Ловецът на елени

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Щом извади револверите, Ловецът се обърна към делауера и му ги подаде да им се полюбува.

— Детска пушка — каза усмихнат Змията и хвана едно от оръжията тъй, сякаш беше играчка.

— Не, Змия, не е така. То е правено за мъж и би послужило дори на някой гигант, стига да го употреби, както трябва! Но стой! Белите са забележителни с немарливостта си по отношение на огнестрелните оръжия, особено когато ги поставят в сандъци или в някой забутан ъгъл. Дай да видя дали поне тук е действано с предпазливост.

Още докато говореше, Ловецът взе оръжието от ръката на своя приятел и отвори барутницата. В нея имаше барут, който от продължителното стоене, влагата и натиска се беше втвърдил като сгур. Когато провериха с шомпол, оказа се, че и двата револвера бяха пълни, макар да бяха поставени може би преди много години в сандъка. Не е лесно да опишем изненадата на индианеца при това откритие, тъй като той беше свикнал да сменя барута всеки ден и да проверява заряда в оръжието си през кратки промеждутъци от време.

— Такава е небрежността на белите! — каза Ловецът, като поклати глава. — Не минават няколко месеца, без да пострада някой от нея… И странно е също така, Джудит — да, наистина е странно, — че ако собственикът на това оръжие стреля по някоя сърна или по друг дивеч, или дори по неприятел, то два от трите пъти не улучва целта, ала случи ли му се да употреби такъв забравен заряд, то сигурно ще убие някое дете, брат си или своя приятел! Ние ще направим добра услуга на собственика на тези пищови, ако пи изпразним вместо него! И понеже те са нещо необичайно както за теб, тъй и за мен, Змия, то ще опитаме сръчността на ръцете си срещу някоя цел. Смени барута на твоя, а аз ще сторя същото с този и после ще видим кой умее да си служи по-добре с пищов. Колкото до пушката, това вече сме установили отдавна.

Ловецът сърдечно се засмя на своята самомнителност и след минута или две те се намериха на площадката, за да изберат някой предмет на „ковчега“ за своя цел. Любопитството беше давело при тях и Джудит.

— Отдръпнете се назад, девойко, отдръпнете се малко назад; тези оръжия са били пълнени отдавна и при стрелба с тях може да се случи някое нещастие.

— Тогава вие не бива да гърмите с тях. Дайте и двата на делауера или пък по-добре ги изпразнете, без да стреляте.

— Това е в пълен разрез с обичаите и, както казват, не е мъжествено, макар самият аз да не се придържам към подобни глупави схващания. Трябва да стреляме с тях, Джудит — да, трябва да стреляме, макар да предвиждам, че никой от нас не ще има причина да се похвали е умението си.

Общо взето, Джудит беше смела девойка и навиците не й позволиха да изпита, онзи ужас, който обикновено обхваща другите жени, когато се заговори за стрелба е огнестрелно оръжие. Самата тя често бе стреляла с пушка и дори при благоприятни обстоятелства беше убила един елен. Ето защо се подчини и отстъпи малко по-назад откъм страната на Ловеца, като представи на индианеца цялата предна част на площадката.

Чингачгук вдига няколко пъти оръжието, опита се да го насочи с две ръце към целта, промени позата си от смешна в още по-смешна и най-после с отчаяно безразличие натисна спусъка, без дори в действителност да се мери. Резултатът от всичко това беше, че вместо да удари чепа, който бяха избрали за цел, той изобщо не улучи „ковчега“ и куршумът заподскача над водата като камък, хвърлен с ръка.

— Много добре, Змия, много добре! — извика Ловецът и се засмя весело и безшумно. — Ти улучи езерото, а за някои хора това е цял подвиг! Знаех, че ще стане така, и дори го казах на Джудит, защото ми е известно, че индианците не умеят да си служат с къси оръжия! Ти улучи езерото, а това е все пак по-добре, отколкото да улучиш само въздуха! Застани сега по-назад, за да видим какво може да направи един бял е оръжията на белите. Пистолетът не е пушка, но цветът на кожата си е цвят.

Ловецът се прицели бързо и сигурно и гърмежът последва веднага, щом оръжието се повдигна. Но пистолетът експлодира в ръцете му и части от него се разхвърчаха във всички посоки — някои паднаха на покрива на „замъка“, други в „ковчега“ и една — във водата. Джудит изпищя и когато двамата мъже се извърнаха уплашено към девойката, тя беше бледа като мъртвец и трепереше е цялото си тяло.

— Ранена е… да, бедното момиче е ранено, Змия, макар че човек не би могъл да предвиди, че това би станало там, където беше застанала.

