необичаен вид на Джудит и у когото съмнението бе будно, дори когато се удивяваше. — Колибрито не е много по-голямо от пчелата, но перушината му е пъстра като опашката на паун. Понякога Великият дух облича твърде малки животни в твърде ярки облекла. Но той покрива елена с груба козина. Тези неща не могат да бъдат разбрани от простите индианци, които схващат само онова, което виждат и чуват. Без съмнение моята дъщеря има много голям вигвам някъде около езерото. Но поради своето невежество хуроните не са го намерили.

— Казах ти, главатарю, че ще бъде безполезно да обяснявам каква съм и къде живея, защото не ще го разберете Вие трябва да вярвате само на очите си. Какви червенокожи сте, ако не можете да виждате? Одеянието, което нося, не е от плат за обикновени жени, а с такива украшения се кичат само съпругите и дъщерите на белите вождове. Но чуй сега защо дойдох сама сред хората ти и изслушай каква е мисията, която ме доведе тук. Англичаните, също както хуроните, имат млади мъже, и при това много. Знаете отлично това.

— Англичаните са многобройни като листата на дърветата! Всеки хурон знае и чувства това.

— Разбирам те, главатарю! И ако бях довела със себе си отряд, щях да причиня тук неприятности. Моите млади воини и твоите млади воини щяха да се гледат враждебно, особено ако моите млади хора видеха, че този бледолик е вързан за мъчение. Той е голям ловец и много обичан във всички гарнизони наблизо и надалеч. Заради него щеше да се завърже битка и пътеката на ирокезите обратно към Канада щеше да се облее с кръв.

— По нея вече има толкова кръв — отвърна главатарят мрачно, — че заслепява очите ни. И моите млади хора виждат, че е само хуронска.

— Без съмнение, но още повече хуронска кръв щеше да се пролее, ако бях дошла, заобиколена с бледолики. Аз обаче съм чувала за Разцепения дъб и помислих, че ще бъде по-добре да го изпратя с мир в неговото село, за да остави там жените и децата си. И ако след това пожелае да дойде за нашите скалпове, ние ще го посрещнем. Той обича животни, направени от слонова кост, и малки пушки. Виж, донесла съм със себе си от тях, за да му ги покажа. Аз съм негов приятел. След като сложи тази неща при другите си имущества, той ще потегли за селото си, преди някой от моите млади хора да може да го настигне и после ще покаже на хората си в Канада какви богатства могат да дойдат да търсят тук сега, когато нашите Големи бащи отвъд Соленото езеро са си изпратили един на друг бойната секира. А аз ще отведа със себе си този голям ловец, от когото имам нужда, за да снабдява с дивеч дома ми.

Джудит, която беше достатъчно запозната с индианската фразеология, се стараеше да изразява мислите си образно, за да бъде разбрана най-лесно от тези хора и успя в това дори повече, отколкото очакваше. Ловецът превеждаше напълно добросъвестно и с още по-голяма готовност, защото девойката грижливо избягваше да произнесе каквато и да било лъжа — дан, която тя плащаше на отвращението на младия човек към измамата, смятана от него за подлост, недостойна за културен човек.

Предлагането на двата останали слона и на споменатите по-рано пистолети, единият от които беше напълно негоден след неотдавнашното произшествие, предизвика истинска сензация сред хуроните, но Разцепеният дъб го посрещна студено въпреки силното задоволство, с което предишния ден бе открил вероятното съществуване на животно с две опашки.

С една дума, този хладнокръвен и хитър индианец не можеше да бъде залъган тъй лесно, както хората си. И с честност, която на половината цивилизован свят би се сторила престараване, той отказа да приеме откупа, защото не желаеше да изпълни условията на дарителката.

— Нека моята дъщеря запази двуопашатите си свини, за да ги изяде, когато месото стане оскъдно — отвърна сухо той, — а също и малката пушка с две дула. Хуроните ще убиват сърни, когато са гладни, те имат дълги пушки, с които воюват. Сега този ловец не може да напусне младите ми хора, те искат да узнаят дали той е толкова храбър, колкото се хвали.