Джудит се остави да я пренесат на един стол, отпи глътка вода, която делауерът й предложи в кратунка, и след силен пристъп на тръпки, които сякаш щяха да разглобят красивото й тяло, избухна в плач.

— Болката трябва да се понесе, бедна Джудит… да, трябва да се понесе — опита се да я утеши Ловецът, — макар че съм далеч от желанието да ви спра да плачете, защото у жените плачът често облекчава чувствата… Къде ли е ударена тя, Змия? Не виждам никъде кървави петна, нито разкъсана кожа или дреха!

— Аз съм невредима, Ловецо! — произнесе на пресекулки и през сълзи Джудит. — Това е от страх… нищо повече. Уверявам ви. И слава Богу, виждам, че никой не е пострадал при този нещастен случай!

— Странно! — възкликна нищо неподозиращият и простодушен Ловец. — А пък аз мислех, Джудит, че вие не страдате от слабостите на колонистите и че не ще се уплашите от пукота на някакво си оръжие, което се е пръсвало на парчета. Не, не ви мислех за толкова страхлива. Би могло да се очаква, че Хети ще се уплаши, но вие притежавате достатъчно ум и разум да не се плашите, след като опасността е преминала… Жените, вожде, са приятни и забавни, те радват очите, но са извънредно непостоянни в чувствата си!

Срамът накара Джудит да замълчи. Във вълнението й нямаше преструвка — всичко беше станало поради внезапната и непредвидена тревога, тревога, която за нея беше толкова неочаквана, колкото и за гостите й. Но като избърса следите от сълзите си, тя отново се засмя и скоро беше в състояние да се присъедини към смеха над собствената си глупост.

— А вие, Ловецо — успя да произнесе най-после тя, — наистина ли сте съвършено невредим? Истинско чудо е пищов да се пръсне в ръката ви и да се отървете без загубата на някой крайник, ако не на живота си.

— При старите оръжия такива чудеса съвсем не са нещо необикновено. Първата пушка, която получих в ръцете си, ми изигра същата лоша шега и все пак останах жив, макар и не тъй невредим, както този път. Сега Томас Хътър е собственик на един пистолет по-малко, отколкото тази сутрин. Но тъй като това стана при опит да му помогнем, няма защо да съжаляваме. А сега да се върнем вътре и да видим какво друго има в сандъка.

През това време Джудит беше успяла да преодолее вълнението си дотолкова, че отново зае старото си място, и претърсването продължи. Следващият предмет, който се появи, бе увит в платно и когато го извадиха, оказа се един от математическите уреди, употребявани по онова време от моряците. Той имаше обичайните орнаменти и месингови обвивки. Ловецът и Чингачгук проявиха възхищението си от този непознат, лъскав и явно грижливо пазен инструмент.

— Той е по-хубав от уредите на земемерите, Джудит! — възкликна Ловецът, след като завъртя няколко пъти в ръцете си инструмента. — Често съм виждал всичките им уреди, а те са порядъчно лоши и безсърдечни, защото идват в горите само за да прокарат пътя на унищожението30, но никое от техните съоръжения не изглежда толкова сложно! В края на краищата почвам да се страхувам, че Томас Хътър не е дошъл по тия диви места с много почтени намерения. Не сте ли забелязала някога у баща си алчността на земемер?

— Той не е земемер, Ловецо, нито пък знае да си служи, с този инструмент, макар че явно го притежава. Предполагате ли, че Томас Хътър е носил някога дрехата, която извадихме най-напред? Твърде голяма е за него, както и този инструмент е твърде сложен за неговите познания.

— Така е… Тъй трябва да е, Змия, и старецът кой знае по какъв начин е станал собственик на тия чужди вещи. Казват, че е бил моряк; и без съмнение този сандък и всичко, което съдържа… Ха! Какво е това тук? То далеч надминава месинга и абаноса на инструмента!

Ловецът беше отворил някаква малка торбичка и вадеше от нея една по една фигурки за шах. Те бяха от слонова кост, но много по-големи от обикновените и изкусно изработени. Всяка фигурка представляваше точно онова лице или предмет, на които беше наречена: офицерите бяха възседнали коне, топовете бяха поставени върху слонове и дори пионките имаха човешки глави и гърди. Комплектът не беше пълен и няколко счупени фигурки свидетелстваха за небрежната им употреба. Но всичко останало беше грижливо прибрано и запазено.

Дори Джудит се учуди, когато пред очите й се изпречиха тези нови за нея предмети, а Чингачгук направо забрави индианското си достойнство от възхищение и задоволство. Той взе последователно всяка от фигурките и ги разгледа, необикновено доволен, като сочеше на девойката по-изкусните и сполучливо изработени части на изделията.