— Отричам това, хурон — прекъсна го Ловецът разгорещено, — да, решително го отричам, защото противоречи на истината и разума. Никой не ме е чувал да се хваля и няма да ме чуе, пък макар и да ме одерете жив и след това да изпечете оголеното ми месо с вашите адски жестокости. Може да съм нещастен и ваш пленник, но самохвалството не ми е присъщо.

— Младият бледолик се хвали, че не е самохвалец — отвърна хитрият вожд, — възможно е той да е прав. Чувам песента на една необикновена птица. Тя има много пъстри пера. Никой хурон не е виждал по-рано такива пера! Червените мъже биха се срамували да се завърнат в селата си и да кажат, че са пуснали пленника си заради песента на тази необикновена птица, а да не могат да назоват дори името й. Те не знаят дали е славейче, или дрозд. Това ще бъде голям позор; племето вече не ще разрешава на младите ми хора да скитат из горите, без да взимат със себе си своите майки, които да им казват имената на птиците!

— Можеш да запиташ за името ми вашия пленник — отвърна девойката, — казвам се Джудит. И птиците с пъстри пера имат имена.

— Не — отвърна лукавият хурон на сравнително добър английски език, като поиска да приложи отново отдавна изпитваната хитрост. — Няма питам пленник. Той изморен, трябва да почива. Ще питам моя дъщеря със слаб ум. Тя говори истина… Ела, дъще, отговаряй. Твое име Хети?

— Да, тъй ме наричат — отвърна девойката.

— А как нейно име?

— Тя е Джудит, макар понякога татко да я наричаше Джуд. Това е сестра ми Джудит, дъщерята на Томас Хътър — Томас Хътър, когото наричахте Водния плъх, макар да не беше никакъв воден плъх, а човек като вас. Но той живееше в една къща сред езерото и толкова.

Тържествуваща усмивка озари суровото сбръчкано лице на главатаря при пълната си сполука от разпита на правдолюбивата Хети. Колкото до самата Джудит в онзи миг, когато сестра й беше запитана, тя разбра, че всичко е изгубено, защото никакъв, та дори и най-умолителният знак не би могъл да накара искрената девойка да каже лъжа. Тя знаеше, че би било безполезно да представи пред диваците дъщерята на Водния плъх като принцеса или високопоставена лейди. И разбра, че нейният дързък и добре замислен план за освобождаването на пленника пропада, и то поради една от най-простите и естествени причини, които човек може да си представи. И младата девойка извърна очи към Ловеца с молба в погледа си да се намеси и да спаси и двете.

— Невъзможно, Джудит — каза младият човек в отговор на тази молба, която разбираше много добре, но виждаше, че е безсмислена. — Невъзможно. Идеята ви беше смела и достойна за съпругата на някой генерал, но този минго там (в това време Разцепеният дъб се беше оттеглил на известно разстояние и не можеше да го чуе), да, този минго не е обикновен човек и не може да бъде излъган с никакви хитрости. За него всичко трябва да дойде по реда си и едва тогава ще заслепи очите му! Прекалено дързък бе опитът ви да го заблудите, че някаква кралица или принцеса може да живее сред тези планини и несъмнено той мисли, че хубавите дрехи, които носите, са част от плячката на баща ви или онзи, който някога минаваше за ваш баща, ако разказите за него са верни.

— Каквото и да стане, Ловецо, моето присъствие тук ще ви спаси за известно време. Червенокожите едва ли ще бъдат толкова жестоки, та да се опитат да ви измъчват пред очите ми!

— Защо не, Джудит? Нима мислите, че ще се отнесат към една бяла жена по-нежно, отколкото към своите? Вярно е, че вашият пол по всяка вероятност ще спаси самата вас от мъчения, но не ще върне свободата ви, а може да не спаси и скалпа ви. По-добре да не бяхте идвала, добра Джудит. Това с нищо няма да ми помогне, а на вас може много да навреди.

— Тогава нека споделя вашата съдба! — отвърна девойката всеотдайно и възторжено. — Докато съм при вас, те не ще ви ранят, ако е по силите ми да им попреча. Освен това…

— Освен това какво, Джудит? С какви средства бихте могла вие да спрете жестокостта на индианците или да осуетите техните пъклени планове?

— Може би с нищо, Ловецо — отвърна твърдо девойката. — Но аз мога да страдам наред с приятелите си и ако се наложи, да умра заедно с тях.