Но най-голямо удоволствие му доставиха слоновете. За това говореха недвусмислено постоянните възклицания „Хау“, които произнасяше, докато прекарваше пръсти по дебелите им хоботи, уши и опашки; той не пропусна да отбележи и пешките, които бяха въоръжени като стрелци с лъкове.

Разглеждането продължи няколко минути и през това време Джудит и индианецът се бяха отдали напълно на своя възторг. Ловецът седеше мълчаливо, замислен и дори мрачен, макар че очите му следяха всяко движение на двамата и забелязваха всяка нова подробност по фигурите, когато бяха вдигани тъй, че да може да ги вижда. От устните му не се откъсна нито възклицание на задоволство, нито похвална дума. Най-после двамата му събеседници забелязаха неговото мълчание и тогава за пръв път, откакто шахът беше открит, той заговори.

— Джудит — каза той с глас, в който имаше загриженост и дори нежност, — споменавали ли са пред вас родителите ви нещо за религията?

Момичето се изчерви и яркоалените петна, избили по красивото и лице, приличаха на странните бои, които обагрят през ноември неаполитанското небе. Но Ловецът бе пробудил у нея такава обич към истината, че тя не се поколеба и отговори просто и искрено:

— Майка ми — да, често — каза тя. — Баща ми — никога. Струваше ми се, че мама се натъжаваше, когато ни говореше за молитвите и за задълженията ни, татко обаче никога не е отварял уста по тия въпроси — нито преди, нито след нейната смърт.

— Мога да повярвам, да, мога да повярвам, че е така. Той няма бог — няма такъв бог, какъвто е редно да почита човек с бяла кожа ли дори червенокож. Тия фигурки са идоли.

Джудит се стресна и за известно време изглеждаше сериозно засегната. След това малко по малко се съвзе и накрая избухна в смях.

— Значи вие мислите, Ловецо, че тези играчки от слонова кост са боговете на моя баща? Аз съм чувала за идоли и зная какво представляват те.

— Това са идоли! — повтори убедено младият човек. — И защо ли Хътър би ги пазил, ако не ги обожаваше?

— Но нима той би държал боговете си в торбичка и заключени в сандък? Не, не, Ловецо. Моят нещастен баща носи своя бог със себе си навсякъде, където отиде, и това си е негова работа. А тези неща може наистина да са идоли и доколкото съм чувала и чела за идолите, също съм склонна да мисля тъй, но те са от някоя далечна страна, както и всички други предмети, които намерихме, и са попаднали в ръцете на Томас Хътър, когато той е бил моряк.

— Щастлив съм, наистина съм щастлив да чуя това, Джудит, защото, струва ми се, не бих могъл да си наложа да помагам на бял езичник! Старецът е от моята раса и от моя народ и бих искал да му бъда полезен, но трудно би ми било да го сторя за човек, който се е отрекъл от вярата си. Изглежда, Змия, че макар да са идоли, тези животни ти харесват извънредно много?

— Това е слон — прекъсна го Джудит. — Често съм виждала в гарнизоните картини с такива животни, а мама имаше една книга, в която пишеше всичко за животните. Татко я изгори заедно с другите книги, защото казваше, че мама прекалено много обичала да чете. Това стана малко преди тя да почине и понякога си мисля, че тая загуба ускори края й.

В тия думи не прозвуча лекомислие, но в тях нямаше и дълбоко чувство. Лекомислието отсъстваше, защото Джудит беше натъжена от спомените си, но все пак тя бе твърде много привикнала да живее за себе си и за своите суетни навици, за да почувства тежко злата съдба на майка си. Би трябвало да настъпят изключителни обстоятелства, за да се събуди здравият й разум, и може би едва тогава красивата, но заблудена девойка щеше да разбере собственото си положение и у нея щяха да надделеят добрите чувства, а в краткия й досегашен живот тези обстоятелства още не бяха настъпили.

— Слон или не, то е идол — отвърна Ловецът — и няма какво да търси при белите.

— Добро за ирокезите! — каза Чингачгук и се раздели с явно съжаление с един от туровете, когато приятелят му го взе, за да го прибере обратно в торбата. — Слон ще купи цяло племе — купи дори и делауери!

— Да, така е и това го знае всеки, който познава индианците — отвърна Ловецът, — но онзи, който разпространява фалшиви пари, е също тъй виновен, както и самият фалшификатор, Змия! Познаваш ли някой честен индианец, който не би се отказал с презрение да продаде кожа от миеща се мечка, като каже, че е от белка или пък от малка видра вместо бобър. Зная, че само няколко от тези идоли, а може би дори само един от слоновете могат да купят свободата на Томас Хътър, но съвестта не ми позволява да предлагам фалшиви пари.