— Ах! Джудит, вие можете да страдате, но не ще умрете, докато не настъпи часът ви. Малко вероятно е красавица като вас да бъде сполетяна от по-тежка съдба, отколкото тази, да стане съпруга на индиански главатар. По-добре да бяхте останала на „ковчега“ или в „замъка“; но стореното е сторено. Вие обаче искахте да кажете нещо, когато спряхте при „освен това“?

— Опасно е да ви го кажа сега, Ловецо — отвърна девойката бързо и мина край пленника е привидно безразличие, за да може да му прошепне: — Необходим ни е само половин час. Никой от вашите приятели не дреме.

Ловецът й отговори само е един признателен поглед. След това се извърна към враговете си, готов да посрещне отново своите жестоки мъчения.

Между старейшините на групата се бе състояло кратко съвещание и те също бяха готови вече с решението си. След хитростта на Джудит, чийто неуспех бе довел до точно обратни резултати, миролюбивите намерения на Разцепения дъб се бяха поизпарили. И това беше съвсем естествено, тъй като лошото настроение на индианците се засили още повече от негодуванието, когато откриха колко лесно са щели да бъдат излъгани от една неопитна девойка. Сега те бяха разбрали вече напълно коя беше Джудит. Мълвата за нейната красота бе спомогнала за разобличаването й, а колкото до необикновеното облекло, свързаха го с пълната тайнственост, която заобикаляше двуопашатите животни, и от този миг то изгуби чародейното си въздействие.

Ето защо, когато Разцепеният дъб застана отново пред пленника, изразът на лицето му бе вече друг. Той се беше отказал от намерението да спаси Ловеца и вече не беше склонен да забавя началото на сериозната част от мъчението.

Тази промяна бе съобщена на младите хора и те се бяха заели усърдно с подготовката за очакваното зрелище. Клони от сухи дървета бяха натрупани бързо около стъблото, шишовете, които щяха да забиват в месото на жертвата, бяха събрани още преди съчките, приготвени бяха и ремъците, с които той щеше да бъде вързан отново за дървото.

Всичко се извършваше в пълно мълчание. Джудит наблюдаваше с трепет всяко движение на червенокожите, а Ловецът стоеше привидно безразличен като боровете, които се издигаха по хълма. Все пак, когато воините се приближиха да го вържат, младият човек погледна въпросително към Джудит, за да разбере дали е по-добре да се съпротивлява, или да се подчини. Девойката му направи знак да стори последното. И само след минута той бе завързан отново за дървото и се превърна в напълно безпомощно същество, на което всеки би могъл да нанесе обида или злина.

Червенокожите бяха заети толкова усърдно с работата си, че не проговорваха нито дума. Минута по-късно кладата бе запалена и зрителите зачакаха неизбежния край.

Всъщност хуроните нямаха намерение да отнемат чрез огъня живота на жертвата си. Само бяха решили да поставят на най-сурови изпитания неговата телесна издръжливост, без да я изчерпват напълно. А след това, като край на всичко, да отнесат скалпа му в своето село. Но най-напред желаеха да смажат желязната му непоколебимост и да го превърнат в хленчещ клетник. Ето защо кладата от сухи храсти и клони беше поставена на известно разстояние — такова, че горещината скоро щеше да стане неприятна, макар и не веднага опасна.

Но както често става в подобни случаи, разстоянието не беше добре измерено и скоро езиците на пламъците почнаха да се издигат толкова близо до лицето на жертвата, че това щеше да има съдбоносни последици, ако Хети не се беше спуснала с прът в ръка през тълпата и не беше разпръснала горящата клада.

Много ръце се вдигнаха яростно, за да повалят на земята дръзката девойка, но главатарите не допуснаха тия удари, като напомниха на разярените си хора за нейното безумие. Самата Хети дори не съзнаваше опасността, на която се излагаше. След като пръсна кладата, тя се изправи и силно разгневена, се огледа, сякаш искаше да укори тълпата от диваци за тяхната жестокост.

— Бъди благословена за смелото и навременно действие, мила сестричке! — промълви Джудит, самата толкова отмаляла, че не можеше да се помръдне.