— В края на краищата, Ловецо, тези фигури от слонова кост може съвсем да не са идоли. Сега си спомням, че съм виждала у един от офицерите в гарнизона група от лисици и гъски, изработени по същия начин. А ето тук и нещо обвито в плат — то, изглежда, е част от вашите идоли.

Ловецът взе вързопчето, което девойката му подаде, и като го разтвори, намери вътре шахматна дъска. Подобно на фигурките тя беше голяма И богато инкрустирана с абанос и слонова кост. Като съпостави всичко това, Ловецът, макар и с известно съмнение, постепенно стигна до мнението на Джудит и най-после допусна, че мнимите идоли трябва да са просто необикновено изрязани фигурки за някоя неизвестна нему игра. Джудит бе достатъчно тактична да прояви най-голямо смирение при победата си. И по-късно нито веднъж дори не намекна за смешната грешка на своя гост.

Откриването на предназначението на тези тъй необикновени малки изображения най-после разреши въпроса за откупа. Всички бяха съгласни — а те познаваха слабостите и вкуса на индианците, че нищо не би могло да изкуши ирокезите повече от въпросните слонове. За щастие всички турове бяха запазени и тези четири животни с кули на гърба бяха определени да се предложат за откуп. Останалите фигурки, както и всички други части на шаха, щяха да се сложат настрана и да бъдат предложени само в краен случай.

Щом тия предварителни условия бяха установени, всичко освен определеното за откуп беше прибрано внимателно в сандъка и покривките бяха „натикани“ тъй, както тримата ги бяха намерили и много възможно бе в случай, че се завърнеше отново във владение на „замъка“ си, Хътър да преживее дните до края на своя живот, без да подозира дори за посегателството, извършено върху неговите тайни в сандъка. Повреденият пистолет бе единственото, което би спомогнало за разкриването на тайната. Но той бе поставен до другия и всичко беше натрупано върху тях както по-рано — като около половин дузина от пакетите на дъното останаха наразтваряни изобщо.

Когато привършиха с тази работа, тримата затвориха капака, заключиха ключалките и сетне върнаха ключа на старото му място — в чантата, откъдето беше взет.

Повече от час измина, докато решиха точно какво ще предприемат и подредиха всичко според реда на изваждането. Разговорът често секваше. И Джудит, изпитваща силно удоволствие в откритото, непресторено възхищение, с което честните очи на Ловеца се вглеждаха в красивото й лице, намери начини да продължи това занимание с умение, което сякаш е неразделна част от женската кокетност.

Изглежда, че Ловецът бе първият, който почувства колко много време бяха пропилели по този начин, и привлече вниманието на приятелите си към необходимостта да предприемат нещо, за да приведат в действие плана за откупа.

Чингачгук беше останал в спалнята на Хътър, където бяха наредени слоновете, за да се наслаждава на изображенията на тези толкова чудни и необичайни за него животни. Може би някакъв инстинкт му подсказваше, че оттеглянето му настрана би било по-приятно на останалите двама, защото Джудит не скриваше достатъчно грижливо своето предпочитание, а делауерът, сам влюбен, умееше да долавя признаците на това чувство.

— Хайде, Джудит! — каза Ловецът и стана, след като занимаването им със сандъка бе траяло много повече, отколкото бе предполагал. — Наистина е приятно да се говори с вас и да се подреждат всички тези неща, но дългът ни зове другаде. През всичкото това време Хари и баща ви, за да не споменаваме Хети…

Думите му внезапно бяха прекъснати, защото точно в този миг вън на площадката се чуха леки стъпки. Някаква човешка фигура затъмни входа и лицето на онази, за която току-що беше станало дума, изпъкна пред него.

Тихото възклицание, което се изтръгна от устата на Ловеца, и сдържаният писък на Джудит не бяха още заглъхнали, когато до Хети застана и млад индианец между петнадесет и седемнадесет години. И двамата бяха обути с мокасини и затова бяха влезли почти безшумно. Но макар да бяха пристигнали неочаквано, Ловецът не изгуби самообладание: първата мярка, която той взе, бе да предупреди приятеля си бързо на делауерски да не се показва в никакъв случай, но да бъде нащрек; втората — да приближи към вратата, за да разбере докъде се простираше опасността. Обаче с двамата не беше пристигнал никой друг. А простото приспособление във форма на сал, което се полюшваше във водата край „ковчега“, веднага му обясни по какъв начин Хети беше стигнала тук. Две сухи и следователно леки борови стъбла бяха свързани едно до друго е помощта на клинове и лико и върху тях грубо бе закрепена малка площадка от дялано кестеново дърво. Върху нея Хети беше седяла на един пън, докато младият ирокез беше гребал, за да движи този примитивен и бавен, но съвършено сигурен сал.

Щом като огледа плавателния съд по-отблизо и се увери, че наоколо няма нищо друго, Ловецът поклати глава и както беше привикнал, си заговори сам:

— До това се стига, когато надничаш в хорските сандъци! Ако бяхме по-бдителни и стояхме на местата си, никога нямаше да ни изненадат така. Все пак по този начин се открива път за преговорите за откупа, а ще видим какво ще каже и Хети.

Веднага, щом изненадата и тревогата й се поуталожиха малко, Джудит изрази голямата си радост от завръщането на Хети. Тя притисна сестра си към гърдите си и я целуна, както го беше правила в дните на своето детство и невинност.

Хети от своя страна беше по-малко развълнувана, защото за нея това не беше изненада и нервите й се подкрепяха от чистотата и светостта на намеренията й. По покана на сестра си тя седна и започна да разказва своите преживелици, откакто се бяха разделили. Разказът й започна точно тогава, когато Ловецът се завърна, и той внимателно заслуша, докато младият ирокез стоеше до вратата, на вид толкова безучастен към онова, което ставаше, колкото и рамката на самата врата.

Разказът на девойката беше доста ясен до онова място, когато я оставихме сама в лагера, след изслушването й от главатарите и след онзи миг, когато Вах-та!-вах изведнъж я напусна. Продължението на преживелиците й беше описано от нея така:

— Когато прочетох на вождовете тия неща, Джудит, те съвсем не промениха веднага възгледите си — рече тя, — но щом едно семе бъде посято, то ще поникне. Бог е посял семената на всички дървета…

— Да, да — промърмори Ловецът, — и тия семена са дали добър плод.

— Бог е посял семената на всички дървета — продължи след мигновено мълчание Хети — и сами виждате до каква височина са израсли те и какви сенки хвърлят! Тъй е и с Библията. Може да прочетете тази година някой стих и да го забравите, но той ще изплува в ума ви тъкмо тогава, когато най-малко очаквате, че ще си го спомните.

— А натъкна ли се на нещо подобно сред диваците, клета Хети?

— Да, Джудит, и то по-бързо и в по-голямо изобилие, отколкото дори бях се надявала. Не останах дълго при татко и Хари, а отидох да закуся с Вах-та!-вах. И съвсем наскоро главатарите дойдоха при нас и едва тогава видях плодовете от семената, които бях посяла. Те казаха, че онова, което съм им прочела от Книгата, било право — трябвало да е право — и звучало правдиво — като сладка песен на птичка в ушите им. А след това ми поръчаха да се върна и да предам това на великия воин, който убил един от техните храбреци и да ви кажа още, че те щети да бъдат много щастливи, ако можели да дойдат да се черкуват тук, вътре в „замъка“, или пък отвън, на слънце, за да им прочета още нещо от Свещената книга, а също така да ви предам, че биха желали да им дадете назаем няколко лодки, за да могат да доведат татко и Хари и жените си в „замъка“, та всички да насядаме на площадката и да слушаме песните на бледоликия Маниту. Ето, Джудит, чувала ли си някога подобно нещо, което така ясно да показва мощта на Библията.

— Ако беше вярно, наистина щеше да бъде чудо, Хети. Но всичко това е само индианска хитрост и лукавост. Сега, след като се убедиха, че не могат да ни победят със сила, те се стараят да ни победят по този начин.

— Нима се съмняваш в Библията, сестро, та съдиш толкова сурово диваците?

— Не се съмнявам в Библията, клета Хети, но твърде много се съмнявам в индианците и особено в ирокезите. Какво ще кажете за този техен опит вие, Ловецо?

— Позволете, ми най-напред да поговоря малко с Хети — отвърна младият човек. — Кога беше направен салът, с който дойдохте, девойко? Готов ли беше, или го построиха, след, като закусихте? И ходихте ли от лагера до отсрещния бряг?

— О, не, Ловецо! Салът беше вече готов и спуснат във водата. Дали и това не е чудо, Джудит?

— Да, да — индианско чудо! — отвърна младият човек. — Тях много ги бива за такива чудеса. Значи вие намерихте сала съвършено готов и спуснат във водата, сякаш чакаше само товара си, нали?

— Всичко беше точно тъй, както казвате. Салът се намираше близо до лагера и индианците ме настаниха в него, а след това ме издърпаха с въжета до брега, който е най-близо до „замъка.“ После казаха на този млад човек да ме откара тук.