— Това бе сторено тъкмо навреме, Джудит — обади се в отговор жертвата. — Беше сторено великолепно и навреме, макар че накрая може да излезе и ненавременно. Но онова, за което загатнахте, трябва да стане по-скоро, за да не бъде твърде късно. Ако бях вдъхнал от тия пламъци, никой смъртен не би могъл да ме спаси. И както виждате, този път те вързаха челото ми така, че изобщо не мога да помръдна главата си. Хети искаше да ми направи добро, но по-голяма добрина щеше да стори, ако беше оставила пламъците да свършат своето.

— Жестоки, безсърдечни хурони! — извика все още възмутената Хети. — Нима искате да изгорите жив тоя човек като парче дърво?

Но Разцепеният дъб даде знак да се съберат пръснатите главни; донесоха и нови дърва — сега дори и жените и децата събираха сухи съчки.

Ала когато пламъците се вдигнаха повторно, една индианка си проби път в кръга, приближи се до купчината и пръсна с крак разпалените клони точно навреме, за да предотврати жестокото изгаряне на пленника.

Силен крясък се разнесе след това второ разочарование. Но когато девойката се извърна с лице към полукръга и всички видяха лицето на Вах-та!-вах, последва общ вик на задоволство и изненада. За миг жестокото дело беше забравено и млади и стари се струпаха около девойката, изгарящи от нетърпение да научат на какво се дължи нейното внезапно и неочаквано завръщане в племето им.

Точно в този критичен миг Вах-та!-вах тихо прошепна нещо на Джудит, пъхна незабелязано някакъв малък предмет в ръката й и след това се извърна, за да приеме поздравленията на хуронските девойки, чиято любимка беше. Джудит възвърна самообладанието си и бързо започна да действа. Малкото остро ножче, което Вах-та!-вах й беше подала, премина от нея в ръцете на Хети, която можеше най-безопасно и неподозирана от никого да го подаде на Ловеца.

Но слабоумната Хети провали надеждите на тримата. Вместо да освободи най-напред ръцете на жертвата и да скрие ножа в дрехите му, та той да използува следващия благоприятен миг, Хети усърдно се зае да пререже преди всичко въжетата, стегнали главата му, та да няма вече опасност да бъде обгорена от пламъците. Естествено, тази бавна процедура бе забелязана и Хети — хваната още преди да беше успяла да освободи ръцете под лактите на пленника.

Това откритие тутакси създаде у хуроните недоверие към Вах-та!-вах. И за изненада на Джудит, когато беше запитана, храбрата червенокожа девойка дори не отрече съдействието си в случилото се.

— Защо да не помогна на Ловеца? — запита решително тя. — Той е брат на вожда на делауерите; моето сърце е делауерско… Излез, недостоен Бодил, и измий ирокезките бои от лицето си; застани пред хуроните като подла врана, каквато си. Ти би предпочел да ядеш мършата на убитите си съплеменници, отколкото да гладуваш… Поставете го лице с лице с Ловеца, вождове и воини. Искам да ви покажа какъв подлец се намира сред вашето племе!

Тези дръзки думи, произнесени напълно убедително на родния диалект на индианката, причиниха силен смут сред хуроните. На предателите винаги се гледа с недоверие; и макар че подлият Бодил се бе постарал да служи добре на неприятелите, неговите усилия и усърдие му бяха спечелили само нещо малко повече от търпимост. Желанието му да притежава Вах-та!-вах го беше тласнало най-напред да предаде нея, а след това и собственото си племе, но между новите му приятели се бяха появили сериозни съперници за сърцето на младата делауерка и това още повече бе отслабило симпатиите им към него. С една дума, на Брайърторн едва бе позволено да остане в хуронския лагер, където го следяха зорко и ревностно, колкото и самата Вах-та!-вах. Той рядко се явяваше пред главатарите и нарочно избягваше да се покаже пред Ловеца, който до този миг дори не знаеше за присъствието му.

Призован по този начин, предателят не можеше повече да се крие. Той обаче не „изми лицето си“. И когато застана сред кръга, беше тъй плътно нашарен с новите бои, че в първия миг младият горски скитник не можа да го познае. Затова този подлец зае заплашителна поза и запита гордо какво би могъл да каже някой срещу Бодила.