— И гората е пълна с нехранимайковци, които само чакат да видят какъв ще бъде резултатът от това чудо. Сега разбирам цялата работа, Джудит, и аз най-напред ще се освободя от присъствието на този млад канадски кръвопиец, а след това всички ще започнем изпълнението на нашите планове. Оставете ме и двете за малко сам с младия ирокез, но преди това ми донесете слоновете, от които Змията се възхищаваше. Не бива да го оставяме сам нито за миг, защото сигурно ще „вземе назаем“ някоя от лодките, без да ни пита.

Джудит изпълни желанието му, като най-напред донесе фигурките, а след това се оттегли заедно със сестра си в тяхната стая. Ловецът имаше известни познания по повечето от индианските наречия из тия места и владееше достатъчно ирокезки, за да води разговор. Ето защо, като кимна на момчето, той го накара да седне на сандъка и след това постави внезапно пред него два от туровете. До този миг младият дивак не бе проявил ни най-малко вълнение или заинтересованост към нещо. Много работи вътре и вън от „замъка“ бяха нови за него, но той стоически беше запазил самообладанието си. Наистина Ловецът бе забелязал, че черните му очи шареха по защитните средства и оръжията, но този оглед бе направен толкова безразлично, невинно и по детски, че друг с по-малко опитност от Ловеца дори не би за подозрял нещо подобно.

Но в мига, когато очите му срещнаха изрязаните от слонова кост фигурки на чудните и непознати животни, дивакът напълно бе завладян от изненада и възхищение. Често е описвано как туземците по островите из южните морета са реагирали за пръв път на играчките, показвани им от цивилизованите бели, но читателят не бива да смесва тяхното държане с държането на американския индианец при подобна обстоятелства. В този случай от устата на младия ирокез или хурон наистина се изтръгна възторжено възклицание, но само миг след това той се овладя, сякаш сам се беше уловил в нещо непристойно. Очите му престанаха да шарят наоколо, но се втренчиха като заковани в слоновете и след кратко колебание той дори се осмели да вземе един от тях в ръката си.

Около десет минути Ловецът не му попречи с нищо, защото знаеше, че момчето нарочно оглежда толкова подробно чудните фигурки — след завръщането си в лагера то трябваше да може да ги опише най-подробно на своя вожд. Когато сметна, че му е дал достатъчно време, Ловецът постави пръст върху голото коляно на младежа и привлече така вниманието му към себе си.

— Слушай — каза той, — искам да говоря с моя млад приятел от Канада. Нека той забрави за малко тази чудесия.

— Къде е другият бледолик брат? — запита момчето, като се огледа и неволно издаде, мисълта, която го бе занимавала най-силно, преди да му бъдат показани шахматните фигурки.

— Спи — или по-скоро не е още заспал, но се намира в стаята, където мъжете спят — отвърна Ловецът. — Откъде знае младият ми приятел, че тук има и друг бял?

— Видя от брега. Ирокезите имат силен поглед — виждат отвъд облаците, виждат дъното на дълбок извор!

— Хубаво, ирокезите са добре дошли. В лагера на бащите ти са пленени двама бледолики, момче.

Момъкът кимна и си даде вид, че се отнася с явно безразличие към това обстоятелство, макар миг по-късно да се засмя, сякаш превъзходствата и сръчността на неговото племе го караха да тържествува.

— Можеш ли да ми кажеш, момче, какво възнамеряват да правят вашите вождове с пленниците? Или те още не са решили?

За миг момчето погледна младия човек малко изненадано, след това хладнокръвно постави показалеца над лявото си ухо и го прекара около косата си с точност и сръчност, които показваха колко добре беше обучен в изкуствата, присъщи на неговата раса.

— Кога? — запита Ловецът, чието гърло се сви при тази спокойна демонстрация на безразличие спрямо човешкия живот. — И защо не ги заведете във вашите вигвами?

— Пътят дълъг и по него много бледолики. Вигвами пълни, а скалпове продаваш скъпо. Малък скалп, много злато.

— Добре, това обяснява, това обяснява всичко. Няма нужда да бъдеш по-ясен. А знаеш ли, момчето ми, че по-възрастният от вашите пленници е баща на тези две жени и другият е годеник на едната от тях? Разбира се, девойките искат да спасят скалповете на своите близки и ще дадат заради тях точно тези две животни от слонова кост като откуп — по едно за всеки скалп. Върви кажи това на вашите главатари и се върни с отговор, преди да залезе слънцето.

Момчето посрещна този план охотно и с готовност, която без съмнение показваше, че ще изпълни мисията си разумно и бързо. За миг желанието племето му да притежава такива съкровища го накара да забрави своето честолюбие и цялата си племенна омраза към англичаните и съюзните им индианци и Ловецът беше напълно доволен от впечатлението, което беше направил.

Разбира се, момчето предложи да отнесе един от слоновете със себе си като образец. Но преговарящият с него бледолик брат беше твърде предвидлив, за да се съгласи на това, тъй като много добре знаеше, че фигурката никога няма да стигне до своето предназначение, ако беше поверена в такива ръце. Това малко затруднение скоро беше преодоляно и момчето се приготви да тръгне. Когато стоеше на площадката, готово да стъпи на своя сал, то се поколеба и се извърна към Ловеца с предложение да му дадат в заем една от лодките, за да се ускорят по този начин преговорите. Младият човек спокойно отказа на тази молба. И след като се повъртя още малко, момчето с бавно гребане се отдалечи от „замъка“ и се отправи към крайбрежния гъсталак, който се намираше на по-малко от половин миля разстояние.

Ловецът седна на един стол и започна да наблюдава напредването на пратеника; от време на време той внимателно изследваше цялата крайбрежна линия, докъдето можеше да стигне погледът му, а после, опрял лакът на коляното си, остана дълго време е брадичка върху дланта си.

През време на разговора между Ловеца и момчето в съседната стая се разиграваше съвсем друга сцена. Хети беше запитала за делауера и като научи къде се е скрил, отиде при него.

Приемът, който Чингачгук оказа на своята посетителка, беше почтителен и благ. Той разбираше нейната слабост и без съмнение предразположението му да бъде любезен към такова същество се увеличаваше от надеждата да научи нещо за своята любима.

Щом влезе, девойката седна и покани индианеца да се настани близо до нея. След това тя остана мълчалива, сякаш смяташе, че подобава той пръв да я запита, преди да започне да му говори по въпроса, който си бе наумила. Но тъй като не можа да схване това, Чингачгук от своя страна с почтително внимание зачака какво ще благоволи да му каже Хети.

— Вие сте Чингачгук, Голямата змия, от племето на делауерите, нали? — започна най-после девойката със свойственото си простодушие, силно изкушавана да продължи по-нататък, но и съзнаваща плахо, че най-напред трябва да се увери в неговата самоличност.

— Чингачгук! — отвърна със сериозно достойнство делауерът. — На езика на Ловеца това значи Голяма змия.

— Да, това е и мой език, и на Ловеца, на татко, на Джудит и на клетия Хари. Познаваш ли Хари Марч, Голяма змия? Не, знам, че не го познаваш — иначе и той би говорил за теб.

— А спомена ли името на Чингачгук и още някой език, Чезнеща лилия? — запита главатарят, който бе кръстил така нещастната Хети. — Не пееше ли една малка птичка между ирокезите неговото име?

Отначало Хети не отговори, а сведе глава с онова неописуемо чувство, което възбужда симпатия и разбиране между младите и неопитни същества от нейния пол, и кръвта нахлу в лицето й, преди да успее да проговори. Не беше по силите на разсъдъка й да обясни това смущение, но макар че не винаги можеше да разсъждава, клетата Хети винаги можеше да чувства. Руменината бавно се оттегли от страните й, девойката отправи лукав поглед към индианеца и в усмивката й се четеше невинността на дете и любопитството на жена.

— Моята сестра, Чезнещата лилия, е чула тази птичка! — прибави Чингачгук с благ глас и държане, които биха изненадали всеки, чул някога страхотните крясъци, издавани от същото гърло. Но това преминаване от острите и гърлени към меките музикални звуци често се случваше в обикновените разговори на индианците. — Ушите на моята сестра са били отворени. Нима тя се е лишила от езика си?

— Вие сте Чингачгук — трябва да сте вие, защото тук няма друг червен, а тя очакваше, че Чингачгук ще дойде.

— Чин-гач-гук — произнесе делауерът бавно името си, като натъртваше на всяка сричка. — Голямата змия на езика на англичаните.

— Чин-гач-гук — повтори също тъй бавно Хети. — Да, така то казваше и Вах-та. Значи вие трябва да сте вождът.

— Вах-та!-вах — допълни делауерът.

— Да, Вах-та!-вах, само че аз намирам съкращението за по-добро. Да, чух птичката, за която ти говореше, Голяма змия!

— Ще каже ли сестра ми думите на песента? За какво пееше най-много тя? Как изглежда — често ли се смее?

— Тя пееше Чин-гач-гук по-често от всичко друго и се смя от сърце, когато й разказах как ирокезите газеха водата след нас и не можаха да ни хванат. Надявам се, че тези греди нямат уши, Змия!

— Не се страхувай от греди, страхувай се от сестра в съседната стая. Не се страхувай от ирокеза. Ловец ще запуши ушите и очите му с чудноватото животно.