— Отговори си сам на това! — продължи Вах-та!-вах с жар, макар и вече не толкова съсредоточено — нещо, което само Ловецът и Джудит забелязаха. — Запитай за това собственото си сърце, страхлива невестулке от земите на делауерите! Не идвай тук с лице на невинен човек; по-добре иди и се огледай в извора, виж боите на враговете върху лъжливата си кожа. А след това се върни и почни да се хвалиш как си избягал от своето племе и си взел от французите одеяло, за да се завиваш. Нашари се, ако щеш, ярко като колибри, винаги ще си останеш чер като врана.

През всичкото време, докато бе живяла сред хуроните, Вах-та!-вах беше толкова кротка, че сега те изненадани слушаха гласа й. Колкото за обвиняемия, кръвта кипна в жилите му. И щастие беше за делауерката, че сега той не можеше да утоли жаждата за мъст, бликнала в него въпреки любовта, която уж изпитваше към девойката.

— Кой иска да се срещне с Бодила? — запита сурово той. — Ако този бледолик се е изморил от живота, ако се плаши от мъчението на индианците, нека Разцепеният дъб ми каже. Тогава аз ще го изпратя след онези воини, които изгубихме.

— Не, вожде, не, Разцепен дъб! — прекъсна го развълнувано Вах-та!-вах. — Ловецът не се страхува от нищо и най-малко от една врана! Развържете го — прережете ремъците му — поставете го лице с лице с тази грачеща птица, тогава ще видим кой е по-изморен от живота!

И Вах-та!-вах пристъпи крачка напред, сякаш се готвеше да вземе нож от някой млад войн и да изпълни онова, което беше изрекла, но Разцепеният дъб направи някакъв знак и един възрастен хурон й попречи. Главатарят гледаше с недоверие всяко действие на девойката, защото дори когато говореше най-разпалено и твърдо, в думите й личеше съвсем лека несигурност и очакване и това не можеше да се скрие от внимателния наблюдател. Наистина младата делауерка умееше да се преструва добре, но за двама или трима от старейшините беше съвсем ясно, че това е само игра. Ето защо не приеха предложението й да освободят Ловеца и разочарованата Вах-та!-вах беше изтласкана по-далеч от дървото, за което бе вързан пленникът, точно в онзи миг, когато вече смяташе, че е успяла.

В същото време кръгът, който се беше разбъркал и стълпил, се разшири и подреди отново. Разцепеният дъб оповести решението на старейшините мъчението да започне наново, тъй като паузата беше продължила достатъчно дълго и всъщност не беше довела до никакъв резултат.

— Стойте, хурони! Чакайте, вождове! — викна Джудит, която едва ли знаеше какво казва, обзета от единственото желание да спечели време. — Почакайте още минутка…

Но думите й бяха прекъснати от нещо още по-необикновено. През хуронските редове си проби път тичешком някакъв млад индианец и скочи в самата среда на кръга по начин, който би могъл да свидетелства или за пълна самоувереност, или смелост, граничеща с безумие.

Пет-шест часови все още наблюдаваха от различни места езерото и първото впечатление на Разцепения дъб беше, че един от тях е изпратен да съобщи някаква важна вест. Но движенията на новопристигналия бяха толкова бързи, а облеклото върху полуголото му тяло, подобно на антична статуя, тъй оскъдно, че в първия миг беше наистина невъзможно да се установи дали бе враг, или приятел.

С три скока воинът се намери до Ловеца и само след миг ремъците около неговите крайници бяха прерязани с такава бързина и точност, че пленникът незабавно стана пълен господар на своето тяло. Докато не извърши това, новодошлият не отправи поглед към нищо друго. След това обаче той се извърна и хуроните видяха пред себе си благородното чело, красивата фигура и орловите очи на един млад воин в пълно въоръжение и нашарен с бойните цветове на делауерите. В двете си ръце той държеше пушки, опрял прикладите им в земята. Едната от тях беше „Убиецът на елени“ и докато гледаше смело и предизвикателно тълпата, делауерът успя да предаде това оръжие в ръцете на притежателя му.

Присъствието на двама въоръжени мъже, пък макар и в средата на кръга им, стресна хуроните. Техните пушки бяха струпани край няколко по-далечни дървета и те разполагаха само с томахавките и ножовете си. Но червенокожите имаха достатъчно самообладание, за да не се издадат. Малко вероятно беше само двама смелчаци да нападнат толкова голяма група и всеки очакваше смелата постъпка да бъде последвана от някакво необикновено предложение.