— Разбирам те, Змия, а разбрах също така и Вах-та. Понякога мисля, че съвсем не съм толкова слабоумна, колкото казват другите. А сега гледай към тавана и аз ще ти разкажа всичко. Но ти ме плашиш — когато заговоря за Вах-та, ставаш съвсем нетърпелив.

Индианецът обузда блясъка на очите си и се престори, че се подчинява на наивната молба на девойката.

— Вах-та ме помоли да ви съобщя тихо, че не трябва да вярвате в нищо на ирокезите. Те са по-хитри от всички индианци, които познава. После каза, че има голяма светла звезда, която изгрява над хълма около един час след мръкване — Вах-та беше определила Венера, без сама да знае това — и точно когато тази звезда се появи, тя ще бъде на полуострова, където аз слязох на сушата миналата нощ, и тогава вие трябва да идете за нея с една лодка.

— Добре! Сега Чингачгук разбра всичко добре, но той ще разбере още по-хубаво, ако неговата сестра му изпее това пак.

Хети повтори думите си, като обясни по-подробно за коя звезда ставаше дума, и описа онази част на полуострова, където се беше осмелила да слезе. След това продължи да предава искрено своя разговор с индианската девойка и да повтаря някои от изразите и мислите й — нещо, което много зарадва сърцето на влюбения. Девойката особено наблегна на внушението на индианката да бъдат винаги нащрек срещу предателство — предупреждение, от което обаче едва ли имаха нужда тези предпазливи и опитни мъже. Тя също така обясни достатъчно ясно — защото за подобни неща умът рядко й изневеряваше — сегашното разположение на противника и разместванията, които беше направил от сутринта насам. Вах-та!-вах беше останала при нея до момента на потеглянето на сала и сега се намираше някъде в гората точно срещу „замъка“, като нямаше намерение да се завърне в лагера, преди да падне нощта. Тогава именно се надяваше на връщане по брега да се изплъзне от другарките си и да се скрие на полуострова. От всичко изглеждаше, че никой не подозира присъствието на Чингачгук, макар да се знаеше, че миналата вечер един индианец се е прехвърлил на „ковчега“. И сега се съмняваха, че в същият, който се бе появил на площадката пред „замъка“, преоблечен като бледолик. Но все пак съществуваха известни съмнения, защото по това годишно време се очакваше пристигането по тези места на бледолики и червенокожите се опасяваха, че гарнизонът на „замъка“ се беше увеличил именно по такъв естествен начин. Всичко това Вах-та!-вах беше съобщила на Хети, докато индианците ги бяха теглили със сала край брега на едно разстояние от шест мили, което им предостави достатъчно време за разговор.

— Самата Вах-та не знае дали я подозират, или не и подозират ли вас, но се надява, че не е нито едното, нито другото. А сега, Змия, след като ви казах толкова много за вашата любима — продължи Хети и хващайки несъзнателно ръката на индианеца, започна да си играе с пръстите й, както често правят децата с пръстите на родителите си, — трябва да ми позволите да прибавя нещо от мен. Когато се ожените за Вах-та, трябва да бъдете мил към нея, да й се усмихвате така, както сега на мен, и да не я гледате сърдито, както някои от вождовете правят с жените си. Ще ми обещаете ли това?

— Винаги добър с Вах-та!… Много нежен към тънкото клонче, иначе то ще се счупи.

— Да, и да се усмихвате; вие нямате представа колко жадува момичето за усмивката на този, когото обича. Татко почти не се усмихваше, когато бях при него. А Хари… да, Хари говореше високо и се смееше, но мисля, че и той не се усмихна нито веднъж. Нали знаете разликата между смеха и усмивката?

— Смях — най-добре. Когато чува Вах-та!-вах да се смее — мисля, птича песен!

— Зная това. Нейният смях е приятен, но и вие трябва да се усмихвате. Освен това, Змия, не бива да я карате да носи тежки вързопи и да чука жито, както постъпват мнозина индианци, отнасяйте се с нея по-скоро както бледоликите към своите жени.

— Вах-та!-вах не бледолика — има червена кожа, червено сърце, червени чувства. Всичко червено. Не бледолика. Трябва да носи бебето.

— Всяка жена носи детето си на драго сърце — каза Хети с усмивка — и в това няма нищо лошо. Но вие трябва да обичате Вах-та и да бъдете мил и добър към нея, както самата тя е мила и добра.

Чингачгук се поклони сериозно и с това, изглежда, смяташе тази част от въпроса за приключена. И преди Хети да успее да продължи, до ушите им стигна гласът на Ловеца, който викаше своя приятел във външното помещение. При този зов Змията стана, за да излезе, а Хети отиде при сестра си.