Новодошлият, изглежда, нямаше намерение да ги разочарова. Той даде знак, че желае да говори.

— Хурони — каза той, — тази земя е много голяма. Големи са също така и Великите езера. Отвъд тях има място за хуроните. Отсам има място за делауерите. Аз съм Чингачгук, син на Ункас и сродник на Таменунд. Ето моята годеница, този бледолик е мой приятел. Сърцето ме болеше, когато го изгубих. Последвах го до вашия лагер, за да се уверя, че няма да му се случи зло. Всички делауерски девойки очакват Вах-та!-вах; те се безпокоят, загдето тя се бави толкова. Нека си кажем довиждане и всеки поеме пътя към своя дом.

— Хурони, това е вашият смъртен враг, Голямата змия, когото толкова мразите! — извика Бодилът. — Ако го изпуснете, кръв ще има по следите на вашите мокасини оттук до Канада. Аз съм истински хурон!

При последните думи предателят запрати своя нож към голите гърди на делауера, но с бързо движение Вах-та!-вах, която се намираше близо до подлия индианец, отклони удара и острието на опасното оръжие се заби в стъблото на един бор. В следния миг също такова оръжие блесна в ръката на Голямата змия и се впи в сърцето на предателя.

Едва ли бе минала и минута от момента, когато Чингачгук скочи в кръга на хуроните, до онзи миг, когато Брайърторн се строполи на земята неподвижен като пън. Светкавичните събития бяха попречили на хуроните да действат. Но сега не можеха да се бавят повече. Разнесе се общ крясък и всички се раздвижиха.

Точно тогава до ушите им достигна звук, необичаен за девствените гори, и хуроните — мъже и жени — се заковаха на местата си, наострили уши и с лица, изпълнени с изненада. Звукът бе равномерен и тежък, сякаш някакви грамадни чукове удряха по земята. И скоро сред горските дървета се появиха фигури — със стегнати и отмерени крачки към мястото на мъчението се приближаваше войсков отряд. Яркочервеният цвят на войнишките униформи се открояваше ясно сред светлозелените листа.

Не е лесно да се опише онова, което последва. В него тъй се примесиха смут, отчаяние и ярост, че трудно можеше да се добие ясна представа за случилото се. Обградените хурони нададоха див крясък, последван от могъщото „ура“ на англичаните. Все още не се беше раздал нито един мускетен изстрел, но твърдото, равномерно барабанене продължаваше и по щиковете, които блестяха сред зеленината, можеха да се наброят близо шестдесет души.

Положението на хуроните беше извънредно неблагоприятно. Бяха заградени от три страни с вода, а пътят за бягство от четвъртата беше преграден от могъщи обучени неприятели. Всеки воин се спусна да вземе оръжието си, а след това всички на полуострова — мъже, жени и деца — бързо затърсиха прикрития.

Именно сред този смут и суматоха се прояви благоразумието и спокойствието на Ловеца. Първата грижа на младия човек беше да настани Джудит и Вах-та!-вах зад дърветата, а след това да се огледа за Хети. Но тя беше побягнала заедно с тълпата хуронски жени.

Щом разбра, че не може да се погрижи за нея, Ловецът се втурна сред хуроните, отстъпващи към южния бряг на полуострова с надежда да се спасят с плуване. Ловецът използва случая и когато съзря двама от доскорошните си мъчители на една линия, пушката му първа наруши тишината на ужасната сцена. Куршумът повали наведнъж и двамата червенокожи. Това предизвика общ залп от страна на хуроните и сред тая страхотна глъчка проехтяха пукотът на пушката и бойният вик на Голямата змия.

Войниците все още не отвръщаха на стрелбата на неприятелите със залп — от тяхна страна долетяха само викът и изстрелът на Хари, ако изключим кратките и бързи заповеди и тежките, отмерени, страшни крачки.

Скоро обаче се раздадоха писъците и стенанията, които обикновено съпровождат битката с щикове. Това ужасно и смъртоносно оръжие се отдаде разгулно на отмъщението. Последвалата сцена беше една от многото, които се случват и е наши дни и при които нито възрастта, нито полът помагат за избавление от съдбата при жестока война.

Загрузка...